— Трябва да се върна колкото се може по-скоро — пояснил той.
Два часа преди съмване предните постове известили на намиращите се зад оградата, че белите разбойници слизат към своята лодка. Веднага всички въоръжени хора в Патусан заели очаквателно положение, макар по бреговете на реката да било както преди тихо и ако не били пушещите пламъци на огньовете, селото щяло да изглежда потънало в сън като в мирно време. Тежка мъгла надвиснала ниско над водата и в призрачното й сиво сияние не се виждало нищо. Когато баркасът на Браун изплавал от рекичката в широката река, Джим стоял на ниския нос пред оградата на раджата, на същото място, където стъпил за първи път на патусанска земя. В сивотата се показала една движеща се сянка — самотна, много голяма и все пак трудно различима. От нея се чувал тих шепот. Браун, който седял на кормилото, чул как Джим казал спокойно:
— Пътят е свободен. Най-добре се доверете на течението, докато се разсее мъглата. Тя скоро ще се разпръсне.
— Да, скоро ще виждаме ясно — отговорил Браун Трийсет-четирийсет души, които стояли с готови за стрелба мускети пред оградата, затаили дъх. Този буги, когото видях на верандата на Щайн, собственик на морския плавателен съд, бил сред тях, после ми разказа, че щом баркасът се изравнил с ниския нос, изведнъж надвиснал като планина.
— Ако смятате, че има смисъл да изчаквате един ден в морето — извикал Джим, — ще се помъча да ви изпратя нещо за ядене — теле, сладки картофи… каквото мога.
Сянката продължила да се движи напред.
— Да, изпратете! — достигнал от мъглата глух глас.
Никой от внимателните слушатели не разбрал смисъла на тези думи, а после Браун и хората му отминали с лодката си и се скрили безшумно като призраци.
Така Браун, невидим в мъглата, напуска Патусан, седнал до Корнелиус на кърмата на баркаса.
— Може би ще получите теле — рекъл Корнелиус. — О, да! Теле. И батати. Ще получите това, щом той каза. Той винаги говори истината. Открадна всичко, каквото имах. Предполагам, че предпочитате теле пред това да ограбите много къщи.
— Бих ви посъветвал да си затваряте устата — иначе някой ще ви хвърли през борда в тази проклета мъгла — рекъл Браун.
Баркасът сякаш не се движел; нищо не се виждало — дори водата до бордовете; само воден прах, който се стичал на капки, течал по брадите и лицата. „Беше страшно, каза ми Браун. Всеки имаше чувството, че плава сам в лодката, преследван от едва доловимите въздишки на бърборещи призраци.“
— Ще ме изхвърлите, така ли? Но аз знам къде се намирам — мрачно избъбрил Корнелиус. — Аз съм прекарал тук много години.
— И все пак нищо не можете да видите в такава мъгла — рекъл Браун, като се отпуснал назад и въртял наляво-надясно румпела, който бил вече безполезен.
— Не, мога! — озъбил се Корнелиус.
— Много приятно — казал Браун. — Значи, трябва да ви се вярва, че слепешката можете да намерите прохода, за който говорехте?
Корнелиус отговорил утвърдително.
— Вие като че сте много уморени, за да гребете? — попитал той след кратко мълчание.
— Не, дявол да го вземе! — извикал изведнъж Браун. — Вземайте веслата!
Разнесло се силно тропане сред мъглата, което след малко се сменило с равномерно поскърцване на невидими весла в невидими ключове. С изключение на това нищо друго не се променило и ако не бил лекият плясък на мокрите весла, можело според Браун да се помисли, че те летят на въздушен балон, обгърнати от облак. Корнелиус вече не отворил уста и само свадливо заповядал на някой да изгребе водата от неговото кану, което вървяло на буксир зад баркаса. Лека-полека мъглата почнала да избледнява и напред просветляло. Изведнъж един голям клон, покрит с листа, надвиснал над главата му и краищата на вейките, от които се стичали капки, се извили покрай бордовете. Корнелиус, без да проговори нито дума, се заел с румпела.
Глава четиридесет и четвърта
Мисля, че те не са говорили повече. Баркасът влязъл в тесния страничен проток и продължил напред, опирайки с веслата в ронливите брегове; било тъмно. Сякаш огромни черни криле се разперили над мъглата, която изпълвала цялото пространство до върховете на дърветата. Клоните над главите им ронели едри капки през мъглата. Корнелиус избърборил нещо и Браун заповядал на хората си да заредят пушките.
— Давам ви възможност да си разчистите сметките с тях, преди да се махнем оттук, чувате ли, жалки изроди! — обърнал се той към шайката. — Отваряйте си зъркелите, кучета, да не изпуснете случая.
В отговор се разнесло тихо ръмжене. Корнелиус проявявал нервност, обезпокоен за състоянието на своето кану.
В това време Тамб Итам пристигнал на местоназначението си. Мъглата малко го забавила, но той гребял упорито, все край южния бряг. Лека-полека дневната светлина си пробила път. Бреговете на реката приличали на тъмни, неясни ивици, в които можело да се различат мътните очертания на някакви колони и сенки, хвърляни от преплетените високо клони. Над водата още лежала гъста мъгла, но часовите гледали зорко — когато Тамб Итам приближил лагера, от бялата пара изникнали две човешки фигури и силно извикали към него. Той им отговорил и скоро до него доплавало едно кану, след което разменил новини с гребците. Всичко вървяло добре. Бедата отминавала. После хората в кануто пуснали неговата лодка-еднодръвка, която държали за борда, и тозчас се изгубили от очи. Тамб Итам продължил пътя си и до ушите му достигнали някакви тихи гласове; в разсейващата се мъгла той видял пламъците на многобройни малки огньове върху една пясъчна ивица, зад която се издигали високите тънки стъбла на дърветата и храстите. Тук също имало стражеви пост и на Тамб Итам отново му извикали. Той изрекъл високо името си, още два пъти гребнал с веслото и кануто му се врязало в брега. Това бил голям лагер. Хората клечали на отделни групи и с глух шепот водели сутрешните си разговори. Множество тънки нишки дим се виели бавно в бялата мъгла. Малки колиби, издигнати над земята, били построени за вождовете. Мускетите били поставени на пирамиди, а дългите копия, забодени в пясъка, стърчали край огньовете.
Тамб Итам, като си придал важен вид, поискал да го заведат при Даин Варис. Приятелят на белия му господар лежал на легло от бамбук; леглото се намирало в нещо като колиба от пръчки, покрита с рогозки. Даин Варис не спял; пред колибата му, подобна на грубо скован ковчег, горял ярък огън. Единственият син на накхода Дорамин любезно отговорил на приветствието му. Тамб Итам най-напред връчил на Даин Варис пръстена, който потвърждавал думите на пратеника. Даин Варис, опрял се на лакът, му заповядал да говори и да съобщи всички новини.
Като започнал с обичайната формула: „Вестите са добри!“, Тамб Итам предал думите на Джим. На белите хора, които си тръгвали със съгласието на всички вождове, трябвало да се осигури свободен път надолу по реката. В отговор на един-два въпроса Тамб Итам разказал за всичко, което станало на последното съвещание. Даин Варис внимателно го изслушал докрай, като си играел с пръстена, който после сложил на показалеца на дясната си ръка. Когато Тамб Итам млъкнал, Даин Варис го освободил да се нахрани и да си почине. Незабавно била дадена заповед за завръщане в Патусан след пладне. После Даин Варис отново легнал и лежал с отворени очи, а слугите приготвяли храната му до огъня; там седял и Тамб Итам и разговарял с хората, които горели от желание да научат последните новини от Патусан. Слънцето поглъщало лека-полека мъглата. Часовите зорко следели реката, където всеки миг трябвало да се покаже баркасът на белите.
Тъкмо тогава Браун отмъстил на света, който в продължение на двайсет години презрително и безразсъдно разбойничество все го лишавал от успеха на обикновения пират. Това било акт, жесток и хладнокръвен, и той го утешаваше на смъртното легло като спомен за дръзко предизвикателство. Браун тихо свалил хората си на другия край на острова и ги повел към лагера на бугите. След кратко и безшумно сбиване Корнелиус, който се опитал да избяга по време на слизането на брега, се подчинил и почнал да показва пътя, като вървял там, където храсталакът бил най-рядък. Браун държал ръцете му на гърба, стискайки и двете му костеливи китки в големия си юмрук, и със силни тласъци го бутал напред. Корнелиус мълчал като риба, жалък, но верен на целта си, която му се мяркала смътно напред.
На края на гората хората на Браун се разпръснали, скрили се зад дърветата и зачакали.
Целият лагер, от единия до другия край, се простирал пред тях и никой не гледал натам, където били те. На никого не идвало на ума, че белите могат да научат за тесния проток зад острова. Като решил, че моментът е настъпил, Браун извикал: „Огън!“ — и четиринайсет изстрела отекнали като един.
По думите на Тамб Итам изненадата била толкова голяма, че с изключение на онези, които паднали мъртви или ранени, дълго време никой не мръднал след първия залп. После един от тях извикал и тогава всички надали вопли на изумление и ужас. В паника се замятали назад-напред покрай брега, като стадо, което се бои от водата. Някои скочили в реката, но повечето сторили това едва след последния залп. Три пъти хората на Браун стреляли в тълпата, а самият Браун — той единствен стоял на открито място — ругаел и викал:
— Целете се по-ниско! Целете се по-ниско!
Тамб Итам разказва: още при първия залп разбрал какво се е случило. Макар да не бил ранен, той все пак паднал на земята и лежал като мъртъв, но с отворени очи. Когато отекнали първите изстрели, Даин Варис, който лежал в леглото си, скочил и изтичал на открития бряг — тъкмо навреме, за да получи куршум в челото при втория залп.
Тамб Итам видял как той широко разперил ръце и после паднал. Едва тогава го обзел голям страх, не по-рано. Белите си отишли така, както дошли — като невидими.
Така разчистил Браун сметките си със злата съдба. Забележете — дори при този страшен изблик на ярост се чувствува увереност в собственото му превъзходство, сякаш той бил човек, който настоява винаги на своето право — нещо отвлечено, — обличайки го с обвивката на обикновените си желания. Това не било груба и вероломна касапница, това било възмездие, разплата — проява на някакво непознато и ужасно качество на нашата природа, което, страхувам се, се таи у нас не тъй дълбоко, както би ни се искало да мислим.
После белите слизат от сцената, невидими за Тамб Итам, и сякаш изчезват напълно от човешките очи; и шхуната също изчезва, както изчезва откраднатото богатство. Но се носят слухове, че един месец след това белият баркас бил прибран от един товарен параход в Индийския океан. Два сбръчкани, жълти, приказващи шепнешком скелети със стъклени очи, които се намирали в лодката, признали властта на трети като тях, който заявил, че се казва Браун. Неговата шхуна, която пътувала на юг и била натоварена с яванска захар, протекла и потънала. От екипажа от шест души се спасил само той и неговите спътници. Другите двама умрели на парахода, който ги прибрал, а Браун доживя до срещата си с мен и аз мога да потвърдя, че той бе изиграл докрай своята роля.
Очевидно, като напуснали острова, те не помислили да оставят на Корнелиус неговото кану. Браун го освободил, преди да започне стрелбата, като му дал за сбогом един ритник. Тамб Итам се надигнал сред мъртвите и видял как назарянинът тича покрай брега между труповете и угасващите огньове. Той тихичко стенел. Изведнъж се хвърлил в реката, напрегнал всичките си сили и се опитал да тласне във водата една от лодките на бугите.
— После, до момента, в който ме видя — разказваше Тамб Итам, — Корнелиус стоя, загледан в тежкото кану, и се чешеше по главата.
— И какво стана с него? — попитах аз.
Тамб Итам, като ме гледаше втренчено, направи изразителен жест с дясната си ръка.
— Два пъти замахнах, туан — каза той. — Щом видя, че се приближавам, португалецът се хвърли на земята и почна силно да вика и да рита. Кудкудякаше като подплашена кокошка, докато при него дойде смъртта; тогава се успокои и лежеше, обърнал поглед към мен, а животът угасваше в очите му.
Като свършил с него, Тамб Итам никак не се бавил. Той разбирал колко е важно пръв да пристигне във форта със страшната вест. Разбира се, мнозина от отряда на Даин Варис останали живи; но едни от тях, обзети от паника, преплували на отсрещния бряг, други се скрили в гъсталака. Те не знаели кой всъщност е нанесъл удара… дали не са се явили нови бели грабители, дали не са завладели вече цялата страна. Считали се за жертви на голямо предателство, хора, обречени на гибел. Някои се прибрали чак след три дни. Но неколцина тозчас се помъчили да се върнат в Патусан и едно от канутата, които били на пост същата сутрин в реката, в момента на атаката се намирало на добра видимост от лагера. Наистина отначало хората наскачали във водата и заплували към срещуположния бряг, но после се върнали при своята лодка и силно изплашени, загребали с все сила срещу течението. Тези хора Тамб Итам изпреварил с един час.
Глава четиридесет и пета
Когато Тамб Итам, като гребял отчаяно с веслото, наближил града, жените, натрупали се по площадките пред къщите си, очаквали завръщането на малката флотилия на Даин Варис. Патусан имал празничен вид; тук-там мъжете, все още с копия или пушки в ръце, се разхождали или на групи стояли из селото. Китайските магазинчета били отворени рано, но пазарният площад бил безлюден и часовият, който все още стоял на ъгъла на форта, забелязал Тамб Итам и известил с вик на останалите. Вратите били разтворени широко. Тамб Итам скочил на брега и стремглаво се втурнал в двора. Първото лице, което срещнал, била девойката — тя тъкмо излизала от дома си.
Тамб Итам, разстроен, задъхан, с треперещи устни и изплашени очи, застанал пред нея като вцепенен и не можел да изрече нито дума. Най-сетне много бързо казал:
— Те убиха Даин Варис и още много други!
Девойката плеснала с ръце и първите й думи били:
— Затворете вратите!
Много от намиращите се в крепостта се били разотишли по домовете си, но Тамб Итам стреснал онези, които в момента охранявали крепостта отвътре. Девойката стояла в средата на двора, а около нея тичали хора.
— Дорамин! — отчаяно извикала тя, когато Тамб Итам изтичал покрай нея. Когато минал отново край нея, той извикал сякаш в отговор на немия й въпрос.
— Да. Но всичкият барут е у нас.
Тя го хванала за ръката и като посочила къщата, прошепнала разтреперана:
— Извикай го.
Тамб Итам изтичал по стълбите. Господарят му спял.
— Аз съм, господарю, Тамб Итам! — извикал той на вратата. — Донесох вест, която не може да чака.
Той видял как Джим обърнал глава върху възглавницата и отворил очи. Тогава Тамб Итам изведнъж изрекъл:
— Туан, това е ден на злото, проклет ден!
Господарят му се привдигнал на лакът, за да го изслуша — също както направил Даин Варис. И тогава Тамб Итам, като се мъчел да разказва последователно и като наричал Даин Варис „панглима“121, заговорил:
— Тогава панглима извика старшията на своите гребци и каза: „Дай на Тамб Итам нещо за ядене“…
Изведнъж господарят му спуснал крака на пода и се обърнал към него: лицето му било така изкривено, че думите на Тамб Итам заседнали в гърлото.
— Говори! — извикал Джим. — Убит ли е?
— Да бъде дълъг животът ти! — възкликнал Тамб Итам. — Това беше жестоко предателство. Той изтича навън, като чу първите изстрели, и падна…
Господарят му отишъл до прозореца и ударил с юмрук капака. В стаята бликнала светлина; и тогава с твърд глас, но като говорел много бързо, той почнал да му дава нареждания незабавно да се изпрати против шайката флотилия лодки, заповядал да се отиде при този и този човек, да се разпратят вестоносци; без да престава да говори, той седнал на леглото и се навел, за да завърже набързо обувките си; после изведнъж вдигнал глава.
— Какво стоиш? — попитал Джим; лицето му било съвсем червено. — Не губи време.
Тамб Итам не мръднал.
— Простете ми, туан, но… но… — започнал той със запъване.
— Какво? — извикал господарят му високо; видът му бил страшен, той се навел напред и с две ръце се държал за края на леглото.
— Не е безопасно за твоя слуга да се мярка сред народа — казал Тамб Итам след минутно мълчание.