„Още трийсет и две мили дръжте този курс и всичко ще бъде в ред, а после можете да завиете с двайсет градуса на юг.“
В този рейс ние минавахме северно от Хектор28 Банк. Аз казах: „Да, сър!“ — и се учудих защо се тревожи толкова: нали можех да го извикам и преди да изменим курса. В този момент се раздадоха осем удара на камбана; излязохме на мостика и вторият помощник, преди да се освободи, доложи както обикновено: „Седемдесет и един по лага.“
Капитан Брайърли погледна компаса, после се огледа наоколо. Небето беше тъмно и чисто, а звездите блестяха ярко като през мразовита нощ в големите ширини. Изведнъж той каза с лека въздишка:
„Ще отида на кърмата и сам ще поставя за вас лага на нулата, за да не стане грешка. Още трийсет и две мили дръжте този курс и после ще бъдете в безопасност. Да видим — да, неточността на лага е около шест процента плюс. Значи, още трийсет мили с този курс, а после завийте веднага с двайсет градуса надясно. Няма смисъл да се изминават две мили повече. Не е ли така?“
Никога не го бях чувал да говори толкова много наведнъж — и то, както ми се стори, без нужда. Нищо не отговорих. Той заслиза по трапа, а кучето, което денонощно следваше всяка негова стъпка, тръгна също надолу. Слушах как чукаха токовете му по задната палуба; после той се спря и заговори на кучето:
„Марш, Роувър! На мостика, марш! Хайде, върви!“
После ми извика от тъмнината:
„Моля ви, мистър Джоунс, затворете кучето в щурманската кабина.“
За последен път чувах този глас, капитан Марлоу. Това бяха последните думи, които той произнесе в присъствие на живо същество, сър.
Тук гласът на стареца затрепери.
— Виждате ли, страхуваше се да не би бедното животно да скочи след него — продължи той с треперещ глас. — Да, капитан Марлоу, Брайърли натъкми за мен лага; Брайърли — можете ли да повярвате? — дори го смаза с капчица масло; масльонката беше наблизо — там, където я бе оставил. В пет и половина помощник-боцманът тръгна с шланга към кърмата да мие палубата; изведнъж той заряза работата си и дотича на мостика.
„Елате, моля ви, на кърмата, мистър Джоунс — каза той. Намерих там странно нещо. Не бих искал да го докосвам.“
Това беше златният хронометър на капитан Брайърли, грижливо окачен под парапета за верижката.
Веднага щом го видях, нещо като че ме удари, сър. Краката ми се подкосиха. И разбрах, сякаш с очите си бях видял, как той е скочил зад борда. Бих могъл дори да кажа къде е останал. Лагът показваше осемнайсет и три четвърти мили: на гротмачтата липсваха четири от железните болтове. Изглежда, ги бе напъхал по джобовете си, за да отиде по-лесно на дъното. Но, боже мой, какво означават четири болта за такъв силен човек като капитан Брайърли! Може би неговата самоувереност мъничко се е поколебала в най-последния момент. Мисля, че това е бил единственият случай в живота му, когато е проявил слабост. Но съм готов да се застъпя за него: щом е скочил зад борда, не е смятал да плува. Ако бе паднал в морето случайно, щеше да има достатъчно мъжество цял ден да се крепи върху водата. Да, сър. Друг такъв човек няма да намерите — чух веднъж как самият той каза това. По време на вахта бе написал две писма — едното до Компанията, другото до мен. Даваше ми най-различни нареждания относно плаването — пък аз съм бил във флота още преди той да се роди — и разни съвети какво да сторя в Шанхай, за да ме направят капитан на „Осса“. Капитан Марлоу, той ми пишеше, както пише баща на своя любим син, а пък аз бях двайсет и пет години по-стар от него и бях опитал вкуса на солената вода още когато той е ходил с рокличка. В своето писмо до собствениците на кораба — то не беше запечатано, за да мога да го прочета — Брайърли казваше, че винаги е изпълнявал своя дълг — включително до този момент — и дори сега не измамва тяхното доверие, тъй като оставя кораба на най-компетентния моряк, какъвто може да се намери. Брайърли имаше предвид мене, сър — мене! По-нататък пишеше: ако тази му постъпка не го лиши от тяхното доверие, да вземат под внимание моята вярна служба и неговата гореща препоръка, когато ще му търсят заместник. И много още от този род, сър. Не вярвах на очите си. Главата ми се замая — продължаваше старецът, силно развълнуван, и изтри очи с края на палеца си, широк като шпакла.
— Можеше да се помисли, сър, че той е скочил зад борда само за да даде възможност на един човек без късмет да напредне в службата. И го направи така неочаквано и бързо, че цяла седмица не можах да се опомня. А отгоре на всичко смятах, че кариерата ми е осигурена. Но не би! Капитанът на „Пелион“ бе преместен на „Осса“ — и се яви на кораба в Шанхай. Едно малко конте, сър, със сив кариран костюм и път по средата на косата.
„Хм… аз съм вашият нов капитан, мистър… мистър… хм… Джоунс.“
Капитан Марлоу, контето сякаш се бе изкъпало в парфюм — така силно вонеше. Изглежда, разбра какво исках да изразя с погледа си и затова почна да заеква. Измърмори, че е естествено да съм разочарован… но все пак по-добре било да науча това още сега: неговият старши помощник е назначен за капитан на „Пелион“… разбира се, той нямал пръст в тази работа… Компанията знаела по-добре от нас… той много съжалявал…
„Не се безпокойте за стария Джоунс, сър — казах му аз, — свикнал е с това, проклета да е душата му.“
Веднага разбрах, че бях оскърбил нежния му слух; а когато за пръв път седнахме заедно да закусим, той почна твърде противно да критикува едно-друго на кораба. Гласът му приличаше на гласовете на Пънч и Джуди29. Стиснах зъби, забих поглед в чинията си и търпях, докато имах сили. Накрая не издържах и казах нещо; той скочи и наежи хубавите си перца като някакво бойно петле.
„Скоро ще разберете, че имате работа с човек, различен от покойния капитан Брайърли.“
„Разбрах го вече“ — отвръщам аз много мрачно, но си давам вид, че се занимавам с котлета си.
„Вие сте стар грубиян, мистър… хм… Джоунс, Компанията също ви счита за такъв!“ — изписка той.
А стюардите стоят наоколо и слушат, ухилени до уши.
„Може и да съм костелив орех — отговарям аз, — но не чак толкова, че да гледам спокойно как седите в креслото на капитан Брайърли.“
И оставям ножа и вилицата.
„Самият вие бихте искали да седите в това кресло — ето каква е работата!“ — озъби се той.
Излязох от салона, събрах си партакешите и преди да са дошли пристанищните товарачи, се озовах на крайбрежната улица с цялото си имущество. Да. Изхвърлен на брега… след десетгодишна служба… а на шест хиляди мили оттам бедната ми жена и четирите деца едва се прехранваха с половината ми заплата. Да, сър! Но аз не можех да търпя да оскърбяват капитан Брайърли и бях готов на всичко. Той ми бе оставил бинокъла си — ето го; бе ми поверил и своето куче — ето го и него. Ей, Роувър, бедни мой! Къде е капитанът, Роувър?
Кучето тъжно ни погледна с жълтите си очи, джафна печално и се мушна под масата.
Този разговор се водеше две години по-късно на борда на старата развалина „Феър куин“, командувана от стария Джоунс. Той получи командуването при също тъй странни обстоятелства — замести Матерсън, лудия Матерсън, както обикновено го наричаха, същия, който, както знаете, живееше в Хайфон преди окупацията.
Старецът отново загъгна:
— Да, сър, поне тук ще помнят капитан Брайърли. Писах подробно на баща му, а не получих и една дума в отговор — нито „благодаря ви“, нито „вървете по дяволите“ — нищо! Може би не са искали да чуят за него.
Видът на стария Джоунс с воднистите очи, който изтриваше плешивата си глава с червена памучна кърпа, тъжното джафкане на кучето, мръсната, оплюта от мухи каюта — хранилище на спомени за починалия — всичко това хвърляше було от неизразимо жалък патос върху паметната фигура на Брайърли: посмъртното отмъщение на съдбата за тази вяра в неговото собствено великолепие — вяра, която почти измами живота с всичките му неизбежни ужаси. Почти! А може би и напълно. Кой знае какви самолюбиви подбуди е имал той за собственото си самоубийство.
— Капитан Марлоу, как мислите, защо той сложи край на живота си? — попита Джоунс, стискайки длани. — Защо? Това е непонятно за мен. Защо?
Той се шляпна по ниското, сбръчкано чело.
— Ако беше беден, стар, затънал в дългове… без късмет… или пък побъркан… Но той не беше от онези, които се побъркват; да, не беше, можете да ми вярвате. Това, което помощникът не знае за своя капитан, не си струва да го знаеш изобщо. Млад, здрав, добре материално, без никакви грижи… Ето аз седя тук понякога и си мисля, мисля, докато главата ми почне да бръмчи. Трябва да е имало все пак някаква причина.
— Можете да бъдете сигурен, капитан Джоунс — казах аз, — че причината не е била от онези, които могат да разтревожат мене и вас.
И тук сякаш някаква светлина озари потъмнелия разсъдък на бедния Джоунс. Старецът произнесе думи, които ме поразиха със своята дълбочина. Той се изсекна и скръбно заклати глава:
— Да, да! Нито вие, нито аз, сър, не сме имали някога такова високо мнение за себе си.
Разбира се, споменът за последния ми разговор с Брайърли е оцветен с това, че зная за неговото самоубийство, случило се тъй скоро след нашия разговор. За последен път говорих с него по време на съдебното следствие. След първото заседание излязохме заедно на улицата. Брайърли беше нервиран и това ми се стори странно; преди той винаги биваше съвсем хладнокръвен и се отнасяше към своя събеседник с някаква весела търпимост, сякаш самият факт, че събеседникът му съществува, беше за него забавна шега.
— Принудиха ме да взема участие в разглеждането на делото — поде той, а после почна да се оплаква надълго от неудобството да ходи всеки ден в съда. — Един бог знае колко време ще се проточи. Не по-малко от три дни, мисля.
Слушах го мълчаливо. Според мен това беше най-доброто средство да си придаваш важност.
— Какъв е смисълът? Това е най-глупавото дело, което човек може да си представи — продължаваше той с жар.
Казах, че няма друг изход. Брайърли ме прекъсна с някаква сдържана ярост:
— През всичкото време се чувствувам глупак.
Вдигнах към него очи. Това беше вече прекалено — Брайърли да говори за самия себе си. Той изведнъж се спря, хвана ревера на сакото ми и лекичко го подръпна.
— Защо измъчваме този млад човек? — попита той.
Този въпрос беше така съзвучен с тъжния поток на мислите ми, че аз отговорих веднага, като си представих избягалия ренегат:
— Да ме обесят, ако знам, но той сам върви към това.
Бях изумен, когато Брайърли ми отвърна със същия тон и произнесе една фраза, която до известна степен можеше да се стори загадъчна.
— Е, да! — изрече гневно той. — Нима не разбира, че неговият негодник капитан е офейкал? Какво очаква? Нищо няма да го спаси. Свършено е с него.
Изминахме няколко крачки в мълчание.
— Защо да се предъвква цялата тази мръсотия? — възкликна той, като употреби енергичен източен израз — може би единствената проява на енергия на изток от петдесетия меридиан.
Учудих се от насоката на мислите му, но сега считам това за напълно естествено: бедният Брайърли е мислел, изглежда, за самия себе си. Направих забележката, че, както е известно, капитанът на „Патна“ е застлал добре гнезденцето си с пух и може почти навсякъде да се сдобие с пари, за да избяга. С Джим работата стоеше другояче: властите временно го бяха настанили в Дома на моряка и по всяка вероятност той нямаше в джоба си дори едно пени. Трябва да имаш пари, за да избягаш.
— Трябва ли? Не винаги — възрази Брайърли с горчив смях.
Аз направих още някаква забележка, а той отвърна:
— Тогава нека се зарови на двайсет стъпки в земята и там да си остане! Кълна се в небето, аз бих го направил!
Кой знае защо, тонът му ме засегна и рекох:
— Има мъжество в това да издържиш такова изпитание докрай, както прави той, макар да му е добре известно, че никой няма да го преследва, ако избяга.
— По дяволите мъжеството! — избоботи Брайърли. — Такова мъжество няма да помогне на човек да остане в правия път, то не струва и пукнат грош. Би трябвало да кажете, че това е своето рода страхливост, мекушавост. Ето какво ви предлагам: ще ви дам двеста рупии, добавете от вас още сто и склонете бедния момък да избяга утре рано сутринта. Той ми прави впечатление на порядъчен човек, ще разбере. Трябва да разбере! Твърде отвратителна е тази известност: може да изгориш от срам, когато серангите30, ласкарите31, кормчиите дават показания. Гнусно е. Нима вие, Марлоу, не чувствувате колко гнусно е това? Вие, морякът? Ако той изчезне, всичко веднага ще се прекрати.
Брайърли произнесе тези думи с необикновено въодушевление и тутакси бръкна да извади портфейла си. Аз го възпрях и хладно казах, че според мен страхливостта на тези четиримата няма такова голямо значение.
— И вие се смятате за моряк! — гневно възкликна той.
Отвърнах, че действително се смятам за моряк и смея да се надявам, че имам право. Той ме изслуша и направи с едрата си ръка жест, който сякаш ме лишаваше от моята индивидуалност и ме пращаше в числото на тълпата.
— Най-лошото от всичко е, че вие, момчета, нямате чувство за собствено достойнство — рече той. — Малко мислите за това какво трябва да представлявате.
През цялото време вървяхме бавно напред и ето че се спряхме срещу Управлението на пристанището, недалеч от мястото, откъдето огромният капитан на „Патна“ изчезна като мъничко перце, пометено от ураган. Усмихнах се. Брайърли продължи:
— Това е позор. Разбира се, в нашата среда има всякакви, най-често миропомазани негодници. Но ние, дявол да го вземе, трябва да пазим професионалното си достойнство, ако не искаме да се превърнем в скитници калайджии! Имат доверие в нас. Разбирате ли — имат доверие! Откровено казано, не ме е чак толкова грижа за тези азиатци поклонници, но един порядъчен човек не би постъпил така дори корабът да е бил натоварен със стари парцали. Само изискването за такъв вид порядъчност — защото ние не сме организирани — ни свързва едни с други. Такива постъпки подкопават доверието. Човек може да прекара целия си живот сред морето и да не срещне опасност, която да изисква присъствие на духа. Но ако срещнеш опасност… Да!… Ако бях аз… — Той не се доизказа и заговори с друг тон: — Ще ви дам сега двеста рупии, Марлоу, и вие поговорете с този момък. Да го вземе дяволът! По-добре да не беше се вестявал тук. А мои близки познават семейството му. Баща му е енорийски свещеник. Помня, че се запознах с него миналата година, когато бях у братовчеда си в Есекс. Ако не греша, този възрастен енорийски свещеник в Есекс е страшно горд, че има син моряк. Ужасно! Аз не мога да направя това, но вие…
По такъв начин благодарение на Джим за миг видях истинското лице на Брайърли няколко дни преди той да повери на морето своя действителен образ и своята маска. Разбира се, отказах да се замеся. Тонът, с който бяха казани последните думи, „но вие…“ (бедният Брайърли се изпусна несъзнателно), изглежда, намекваше, че не заслужавам повече внимание от някаква буболечка, и в резултат на това аз с негодувание се отнесох към предложението му и окончателно се убедих, че съдебното следствие е сурово наказание за Джим; подлагайки се на него — всъщност доброволно, — той като че ли изкупва до известна степен отвратителното си престъпление. Преди не бях толкова уверен в това. Брайърли си отиде сърдит. В същото време настроението му ми се стори по-загадъчно, отколкото ми изглежда сега.
На следния ден, като се явих късно в съда, седнах самичък. Разбира се, не забравих за разговора си с Брайърли и следях с поглед и двамата. Поведението на единия ми се струваше мрачно, дръзко, физиономията на другия изразяваше презрителна скука; обаче първото можеше да бъде не по-малко погрешно от второто, а аз знаех, че физиономията на Брайърли лъже: Брайърли не скучаеше — той беше ядосан; следователно и Джим може би съвсем не беше дързък. Това се съгласуваше с моята теория. Смятах, че той е изгубил всяка надежда. И тъкмо тогава очите ни се срещнаха. Погледът, който ми хвърли, можеше да унищожи всяко желание да го заговоря. Приемайки всяка от двете хипотези — че той е нагъл или че е отчаян, — аз чувствувах, че с нищо не мога да му помогна. Беше вторият ден от гледането на делото. Много скоро след тази размяна на погледи между нас разпитът беше отново отложен за следния ден. Белите почнаха да си пробиват път към изхода. Известно време преди това заповядаха на Джим да слезе от подиума и той можа да излезе от залата с първите. Видях широките му рамене и главата му на светлия фон на отворената врата. Докато крачех бавно към изхода, разговаряйки с едного — някакъв непознат човек случайно се обърна към мен, — можех да го виждам от съдебната зала; облакътил се на балюстрадата на верандата, той стоеше с гръб към малкия поток от хора, който се процеждаше по стълбите. Чуваше се шепот от гласове и шумолене на крака.