Сега трябваше да се гледа делото за побоя над някакъв лихвар. Обвиняемият — почтен селянин с права бяла брада — седеше на една рогозка отвън до самата врата; около него клечаха или стояха прави синовете му, зетьовете му, съпругите им — мисля, че едва ли не половината село се бе събрало тук. Някаква стройна, тъмнокожа жена с полугол гръб, с голо черно рамо и тъпка златна халка, прекарана през носа й, изведнъж заговори с остър, писклив глас. Човекът, който вървеше с мен, неволно вдигна очи към нея. В този момент ние вече излизахме през вратата, озовавайки се зад внушителния гръб на Джим.
Не зная тези ли селяни бяха довели със себе си едно жълто куче. Така или иначе, там имаше куче и като всяко туземно куче, то крадешком се провираше между краката на минаващите; моят спътник се препъна в него. Кучето, без да изквичи, отскочи настрана, а непознатият, като леко повиши глас, каза с тих смях:
— Погледнете тази жалка твар!
Потокът от хора тутакси ни раздели. За миг ме притиснаха до стената, а непознатият заслиза по стъпалата и изчезна. Видях как Джим рязко се обърна. Той направи крачка напред и ми прегради пътя. Бяхме сами; Джим ме измери с упорит и решителен поглед. Чувствувах се като човек, когото са спрели в някаква гора. Верандата вече бе опустяла; шумът и движението замряха в залата на съда; там, в сградата, се бе възцарило гробно мълчание и само нейде далеч отвътре се зачу жаловит глас на ориенталец. Кучето, не успяло да се вмъкне през вратата, седна тутакси на задните си лапи и почна да си лови бълхите.
— За мен ли казахте това? — попита Джим съвсем тихо, навеждайки се напред така, сякаш искаше да се нахвърли отгоре ми.
Веднага отговорих:
— Не.
Нещо в звука на спокойния му глас ми подсказа, че трябва да бъда нащрек. Аз го следях зорко. Това много приличаше на среща в гората, само че не трябваше да се предрича изходът, тъй като той не можеше да поиска нито парите, нито живота ми — нищо, което просто бих му дал или бих почнал да браня с чиста съвест.
— Вие отричате — рече той много мрачно, — но аз чух.
— Има някакво недоразумение — възразих, без да разбирам нещо, но не свалях очи от лицето му. Видях как то потъмня като небе пред буря: облаците незабелязано се трупат и тайнствено се сгъстяват в тишината, преди да се разрази стихията.
— Доколкото си спомням, не съм отварял уста във ваше присъствие — заявих аз, което отговаряше на действителността. Глупавото спречкване почваше да ме нервира. Сега разбирам, че в онзи момент ме е заплашвала саморазправа — истинска юмручна саморазправа. Мисля, че смътно чувствувах тази възможност. Не защото Джим сериозно ме заплашваше. Напротив — той беше страшно пасивен, но се бе намръщил и макар да не правеше впечатление на човек с изключителна сила, изглежда, спокойно можеше да събори стена с удара си. Обаче забелязах и един благоприятен признак; Джим като че ли се замисли дълбоко и почна да се колебае; възприех това като принос на моята очевидна искреност в тона и държанието. Стояхме лице срещу лице. В съдебната зала се гледаше делото за нападението и побоя. Долових думите: „Бивол… тояга… в големия си страх…“
— Защо ме гледахте цялата сутрин? — каза след дълга пауза Джим. Той вдигна очи, после отново се втренчи в пода.
— Нима мислите, че всички ще седят с наведени очи, щадейки вашите чувства? — отсякох аз. Не желаех да приема покорно нелепите му нападки. Той отново дигна очи и този път ме погледна право в лицето.
— Не. Така и трябва да бъде — рече Джим, сякаш претегляше истината на това твърдение. — Така и трябва да бъде. Това исках да кажа и аз. Само че — тук той заговори по-бързо — никому няма да позволя да ме оскърбява отвъд стените на съда. С вас имаше някакъв човек. Вие говорехте с него… а, да, зная, всичко това е прекрасно. Говорехте с него, но така, че да ви чуя…
Уверих го, че жестоко се заблуждава. Нямах представа как се е случило това.
— Мислехте, че няма да реагирам на оскърблението — каза той с лека горчивина. Бях толкова заинтересован, че долавях най-малките нюанси на израза, но както преди, нищо не разбирах. Обаче нещо в думите му — или може би просто интонацията на фразата — ме подтикна внезапно да се отнеса към него колкото може по-снизходително. Неочакваното спречкване престана да ме дразни. Той се заблуждаваше, бе станало някакво недоразумение и аз предчувствувах, че по своя характер то беше отвратително и печално. Бях нетърпелив да завърша тази сцена с достойнство, както човек е нетърпелив да прекъсне някакво непредизвикано и гнусно признание. Най-странното от всичко беше, че имайки предвид тези съображения, аз все пак изпитвах някакъв трепет при мисълта за възможното — твърде възможното — срамно сбиване, за което нямаше да се намерят обяснения и което би ме направило смешен.
Не се стремях да се прославя за три дни като човек, получил синина под окото или нещо подобно от помощник-капитана на „Патна“. А той по всяка вероятност не се замисляше над постъпките си и би бил напълно оправдан поне в собствените си очи. Въпреки неговото спокойствие и дори вцепенение, всеки, без да е вълшебник, би забелязал, че той бе извънредно сърдит за нещо. Не отричам, много ми се искаше да го умиротворя на всяка цена, стига да знаех как да постигна това. Но, както лесно можете да си представите, аз не знаех. Това приличаше на мрак без никакъв проблясък на светлина. Стояхме безмълвни един срещу друг. Той изчака около петнадесет секунди, после пристъпи напред, а аз се приготвих да парирам удара, макар да ми се струваше, че нито един мускул не трепна в мен.
— Дори да бяхте едър колкото двама и силен за шестима — заговори Джим много тихо, — пак бих ви казал какво мисля за вас. Вие…
— Стойте! — извиках.
Това го накара да млъкне за миг.
— Преди да кажете какво мислите за мене — бързо продължих аз, — бъдете любезен да ми съобщите какво съм казал или направил.
Последва пауза. Той ме гледаше с негодувание, а аз мъчително напрягах паметта си, но ми пречеше гласът на ориенталеца в съдебната зала, който безстрастно и многословно възразяваше против обвинението в лъжа. После ние заговорихме почти едновременно.
— Веднага ще ви докажа, че грешите по отношение на мен — каза Джим с тон, който предвещаваше развръзката.
— Нямам и най-малка представа за вас — сериозно заявих в същия момент.
Той се мъчеше да ме съкруши с презрителния си поглед.
— Сега, когато виждате, че не се боя, се опитвате да се изплъзнете — рече той. — Е, кой от нас е жалка твар?
Едва сега разбрах.
Джим се вглеждаше в лицето ми, сякаш търсеше местенце, където да стовари юмрука си.
— Никому не ще позволя… — забъбри той заплашително.
Да, действително, това беше страшно недоразумение; той се бе издал напълно. Не мога да ви предам как бях потресен. Изглежда, не успях да скрия чувствата си, тъй като изражението на лицето му леко се измени.
— Боже мой! — избъбрих. — Не мислите ли, че…
— Но съм уверен, че не ми се е сторило — настояваше той и за първи път от началото на тази печална сцена повиши глас. После с нотка на презрение добави: — Значи, не сте били вие? Отлично, ще открия тогава онзи, другия.
— Не ставайте глупав — извиках в отчаянието си, — това съвсем не беше обида.
— Аз чух — повтори Джим с непоколебимо и мрачно упорство.
Може би ще се намерят хора, на които ще се сторя смешно такова упорство. Но аз не се смеех. О, не! Никога не бях срещал човек, който да се издаде така безжалостно, поддавайки се на една напълно естествена подбуда. Една-единствена дума го лиши от неговата сдържаност — от оная сдържаност, която за приличието на нашето вътрешно „аз“ е по-необходима от дрехата за нашето тяло.
— Не ставайте глупав — повторих.
— Но вие не отричате, че онзи, другият, е казал това? — изрече той ясно и ме гледаше в лицето, без да мигне.
— Не, не отричам — отвърнах, издържайки неговия поглед.
Накрая Джим наведе очи и погледна там, където му сочех с пръст. Отначало като че ли не разбра, после се вцепени, след това на лицето му се изписа изумление и уплаха, сякаш кучето беше чудовище, а той за пръв път виждаше куче.
— Никой дори не е помислял да ви оскърбява — рекох.
Той гледаше жалкото животно, което седеше неподвижно, сякаш бе статуя, с наострени уши и източена муцуна, обърната към вратата; изведнъж, подобно на автомат, то щракна със зъби, опитвайки се да лапне една прелитаща муха.
Погледнах момъка. Руменината на хубавото му, почерняло от слънцето лице внезапно потъмня и заля челото до самите корени на къдравата му коса. Ушите почервеняха и дори ясните сини очи станаха по-тъмни от прилива на кръв в главата. Устните леко се разтвориха, сякаш той ей сега щеше да се разплаче. Разбрах, че не е в състояние да изрече нито една дума, потиснат от своето унижение. И разочарование — кой знае? Може би се стремеше към това сбиване, което искаше да ми натрапи за своето равновесие за свое успокоение? Кой знае какво облекчение чакаше от това сбиване? Беше толкова наивен, че можеше да очаква каквото си иска; но в дадения случай се бе издал съвсем напразно. Беше искрен със самия себе си — да не говорим пък за мен, — подтикван от безумната надежда да получи по такъв начин някакво ефектно опровержение, но звездите бяха иронично неблагосклонни към него. Той издаде нечленоразделен звук като човек, полузашеметен от удар по главата. Жалко беше да го гледаш.
Настигнах го отново далече от вратите. Дори трябваше да потичам, но когато запъхтян се изравних с него и го попитах за бягството, той рече: „Никога!“ — и тутакси зае отбранителна позиция. Обясних, че съвсем не съм искал да кажа, че бяга от мене.
— От никого… от никого на света — заяви Джим упорито.
Въздържах се и не му казах за едно-единствено изключение от това правило — изключение, приемливо за най-храбрите от нас. Мислех, че той сам твърде скоро ще разбере това. Момъкът търпеливо ме гледаше, докато измислях какво да му кажа, но в този момент нищо не ми идваше на ума и той отново закрачи напред. Аз не изоставах от него и не желаейки да го изпусна, бързо заговорих, че не би ми се искало да го оставя с лъжливото впечатление за моето… моето… Запънах се. Глупостта на тази фраза ме изплаши, докато се опитвах да я завърша, но могъществото на фразите няма нищо общо с техния смисъл или с логиката на тяхната конструкция. Моето идиотско бъбрене, изглежда, му хареса. Той го прекъсна, като каза с вежливо спокойствие, което свидетелствуваше за безкрайното му самообладание или пък за удивителната лабилност на настроението му:
— Изцяло моя грешка…
Много се учудих на този израз, намекващ за някакъв незначителен случай. Нима Джим не бе разбрал неговото позорно значение?
— Трябва да ми простите — продължи той и мрачно добави: — Всички тези хора, които ме гледаха с втренчени очи в съда, ми се струваха такива глупаци, че… че би могло да бъде и така, както предполагах.
Думите му ме изумиха. Той ми се представи в нова светлина. Погледнах го с любопитство и срещнах очите му, които изразяваха непроницаемост и пълна липса на смущение.
— С подобни неща не мога да се примиря — каза Джим съвсем просто — и не искам. В съда е друго; там трябва да търпя това — и ще го изтърпя.
Не мога да кажа, че го разбрах. Онова, което ми разкриваше от себе си, приличаше на проблясъци светлина през пролуките на гъста мъгла, където виждаш да прозират ярки и убягващи подробности, но те не дават пълна представа за местността. Те подхранват любопитството на човека, без да го удовлетворяват; да се ориентираш по тях не бива. Изобщо Джим бе в състояние да те подведе. Ето до каква мисъл дойдох, когато се разделихме късно вечерта. Бях отседнал за няколко дни в хотел „Малабар“ и младежът прие настойчивата ми покана да вечеряме там заедно.
Глава седма
Идващият от Англия пощенски кораб бе пристигнал същия следобед и в голямата столова на хотела повече от половината маси бяха заети от хора, снабдени с околосветски билети на стойност сто лири. Тук имаше съпружески двойки, които явно бяха вече свикнали със семейния живот и бяха си омръзнали посред пътешествието; имаше малки и големи компании, както и самотници. Пътниците обядваха важно или шумно пируваха, но всички мислеха, разговаряха, шегуваха се или се мръщеха досущ както вършеха това у дома си; към новите впечатления те не бяха по-възприемчиви от своя багаж горе, в хотела. Отсега нататък, също като багажа си, щяха да бъдат снабдени с етикет за доказателство, че са били в тези страни. Ще си спомнят с умиление за това свое отличие и ще пазят залепените на куфарите етикети като документално доказателство, като единствена неизличима следа от пътуване с образователна цел. Тъмноликите прислужници безшумно се движеха по обширния излъскан под; от време на време отекваше смях на девойка, наивен и празен като самата нея, или когато внезапно стихнеше тракането на чиниите, се дочуваха думи, произнесени маниерно бавно от някой остроумец, който украсяваше пред ухилените си сътрапезници последния забавен скандал на кораба. Две странствуващи стари моми с пикантни облекла жлъчно коментираха пътната такса, като си шушкаха с бледите си устни; ексцентрични, с дървени лица, те приличаха на разкошно облечени бостански плашила. Няколко глътки вино поразтвориха сърцето на Джим и му развързаха езика. Апетитът му беше добър, това също забелязах. Изглежда, той бе погребал някъде епизода, който сложи началото на нашето познанство, сякаш то бе нещо, за което никога повече нямаше да стане дума. През цялото време виждах пред себе си тези сини момчешки очи, които гледаха право в мен, това младо лице, силни рамене, открито бронзово чело с бяла ивица по корените на гъстите руси коси; видът му будеше в мен искрена симпатия — това открито лице, непресторената усмивка, юношеската сериозност. Той беше порядъчен човек — един от нас. Говореше трезво, с някаква сдържана откровеност и с онова спокойствие, което може да се постигне с мъжествено самообладание или дързост, безчувственост, безгранична наивност или огромна самоизмама. Кой знае? Съдейки по тона на разговора, човек можеше да си помисли, че говорим за някое трето лице, за футболен мач, за времето миналата година. Мисълта ми се губеше в море от догадки, но ето че разговорът тръгна в нова насока и аз успях, без да оскърбявам Джим, да отбележа, че следствието, общо взето, е за него доста мъчително. Той ме хвана за ръката — тя лежеше на покривката до чинията — и впи в мен очи. Уплаших се.
— Това трябва да е ужасно неприятно — измърморих, смутен от такава безмълвна проява на чувства.
— Истински ад! — възкликна той със сподавен глас.
Това, че ми хвана ръката, и последните му думи накараха двама от пътниците с контешки вид, които седяха на съседната маса, да се откъснат с тревога от замразения си пудинг. Аз станах и минахме в предния коридор, където ни чакаха кафе и пури.
На осмоъгълни масички под стъклени глобуси горяха свещи; около тях имаше удобни плетени столове; масичките бяха отделени една от друга с много растения с твърди листа; между двойките колони, върху които падаше червеникавият отблясък на светлината от високите прозорци, нощта, блестяща и мрачна, се спускаше като великолепна завеса. Светлините на корабите мигаха в далечината като залязващи звезди, а хълмовете на отвъдната страна на рейда приличаха на кръгли и черни буреносни облаци, надвиснали в небето.
— Не можех да избягам — поде Джим. — Капитанът избяга — така и трябваше да направи. А аз не можех и не исках… Всички те се измъкнаха по един или друг начин, но за мен това не подхожда.
Слушах с напрегнато внимание, без да смея да помръдна в стола си, исках да разбера — ала и до ден-днешен не разбрах, мога само да предполагам. Беше доверчив и в същото време сдържан, сякаш убеждението в някаква вътрешна невинност пречеше на истината да се откъсне от устата му. Преди всичко заяви с такъв тон, сякаш признаваше безсилието си да прескочи стена, висока двадесет стъпки, че никога няма да може да се върне вкъщи; неговата изповед събуди в паметта ми думите на Брайърли: „Ако не греша, този възрастен енорийски свещеник в Есекс е страшно горд, че синът му е моряк.“