— Аз лично не бих проявил благоразумието да остана, след като имам възможност да замина — каза Питър Марлоу.
— Човек трябва да си пази кожата, Питър. На другите не им пука.
Питър Марлоу дълго мисли върху думите му. В нощта се носеха откъслеци от разговори, чуваха се гневни гласове, шепот, кръжаха вечните облаци комари, някъде отдалеч долиташе печалният зов на корабните сирени. Откроени на фона на тъмното небе, палмите прошумоляваха. Мъртъв клон се откърши от короната на едно дърво и се строполи върху храсталака отдолу.
Питър Марлоу пръв наруши мълчанието:
— Тоя твой приятел… наистина ли ходи до селото?
Царя го погледна в очите.
— Искаш ли да дойдеш, като отивам другия път? — тихо попита той.
Питър Марлоу леко се усмихна:
— Да.
С внезапна сила край ухото на Царя забръмча комар. Той скочи, напипа фенерчето и огледа мрежата. Не след дълго комарът кацна. Царя ловко го смачка. После внимателно провери мрежата и като се убеди, че няма дупки, отново си легна. След миг всички мисли го напуснаха. Сънят дойде бързо и леко.
Питър Марлоу лежеше буден на леглото и от време на време почесваше нахапаното си от дървеници тяло. Думите на Царя бяха съживили миналото. Спомни си кораба, който преди години го бе докарал заедно с Мак и Ларкин от Ява…
Японците бяха наредили на коменданта на Бандунг, един от многото лагери в Ява, да осигури хиляда души работна ръка. Отначало щяха да ги пратят за две седмици в един съседен лагер и да им отпуснат двойни дажби храна, дори цигари. Едва след това трябваше да ги прехвърлят на другото място, където условията за работа били добри.
Много от хората сами пожелаха да отидат заради двете седмици в междинния лагер. На някои просто наредиха. Тях тримата ги записа като доброволци Мак.
— Нищо не се знае, братлета — защити се той, когато Ларкин и Питър го наругаха. — Ако се доберем до някое островче, все нещо ще измислим — двамата с Питър знаем езика. Пък и по-лошо от тука няма да е.
Така че накрая предпочетоха неизвестното зло пред известното.
Щяха да пътуват с малък търговски параход. На кея около мостчето бе струпана многобройна охрана, сред която се виждаха и двама японци в бели дрехи и с бели маски на лицето. На гърбовете им висяха големи контейнери, свързани с тънък маркуч към пневматичните пръскачки, които държаха в ръцете си. Задачата им бе да обеззаразяват всички пленници и вещите им, за да не попаднат явански болести на чистия кораб.
В средата на гъмжащия от плъхове и въшки и вонящ на изпражнения тесен трюм имаше неголямо празно пространство с размери шест на шест метра. На стените околовръст, от пода до тавана, бяха закрепени пет дъсчени койки дълбоки три метра и с един метър разстояние помежду им.
Един японски сержант им показа как да сядат на койките с кръстосани крака: петима един зад друг, до тях други петима, до тях още пет. Докато се заемат всички места. Когато се надигнаха отчаяни гласове на протест, сержантът заяви, че японските войници пътуват по същия начин, а щом условията са добри за славната японска армия, значи така ще седи и бялата измет. Дулото на насочения пистолет захвърли първите петима, зинали от ужас, в клаустрофобния мрак, а несекващият прилив на хора в трюма принуди следващите да избягат от блъсканицата върху койките. После те на свой ред биваха избутвани от прииждащите отзад и сядаха — коляно до коляно, хълбок до хълбок, рамо до рамо. Онези, за които не достигна място на койките — около сто души, — стояха зашеметени в нищожния квадрат със страни шест на шест метра и благославяха късмета си, че все пак не са на койките. Товарният люк още не беше пуснат и слънцето успяваше да проникне в трюма.
Сержантът поведе втората група, в която бяха Мак, Ларкин и Питър, към средния трюм и скоро той започна да се пълни по същия начин. Щом влезе в запарения търбух на кораба, Мак изхриптя и припадна. Питър Марлоу и Ларкин го прихванаха и с ругатни и юмруци си запробиваха път сред тълпата обратно към палубата. Един часови се опита да ги върне назад, но Питър Марлоу се разкрещя, после взе да моли, сочейки разкривеното лице на Мак. Часовият сви рамене, кимна с глава към носа и ги остави да минат. С блъскане и ругатни Ларкин и Питър освободиха малко място и сложиха Мак да легне.
— Какво ще правим сега? — попита Питър Марлоу.
— Ще се опитам да намеря лекар — каза Ларкин. Мак го сграбчи за ръката:
— Полковник! — Едва-едва отвори очи той и бързо прошепна: — Нищо ми няма. Просто трябваше да се измъкнем някак си оттам. За бога, въртете се загрижено около мен и не се плашете, ако започна да буйствам.
И тъй двамата се суетяха около Мак, а той крещеше в несвяст, мяташе се и повръщаше водата, която се опитваха да му налеят през стиснатите зъби. Пристъпът утихна едва когато корабът потегли.
По това време дори и палубата бе претъпкана с хора до такава степен, че нямаше достатъчно място, за да седнат всички. Все пак, тъй като постоянно се точеха опашки за нещо — за вода, за ориз, за тоалетните, — всеки успяваше да поседне за малко.
Същата нощ буря подмята кораба цели шест часа. Пленниците в трюма се стараеха да не повръщаха един върху друг, а хората на палубата — да се запазят от потоците вода. На сутринта времето се оправи и до обед слънцето нажежи небосклона. Някой падна зад борда. Пленниците и охраната дълго гледаха от палубата как човекът се дави сред разпенената диря на кораба. След тази случка вече никой не падна зад борда.
На втория ден трима души намериха покой в морето. Няколко японски войници дадоха залп с пушките си, колкото да спазят военния ритуал. Погребението не продължи дълго — опашките чакаха.
Пътуването трая четири дена и пет нощи. За Мак, Ларкин и Питър Марлоу то не донесе нищо особено.
Питър Марлоу лежеше на прогизналия от пот дюшек и копнееше за сън. Но мислите му препускаха необуздано и се лутаха между ужасите на миналото и страховете на бъдещето. Изгаряха го спомени, които бе най-добре да забрави. Поне засега, поне докато е сам. Спомени за нея.
Зората вече бе докоснала хоризонта, когато той най-сетне заспа. Но дори сънят не му донесе облекчение.
Седма глава
Дните монотонно следваха един подир друг и всеки ден приличаше на предходния.
Една нощ Царя потърси Мастърс в лагерната лечебница и го намери да лежи на вмирисаното легло пред бараката, вперил празен поглед в стената.
— Здрасти, Мастърс — каза Царя, след като се убеди, че никой не ги подслушва. — Как се чувстваш?
Мастърс го изгледа продължително, без да го познае.
— Аз ли?
— Ти, ами.
— Не знам — промърмори Мастърс след малко и от устата му се процеди слюнка.
Царя извади табакерата си и напълни с тютюн празната кутия за цигари, оставена на масата до леглото.
— Мастърс — рече той, — благодаря ти за онова нещо.
— За кое нещо?
— Дето ми каза какво си прочел на парчето вестник. Дойдох просто да ти благодаря и да ти дам малко тютюн.
Мастърс напрегна паметта си.
— А, това ли? Не е честно да се дебнем един друг. Кофти човек, полицейски копой!
И умря.
Доктор Кенеди се приближи и с безразличие придърпа грубото одеяло над главата му.
— Приятел ли ти е? — попита той Царя и го изгледа с ледени очи иззад рунтавите си вежди.
— Зависи от гледната точка, сър — учтиво отвърна Царя, после взе тютюна и го сипа обратно в табакерата си — на Мастърс вече не му трябваше.
— Отърва се — каза лекарят. — Поне няма да го боли.
— И така може да се каже, полковник. От какво умря.
— От малодушие.
Лекарят подтисна прозявката си. Зъбите му бяха мръсни и пожълтели, косата провиснала и мазна, а ръцете — розови и безупречно чисти.
— Липсваше му воля за живот, значи.
— И така може да се каже — смръщи се лекарят. — Ти обаче няма да умреш от това.
— Никога, ей богу…
— А тебе какво те прави толкова несломим? — попита доктор Кенеди и в гласа му прозвуча омразата, която изпитваше към това огромно тяло, излъчващо здраве и сила.
— Не ви разбирам… сър.
— Защо на тебе все ти е добре, а на другите — не.
— Ами просто имам късмет — отвърна Царя и понечи да си тръгне, но полковникът го дръпна за ризата.
— Не може да е само късмет, не може. Ти сигурно си дяволът, пратен да ни изкушава. Ти си вампир, мошеник и крадец…
— Вижте какво, никога през живота си не съм крал, нито съм лъгал и няма да търпя такива приказки.
— Тогава кажи как го правиш? Как? Това искам да знам. Не разбираш ли? Ти си отговорът за всички нас. Какъв си — светец или изверг, само това искам да знам.
— Вие не сте с всичкия си — издърпа ръката си Царя.
— Единствено ти можеш да ни помогнеш…
— Помогнете си сами. Аз се грижа за себе си, вие се грижете за вас си. — После изведнъж забеляза, че бялата престилка виси като на закачалка над хлътналия гръден кош на доктор Кенеди и му подаде от пакета цигари: — Ето запалете. Успокоява нервите… сър.
Завъртя се на пети и се отдалечи, потръпвайки. Мразеше болниците, мразеше вонята им, болестите, безсилието на лекарите.
Царя презираше слабите. „Ама и тоя доктор, като го гледам така, май скоро ще опъне петалата — мислеше си той. — Луди като него не изкарват дълго. Също като Мастърс, горкият! Макар че Мастърс не беше за съжаление — просто си беше слаб и не ставаше за нищо. Светът е джунгла — оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма.“ Доктор Кенеди не откъсваше поглед от цигарите и благославяше късмета си. Запали една и сладкият аромат на никотина се разля по цялото му тяло. После отиде в отделението при Джони Карстеърс, капитан от първи танков полк, който скоро щеше да се раздели с живота.
— Вземи — подаде му той цигарата.
— Ами вие, доктор Кенеди?
— Аз не пуша.
— Блазе ви.
Джони дръпна веднъж, закашля се и изхрачи кръв. Напънът сви червата му и от тях бликна рядка кръв — отдавна не можеше да се задържа.
— Докторе — помоли той, — сложете ми ботушите, моля ви. Трябва да стана.
Кенеди се огледа уморено, без да става от ръба на леглото. Наоколо не се виждаше добре, защото нощем внимателно затулваха светлината и в отделението цареше полумрак.
— Няма никакви ботуши — рече той и впери късогледите си очи в Джони.
— Е, какво да се прави…
— Какви бяха ботушите ти?
Няколко сълзи преляха и се търкулнаха по бузите на Джони:
— Толкова се грижех за тях. Само те ми бяха останали.
— Искаш ли още една цигара?
— Не, още не съм свършил тая — отвърна Джони и безсилно се отпусна в подгизналото легло. — Все пак жалко за ботушите.
Доктор Кенеди въздъхна, свали си обувките, които отдавна бяха останали без връзки, и му ги нахлузи.
— Аз имам други — излъга той, стъпи бос на пода и се изправи — болеше го гърбът.
Джони размърда пръстите на краката си, за да се наслади на усещането от допира до грубата кожа. Опита се да погледне обувките, но не му достигнаха сили.
— Умирам — рече той.
— Да — отвърна полковникът. Навремето — имало ли бе някога такова време наистина? — в такива моменти изваждаше на бял свят цялата си лекарска етика. Но сега нямаше смисъл.
— Всичко е нахалост, нали докторе? Двайсет и две години и после нищо. От нищото пак в нищото.
Лек полъх на вятъра предизвести близостта на утрото.
— Благодаря за обувките — рече Джони. — Винаги се заричах, че обувки ще имам. Човек трябва да има обувки.
И издъхна.
Доктор Кенеди свали обувките от краката му и отново си ги нахлузи.
— Санитар! — провикна се той, като видя един на площадката.
— Да, сър — отзова се бодро Стивън и се запъти към него с ведро изпражнения в ръка.
— Повикай да го отнесат. А, да, и вземете също леглото на сержант Мастърс.
— Няма да смогна с всичко, сър — каза Стивън и остави ведрото на пода. — Трябва да занеса три подлоги на номер десет, двайсет и три и четирийсет и седем. Пък и бедният полковник Хътън хич не е добре. Трябва да му сменя превръзката. — Стивън хвърли поглед към леглото и поклати глава: — Трупове, навсякъде трупове.
— Такава ни е работата, Стивън. След като не можем да направим нищо друго за тях, длъжни сме поне да ги погребем. И колкото по-скоро свършим тая работа, толкова по-добре.
— Така е. Горките момчета!
Стивън въздъхна и кокетно попи потта от челото си с чиста кърпичка. После прибра кърпичката в джоба на бялата си престилка, вдигна ведрото, олюля се под тежестта му и излезе. Когато по-късно се върна със санитарите, те сложиха трупа на носилката и го изнесоха. Стивън смени единственото одеало. След минута пристигна друга носилка и в леглото бе настанен нов пациент.
Доктор Кенеди механично премери пулса му.
— Треската ще избие утре — каза той, — обикновена малария.
— Ясно, докторе — свенливо вдигна поглед Стивън. — Да му дам ли хинин?
— Естествено, че ще му дадеш хинин!
— Извинете, полковник — засегна се Стивън и тръсна глава. — Просто питам. Нали само докторите могат да предписват лекарства.
— Добре, дай му хинин и, за бога, престани да се държиш като жена, дявол да го вземе.
Стивън настръхна и се обърна към пациента, а гривните му издрънкаха.
— Не е справедливо да се отнасяте така с мен, когато правя за болните всичко, което е по силите ми.
Доктор Кенеди щеше да се нахвърли върху него, но точно в този момент в отделението влезе доктор Прудом.
— Добър вечер, полковник.
— Добър вечер! — с благодарност поздрави доктор Кенеди, осъзнавайки, че е глупаво да се заяжда със Стивън. — Всичко наред ли е?
— Да. Може ли да поговорим за малко?
— Разбира се.
Прудом бе дребничък ведър човек с изпъкнали като на гълъб гърди и пожълтели от дългогодишната работа с химикали ръце. Гласът му беше дълбок и мек.
— За днес имаме два апандисита. Единият току-що пристигна в спешното.
— Добре. Ще мина да ги видя, преди да си тръгна.
— Искате ли да оперирате?
Прудом хвърли поглед към далечния край на помещението, където Стивън държеше леген пред един болен, който повръщаше.
— Да, предпочитам да се занимавам с нещо — отвърна Кенеди и също впери очи в тъмния ъгъл. Мътната светлина на електрическата крушка очертаваше стройните крака на Стивън, а тесните къси панталони се бяха впили в хълбоците му.
Усетил погледите им, Стивън се извърна и се усмихна.
— Добър вечер, доктор Прудом.
— Здрасти, Стивън — меко отвърна Прудом и Кенеди с изумление установи, че той все още не откъсва поглед от Стивън.
Прудом се обърна към него и забеляза изумлението и презрението му.
— А, между другото, направих аутопсията на оня, дето го намериха в дупката. Умрял е от задушаване — каза той, за да заглади положението.
— Като извадиш човек, заврян с главата надолу в дупката на клозета, най-вероятно е да е умрял от задушаване.
— Прав сте, докторе — рече Прудом и добави небрежно:
— В смъртния акт написах самоубийство в умопомрачено състояние.
— Идентифицирахте ли трупа?
— Да, да, вчера следобед. Бил от австралийците, някой си редник Гърбъл.
Доктор Кенеди прокара ръце по лицето си.
— Никога не бих се самоубил по такъв ужасен начин.
Прудом кимна и отново извърна поглед към Стивън.
— Естествено, може и да са го натикали в дупката насила.
— Имаше ли някакви следи по тялото?
— Не.
Доктор Кенеди направи усилие да не обръща внимание на странния начин, по който Прудом гледаше Стивън.
— Убийство или самоубийство, все едно — направо е ужасно. Ужасно! Сигурно никога няма да разберем точно как е станало.
— Още вчера, веднага щом го идентифицираха беше проведено негласно разследване. Доколкото разбрах, преди няколко дни го хванали, че краде от дажбите на другите австралийци.
— Това изяснява нещата.
— Каквото и да е станало, заслужил си го е, така мисля аз.
— Може би си прав.
Доктор Кенеди искаше разговорът да продължи още, защото се чувстваше самотен, но знаеше, че в момента Прудом се интересува единствено от Стивън.