— Е — рече той, — аз ще ида да наобиколя болните. Ще дойдете ли с мен?
— Не мога, трябва да подготвя пациентите за операция. Като излизаше от отделението, доктор Кенеди зърна с крайчеца на окото си, че Стивън мина близо до Прудом и лекарят скришом го погали. Чу как Стивън се засмя и открито отвърна на интимната милувка. Безсрамието на двамата го изпълни с гняв. Знаеше, че би трябвало да се върне и да им заповяда да престанат, а после да ги даде на военен съд, но нямаше сили за нищо, затова просто се отдалечи от вратата на бараката.
Нощта бе тъмна и безжизнена, въздухът не потрепваше, а луната приличаше на гигантски прожектор, блеснал от свода на небето. По пътеката все още бродеха хора, но наоколо цареше пълна тишина. С притаен дъх лагерът очакваше идването на деня.
Кенеди вдигна поглед към звездите и се опита да изтръгне от тях отговора на вечния си въпрос: „Кога, кога най-сетне ще свърши този кошмар, господи?“ Но отговор все не идваше.
Питър Марлоу клечеше в офицерската тоалетна и се наслаждаваше на първите утринни отблясъци и на удоволствието да се облекчава с пълен стомах. Първото му се случваше често, второто — рядко.
Винаги избираше най-задния ред дупки, отчасти защото все още му беше неприятно да ходи по нужда на открито, отчасти защото мразеше да има някой зад гърба и отчасти защото му беше забавно да гледа другите.
Дупките бяха дълбоки седем метра и половина, имаха диаметър шестдесет сантиметра и помежду им оставаше разстояние от два метра — общо двадесет реда по тридесет дупки, всяка снабдена с дървено клекало и подвижен капак. В центъра като трон се издигаше обикновен седящ клозет. Той бе привилегия на полковниците. Останалите трябваше да клечат над дупката. Прикритие нямаше — всичко се вършеше на показ.
Самотен и величествен на трона седеше полковник Самсън. Чисто гол, ако се изключеше островърхата му сламена шапка. Носеше я винаги, освен в случаите, когато си бръснеше главата, когато я масажираше или мажеше с кокосово масло и други най-странни балсами, за да му поникне отново коса. Беше хванал някаква неизвестна болест и един ден цялата му коса окапа заедно с миглите и веждите. Тялото му обаче си остана космато като на горила. Тук-таме, колкото се може по-далеч един от друг, клечаха още няколко мъже. Всеки от тях държеше манерка с ръка и непрекъснато пъдеше с ръце рояците мухи.
За кой ли път, откакто бе в лагера, Питър Марлоу си помисли, че клекналият по нужда гол мъж е най-отвратителната гледка на този свят. А може би и най-трогателната.
Наоколо все още се носеше само едва доловимо предчувствие за приближаващия ден — една просветляваща омара, златни пръсти, разгръщащи синьото кадифе на небето. От земята лъхаше прохлада, защото през нощта бе валяло, и вятърът бе свеж и ухаеше на солено море и жасмин.
„Да — помисли със задоволство Питър Марлоу, — хубав ден ще бъде.“ После наклони манерката и ловко се изми с ръка. За тази работа винаги използваше лявата ръка. Дясната бе за хранене. Малайците никога не казваха лява и дясна ръка, наричаха ги просто „мръсната ръка“ и „хранещата ръка“. В лагера всички се миеха, защото хартията бе твърде ценна. Всички освен Царя. Той имаше истинска тоалетна хартия. Веднъж му даде и на него, но Питър Марлоу я подели с полковника и Мак, защото от нея ставаха чудесни цигари. Изправи се, завърза саронга и пое обратно към бараката. Наближаваше времето за закуска. Както винаги тя щеше да се състои от оризова каша и слаб чай, но днес имаха и един кокосов орех — подарък от Царя.
През няколкото дни, откакто познаваше Царя, помежду им се бе породило странно приятелство. Поддържаха го отчасти храната и тютюнът, отчасти помощта — Царя бе излекувал екземата по глезените на Мак със „Салварзан“. За два дни се бе справил с язвите, които гнояха от две години. Питър Марлоу осъзнаваше, че макар приятелите му да приемаха с радост богатството и помощта на Царя, всъщност те го харесваха най-вече заради личните му качества. Той излъчваше сила и увереност и застанал до него, човек се чувстваше по-добре и по-силен, сякаш черпеше жизненост от магията, който обгръщаше Царя.
— Тоя мъж е жив дявол! — неволно каза на глас Питър Марлоу.
Като се върна в шестнадесета барака, повечето офицери все още спяха или се излежаваха в очакване на закуската. Той измъкна кокосовия орех изпод възглавницата, после взе стъргалката и малайския нож, излезе навън и седна на една пейка. С умел удар разцепи ореха на две идеални половини и млякото изтече в канчето. След това внимателно остърга едната половина и късчетата бяло месо се смесиха с млякото. Втората половина настърга в отделно канче, сложи сърцевината в парче ситна мрежа и грижливо изстиска гъстия сладък сок. Този ден беше ред на Мак да го сипе в оризовата си каша.
Помисли си каква отлична храна е сърцевината на кокосовия орех — богата на белтъчини и без никакъв вкус. И все пак сложиш ли само парченце чесън, цялата ухае на чесън, добавиш ли късче сардела — цялата се превръща в сардела и дава аромат на сума ти порции ориз.
Внезапно страшно му се прияде от ореха. Беше така прегладнял, че не долови стъпките на приближаваща лагерна охрана. Усети присъствието им едва когато войниците се изправиха на прага и всички в бараката скочиха на крака.
Гласът на Йошима, японския офицер, разкъса тишината:
— Тук има радио.
Осма глава
Йошима изчака няколко минути, но никой не проговори. Запали цигара и съскането на клечката изтрещя като гръм в тишината.
Първата мисъл на Дейв Дейвън бе: „Господи, кой мръсник ни е издал, кой се е изпуснал? Питър Марлоу? Кокс? Спенс? Полковниците?“ После го обзе ужас, но ужас, примесен с неочаквано облекчение — най-сетне часът бе ударил.
Същият страх задуши и Питър Марлоу. „Кой ли ни е натопил? Кокс? Полковниците? Та дори и Мак и Ларкин не знаят за радиото! Боже мили, Утръм Роуд!“ Кокс се вцепени. Подпря се на леглото вперил поглед в дръпнатите очи насреща, и с последни сили се удържа да не се строполи.
За реда в шестнадесета барака отговаряше подполковник Селърс и когато прекрачи прага и с адютанта си, капитан Форест, той едва не се подмокри от ужас. Отпуснатото му лице бе зачервено и потно.
— Добро утро, капитан Йошима — козирува Селърс.
— Не е добро. Тук има радио, а това е забранено със заповед на японската имперска армия.
Йошима бе дребен, слаб и изключително спретнат. От широкия му колан висеше самурайски меч, а високите му ботуши лъщяха като огледало.
— Не знам нищо такова. Не… нищо — ужасено измънка Селърс. После разтрепераният му пръст посочи Дейвън: — Ти там, знаеш ли нещо?
— Не, сър.
Селърс се извърна към другите военнопленници:
— Къде е радиото?
Мълчание.
— Къде е радиото? — истерично изкрещя той. — Питам, къде е радиото? Заповядвам ви незабавно да го предадете. Знаете, че всички тук сме длъжни да се подчиняваме на разпорежданията на имперската армия.
Мълчание.
— Ще ви пратя до един на военен съд! — извика той и гушата му се разтресе. — Там ще си получите заслуженото. Ти как се казваш?
— Лейтенант Марлоу, сър.
— Къде е радиото?
— Не знам, сър.
Изведнъж погледът му падна върху Грей.
— Грей, нали ти си шеф на полицията в лагера. Ако тук има радио, за това си отговорен само ти и никой друг. Трябваше да докладваш на коменданта. Ще те пратя на военен съд и ще се погрижа това да влезе в досието ти.
— Не знам нищо за никакво радио, сър.
— А би трябвало да знаеш, по дяволите! — изрева Селърс с разкривено, мораво на цвят лице. После с тежки стъпки се приближи до леглата на петимата американски офицери. — Бръф, ти какво знаеш за това?
— Нищо! И не забравяйте — „капитан Бръф“, полковник!
— Не ви вярвам! Тия каши все вие, американците, ги забърквате. Разпасана сган — това сте вие, от…
— Няма да позволя да ми дрънкате тия идиотщини!
— Не ми дръжте такъв език. Застанете мирно и се обръщайте към мен със „сър“.
— Аз съм най-старшият американски офицер тук и нямам намерение да понасям обиди от вас или от когото и да било. Доколкото знам, у американците радио няма. Не знам въобще да има радио в бараката. Но дори и да имаше, никога не бих ви казал… полковник!
Селърс се обърна и отново застана по средата на бараката.
— Тогава ще обискираме. Всички да застанат до леглата си! Мирно! И господ да е помощ на онзи, у когото го намеря. Аз лично ще се погрижа да получи най-тежкото наказание. Заради вас, свине размирни…
— Млъкни, Селърс!
Всички застинаха. В бараката влезе полковник Смедли-Тейлър.
— Тук има радио и аз се мъча…
— Млък!
Изразителното лице на Смедли-Тейлър изглеждаше по-сурово от обикновено. Той се приближи до Йошима, който бе наблюдавал Селърс със смайване и презрение.
— Какво има, капитане? — попита полковникът, но всъщност вече знаеше отговора.
— В бараката има радио — каза Йошима и добави с пресилена усмивка: — Според Женевската конвенция на военнопленниците се…
— Познавам разпоредбите не по-зле от вас — прекъсна го Смедли-Тейлър, като се опитваше да не поглежда към двадесетсантиметровата греда. — Ако мислите, че тук има радио, моля, направете обиск. Ако пък знаете къде е, вземете го и да приключваме. Днес имам доста работа.
— Вашата работа е да следите за изпълнението на законите.
— Моята работа е да следя за изпълнението на цивилизованите закони. Ако ще се позоваваме на закони, тогава спазвайте ги и вие. Дайте ни храната и медикаментите, които ни се полагат.
— Някой ден ще прехвърлите границата, полковник!
— Някой ден ще си отида от тоя свят. И то най-вероятно от апоплектичен удар, докато се опитвам да изложа на хората си нелепите разпоредби на откачени администратори.
— Ще докладвам на генерал Шима за вашата наглост.
— Моля, сторете го. И го попитайте също кой разпореди всеки пленник да лови по двайсет мухи дневно, а после аз лично да ги събирам, броя и нося във вашия щаб.
— Нали именно вие, офицерите, непрекъснато се оплаквате, че дизентерията взимала много жертви. Мухите разнасят дизентерията…
— Няма нужда да ми напомняте за мухите и за жертвите на дизентерията — грубо отвърна Смедли-Тейлър. — Дайте ни необходимите препарати, разрешете ни да се грижим за хигиената на околността и скоро целия остров ще бъде очистен от болести.
— На пленниците не им се разрешава…
— Истината е, че вашите войници измират от дизентерия, сред вас самите се шири малария. Преди да дойдете тук, в Сингапур малария нямаше.
— Може и така да е. Но все пак ви победихме — въпреки че бяхте много повече от нас — и ви пленихме с хиляди. Никой мъж с чувство за чест не би се оставил да попадне в плен. За нас всички вие сте животни и не заслужавате друго отношение.
— Доколкото знам, немалко японци са взети в плен в Тихия океан.
— Откъде имате тези сведения?
— Слухове, капитан Йошима, просто слухове. Нали знаете, пълзят навсякъде. Сигурно не са верни. И сигурно не е вярно, че японската флота е разбита, че американците са бомбардирали Япония, че са завладели Гуадалканал, Гуам, Рабаул и Окинава и сега се готвят да ви атакуват на ваша територия.
— Лъжа! — Ръката на Йошима се стрелна към самурайския меч и го издърпа леко от ножницата. — Лъжа! Японската имперска армия печели войната и скоро ще завладее Австралия и Америка. Нова Гвинея е в наши ръце и една японска флотилия в момента е близо до Сидни.
— Несъмнено!
Смедли-Тейлър обърна гръб на Йошима и изгледа хората в бараката. Восъчнобели лица бяха вперили очи в него.
— Излезте вън, ако обичате — тихо каза той. Заповедта му бе изпълнена без звук.
Когато бараката се опразни, полковникът отново се обърна към Йошима:
— Моля, започнете обиска.
— А ако намеря радиото?
— Това е божа работа!
Смедли-Тейлър внезапно усети тежестта на всичките си петдесет и четири години и потръпна от отговорността на бремето, паднало върху плещите му. Макар да служеше с радост и с радост да изпълняваше дълга си в това трудно време, сега му предстоеше да открие предателя. И щом го открие, да го накаже. Този човек трябваше да умре, както щеше да умре Дейвън, ако намереха радиото. „Дано не намерят радиото — отчаяно се молеше той. — Без него всички просто ще загубим разсъдъка си. Боже, ако наистина те има, помогни ни! Моля те!“ Но поне в едно Йошима бе прав и Смедли-Тейлър знаеше това. Трябваше да намери у себе си смелост и да умре като воин — още тогава, на бойното поле или при отстъплението. Вместо това той бе останал жив и сега го разяждаше проказата на спомените, спомените за алчността, жаждата за власт и грешките, опустошили Изтока и причинили смъртта на стотици хиляди.
„И все пак — мислеше си полковникът, — ако бях загинал, какво щеше да се случи с Мейзи, милата, със сина ми Джон от пехотата и с Пърси — другия ми син, авиатора, с Труди — станала толкова млада съпруга, после майка и накрая вдовица, какво щеше да се случи с тях? Нямаше да ги видя никога повече, никога нямаше да ги прегърна, да почувствам отново уюта на дома си.“
— Божа работа! — повтори полковникът, но както и той самият, думите му бяха уморени и пропити с тъга.
Йошима даде някакви разпореждания на четиримата войници. Те отместиха най-крайните легла и разчистиха известно пространство, а после издърпаха там кревата на Дейвън. Йошима отиде в ъгъла и започна да оглежда гредите, сламата и грубите дъски на покрива. Претърсваше всичко съвсем внимателно, но Смедли-Тейлър, изведнъж разбра, че японецът прави това просто, за да го изпита, а всъщност скривалището му е известно. Спомни си онази нощ преди толкова много месеци, когато неколцина офицери бяха дошли при него за съвет.
— Решавайте сами! — казал им бе той. — Хванат ли ви отърване няма. Аз с нищо не мога да ви помогна — с нищичко.
После бе помолил Дейвън и Кокс да останат за малко и спокойно им заръча:
— Ако открият радиото, опитайте се да не замесвате другите. Поне за известно време. Като ви притиснат, кажете, че аз съм ви разрешил, аз съм ви заповядал да го направите.
После ги отпрати, благослови ги наум и им пожела късмет.
Но ето, че късметът им бе изневерил.
С нетърпение очакваше мига, когато Йошима най-сетне ще стигне до гредата, вече не можеше да понася агонията на тази игра на котка и мишка. Долавяше как отчаянието на мъжете отвън нараства с всяка изминала минута, но не можеше да направи нищо, освен да чака.
Накрая Йошима също се умори от играта. Вонята в бараката го отвращаваше. Доближи се до леглото и го претърси надве-натри. После се зае да изучава двадесетсантиметровата греда, но не откри прорезите. Огледа я намръщен по-отблизо, а в същото време дългите му чувствителни пръсти опипваха дървото. Пак не ги намери. За миг си помисли, че сведенията му са неверни. Но това бе малко вероятно, защото доносникът още не си беше получил парите. Гневно заповяда нещо на единия от корейците и той откачи щика си и му го подаде с дръжката напред.
Йошима чукна тук-там по гредата и се ослуша къде ще прокънти на кухо. Аха, ето! Почука отново. Същият звук. Въпреки всичко пак не намери прореза. Яростно заби щика в дървото. Този пък капачето се отдели.
— Нали ви казах!
Горд беше, че откри радиото. Генералът сигурно щеше да остане доволен. Може би за награда най-сетне ще го изпрати на фронта, защото духът на войника в него гледаше с погнуса на задълженията тук — да плаща на доносници и да се разправя с тези животни.
Смедли-Тейлър пристъпи напред, обзет от възхищение към изобретателя на скривалището и търпението на човека, който го беше направил. „Трябва да предложа Дейвън за повишение — помисли си той. — Направил е нещо далеч отвъд повелята на дълга. Но за какво повишение може да става дума сега?“
— Чии са тези легла? — попита Йошима. Смедли-Тейлър сви рамене и когато научи отговора, също като японеца се направи на изненадан.
Йошима изрази съжаление, искрено съжаление, че Дейвън е останал инвалид.