— Бива си го юначагата! — ухили се Царя.
— Ей, знаете ли, трябва да го кръстим някак — сети се Текс.
— Няма нищо по-просто — ще го наречем Адам.
— Ами ако е женски?
— Тогава ще е Ева — отсече Царя и се измъкна изпод бараката. — Хайде, Питър, давай да тръгваме.
Докато открият мястото, часът на майора от авиацията Вексли вече бе започнал.
— Какво има? — изненада се той, като забеляза, че Царя и един офицер стоят на пек пред бараката и го наблюдават.
— Ами точно си мислим — смутено започна Питър Марлоу — дали… не може да… да се присъединим към класа ви. Ако, разбира се, не прекъсваме работата — добави бързо той.
— Искате да се присъедините към класа, така ли? — не повярва на ушите си Вексли.
Той бе невзрачен, едноок човечец с лице като опънат пергамент, цялото нашарено с петна и белези от пламъците, в които бе изгорял последният му бомбардировач. Часовете му посещаваха само четирима души, все идиоти, които въобще не се интересуваха от биология. Вексли съзнаваше, че продължава занятията просто от нерешителност — по-лесно беше да се прави, че всичко е наред, отколкото да се откаже. Отначало се бе въодушевил истински от работата, но напоследък го тласкаше единствено инерцията. Знаеше, че ако прекрати занятията, няма да има за какво да живее.
Преди време бяха създали цял университет в лагера — Университета Чанги. Имаше и редовни занятия — всичко по заповед на командването. „Така е по-добре за войската — бяха казали генералите. — Нека се занимават с нещо. Накарайте ги да се самоусъвършенстват. Намерете им работа, дори насила, ако трябва, тогава ще ви е мирна главата!“ В университета се четяха лекции по какво ли не — чужди езици, изкуствознание, инженерство… Сред хилядите пленници в първите месеци имаше поне по един специалист от всяка област.
„Приобщете се към мъдростта на света! Дават ви се изключителни възможности! Пред вас се откриват широки хоризонти! Получете нова професия! Подгответе се за утопията, която ще се възцари, щом проклетата война свърши и всичко си дойде по местата!“ Университетът бе уреден по атински образец — без класни стаи. Учителят просто си намира някое сенчесто място и събира студентите наоколо си.
Но пленниците в Чанги бяха съвсем обикновени хора, затова не си даваха много труд, а все се канеха: „От утре вече тръгвам.“ Част от тях наистина отиваха на две-три занятия, но като откриеха, че не е леко да се учи, решаваха да пропуснат някой и друг час, после още няколко, докато накрая и те започваха да се заричат: „От утре тръгвам редовно. От утре започвам да се подготвям за онова, което искам да бъда след войната. Няма време за губене. От утре вече тръгвам.“ Но в Чанги, както навсякъде, съществуваше само днес.
— Сериозно ли искате да се присъедините към моя клас? — попита с недоумение Вексли.
— Да, стига да не ви пречим на работата, сър — отвърна любезно Царя.
Все още озадачен, Вексли се надигна и им направи място да седнат на сянка.
„Какво щастие! Ново попълнение! И то не кой да е, а Царя! Боже мой, какъв късмет! Царя да посещава моя курс! А може да има и цигари…“
— За мен е удоволствие, момчето ми, истинско удоволствие! — сърдечно раздруса той ръката на Царя. — Името ми е Вексли, майор от авиацията!
— Драго ми е да се запознаем, сър!
— Лейтенант Марлоу! — представи се Питър, здрависа се с майора и седна.
Вексли нервно ги изчака да се настанят, разсеяно натисна с палец външната страна на китката си и преброи наум колко секунди са необходими на вдлъбнатината да изчезне. „Пелаграта си има своите добри страни“ — помисли си той. А тази мисъл му напомни за китовете и изпъкналото му око светна.
— Днес смятах да поговорим за китовете. Какво знаете за китовете… Ооо! — възкликна той, когато Царя извади пакет „Куа“ и му предложи цигара, а после почерпи и останалите.
Четиримата присъстващи запалиха и се сместиха да освободят още място за Царя и Питър Марлоу. Почудиха се какво ли търси тук Царя, но всъщност отговорът изобщо не ги интересуваше. Важното беше, че ги почерпи с цигари — истински купешки цигари…
Вексли подхвана отново темата. Той обичаше китовете. Обожаваше ги.
— Китовете несъмнено са най-висшата жива форма, към която се е стремяла природата. — Вексли остана много доволен от тембъра на гласа си, но забеляза, че Царя се намръщи. — Искате да питате нещо ли? — поинтересува се загрижено той.
— Ами да. Това за китовете е много интересно, но може ли да кажете нещо за плъховете?
— Моля? — учтиво попита Вексли.
— Това, дето разказвате за китовете, е много интересно, сър — повтори Царя. — Но си мислех дали плъховете…
— Какво плъховете?
— Ами чудех се дали не знаете нещо за тях — обясни Царя. Чакаше го доста работа и нямаше намерение да си губи времето на вятъра.
— Той иска да попита дали след като китовете приличат толкова много на хората, не е същото и при плъховете? — намеси се Питър Марлоу.
— А, гризачите са съвсем различни. — Вексли поклати с отвращение глава и добави: — Докато китовете…
— Какво им е различното?
— Гризачите ги предавам пролетния семестър — раздразнено отговори Вексли. — Неприятни същества. Нищо интересно няма в тях, нищичко. Затова пък да вземем например жълто кореместия кит — бързо започна той. — Виж, той е нещо друго — гигантът сред китовете. Повече от тридесет метра на дължина, а теглото му стига до сто и петдесет тона. Най-голямото живо същество на земята — и сега, и в древността… Също и най-силното. А пък половият му живот — продължи той, защото знаеше, че сведения от този род винаги държат класа буден, — половият му живот е истинско чудо. Мъжкият започва ухажването, като изпуска огромни струи вода и бие с опашка по водата близо до женската, която търпеливо го чака на повърхността на океана. После се гмурва дълбоко, засилва се и отново изскача нагоре — грамаден, огромен, гигантски. След това се сгромолясва обратно, а опашката му непрекъснато удря повърхността с оглушителен трясък и разбива водата на пяна. — Той многозначително снижи глас. — После се понася към женската и започва да я гали с гръдните плавници…
Позабравил нетърпението си, дори Царя се заслуша с интерес.
— Изведнъж обаче китът прекъсва ухажването и отново се гмурка — оставил женската задъхана на повърхността, за да не се върне може би никога повече: — Вексли замълча, за да подсили ефекта на думите. — Но не, той не я напуска. Изчезва в дълбините на океана за около час, събира сили и после се стрелва пак нагоре, изскача над водата и пада обратно с гръмотевичен трясък сред огромен фонтан от пръски. Завърта се около самката, притиска я здраво с двете си перки и се наслаждава на любовта и до изнемога.
Вексли също бе изтощен до изнемога от величавата картина на съвкупляващите се гиганти. „Ах, колко щастлив би бил човек да види това, да присъства на този спектакъл и той — едно нищо и никакво дребосъче!“ Майорът си пое дъх и продължи:
— Чифтосват се някъде пред юли, когато водата е топла. При раждането си малкото тежи пет тона и е дълго около девет метра. Помислете си само! — засмя се той. — Девет метра!
Присъствуващите учтиво се усмихнаха и тогава Вексли поднесе вица, който не можеше да не бъде оценен по достойнство:
— И като имате предвид колко е голямо бебето, представяте ли си пък колко му е голяма оная работа на кита, а?
На лицата отново се появиха учтивите усмивки — редовните слушатели не чуваха нищо ново.
Вексли обясни как майката се грижи за малкото цели седем месеца, как го кърми от две огромни зърна, разположени от долната и страна, съвсем отзад.
— Както несъмнено се досещате — съобщи той въодушевено, — продължителното кърмене под вода си има своите проблеми.
— А плъховете кърмят ли малките си? — не пропусна възможността да попита Царя.
— Да — нещастно отвърна майорът. — А различните китове…
Царя въздъхна отчаяно и победен, търпеливо изслуша безкрайните подробности за зъбатите и беззъбите китове, за амбрата и кашалота, за белия и синия кит, за финвала и нарвала, косатката и гренландския кит, за човковите и бутилконоси китоподобни и китовете-джуджета, за южния кит и за японския, за гладките, гърбавите и като последно — за високочелите китове. Един по един слушателите си бяха отишли и само Питър Марлоу и Царя изчакваха Вексли да свърши. Тогава Царя каза без заобикалки:
— Искам да чуя за плъховете.
— За плъховете! — изохка Вексли.
— Заповядай, запали — почерпи го великодушно Царя.
Десета глава
— Ей, момчета, я слушайте сега! — извиси се гласът на Царя сред врявата. Той изчака в бараката да настъпи тишина и постовете да заемат местата си и обяви: — Възникнаха някои затруднения.
— С Грей ли? — попита Макс.
— Не, с фермата — отговори Царя и се обърна към Питър Марлоу, който седеше на съседното легло. — Разкажи им ти, Питър.
— Ами — започна Питър Марлоу — както се разбра, плъховете…
— Давай от самото начало.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се. Кажи, каквото знаем, после всички ще мислим.
— Добре тогава! Значи, намерихме Вексли и той ни каза, цитирам: „Rattus norveqicus, или така нареченият норвежки плъх, познат още под името Mus decumanus …“
— На какъв език приказва тоя? — попита Макс.
— На латински, естествено. Всеки глупак го знае — обясни Текс.
— Ама ти латински ли знаеш? — зяпна от учудване Макс.
— Не, ама тия идиотски имена винаги са на латински…
— За бога, момчета, искате ли да чуете нещо, или не искате? — прекъсна ги Царя, после кимна на Питър Марлоу да продължи.
— Та както и да е, Вексли ги описа най-подробно: те са с космато тяло, гладка опашка, тежат до два килограма, а в тази част на света обикновено са около килограм. Сношават се индискриминативно и по всяко…
— Това пък какво значи, по дяволите?
— Значи, че мъжкият оправя женска, която му падне, без да подбира много-много — нетърпеливо обясни Царя.
— Значи като нас, а? — подметна Джоунс.
— Да, би могло да се каже… — отвърна Питър Марлоу. — Както и да е, мъжкият се сношава по всяко време на годината, а женската може да има до дванайсет поколения годишно, като всеки път ражда дванайсет до четиринайсет малки. Те се появяват на бял свят слепи и безпомощни двайсет и два дни след… — той внимателно подбра думата — контакта. Малките проглеждат към четиринайсетия ден и узряват полово за два месеца. На около две години спират да се плодят, а на три са вече стари.
— Боже мили! — доволно се обади Макс сред втрещеното безмълвие на останалите американци. — Няма да има затруднения ли! Ако малките почнат да раждат на втория месеци имат по дванайсет или, за кръгло, десет новородени, сметнете сами. Значи: ден първи — десет. На ден трийсет — още десет. На шейсетия — първите пет двойки раждат и получават петдесет. Ден деветдесети — още пет двойки раждат — и ето ти още петдесет. Ден сто и двайсети — двеста и петдесет и още петдесет, и още петдесет и заложена нова партида от двеста и петдесет. Божичко, та това прави шестстотин и петдесет за пет месеца. На следващия стават горе-долу шест хиляди и петстотин.
— Господи, та това си е направо златна мина! — възкликна Милър и се почеса настървено.
— Няма да е толкова лесно! — обади се Царя. — Преди всичко трябва да обмислим някои подробности. Първо, не можем да ги държим заедно. Те са канибали. Значи трябва да сложим мъжките отделно от женските, освен когато се чифтосват. Второ, те непрекъснато се бият помежду си. Значи, трябва да ги разделим всичките.
— Щом трябва, ще ги разделим! Какво толкова сложно има?
— Нищо, Макс — търпеливо отвърна Царя. — Но трябва да направим клетки и изобщо да подготвим нещата. Няма да е много лесно.
— Ами — рече Текс, — ще ти сковем клетки колкото искаш, няма да ни се скършат ръцете я.
— А мислите ли, че ще успеем да запазим всичко в тайна, докато работата потръгне?
— Защо да не успеем?
— А, нещо друго — сети се Царя. Доволен беше от хората си, още по-доволен от замисъла — точно по вкуса му: нищо не правиш, просто стоиш и чакаш. — Плъховете ядат всичко — и живо, и мърша. Абсолютно всичко! Така че проблеми по снабдяването няма.
— Но пък са мръсни гадини и ще вдигнат смрад до бога — обади се Байрън Джоунс. — Тук вони достатъчно и без плъхове под бараката. А и чума разнасят!
— Може би само определен вид плъхове я разнасят, като с комарите и маларията! — каза Дайно с надежда и черните му очи огледаха изпитателно мъжете наоколо.
— Да, вярно е, носят чума — потвърди Царя и сви рамене, — пък и сума ти други болести по хората. Но това нищо не значи. Сега е моментът да натрупаме състояние, а вие само за лошото мислите. Що за американци сте!
— Да, ама с чумата шега не бива. Откъде да знаем болни ли са, или не? — неспокойно запита Милър. Царя се изсмя.
— По тоя въпрос Вексли каза така, цитирам: „Бързо ще разберете. Ако са болни, ще умрете.“ Край на цитата. И с тях е като с пилетата: ако ги гледаш чисто и ги храниш добре, ще имаш добра стока. Ти не се тревожи за това.
Те още дълго говориха за фермата, за възможните опасности и предимствата и всички виждаха предимствата, при условие, разбира се, че те самите няма да ядат от месото, обсъждаха проблемите, свързани с подобно начинание. После в бараката влезе Курт, стиснал в ръце друго гърчещо се одеяло.
— Хванах още един — обяви той мрачно.
— Сериозно!
— Ами да. Докато вие дрънкате, аз работя. Женски е — каза той и се изплю на пода.
— Откъде знаеш?
— Проверих. В търговския флот съм се нагледал на плъхове, та поне толкова разбирам. А другият е мъжки. И това проверих.
Всички се натъпкаха долу в скривалището да гледат как Курт ще пусне Ева в клетката. Двата плъха моментално се впиха с настървение един в друг и мъжете едва се удържаха да не се развикат от радост — първото поколение бе заченато. Избраха Курт да отговаря за него и той остана много доволен. Така поне бе сигурен, че ще си получи дела. Ще се грижи за плъховете, разбира се, как няма. Храната си е храна. Щеше да оцелее, а това беше най-важното.
Единадесета глава
След двайсет и два дни Ева роди. В съседната клетка Адам се опита да прегризе телената мрежа, за да се добере до живата храна, и щеше да успее, ако Текс не бе забелязал дупката навреме. Ева кърмеше малките. Те бяха Каин и Авел, Грей, Алилуя, Бюла и Мейбъл, Джунт, Принсес и Малката Принсес, Голямата Мейбъл, Голямата Джунт и Голямата Бюла. С мъжките имена беше лесно. Но никой от американците не даваше да използуват името на приятелката му, на сестрите или пък на майка му. Дори имената на тъщите неизбежно се оказваха имена на нечия стара любов или близка роднина. Бяха спорили три дни, докато се споразумеят за Бюла и Мейбъл.
Когато малките станаха на петнадесет дни, сложиха ги в отделни клетки. Царя, Питър Марлоу, Текс и Макс решиха Ева да си почине по обяд, а после я пуснаха отново при Адам. Сложено бе началото на втората партида.
— Да знаеш, Питър — богатството ни е в кърпа вързано — доволно отбеляза Царя, докато се измъкваха през отвора в пода на бараката.
Царя бе решил да направят отвор с капак вътре в бараката, защото честите слизания долу можеха да привлекат нечие внимание. За успеха на предприятието бе жизненоважно да запазят фермата в тайна. Дори Мак и Ларкин не знаеха за съществуването й.
— Къде са другите? — попита Питър Марлоу, докато затваряше капака. Бараката беше празна. Единствено Макс лежеше на кревата си.
— Ония нещастници ги пратиха на работа, Текс е в лечебницата, а другите излязоха да видят дали могат да свият нещо отнякъде.
— То май и аз трябва да се поразтършувам наоколо. Поне ще утрепя времето.
— Аз имам нещо по-добро за тебе — каза Царя и като сниши глас, добави: — Утре вечер отиваме в селото. — После викна: — Ей, Макс, познаваш ли майор Праути, австралиеца? От единайсета барака?
— Оня дъртия ли? Естествено.
— Изобщо не е дърт. Надали има повече от четирийсет.
— За човек на моята възраст, станеш ли на четирийсет, вече си дърт като дядо господ. Имам още цели осемнайсет години, докато го стигна.
— Я го стигнеш, я не — каза Царя. — Иди при Праути. Кажи му, че аз те пращам.
— И после?
— После нищо. Просто иди и му се обади. И огледай дали Грей не се навърта наоколо, той или някой от куките му.