— Искате ли цигара? — извади той пакет „Куа“.
— Благодаря. — Дейвън взе цигара и прие предложеното му огънче, но не усети аромата на тютюна.
— Как се казвате? — учтиво попита Йошима.
— Дейвън, капитан от пехотата.
— Как изгубихте крака си, капитане?
— Ами… попаднах на мина. В Джохор, на север от дигата.
— Вие ли направихте радиото?
— Да.
— Аз заповядах на капитан Дейвън да го направи — преодоля страха си Смедли-Тейлър. — Отговорността е изцяло моя. Той просто изпълняваше заповедите ми.
Йошима погледна Дейвън и попита:
— Вярно ли е?
— Не.
— Кой друг знае за радиото?
— Никой. Сам го измислих и сам го направих. Съвсем сам.
— Моля, седнете, капитан Дейвън — каза Йошима. После презрително посочи с глава Кокс, който хлипаше вцепенен от ужас. — Този как се казва?
— Капитан Кокс.
— Вижте го само. Отвратително!
Дейвън дръпна от цигарата и отвърна:
— И мене ме е страх.
— Да, но вие се владеете. Вие сте смел.
— Ами, страхувам се повече и от него.
Дейвън закуцука тромаво, отиде до Кокс и с мъка седна до него.
— Успокой се, приятелю — тихо рече той и сложи ръка на рамото му, — успокой се. — После вдигна поглед към Йошима: — При Дюнкерк Кокс получи орден за храброст, а още не беше навършил двайсетте. Но сега е друг човек. Вие го докарахте дотук за три години, гадове мръсни.
Йошима сподави желанието си да удари Дейвън. Когато пред него стоеше истински мъж, па макар и враг, той спазваше ритуалите на честта. Обърна се към Смедли-Тейлър и му заповяда да доведе шестимата души, които спяха най-близо до Дейвън, а после се разпореди останалите да маршируват под стража до второ нареждане.
Скоро шестимата се изправиха пред Йошима. От тях само Спенс знаеше за радиото, но като всички други, и той отрече.
— Вземете си завивките и ме последвайте — заповяда Йошима.
Когато Дейвън се пресегна за патерицата си, той му помогна да се изправи.
— Благодаря — рече Дейвън.
— Искате ли цигара?
— Не, благодаря!
— За мен ще е чест да приемете пакета — настоя Йошима.
Дейвън сви рамене и го взе. После отиде с мъка до ъгъла и се пресегна за желязната протеза.
Йошима рязко заповяда нещо на един от корейците и той я вдигна и помогна на Дейвън да стане.
Докато си слагаше протезата, пръстите му дори не трепнаха. След това се изправи, взе патериците и за миг се взря в тях. Сетне ги захвърли в ъгъла. Замъкна се с усилие до леглото и погледна радиото.
— Много съм горд с него — рече той, козирува на Смедли-Тейлър и излезе.
Малката колона се проточи сред безмълвието на лагера. Най-отпред вървеше Йошима и съобразяваше крачката си с тежката походка на Дейвън. До него беше Смедли-Тейлър, а отзад ги следваше Кокс, който вече не правеше никакво усилие да скрие сълзите си. Двама души от охраната бяха останали с военнопленниците от шестнадесета барака и стояха с тях единадесет часа.
После Смедли-Тейлър се върна. Върнаха се и другите шестима. Не се върнаха само Дейвън и Кокс. Тях ги затвориха в караулното и на другия ден ги чакаше Утръм Роуд.
Мъжете от шестнадесета барака също бяха освободени.
От слънцето главата на Питър Марлоу щеше да се пръсне от болка. С последни сили той се прибра в бараката и щом взе душ, Ларкин и Мак разтриха слепоочията му и го нахраниха. Като свършиха, Ларкин излезе и седна край асфалтовата пътека. Питър Марлоу се настани на прага пред вратата и се загледа навън.
На хоризонта вече се разстилаше нощта. Над Чанги тегнеше самотата и мъжете, крачещи насам-натам, изглеждаха по-унили от всякога.
Мак се прозя.
— Аз май ще се оттеглям, момчето ми. Легни си рано и ти.
— Добре.
Мак опъна мрежата против комари и я натика под дюшека. Уви един парцал около главата си, измъкна манерката на Питър Марлоу от калъфа и отвори фалшивото дъно. Свали обвивката и дъното от манерката на Ларкин, после и от своята и внимателно ги сложи една върху друга. Всяка от тях съдържаше сложна плетеница от кондензатори, лампи и жички. От най-горната манерка той грижливо издърпа куплунг с шест крачета и сръчно го съедини с гнездото в средната манерка. От нея пък измъкна куплунг с четири крачета и го пъхна в съответното гнездо на третата манерка. Когато свърши, ръцете и коленете му трепереха от умора. През цялото време бе работил в крайно неудобна поза — подпрян на лакът, за да прикрива манерките с тяло — и при почти пълна тъмнина.
Нощта заля небето и тишината наоколо стана още по-тягостна. Комарите започнаха да хапят с настървение. Като сглоби манерките, Мак изпъна за секунда гръб избърса потните си ръце. После измъкна слушалката, скрита в първата манерка и провери дали е свързана добре. Захранващия кабел също бе в горната манерка. Разви го и внимателно го опипа, за да се увери, че иглите все още са запоени към краищата. Избърса потта си и бързо провери отново всички връзки. С гордост си мислеше, че радиото е все така непокътнато и ново, както преди две години, когато го сглоби скришом на Ява, охраняван непрекъснато от Ларкин и Питър Марлоу. Беше му посветил шест месеца от живота си — първо да го измисли, после да осъществи плана. От манерката можеше да се използва само долната половина — в горната трябваше да има вода, затова се наложи не само да смести радиото в три миниатюрни блока, но и да ги сложи в непромокаеми кутии, които после запои към манерките. Тримата пазеха радиото вече година и половина и ето, че най-сетне денят бе дошъл.
Мак застана на колене и мушна двете игли в жиците, които захранваха лампата на тавана. След това се прокашля. Питър Марлоу стана и се огледа наоколо. Отиде бързо до рампата, отви крушката и включи осветлението. После отново седна на прага и впи очи в мрака. Когато се увери, че Ларкин все още пази от другата страна на бараката, даде уречения сигнал. Мак усили звука и напрегна слух. Изминаха секунди, след това минути. Внезапно Мак простена. Питър Марлоу се извърна и с ужас прошепна:
— Какво има?
Мак подаде глава изпод мрежата, бял като платно.
— Не бачка, момчето ми — каза той. — Не бачка. Е мамицата му!
Книга втора
Девета глава
Шест дни по-късно Макс приклещи един плъх в ъгъла на американската барака.
— Бре, копелето! — учуди се Царя. — Никога не съм виждал такова огромно чудовище!
— Боже господи! — ахна и Питър Марлоу. — Внимавай да не ти отгризе ръката.
Всички се струпаха около плъха. Стиснал метла от бамбук, Макс тържествуваше. Текс държеше бейзболна бухалка, а Питър Марлоу — втората метла. Другите се бяха въоръжили с тояги и ножове. Само Царя бе с голи ръце, но затова пък не откъсваше поглед от плъха и бе готов всеки момент да отскочи. Когато Макс извика, Царя седеше в своя ъгъл и разговаряше с Марлоу. Като го чуха, двамата скочиха заедно с останалите американци. Беше сутрин, малко след закуска.
— Внимание! — извика Царя, предугадил, че плъхът ще се опита да избяга на свобода.
Макс замахна с всичка сила, но не улучи. Друга метла го удари отстрани и го обърна по гръб. Плъхът обаче се извъртя на мига, втурна се обратно в ъгъла и се обърна към тях, като съскаше и плюеше, оголил острите си зъби.
— Ох — въздъхна Царя, — за малко да избяга, проклетникът.
Плъхът бе космат и поне тридесет сантиметра дълъг. Опашката му се точеше още толкова зад него — дебела колкото мъжки палец в основната си и съвсем гладка. Малките му мънистени оченца се стрелкаха насам-натам и търсеха път за бягство. Козината му беше кафява и мазна. Главата завършваше с източена остра муцуна, тясна уста и големи, много големи резци. Тежеше не по-малко от килограм и в целия му вид имаше нещо злобно и особено жестоко.
Задъхан от борбата, Макс не откъсваше очи от него.
— Бога ми, не понасям плъхове — изплю се той. — Не мога да ги гледам. Хайде да го убием. Пригответе се!
— Чакай малко, Макс — намеси се Царя. — Няма защо да бързаме. Вече не може да се измъкне. Искам да го видя какво ще прави.
— Какво ще прави! Ще хукне пак да бяга, какво — отвърна Макс.
— А ние пак ще го спрем. Защо да бързаме? — Царя погледна плъха и се ухили. — Загубен си, момчето ми. Свърши се твоята.
Сякаш разбрал думите му, плъхът се втурна към Царя, оголил зъби. Само бясната лавина от удари и крясъци го накара да се върне в ъгъла.
— Тоя мръсник, ако те докопа, като нищо те разкъсва — каза Царя. — Не знаех, че са толкова бързи.
— Хрумна ми нещо — обади се Текс. — Хайде да го хванем.
— И за какво ни е?
— Ами може да си го гледаме за талисман. Пък, ако няма какво да правим, може да го пускаме и да го гоним.
— Ей, Текс, страхотна идея! — въодушеви се Дайно. — Нали едно време са правили така, само че с лисици.
— Глупости! — прекъсна го Царя. — По-добре да го убием. Защо ще го мъчим животното? Какво като е плъх — нищо лошо не ви е направил.
— Да, ама плъховете са гад. Няма място за тях на земята.
— Защо да няма място? — отвърна Царя. — Ако не бяха те… ами че те чистят от боклуци, също като микробите. Без тях целият свят да се е превърнал досега в бунище.
— Дрън-дрън! — обади се Текс. — Плъховете съсипват реколтата. Като го гледам какъв е охранен, нищо чудно точно тоя да е прегризал чувала с ориз. Я му виж търбуха.
— Ами да! — злобно потвърди Макс. — Една нощ отмъкнаха петнайсет килограма.
Плъхът отново се втурна напред, разкъса кръга от хора и хукна из бараката. Само по чудо успяха пак да го притиснат в ъгъла и да го обкръжат.
— Я най-добре да го очистим. Следващия път ще вземе да ни се изплъзне — каза Царя и всички се приготвиха за нападение. После изведнъж го осени страхотна мисъл и той извика: — Чакайте, чакайте малко!
— Сега пък какво има?
— Хрумна ми нещо — рече Царя и добави: — Текс, я донеси едно одеяло. И по-бързичко!
Текс се втурна към леглото си и грабна одеялото.
— Хайде сега дай другия край на Макс и хванете плъха.
— Какво?
— Искам го жив. Хайде, стига си се мотал! — изкомандва Царя.
— С единственото ми одеяло! Да не си полудял?
— Ще ти дам друго. Ти само го хвани.
Всички бяха вперили пълни с недоумение погледи в Царя. После Текс сви рамене. Двамата с Макс разпънаха одеялото и дебнешком запристъпваха към ъгъла. Останалите се приготвиха да пресекат с метлите пътя на плъха, ако понечи да се измъкне отстрани. Внезапно Макс и Текс скочиха върху животното. То се заплете в гънките на плата и започна яростно да го къса със зъби и нокти, но въпреки суматохата Макс бързо се окопити и сви одеялото на гърчеща се топка. Мъжете крещяха възбудено.
— Тихо — нареди Царя. — Макс, ти го дръж. И гледай да не избяга. Текс, включи котлона. Ще пием кафе.
— Какво си намислил пак? — попита Питър Марлоу.
— Прекалено е готино, че да ви го кажа току-тъй. Първо ще пием кафе.
Когато кафето бе готово, Царя се изправи на крака.
— Слушайте сега, момчета! Плъх си имаме, нали?
— Е, и? — изрази Милър всеобщото недоумение.
— А храна нямаме, нали?
— Да, но…
— Боже мой — изуми се Питър Марлоу, — да не ни предлагаш да го изядем?
— Как можа да си го помислиш? — възмути се Царя. После по лицето му се разля ангелска усмивка. — Ние че няма да го ядем, няма. Но има много други, които с радост биха купили някоя мръвка.
— От плъх? — Единственото око на Байрън Джоунс изхвръкна от орбитата си.
— Ти май не си с всичкия! Кой ще ти купи месо от плъх, а? Да не са луди! — не се сдържа Милър.
— Естествено, никой няма да купи, ако знае, че е от плъх. Но ако не знае? Царя изчака думите му да направят необходимото впечатление, после благо продължи: — Ако си държим езика зад зъбите? Месо като месо. Ще кажем, че е заешко…
— В Малайзия зайци няма, приятелю — обади се Питър Марлоу.
— Измисли тогава някое друго животно, но да е горе-долу толкова голямо.
— Ами може да кажем, че е от катерица — предложи Питър Марлоу след известен размисъл. — Или не, сетих се! — рече той със светнало лице. — Точно така, ще кажем, че е от сърна.
— Глупости, сърната е много по-голяма — обади се Макс, който все още стискаше гърчещото се одеяло. — Навремето убих една в Алигените…
— Нямам предвид обикновените сърни. Става дума за Rusa ticus. Те са съвсем дребни, на височина стигат до двайсет сантиметра и тежат някъде около килограм. Горе-долу колкото плъхът. Тук в Малайзия ги смятат за голям деликатес. — Той се засмя. — В превод Rusa ticus означава „сърна-мишка“.
— Страшен си, приятелче! — доволно потри ръце Царя и се огледа победоносно. — Значи ще казваме, че продаваме бут от сърна-мишка. И това ще си бъде самата истина.
Всички се засмяха.
— Добре де, позабавлявахме се! Хайде сега да го убием и да вземем бутовете — не се стърпя Макс. — Всеки момент ще се измъкне, гадината му с гадина. А може и да ме ухапе!
— Единия плъх вече го имаме — продължи Царя, без да му обръща внимание. — Остава само да разберем мъжки ли е или женски. После намираме един от другия пол, слагаме ги заедно и готово, бизнесът потръгва.
— Какъв бизнес? — не разбра Текс.
— С месо, естествено — отвърна Царя и гордо огледа мъжете около себе си. — Днес, приятели, ние влизаме в скотовъдния бизнес — отваряме ферма за плъхове. С мангизите ще си купуваме пилета, а глупаците, нека нагъват Rusa ticus. Ако си държите езика зад зъбите, всичко ще бъде наред.
В бараката се възцари пълна тишина. После Текс плахо се обади:
— А къде ще сложим плъховете?
— В противовъздушното скривалище, естествено.
— Ами ако има бомбардировка? Скривалището може да ни потрябва.
— Ще заградим един ъгъл, колкото за тях. — Очите на Царя светеха: — Помислете си само, петдесетина такива гадинки за продан всяка седмица! Ами че това е златна мина. Нали ги знаете, плодят се като луди…
— На колко време точно? — попита Милър, почесвайки се разсеяно.
— Не знам. Някой знае ли? — Царя почака малко, но всички поклатиха глава. — Добре де, няма ли откъде да научим нещо за плъховете?
— Сетих се! — обади се Питър Марлоу — Ще отидем на занятията на Вексли.
— Къде?
— На занятията на Вексли. Той нали преподава ботаника, зоология и такива неща. Ще го питаме него.
Всички се спогледаха, после изведнъж избухнаха в радостни възгласи. Макс едва не изпусна беснеещото одеяло и на мига го засипа дъжд от викове: „Пази златото, левак такъв!“ — „Стискай здраво, за бога!“ — „Внимавай, Макс!“
— Не се тревожете, държа го! — успокои Макс духовете и се обърна към Питър Марлоу: — Абе офицер си, ама те бива. Значи тръгваме на училище.
— Не си познал. Ти оставаш тук — отсече Царя. — Имаш работа да вършиш.
— Каква работа?
— Ами да хванеш още един плъх. За чифтосването. Сведенията ще доставим аз и Питър. Хайде на работа!
Текс и Байрън Джоунс се заеха да подготвят скривалището. То бе точно под бараката, дълбоко един и осемдесет, широко един и двадесет и дълго девет метра.
— Идеално е! — зарадва се Текс. — Има място за хиляди от тия гадини.
Само за няколко минути пригодиха удобна врата. Текс отиде да открадне телена мрежа, а Байрън Джоунс тръгна ухилен да търси дървен материал. Спомни си, че е виждал няколко хубави дъски, които уж бяха на едни англичани, но те не ги пазеха много-много, и докато Текс се върне, рамката вече бе готова. С пирони се снабди от покрива на бараката, а чук си имаха взет „на заем“ от един разсеян механик в гаража още преди месеци, заедно с няколко гаечни ключа, отверки и куп други полезни неща.
Щом сложиха вратата, Текс повика Царя.
— Добре — каза той, като я огледа. — Много добре.
— Да си кажа право, изобщо не разбирам как действате толкова бързо! — учуди се Питър Марлоу.
— Ами щом имаш да правиш нещо, хващаш се и го правиш. Друг начин няма.
Царя прати Текс да извика Макс.
Макс пропълзя при тях под бараката и предпазливо пусна плъха в ограденото място. Щом стъпи на земята, той бясно се хвърли да търси изход, дръпна се в един ъгъл и злобно засъска насреща им.