Отвори канчето и му показа малко парче кафява пихтиеста маса.
— Господи боже мой! Блачанг! Откъде го намери!
— Свих го, разбира се.
— Ти си гений, полковник. Странно как не го подуших. — Питър Марлоу се пресегна и си взе малко. — Ще ни стигне за няколко седмици.
Блачангът бе местен деликатес и се приготвяше лесно. В подходящо време отиваш на брега и събираш с мрежа хилядите дребни морски обитатели на крайбрежните води. Заравяш ги в застлана с водорасли яма, после ги покриваш пак с водорасли и забравяш за съществуването им. Когато след два месеца разровиш ямата, животинчетата са се разплули на воняща каша, от която можеш да получиш удар и обонянието ти излиза от строя поне за седмица. Навеждаш се и без да си поемаш дъх, изгребваш кашата. След това я изпържваш, но гледаш на всяка цена да стоиш откъм вятъра, тъй като иначе рискуваш да се задушиш. Щом изстине, оформяш я на блокчета и я продаваш на баснословна цена. Преди войната по десет цента кубчето, сега — може би десет долара за бучица. Защо е деликатес ли? Защото това е чист протеин. А и най-мъничкото късче дава аромат на цяло канче ориз. Разбира се, от него лесно се хваща дизентерия, но ако е отлежал добре и ако е приготвен по правилата, а мухите още не са го оплюли, тогава всичко е наред.
Но кой обръща внимание на тия работи. В случай като този просто казваш: „Ти си гений, полковник!“, сипваш си малко в ориза и му се наслаждаваш.
— Ще занесеш едно парченце и на Мак, нали?
— Естествено. Но той сигурно ще мрънка, че не е добре опържено.
— Мак ще мрънка, ако ще да е идеално… — Ларкин спря насред изречението. — Хей, Джони — извика той на високия мъж, който минаваше покрай тях, помъкнал на връвчица проскубан помияр.
— Искаш ли малко блачанг, друже?
— Ти как мислиш?
Дадоха му малко късче, увито в бананов лист, и си поговориха за времето и за кучето му. Джон Хокинс го обичаше повече от всичко на света. Делеше храната си с него — какви ли неща само не яде едно куче! Дори спеше с него. Роувър бе верен приятел. С него човек се чувстваше някак по-спокоен.
— Искате ли да направим един бридж довечера? Аз ще доведа четвърти — предложи Хокинс.
— Тая вечер не мога — отвърна Питър Марлоу и уби една муха.
— Ще извикам Гордън от съседната барака — излезе от затруднението Ларкин.
— Чудесно. След вечеря, нали?
— Става. До довечера.
— Благодаря за блачанга — каза Хокинс и си тръгна, а Роувър щастливо джафкаше до него.
— Да пукна, ако знам как успява с една дажба да изхрани и себе си, че и това псе — каза Ларкин. — А още по-чудно ми е как все още някой не го е направил на яхния?
Питър Марлоу разбърка ориза, за да го смеси по-добре с блачанга. Изпитваше огромно желание да сподели с Ларкин тайната си. Но беше твърде опасно.
Четиринадесета глава
От лагера се измъкнаха съвсем лесно. Притичаха до един по-тъмен участък от оградата — шест жици бодлива тел, — промушиха се отдолу и бързо потънаха в джунглата. Като спряха да си поемат дъх, на Питър Марлоу изведнъж му се прииска отново да седи в бараката и спокойно да разговаря с Мак или Ларкин, та дори и с Грей.
„През цялото време мечтаех да изляза — мислеше си той, — а сега, когато успях, ще се побъркам от страх.“ Обзе го странно усещане — да си вън и да гледаш вътре. От мястото, където стояха, се виждаше американската барака. Деляха ги не повече от стотина метра. Нагоре-надолу крачеха пленници. Хокинс разхождаше кучето си. Часовият обикаляше по пътеката. Вечерната проверка отдавна бе минала и светлините вече гаснеха, но лагерът будуваше с безсънните.
Както всяка нощ.
— Хайде, Питър — прошепна Царя и пръв навлезе в гъсталака.
Планът им се бе оказал сполучлив. Поне дотук. Когато Питър Марлоу отиде при него, Царя вече бе готов.
— Да се свърши една работа като хората, трябва екипировка — заяви той и му показа чифт добре намазани японски обувки от мека кожа с каучукови подметки и „униформата“ — черни китайски панталони и къса фланелка.
За излизането им знаеше само Дайно. Именно той незабелязано бе занесъл двата вързопа дрехи близо до мястото, където двамата щяха да минат оградата. Когато се върна и съобщи, че наоколо е спокойно, Питър Марлоу и Царя излязоха от бараката и казаха, че отиват да играят бридж с Ларкин и още някакъв австралиец. Наложи се повече от половин час да чакат с изопнати от напрежение нерви, докато пътят се разчисти и им се удаде да прибягат до канавката пред оградата, да се преоблекат и да се намажат с кал лицата и ръцете си. Измина още четвърт час, преди да се открие възможност да пропълзят незабелязано до бодливата тел. Щом се промушиха отдолу и се скриха в джунглата, Дайно прибра другите им дрехи.
Нощем джунглата е ужасно място, но Питър Марлоу се чувствуваше у дома си. Всичко бе съвсем като на Ява, съвсем като в горите около неговото селце, и безпокойствието му постепенно го напусна.
Царя познаваше пътя безпогрешно. Ходил бе до селото пет пъти и сега крачеше уверено напред, но сетивата му бяха нащрек. Трябваше да се промъкнат покрай един часови. Той нямаше определен район, просто обикаляше наоколо, но Царя знаеше, че обикновено си намира някоя полянка и ляга да спи.
След безкрайните тревожни мигове, мигове, когато всяка суха съчка и листо издаваха с крясъци пътя им и всяка зелена клонка ги дърпаше назад, двамата стигнаха до пътеката. Часовият бе останал зад гърба им. Пътеката водеше към морето. И към селото. Прекосиха я и тръгнаха в широк полукръг. Над тежкия покрив от листа в безоблачното небе висеше половин луна. Светлината й бе идеална — достатъчна, за да се ориентират, и недостатъчна, за да ги забележат.
Свобода! Без телени огради, без хора. Най-сетне бе сам. Неочаквано го обзе ужас.
— Какво има, Питър? — прошепна Царя, усетил, че нещо не е наред.
— Нищо. Просто… просто толкова е странно да си навън.
— Ще свикнеш. — Царя погледна часовника си. — Остава ни още около километър. Подранили сме. Най-добре ще е да поизчакаме.
Той намери заслон под няколко паднали дървета, преплетени с лиани, и се отпусна на земята.
— Сега може да си отдъхнем тук.
Седяха и чакаха, заслушани в шумовете на джунглата: щурци, жаби, ненадеен птичи крясък, внезапна тишина, стъпки на незнаен звяр.
— Страшно ми се пуши!
— И на мен!
— Само че не тука — отсече Царя.
Съзнанието му бе цялото нащрек — сетивата долавяха и най-малкото движение в джунглата, а умът препускаше напред и преповтаряше схемата на сделката, която им предстоеше. Да, планът беше добър. Погледна часовника си. Голямата стрелка едва-едва пълзеше. Но това пък му даваше повече време за размисъл. Колкото по-дълго мислиш преди сделката, толкоз по-добре. Не правиш грешки и печалбата е по-голяма. Хубаво нещо е печалбата! Който е измислил търговията, голям гений е бил. Купувай евтино, продавай скъпо. Работи с ума си. Поеми риск и парите почват да текат. А като имаш пари, имаш всичко. Най-вече власт.
„Измъкна ли се веднъж оттук — кроеше планове Царя, — ще стана милионер. Такива пари ще натрупам, че подземията на форт Нокс ще изглеждат като детска спестовна касичка пред моето богатство. Ще създам огромна организация и ще се заобиколя с верни, но покорни типове. Ще намеря и няколко по-умни — тях винаги можеш да ги купиш. А сложиш ли му веднъж цената на човек, можеш да го използваш и да го подмяташ както си искаш. Това е силата, която движи света. Хората са два вида — избраници и тълпа. Аз съм от избраниците. И винаги ще бъда от тях. Свърши се вече с подритването, с подмятането от град на град. Всичко това е минало. Тогава бях още дете. Вързан бях за баща си — за човек, който прислужва в кръчми, сипва бензин, продава телефонни указатели, товари боклук или крънка подаяния, за някоя и друга бутилка. А после бълвоча ти го чистиш! Това няма да се случи никога вече. Този път други ще чистят моя бълвоч. Само да имам мангизи. «Всички хора са създадени равни и имат неотменни права!»“
— Тая страна е велика — рече той полугласно.
— Коя?
— Щатите.
— Защо?
— Само там всичко се купува, само там имаш шанс да пробиеш. Това е ужасно важно, ако не си роден богат, Питър, а тия, дето се раждат богати, са единици. Там и да си беден, стига да ти се работи, толкова възможности се отварят пред тебе, че просто да се побъркаш. А пък ако не работиш и не си помогнеш сам, тогава значи за нищо не те бива и не си никакъв американец. То и…
— Я чуй! — внезапно настръхна Питър Марлоу.
От далечината долетя тих звук на приближаващи се стъпки.
— Мъж е — прошепна Питър Марлоу и потъна още по-дълбоко в листака. — От тукашните е.
— По какво разбра?
— Носи налъми. И е стар. Тътри си краката. Заслушай се, сега се чува как диша.
След няколко секунди мъжът изникна от мрака и невъзмутимо продължи по пътеката. Наистина беше стар и носеше на рамо убито диво прасе. Двамата го проследиха с поглед, той ги отмина и се изгуби в нощта.
— Забеляза ни — угрижено рече Питър Марлоу.
— Ами, глупости!
— Да, сигурен съм. Може да е решил, че е японски патрул, но аз наблюдавах краката му — така винаги се разбира дали са те забелязали — за миг забави крачка.
— Може да е имало съчка на пътеката. Или някоя дупка.
Питър Марлоу поклати глава.
„Враг или приятел? — трескаво преценяваше Царя. — Ако е от селото, значи страшно няма. Всички знаят, че ще идвам, защото си получават дела от Чен Сан, китайския търговец. Не можах да го позная, но пък и нищо чудно — толкова мъже излизат нощем за риба. Какво да правим?“
— Ще почакаме малко, после ще разузнаем положението — каза Царя. — Ако е враг, ще отиде до селото и ще каже на старейшината. Той ще ни даде знак да се изпаряваме.
— Мислиш ли, че може да им имаме доверие?
— Аз мога, Питър. — Той се надигна. — Върви двайсетина крачки зад мен.
Селото намериха лесно. Дори прекалено лесно, с подозрение си помисли Питър Марлоу. Огледаха го от възвишението, на което се намираха. Неколцина мъже седяха под една стряха и пушеха. От време на време се чуваха грухтене на свине. Около селцето тъмнееха кокосови палми, а отвъд тях фосфоресцираше прибоят. Виждаха се няколко лодки — платната им бяха свити, а рибарските мрежи висяха неподвижно. Никакви признаци за опасност.
— Май всичко е наред — прошепна Питър Марлоу. Изведнъж Царя го смушка. Пред една от къщите стояха старейшината и старецът, когото бяха видели. Двамата бяха потънали в разговор. После далечен смях наруши покоя и старецът слезе по стълбите. Той се провикна нещо и веднага дотича една жена, взе прасето от раменете му, отнесе го до жаравата и го сложи на шиша. Още същата минута наоколо с шеги и смях се струпаха и други малайци.
— А, ето го и него! — възкликна Царя.
Нагоре по брега се изкачваше висок китаец. Зад него един от селяните прибираше платната на малка рибарска лодка. Китаецът отиде при старейшината, двамата се поздравиха тихо и седнаха в очакване.
— Добре — ухили се Царя. — Да тръгваме.
Той се надигна и като се придържаше под сянката на палмите, предпазливо заобиколи селото. Откъм гърба на къщата, в която живееше старейшината, бе подпряна висока стълба. Царя се изкатери по нея и Питър Марлоу го последва. Почти моментално чуха как някой прибра стълбата с леко проскърцване.
— Табе — усмихна се Царя, когато в стаята влязоха Чен Сан и Сутра, старейшината.
— Хубаво да види теб, туан — отвърна старейшината, като с труд търсеше английските думи. — Иска ядене, да? — Усмивката му оголи почернели от бетела зъби.
— Да, благодаря — каза Царя, а после подаде ръка на китаеца: — Как си, Чен Сан?
— Аз добре или бил… Ами то аз… — Той потърси думата и започна отначало: — Да, аз добре бил или все така.
Царя посочи Питър Марлоу.
— Ichi bon, приятел. Питър, кажи им нещо там, поздрави ги или нещо такова. Хайде, момчето ми, залавяй се за работа!
Той се усмихна, извади пакет цигари и почерпи всички.
— Аз и моят приятел ти благодарим за гостоприемството — включи се в разговора Питър Марлоу. — Високо ценим любезната ти покана да споделим твоята трапеза, защото знаем, че сега навсякъде цари нищета. Само змията в джунглата би отказала да приеме щедростта ти.
И Чен Сан, и старейшината се разтопиха в усмивки.
— Виж ти, виж ти! — възкликна китаецът. — Ще бъде чудесно да кажа чрез теб на моя приятел Раджа всичко, което иска да изрече моята недостойна уста. Много пъти съм имал желание да кажа неща, за които нито аз, нито моят приятел Сутра сме способни да намерим думи. Кажи на Раджата, че той е мъдър и умен мъж, щом си е намерил толкова добър преводач.
— Казва, че го плямпам много добре малайския — весело предаде Питър Марлоу поуспокоен. — И се радва, че сега ще уредите трампата по-лесно.
— За бога, къде ти отиде английското възпитание? Какви са тия приказки — плямпам, трампа! Я говори като хората!
— Хм, а аз толкова усърдно слушах Макс — умърлуши се Питър.
— По-добре не го слушай.
— Нарече те също Раджа! Това ще ти е прякорът отсега нататък. Искам да кажа оттук нататък.
— По-сериозно, Питър!
— Я стига!
— Хайде, нямаме много време. Кажи на Чен Сан, че бързаме. А за сделката…
— Още е рано да говорим за работа, човече! — прекъсна го Питър Марлоу с изумление. — Ще ги обидиш и двамата. Първо трябва да пийнем кафе и да хапнем нещо, пък тогава ще почнем.
— Няма за кога да чакаме.
— Ако отворя дума за сделката, ще ги обидя. Страшно ще ги обидя. Слушай какво ти казвам!
Царя размисли за миг. „Е — каза си той, — щом си купил някого заради ума му, глупаво е да не го използваш, освен, ако имаш свои съображения. Точно по това си личи истинският бизнесмен, когато трябва да реши дали да вярва на предчувствието си или на нечий ум.“ Но в случая той нямаше предчувствия, затова просто кимна:
— Добре, щом така искаш.
Царя си пушеше цигарата, слушаше как Питър Марлоу разговаря с домакините и незабелязано изучаваше Чен Сан. Дрехите му бяха по-хубави от миналия път. Носеше и нов пръстен, камъкът трябва да беше сапфир, около пет карата. Стегнатото му, чисто, гладко лице имаше цвят на мед, косата му бе грижливо подстригана. Ясно, не живее зле Чен Сан. А виж, работите на Сутра не вървят добре. Саронгът му е стар, протрит по ръба. Скъпоценности няма. Миналия път имаше златен пръстен. Сега е изчезнал и следата върху пръста му почти напълно се е заличила. Значи не го е свалил нарочно, колкото за случая.
Чуваше как жените оттатък бъбрят тихичко и долавяше нощния покой на селцето. Прозорецът нямаше стъкло и през него в стаята нахлуваше миризмата на печено прасе. Това вероятно означаваше, че селото действително има нужда от Чен Сан, техния посредник на черната борса за риба — по закон бяха длъжни да продават направо на японците, — и му дава прасето, за да им предложи по-добра цена. Или пък старецът, който го бе хванал, устройваше пир за приятелите си. Не, хората около огъня чакат също толкова нетърпеливо, колкото тях. Значи и те са гладни. Ясно, в Сингапур работата се затяга. Селцето би трябвало да е добре запасено с храна, напитки и всичко останало. Чен Сан надали преуспява в контрабандата с риба. Нищо чудно японците да са го взели на мушка. Нищо чудно дните му на тая земя да се преброени. В такъв случай много е вероятно той да има повече нужда от селцето, отколкото селцето от него. И затова се издокарва пред тях — дрехи, пръстени. Нищо чудно на Сутра да му е писнало да губи толкова пари и да си търси друг черноборсаджия.
— Ей, Питър — обади се той, — попитай Чен Сан как му върви търговията с риба в Сингапур.
Питър Марлоу преведе въпроса.
— Казва, че не може да се оплаче. Храната е толкова недостатъчно, че получавал възможно най-добри цени. Но казва, че японците му създавали големи главоболия. Все по-трудно ставало да се търгува. И все по-скъпо струвало да заобикаляш законите.
„Аха, хванах ли те сега натясно! — Царя ликуваше: — Значи Чен не е дошъл само заради моята сделка. Наистина го интересуват рибата и селото. Как да обърна това в моя полза? Той здравата е закъсал и не може да пренесе стоката. Сигурно японците са хванали някоя и друга лодка и са се разбеснели. Сутра не е глупав. Ако не получава пари, няма да дава стока и Чен знае това. Ако не се върти търговия, няма печалба и Сутра скоро ще отиде при друг. Работата е ясна!“ Царя разбра, че е в изгодно положение и мислено вдигна началната цена.