— Никога не съм ви наричал така. Аз бях тук, за да защитавам страната ви от японците.
— Те ни освободиха от натрапниците холандци! И скоро ще освободят целия Далечен изток от белите империалисти!
— Може би. Но мисля, че ще проклинате деня, в който са дошли тук!
— Махай се от моето село! Отивай при другите империалисти! Махай се, преди да съм извикал самите японци!
— Писано е: „Ако в дома ти дойде странник и потърси гостоприемство, посрещни го по достойнство, за да намериш благоволение в очите на Аллах.“ Старейшината го бе изгледал смаяно. В сгъстяващия се здрач кожата му имаше тъмно орехов цвят. Носеше къс елек, шарен саронг и парче плат за украса на главата.
— Какво знаеш за Корана и словото на пророка?
— Да бъде вечно името му! — отвърна Питър Марлоу. — Коранът е преведен на английски. Много хора за дълги години са извършили това свято дело.
Той се бореше за живота си. Знаеше, че ако остане в селцето, може би ще успее да намери лодка и да стигне до Австралия. Никога не беше управлявал лодка, но си струваше да опита. Пленничеството означаваше сигурна смърт.
— Правоверен ли си? — попита изуменият старец. Питър Марлоу се поколеба какво да отговори. Лесно можеше да се престори, че е мохамеданин. Част от обучението му включваше запознаване със свещената книга на исляма. Офицерите на негово величество често пъти служат в най-далечни земи и затова потомствените военни получават образование в много области на знанието. Сигурен бе, че ако отговори утвърдително, ще бъде спасен, защото Ява е земя на Мохамед.
— Не, не съм мюсюлманин — каза той. Силите му бяха на изчерпване. — По-точно — не зная какъв съм. Учили са ме да вярвам в бога. Баща ми все ни повтаряше, на мен и на сестрите ми, че бог има много имена. Дори християните казват, че съществува Света троица, че са различни образите господни. Без значение е как наричаме бога — Исус или Аллах, Буда, Йехова или просто Ти, защото, ако е бог, той знае, че ние сме смъртни и не можем да прозрем истината. Вярвам, че Мохамед е свят човек, пророк на бога. Мисля, че Исус също е бил свят, защото и сам Мохамед го нарича в Корана „най-невинния от пророците“. Дали Мохамед е последният пророк, не знам. Ние, човеците, не можем да бъдем сигурни за каквото и да било, свързано с бога. И все пак не вярвам, че господ е старец с дълга бяла брада, седнал на златен трон високо горе в небето. Не вярвам, както Мохамед обещава, че правоверните ще отидат в рая, където ще почиват на копринени дивани, ще пият вино и ще имат множество красиви слугини или че раят е градина, изобилстваща от зеленина, бистри потоци и плодни дръвчета. Не вярвам, че ангелите имат на гърба си крила.
Нощта заля селото. Някъде изплака бебе, но майчина милувка го приспа отново.
— Един ден ще знам със сигурност как да нарека бога. Денят, в който умра. — Тишината бе смазваща. — Мисля си: колко ще е тъжно, ако открия, че няма бог.
Старейшината му даде знак да седне.
— Можеш да останеш. Но при някои условия. Ще се закълнеш, че ще спазваш нашите закони и ще бъдеш един от нас. Ще работиш на полето и в селото като всеки мъж. Не повече и не по-малко. Ще научиш езика ни и ще говориш само на него, ще носиш нашето облекло и ще си потъмниш кожата. Ръстът ти и цветът на очите ти отдалеч ще крещят, че си чужденец, но може би цветът, дрехата и езикът ще те опазят за известно време. Може би все някак ще минеш за яванец, макар и само наполовина. Няма да докосваш нашите жени без позволение. И ще ми се подчиняваш безпрекословно.
— Съгласен съм.
— И още нещо. Опасно е да се укрива враг от японците. Искам да знаеш, че ако се наложи да избирам между теб и своите хора, ще защитя селото.
— Разбирам. Благодаря ви, сър.
— Закълни се в твоя бог — лека усмивка пробягна по лицето на стареца, — закълни се в бога, че си съгласен и ще спазваш тези условия.
— Кълна се в бога, че съм съгласен и ще ги спазвам. И докато съм тук, няма да направя нищо, което да ви навреди.
— Ти ни вредиш със самото си присъствие, синко. Дадоха му да яде и пие, а после Старейшината каза:
— Отсега нататък, от тая минута, английски няма да говориш. Само на малайски. Това е единственият начин да го научиш бързо.
— Добре. Но може ли първо да попитам нещо?
— Да.
— Защо стои тук тая тоалетна чиния? Не виждам да е свързана към някакви тръби.
— Защото ми е приятно да гледам лицата на гостите си и да долавям как си мислят: „Ама че глупава украса имат в тая къща!“ И старецът се заля от смях. И се смя, докато по бузите му потекоха сълзи. Всички в къщата избухнаха в смях, а жените му взеха да го успокояват и да го тупат по гърба, но скоро те също се заразиха от смеха му, а след тях и Питър Марлоу.
Питър Марлоу се усмихна при спомена за тази случка. „Невероятен човек беше туан Абу! Но днес няма да мисля повече за моето село, нито за приятелите си от селото, нито за Няй, дъщерята на селото, която ми позволиха да направя своя жена. Ще мисля за радиото и как да намеря кондензатора, ще се съсредоточа за онова, което ми предстои довечера.“ Отпусна сплетените си крака и търпеливо изчака кръвта отново да тръгне по жилите му. Лекият бриз все още бе напоен със сладък бензинов дъх. Понесени от същия бриз, до слуха му долитаха гласове, извисени в химн. Идваха откъм открития театър, който сега бе превърнат в англиканска църква. Миналата седмица бе католическа, по-предишната — адвентистка, а още по-предишната — някаква друга. В Чанги имаше голяма верска търпимост.
Грубите пейки сигурно бяха претъпкани с мъже. Едни отиваха там, защото вярваха, други — защото нямаха вяра. Някои отиваха просто за да правят нещо, други — защото нямаха какво да правят. Днес литургията отслужваше отец Дринкуотър. Гласът му бе мелодичен и дълбок, преливащ от искреност. В неговите уста словото на Библията сякаш оживяваше и носеше надежда, караше те да забравяш, че Чанги те обгръща отвсякъде, че стомахът ти е празен.
„Долен лицемер!“ — с презрение си помисли Питър Марлоу, припомнил си отново деня, в който Дейв Дейвън бе прошепнал:
— Хей, Питър, я погледни там!
И той бе видял Дринкуотър да разговаря с един съсухрен сержант от английската авиация на има Блоджър. Леглото на отеца се намираше на едно от най-хубавите места в шестнадесета барака — близо до вратата.
— Сигурно това е новият му ординарец — предположи Дейвън, защото старата традиция се спазваше дори в лагера.
— Какво стана с предишния?
— С Лайълс ли? Казаха ми, че е в лечебницата. Шесто отделение.
Питър Марлоу се надигна.
— С ония от пехотата Дринкуотър може да прави, каквото си ще, но с моите — не.
Той прекоси бараката и извика:
— Блоджър!
— Какво искаш, Марлоу? — попита Дринкуотър. Питър Марлоу не му обърна внимание.
— Какво правиш тук, Блоджър?
— Ами говоря си с отеца, сър. Извинявайте, сър — каза той и се приближи, — не ви виждам добре.
— Лейтенант Марлоу.
— О, добър ден, сър. Аз съм новият ординарец на отеца, сър.
— Махай се оттук, и преди да ставаш нечий ординарец, първо ще ме питаш мен!
— Но аз, сър…
— Марлоу, ти за какъв се мислиш? — избухна Дринкуотър. — Не можеш да му заповядваш!
— Той на теб ординарец няма да ти бъде!
— Защо?
— Защото аз казвам! Свободен си, Блоджър.
— Но, сър, аз ще се грижа добре за отеца, наистина, сър! Всичко ще правя…
— Откъде я имаш тая цигара?
— Виж какво, Марлоу… — започна Дринкуотър.
— Затваряй си устата! — сряза го Питър Марлоу. Всички мъже в бараката оставиха заниманията си и започнаха да ги наобикалят.
— Откъде взе цигарата, Блоджър?
— Отецът ми я даде, сър — измънка Блоджър и се дръпна назад, стреснат от гневния тон на Питър Марлоу. — Срещу едно яйце. Разбрахме се да ми дава тютюн за яйцето, дето ми се полага. Аз искам тютюн, а той нека взема яйцата.
— В това няма нищо нередно — изпъчи се Дринкуотър. — Какво лошо има, че му давам тютюн на момчето. То ме помоли. Срещу едно яйце.
— Да си минавал скоро през шесто отделение? — попита Марлоу. — Ти, ли помогна да вкарат там Лайълс, бившия ти ординарец? Вече е напълно сляп.
— Аз не съм виновен. Нищо не съм му направил.
— Колко от неговите яйца изяде?
— Николко. Нито едно.
Питър Марлоу грабна една Библия и му я пъхна в ръцете.
— Закълни се! Само тогава ще повярвам. Закълни се или, ей богу, ще ти видя сметката!
— Кълна се! — рече Дринкуотър с разтреперан глас.
— Мръсен лъжец! — изкрещя Дейвън. — Аз лично съм те виждал да му вземаш яйцата. Всички сме те виждали.
Питър Марлоу грабна канчето на Дринкуотър и намери вътре яйцето. Извади го и го смачка в лицето му, а черупката натика в устата му.
Дринкуотър припадна.
Питър Марлоу лисна канче вода отгоре му и той се свести.
— Бог да те благослови, Марлоу — прошепна той. — Бог да те благослови, че ми показа греха, в който бях изпаднал. — После коленичи до леглото си. — О, господи, прости на недостойния грешник. Прости греховете ми…
В този милван от слънцето неделен ден Питър Марлоу чу как Дринкуотър благослови мъжете и службата свърши. Блоджър отдавна бе пациент на шесто отделение, но дали Дринкуотър имаше пръст в това, Питър Марлоу никога нямаше да научи. Дринкуотър все така намираше отнякъде много яйца.
Стомахът му подсказа, че е време за обед.
Когато се върна в бараката, всички вече чакаха, нетърпеливо взели канчета в ръка. Допълнителното нямаше да го дадат днес. Нито пък утре, както твърдяха по-осведомените. Юърт вече бе проверил в кухнята. Дажбите си оставаха както досега. Е, щяха да се задоволят и с по-малкото, но защо и то се бави още, по дяволите?
Грей седеше на ръба на леглото си.
— А, Марлоу — обади се той. — Тия дни ще ядеш с нас, така ли? Каква приятна изненада!
— Да, Грей, все още ям с вас. Я иди си играй на стражари и апаши другаде. Заяждай се с някой, дето не може да ти го върне!
— Няма начин, момчето ми! Хвърлил съм око на по-едра плячка.
— Дано имаш късмет.
Питър Марлоу се обърна и взе канчетата си. Отсреща няколко души играеха карти. Капитан Бръф, който ги гледаше, му смигна и прошепна:
— Ченгета! Все една стока!
— Така е.
Бръф се приближи.
— Чувам, че имаш нов приятел.
— Може и така да се каже — отвърна неопределено Питър Марлоу.
— То всеки решава за себе си. Но понякога човек трябва да внимава какво прави, за да не си изпати.
— Така ли?
— Да! Бързите приятелства са доста опасни.
— Тука си прав.
— Какво ще кажеш някой ден да изпушим по цигара и да си чуем приказката — ухили се Бръф.
— Става. Да речем, утре, а? След кльопачка… — Той неволно употреби думата на Царя, но не се поправи. Усмихна се и в отговор Бръф също се усмихна.
— Охо, манджата иде! — извика Юърт.
— Най-после — изпъшка Фил. — Искаш ли да се трампим, Питър? Твоят ориз за моята яхния?
— Не си познал!
— Просто питам!
Питър Марлоу излезе и се нареди на опашката. Ориза го сипваше Рейлинс. „Добре — помисли той. — Значи днес можем да бъдем спокойни.“ Рейлинс бе човек на средна възраст, но вече плешив. Преди войната работел като заместник-директор на Сингапурската банка и, подобно на Юърт, се числял към Малайския полк. В мирно време било истинско удоволствие да си офицер от Малайския полк. Непрекъснато се устройвали балове, играели крикет и поло. Въобще, ако човек искал да го уважават, трябвало да бъде в полка. Рейлинс отговарял за снабдяването и неговата специалност били банкетите. Когато го мобилизирали и му дали автомат, а после му заповядали да преведе взвода си през пътя и да влезе в бой с японците, той изгледал полковника и се изсмял. Работата му била да води банкови сметки. Но смехът не помогнал и Рейлинс строил двадесетте мъже, неопитни като самия него, и ги повел с маршова стъпка по пътя. Марширували така, докато внезапно двайсетимата станали трима. Тринадесет били убити за миг из засада. Четирима били само ранени. Те лежали насред пътя и крещели от болка. На един му била откъсната ръката и той тъпо зяпал чуканчето, събирал кръвта в единствената си шепа и се опитвал да я върне в тялото си. Друг се смеел в захлас, смеел се и натъпквал вътрешностите си обратно в зейналата дупка. Рейлинс зашеметено гледал как един японски танк наближава и картечниците му бълват огън. После танкът отминал и от четиримата ранени по асфалта останали само петна. Обърнал очи към другите трима живи — сред тях бил и Юърт. Те също вперили очи в него. После хукнали през джунглата, обезумели от страх. И скоро се изгубили. Тогава той останал сам, сам в нощта, пълна с ужас, пиявици и шумове. От смъртта го спасило едно местно дете, което го намерило да бръщолеви несвързано и го завело до близкото село. Рейлинс се вмъкнал в сградата, където били затворени останките от някаква военна част. На другия ден японците разстреляли по двама от всеки десет души. Той бил сред щастливците. След време ги натоварили на един камион и ги закарали във военнопленнически лагер, където Рейлинс отново намерил своите другари. Но не могъл да забрави приятеля си Чарлс, онзи, който се опитвал да си натъпче обратно вътрешностите.
Голяма част от времето му минаваше като в мъгла и той за нищо на света не можеше да разбере защо е в този лагер, защо не си е в банката при своите подредени ясни цифри. Но в едно отношение в Чанги нямаше равен на него — успяваше да раздели какво да е количество ориз на абсолютно равни части. До последното зърно.
— А, Питър — каза Рейлинс, докато му сипваше дажбата, — ти познаваше Чарлс, нали?
— Да, да, много свястно момче.
Питър Марлоу не го познаваше. Никой не го познаваше.
— Как мислиш, дали е успял да си прибере вътрешностите? — попита Рейлинс.
— О, да. Разбира се.
Питър Марлоу се отдалечи с канче в ръка, а Рейлинс се обърна към следващия:
— А, отец Гроувър! Ама че горещина е днес! Вие познавахте Чарлс, нали?
— Да — отвърна отецът, без да откъсва поглед от ориза. — Сигурен съм, че е успял, Рейлинс.
— Виж, това е добре. Радвам се да го чуя. Много е неприятно да ти излязат вътрешностите, просто ей така, изведнъж.
Умът му се зарея и го отнесе в прохладната, тъй прохладна банка. Довечера, като си тръгне, жена му ще го посрещне в спретнатата им малка къща до хиподрума. „Чакай да видя сега… Какво ще имаме за вечеря? А, да, агнешко. Мм, агнешко! И хубава студена бира. После ще си поиграя с Пенелопи, а жената ще си седи на верандата и ще шие.“
— А, здрасти — рече той радостно, когато забеляза Юърт. — Заповядай днес на вечеря у нас, момчето ми. Доведи и половинката, ако искаш.
Юърт промърмори нещо през зъби, взе си ориза и яхнията и бързо се дръпна настрани.
— Спокойно, Юърт — приближи до него Питър Марлоу.
— Я да те видя тук на мое място! Знаеш ли какво ми става? Ще го убия някой ден, ей богу!
— Не се нервирай.
— Как не се нервирай! Та те са мъртви. И жена му, и детето са мъртви. Видях ги с очите си. А моята жена и двете ми деца? Те къде са, а? Къде са? И те ли са мъртви? Толкова време мина, сигурно са мъртви. Разбираш ли, мъртви!
— В лагера за цивилни са ги…
— Откъде си толкова сигурен, по дяволите? Не можеш да знаеш със сигурност, и аз не знам, а лагерът е само на десетина километра оттук. Мъртви са! О, боже мой!
Юърт седна на земята и се разплака, а оризът и яхнията му се разсипаха. Питър Марлоу събра ориза и листата, които плуваха в яхнията, и ги сипа обратно в канчето.
— Следващата седмица ще получиш писмо. А може и да ти разрешат да ги посетиш. Комендантът на лагера непрекъснато иска списъци на жените и децата на пленниците. Не се безпокой, цялото ти семейство е живо и здраво.
Хлипайки, Юърт започна да яде ориза си. Питър Марлоу го остави, взе си храната и се отправи към Ларкин.
— Здрасти, друже — посрещна го полковникът весело. — Беше ли при Мак?
— Да. Добре изглежда. Дори се впрегна, че съм му викал „старче“.
— Отърва кожата значи. — Ларкин се пресегна под леглото и извади едно канче. — Имам изненада за теб!