— Как разбере японци убиват пленници?
— Ще разберете. Вас ви бива за тия работи.
— Как разбере ти платиш?
— Ще плати американското правителство. За това има специални награди.
— Две хиляди! Mahlu! Искаме, имаме две хиляди. Убиваме банка. Лесно.
Царя изигра коза си.
— Моят командир ме е упълномощил да ви гарантирам по две хиляди на човек за всеки спасен американец. Ако почне пукотевицата.
— Не разбира.
— Ако японците се опитат да ни изтрепят, да ни убият. Съюзниците пристигнат ли тука, японците ще се разбеснеят. А дебаркират ли в Япония, тогава ония ще почнат да си отмъщават на нас. Затова искам да се навъртате наоколо и да ни помогнете да се измъкнем.
— Колко хора?
— Трийсет.
— Много.
— Колко можете?
— Десет. Но цена пет хиляди.
— Много е.
Китаецът сви рамене.
— Добре. Съгласен съм. Знаете ли лагера?
— Знаем — оголи зъби в крива усмивка китаецът.
— Нашата барака е в източния край. Една от малките. Ако се наложи да изчезваме, ще минем там през телта. Вие трябва да сте в джунглата, за да ни прикривате. Как ще разберем дали сте на позиция?
Китаецът отново сви рамене.
— Ако не, все едно умирате.
— Можете ли да дадете поне сигнал?
— Не сигнал.
„Това е лудост — каза си Царя. — Не е ясно кога ще се наложи да изчезваме и ако стане изведнъж, няма как да съобщим на партизаните навреме. Те я са там, я не са. Но като си правят сметката, че ще получат по пет бона за всеки спасен, сигурно ще си отварят очите на четири.“
— Ще хвърляте ли по едно око на лагера?
— Може командир каже да, може не.
— Кой ви е командир?
Китаецът сви рамене и зачовърка зъбите си.
— Тогава съгласни ли сте?
— Може би. — Очите му гледаха враждебно. — Свърши?
— Да. — Царя протегна ръка. — И благодаря.
Китаецът изгледа ръката му, усмихна се презрително и се отправи към вратата.
— Помни. Десет само. Други убити! И си излезе.
„Е, струва си да се опита — реши Царя. — Не може да не им трябват пари на тия копелета. А чичо Сам ще даде мангизите. Иначе защо плащаме данъци?“
— Туан, аз не харесва това — мрачно каза Касе, като се върна.
— Трябва да поема тоя риск. Ако започнат да ни избиват внезапно, може би все пак ще успеем да се измъкнем. — Той й намигна. — Струва си да се опита. Така и така ще се мре, по дяволите! Може пък да отървем кожите.
— Защо не правиш сделка за тебе сам? Защо не отиваш с него сега и не бягаш от лагер?
— Спокойно. Първо, в лагера съм на по-сигурно, отколкото при партизаните. Няма смисъл да им се доверявам, освен в краен случай. Второ, за един човек те няма да се трепят. Затова казах, че искам да спася трийсет. Но те можели да гарантират само за десет.
— Как ти избираш кои?
— Кой както се уреди, стига аз да съм един от тях.
— Командир може да не съгласи само десет.
— Ще се съгласи, ако е от щастливците.
— Мислиш японци убият пленници?
— Може би. Но хайде да не говорим повече за това, а? Тя се усмихна.
— Не говорим. Горещо ти е? Искаш душ, да?
— Да.
В единият ъгъл на къщата, отделен за баня, Царя се изми с вода от бетонния кладенец. Водата беше студена и отначало дъхът му секна за миг, а по кожата му побиха иглички.
— Касе!
Тя се показа иззад завесата с пешкир в ръка и за миг остана загледана в него. Да, хубав мъж бе нейният туан. Силен и хубав, а цветът на кожата му бе приятен за окото. „Щастлива съм аз — мислеше тя, — щастлива съм, че имам такъв мъж. Но колко е голям той, а аз колко съм малка. Стърчи над мен цели две глави.“ И все пак тя знаеше, че му носи наслада. Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена.
— Защо се усмихваш? — попита я той, като забеляза веселите пламъчета в очите й.
— О, туан, просто мисли. Ти толкова голям, аз толкова малка, а като легнем, разлика не?
Той се засмя, потупа я игриво отзад и взе пешкира.
— Има ли нещо за пиене?
— Готово е, туан!
— Какво друго е готово?
Тя се засмя и с уста, и с очи. Зъбите й бяха ослепително бели, очите — тъмнокафяви, кожата й — гладка и дъхава.
— Кой знае, туан? — отвърна тя и излезе от стаята.
„Ама страшна женичка е тая Касе — помисли си Царя, загледан след нея, и енергично взе да се бърше. — Късметлия съм.“
Сутра му бе уредил посещенията при Касе още първия път, когато той дойде в селото. Подробностите бяха напълно уточнени. След края на войната Царя трябваше да плати на Касе по двадесет американски долара за всяка нощ, която е прекарал с нея. Беше отбил няколко долара от първоначалната цена — сделката си е сделка, но за двайсетачка мацето си го биваше.
— Откъде си сигурна, че ще ти платя? — бе я попитал той.
— Не съм. Но ако не платиш, не платиш, тогава имам само удоволствие. Ако платиш, тогава имам удоволствие и пари — усмихнала се бе тя.
Той нахлузи пантофите, които Касе му бе оставила, и мина през мънистената завеса. Тя го чакаше.
Питър Марлоу все още наблюдаваше силуетите на Сутра и Чен Сан долу на брега. Чен Сан се поклони и се качи на лодката, а Сутра му помогна да я оттласне сред фосфоресциращите вълни. После се върна в къщата.
— Табе! — рече Питър Марлоу.
— Искаш ли да хапнеш още нещо?
— Не, благодаря, туан Сутра.
Боже мой, колко странно! Да можеш да откажеш храна! Чувствуваше се сит, а и би било невъзпитано да яде повече. Очевидно селцето беше доста бедно и храната нямаше да им е в излишък.
— Чух, че вестите от войната са добри — започна предпазливо той.
— Така чух и аз, но нищо не се знае със сигурност. Само слухове достигат до нас.
— Жалко, че времената се промениха. Преди войната човек можеше да има радио и да чуе новините или пък да прочете вестник.
— Жалко наистина.
Сутра не даде вид да е разбрал намека. Той седна на килимчето, сви си цигара с формата на фунийка и запуши в шепа, като поемаше дима дълбоко навътре.
— Лоши неща ставали в лагера, така чухме — рече накрая той.
— Справяме се някак, туан Сутра. Но да не знаеш какво става по света, това вече наистина е лошо.
— Чуха да разправят, че в лагера имало радио, но хората, на които било, ги хванали и сега са в затвора в Утръм Роуд.
— Имаш ли вести за тях? Единият ми е приятел.
— Не, чухме само, че са ги отвели там.
— Много бих искал да науча как са.
— Знаеш затвора, знаеш как се отнасят с хората там и значи трябва да си наясно какво се е случило.
— Така е. Но човек все се надява, че някой може да се отърве.
— „Всички сме в ръцете на Аллах“ е казал пророкът.
— Да бъде вечно името му.
Сутра го изгледа. После, спокойно засмукал цигарата си, попита:
— Къде научи езика ни?
Питър Марлоу му разказа за живота си в селцето. Как бе работил на полето и бе живял като яванец, което е все едно да живееш като малаец. Обичаите са същите и езикът е същият, освен някои западни думи. Но всичко друго е еднакво. Любов, омраза, болест и думите, които мъжът казва на мъжа, и онези, които мъжът казва на жената. Важните думи са същите.
— Какво бе името на твоята жена в селцето, синко? — попита Сутра.
Допреди малко би било неучтиво да пита такова нещо, но сега, когато си бяха говорили за душата и живота, за философията и Аллах, и за словото на пророка, да бъде вечно името му, сега вече не бе неучтиво да попита.
— Няй Джан.
Старецът въздъхна, спомняйки си младостта.
— И тя те обичаше много и истински.
— Да.
Питър Марлоу си я представяше съвсем ясно. Тя дойде в къщата му една вечер точно когато той се канеше да си легне. Саронгът й бе в червено и златно, а изпод него надничаха мънички сандали. На шията й висеше нежен наниз от цветя и ароматът им изпълни стаята и целият свят. Тя бе сложила постелката си на пода и се бе поклонила ниско.
— Името ми е Няй Джан. Туан Абу, баща ми, ме избра да споделя живота ти, защото не е хубаво един мъж да бъде сам. А ти си сам вече три месеца.
Няй бе около четиринадесетгодишна, но в земите на слънцето и дъжда едно четиринадесетгодишно момиче е вече жена, с желанията на жена, и трябва да се омъжи или поне да отиде при мъжа, когото баща й е избрал за нея. Мургавата й кожа имаше матов оттенък, очите й бяха топази, ръцете й — листенца на огнена орхидея, стъпалата — дребнички и нежни. А по детски женското й тяло бе меко като коприна и изпълнено с безгрижието на колибри. Тя бе рожба на слънцето и дъжда. Носът й бе мъничък и изящен, ноздрите — деликатни. Няй бе цялата коприна, течна коприна. Стегната там, където трябваше да е стегната. Мека, където трябваше да е мека. Силна, когато трябваше да е силна. И слаба, когато трябваше да е слаба. Косата й бе гарванова, дълга — паяжинни нишки, загърнали тялото й. Питър Марлоу се бе усмихнал. Беше се опитал да скрие смущението си и да бъде като нея, свободен и безгрижен, без излишен срам. Тя бе свалила саронга си и гордо изправена пред него, каза:
— Моля се да съм достойна за теб — да те даря с щастие и да направя съня ти лек. Научи ме на всичко, което твоята жена трябва да знае, за да ти помогне да се слееш с бога.
„Да се слееш с бога.“ Колко прекрасно! — помисли си Питър Марлоу. — Колко прекрасно е да наричаш така любовта. Той вдигна поглед към Сутра.
— Да, обичахме се много и истински. Благодаря на Аллах, че живях и обичах така. Велики са пътищата на всевишния.
Един облак се разстла на небето и се сборичка с луната кой да владее нощта.
— Хубаво е да си мъж — рече Питър Марлоу.
— Измъчва ли те тази вечер липсата на онова, което си имал тогава?
— Не. Точно тази вечер не — отвърна Питър Марлоу и изгледа изпитателно стареца, благодарен за предложението му, стоплен от добротата му.
— Чуй ме, туан Сутра. Ще ти открия мислите си, защото вярвам, че като мине време, ще станем приятели. Като мине време, ти ще можеш да претеглиш приятелството ми и моето „аз“. Но войната е убиец на времето. Затова ще ти говоря като твой приятел, какъвто още не съм.
Старецът не отговори. Пушеше цигарата си и го чакаше да продължи.
— Необходима ми е една малка част от радио. Има ли някъде в селото радио, старо макар. Може би ако е развалено, ще ми позволиш да взема една такава малка част от него?
— Известно ти е, че японците не разрешават на никого да притежава радио.
— Така е наистина, но понякога има скришни места, където се пази онова, което е забранено.
Сутра се замисли. В неговата къща имаше едно радио. Изглежда, сам Аллах бе пратил туан Марлоу, за да го освободи от тази опасна вещ. Чувствуваше, че може да му се довери, щом туан Абу му се е доверил навремето. Но ако хванат туан Марлоу с радиото в ръце вън от лагера, неизбежно ще намесят селото. Да остави радиото в селото обаче, също бе опасно. Естествено, човек винаги може да го зарови някъде в джунглата, но досега това не бе сторено. Трябваше, но не го сториха, защото изкушението да го слушат бе прекалено голямо. Жените се изкушаваха от „танцовата музика“, пък и всеки човек се изкушаваше да знае това, което другите не знаят. Вярно е писано: „Суета, всичко е суета.“ „По-добре да върнем онова, което принадлежи на розоволиките хора, на самите тях“ — реши той. Надигна се, даде знак на Питър Марлоу и го поведе през тъмната къща. Спря пред спалнята на Сулина. Тя лежеше на кревата, саронгът се стелеше меко по тялото й, а очите й бяха мокри.
— Сулина, иди навън и пази! — заръча Сутра.
— Добре, татко.
Сулина стана от леглото, пооправи саронга и нагласи елечето си. „Пристегна го май повече, отколкото трябва — помисли си Сутра, — така че по-ясно да се очертаят овалните наченки на гърдите й. Да, ясно, време е вече да се омъжи момичето. Но за кого? Подходящи мъже в селото няма.“ Той отстъпи настрана, когато момичето се промъкна край тях със свенливо сведени очи. Но в поклащането на бедрата й нямаше нищо свенливо и Питър Марлоу също забеляза това. „Трябва да играе пръчката“ — помисли си Сутра. Но разбираше, че не бива да й се сърди. Просто тя бе едно момиче, застанало пред прага на зрелостта. Жената е създадена да изкушава, тя живее с насладата да бъде желана. „Може би трябва да те дам на англичанина. Това ще намали апетита ти. Той изглежда мъж на място.“ — Сутра въздъхна.
— Ех, да можех и аз отново да съм млад. Той извади малкото радио изпод леглото.
— Ще ти се доверя. Това радио работи, работи добре. Можеш да го вземеш.
Питър Марлоу едва не изпусна радиото от вълнение.
— А аз какво да ти дам в замяна? Днес такава вещ е просто безценна.
— Не искам нищо. Отнеси го със себе си.
Питър Марлоу го разгледа. Захранваше се с електричество и беше в добро състояние. Задният капак бе свален и лампите блестяха на светлината на газената лампа. Имаше много кондензатори. Безумно много. Занесе го по-близо до светлината и внимателно, сантиметър по сантиметър огледа вътрешността му. От лицето му закапа пот, но накрая намери това, което му трябваше — триста микрофарада.
„Какво да правя сега? — запита се той. — Дали да извадя само кондензатора? Мак все пак не е напълно сигурен каква е повредата. По-добре да го взема цялото, та ако кондензаторът не стане на нашето радио, да имаме друго. Можем да го скрием някъде. Да, добре е да имаме едно резервно.“
— Благодаря ти, туан Сутра. Никога няма да мога да ти се отблагодаря за този подарък. И не само аз, а и хилядите пленници в Чанги.
— Моля те да не излагаш на опасност хората тук. Ако те види патрул, зарови го в джунглата. Съдбата на селото ми е в твои ръце.
— Бъди спокоен. Ако се наложи, ще дам живота си, но никой тук няма да пострада.
— Вярвам ти. Но може би все пак е глупаво да се жертваш дотам.
— Понякога ми се струва, че е по-човешко да бъдеш глупец, туан Сутра.
— Ти си по-мъдър от годините си.
Сутра му даде парче плат да увие радиото, после двамата се върнаха в голямата стая. Сулина седеше в сянката на стрехата. Като влязоха, тя се надигна.
— Да донеса ли нещо за ядене или за пиене, татко?
— Не. Отивай да лягаш.
Сулина отметна недоволно глава, но се подчини.
— Дъщеря ми заслужава камшик, така мисля аз.
— Жалко е да нараниш едно толкова нежно същество — отвърна Питър Марлоу. — Туан Абу казваше: „Бий жената поне веднъж седмично, за да ти е мирна къщата. Но не я бий много силно, за да не я ядосаш, защото тогава тя ще намери начин да отвърне на удара ти и много ще те нарани!“
— Знам тази мъдрост. Вярна е. Човек никога не може да разбере жените.
Двамата седнаха на издигнатата площадка пред къщата и дълго разговаряха, загледани в морето. Прибоят бе лек и Питър Марлоу помоли за разрешение да поплува.
— Тук течения няма, но понякога се появяват акули — предупреди го старият малаец.
— Ще внимавам.
— Плувай в сянката около лодките. Случва се японци да обикалят насам. На три мили надолу по брега има картечно гнездо. Бъди нащрек.
— Ще внимавам.
Питър Марлоу тръгна към морето, като гледаше да се придържа в сенките. Луната се бе спуснала ниско над хоризонта. „Нямам много време“ — помисли си той. Около лодките неколцина души мъже и жени подготвяха и кърпеха мрежите, бъбреха си и се смееха, но не обърнаха внимание на Питър Марлоу. Той се съблече и влезе в морето.
Водата бе топла, но имаше и по-хладни места, както във всички източни морета, и той се опита да се задържи сред едно от тях. Чувстваше се прекрасно, сякаш отново бе онова малко момче, тръгнало да се изкъпе посред нощ в южното море, а баща му вика след него: „Не влизай много навътре, Питър! Има течения!“ Гмурна се под водата и кожата му с наслаждение пое соленото вълшебство. Щом излезе на повърхността, изпусна струйка вода като кит и заплува бавно към плитчините. После се отпусна на гръб, опиянен от свободата си. Вълните едва-едва заливаха слабините му и той изведнъж се сети, че е съвсем гол, а на двадесетина метра от него имаше хора — мъже и жени. Но това не го смути. Голотата бе част от живота в лагера. А месеците, прекарани в селцето на Ява, го бяха научили, че няма нищо срамно да си човешко същество със свои желания и нужди. Чувствената топлота на морето, играещо около него, и обилната храна подпалиха внезапен огън в слабините му. Той се обърна рязко по корем и заплува навътре в морето, за да се скрие.