След известно време се върна, стъпи на пясъчното дъно — водата стигаше до шията му — и хвърли поглед към брега и селцето. Мъжете и жените все така оправяха мрежите. Сутра седеше пред къщата и пушеше. После изведнъж малко по-встрани забеляза Сулина, облегната на прозореца и осветена от жълтеникавите отблясъци на газената лампа, а саронгът се диплеше полуразтворен около тялото й. Тя гледаше към морето.
Той знаеше, че Сулина гледа към него, и се запита, засрамен, дали е видяла. Двамата дълго не откъсваха очи един от друг. После тя свали саронга си, сложи го настрана, взе чист бял пешкир и се зае да попива потта, блеснала по тялото й.
Сулина бе рожба на слънцето и на дъжда. Дългата й черна коса я скриваше почти изпяло, но тя я отметна така, че да милва гърба й, и започна да я сплита. И през цялото време гледаше към него и се усмихваше.
Тогава, внезапно, всяко трепване на водата се превърна в милувка, всеки полъх на вятъра се превърна в милувка, всяко докосване на водорасло се превърна в милувка, дарена от нежните пръсти на куртизанка.
„Аз ще те имам, Сулина. Ще те имам каквото и да ми струва това!“ Опита се да внуши на Сутра да се прибере в къщата. Сулина го гледаше. И чакаше. Нетърпелива като него самия. „Ще я имам, Сутра. И не заставай на пътя ми! Недей! Или, кълна се…“ Не видя кога Царя е приближил до сенките, нито усети как той спря изненадан, като го забеляза легнал по корем в плитчините.
— Хей, Питър! Питър!
Чул гласа му като в просъница, Питър Марлоу бавно извърна глава и видя, че Царя му прави знаци да излезе.
— Хайде, Питър, време е да изчезваме.
Изведнъж го заля споменът за лагера и телената ограда, за радиото, за диаманта, за лагера и войната, лагера, радиото и часовия, край когото трябваше да се промъкнат, а и кой знае дали ще стигнат навреме, и кой ли знае какви ще са новините, и колко ли ще се зарадва Мак на кондензатора и на изправното радио. В миг желанието му се изпари. Но остана болката.
Той стъпи на дъното и тръгна да си вземе дрехите.
— Ти си бил страхотен — рече Царя.
— Защо?
— Разхождаш се, както майка те е родила, и не ти пука. Не виждаш ли, че дъщерята на Сутра те гледа?
— Не съм първият мъж, когото вижда без дрехи, а и в това няма нищо лошо. Без желанието голотата не съществуваше.
— Понякога не те разбирам. Ти свян нямаш ли?
— Отдавна вече нямам.
Той бързо се облече и отиде в сянката при Царя. Болката в слабините му бе жестока.
— Радвам се, че дойде.
— Защо?
— Просто така.
— Уплаши се, че съм те забравил ли?
— Не — поклати глава Питър Марлоу. — Няма значение. Все пак благодаря.
Царя го изгледа изпитателно, после сви рамене и каза:
— Давай да се прибираме вече.
Като минаха покрай къщата на Сутра, той махна с ръка.
— Salamat.
— Почакай, Раджа. Само за минутка.
Питър Марлоу взе на бегом стъпалата и влезе вътре.
Радиото си стоеше на мястото. Пъхна го под мишница, както си беше увито в парчето плат, и на излизане се поклони на Сутра.
— Благодаря ти. Знай, че то ще е в добри ръце.
— Бог да те пази. — Сутра замълча за миг, после добави с усмивка: — Обуздай очите си, сине мой. Има храна, която виждаш, но не можеш да я вкусиш.
— Ще запомня думите ти. — Внезапно кръвта нахлу в лицето му. „Чудно нещо, дали е вярно, че някои хора умеят да четат чужди мисли?“ — Благодаря ти. Живей в мир!
— Мир и вам до следващата ни среща.
Питър Марлоу се обърна и излезе. Пътят им минаваше под прозореца на Сулина, тя все още бе там, но сега саронгът я скриваше цялата. Очите им се срещнаха и едно обещание бе дадено, прието и върнато. Тя проследи поглед двете сенки, които се запромъкваха нагоре по възвишението към джунглата и си пожела да не им се случи нищо лошо.
Сутра въздъхна, после безшумно влезе в стаята на Сулина. Тя замечтано стоеше до прозореца, метнала саронга около раменете си. Сутра държеше в ръце тънка бамбукова пръчка. Приближи се до дъщеря си и я шибна с премерен и силен, но не много силен удар по оголените задни части.
— Това е, задето изкушаваше англичанина, без да съм ти позволил — рече той и с усилие накара гласа си да прозвучи гневно.
— Добре, татко — изхлипа тя и всяко ридание пробождаше като нож сърцето му. Когато обаче остана сама, тя се сви блажено на леглото и с наслада остави сълзите си да текат на воля. И по тялото и се разля желанието, подкладено от милувката на бамбуковата пръчка.
На около миля от лагера двамата спряха, за да си поемат дъх. Едва тогава Царя видя малкия вързоп. През цялото време той бе вървял отпред и бе така погълнат от мисли за успеха на среднощното начинание и толкова съсредоточено внимаваше да не се натъкнат на някаква опасност в тъмнината, че до този момент не го бе забелязал.
— Какво носиш? Още кльопачка ли? Питър Марлоу се ухили и гордо разви вързопа.
— Изненада!
Сърцето на Царя замря между два удара.
— Идиот с идиот, ти да не си полудял!
— Какво ти става? — смая се Питър Марлоу.
— Да не си се чалнал? Това ще ни навлече толкоз беди, колкото не можеш и да си представиш. Нямаш право да рискуваш главите ни за едно радио. Нямаш право да използваш моите връзки за твоите идиотски работи.
Вперил изпълнен с недоумение поглед в Царя, Питър Марлоу изведнъж се почувства сам сред мрака на нощта.
— Не исках да сторя нищо лошо… — каза той.
— Как можа, копеле такова! — беснееше Царя. — Тук радиото е равносилно на смърт.
— Но в лагера няма как…
— Не ме интересува лагерът. Изхвърли тая идиотщина моментално. И ще ти кажа още нещо — между нас е свършено, край! Откъде-накъде ще ме забъркваш в своите откачени истории, и то дори без да ме питаш. Заслужаваш да ти пръсна главата.
— Защо не опиташ? — ядоса се на свой ред Питър Марлоу. — Май забравяш, че наоколо се води война, а в лагера няма радио. Една от причините да дойда с теб бе, че се надявах да намеря кондензатор. А сега имам цяло радио, и то напълно изправно.
— Изхвърли го!
— За нищо на света.
Двамата застанаха лице в лице, напрегнати и непреклонни. За миг Царя бе готов да разкъса Питър Марлоу. Но той знаеше, че гневът е лош съветник и сега, съвзел се от първоначалната изненада, вече можеше да погледне с критично око и да прецени положението.
Първо, трябваше да признае, че макар поетият риск да беше твърде голям, работата бе излязла на добър край. Ако Сутра не е искал да даде на Пит радиото, можел е да се измъкне, като отрече: „Ами, откъде ще имаме такова нещо в селото.“ Значи опасност няма. Пък и всичко е станало на четири очи между Пит и Сутра, понеже Чен Сан вече си беше отишъл. Второ, едно радио, за което той знае, но което не стои в неговата барака, може да бъде изключително полезно. Така по-лесно ще научава накъде върви войната и ще знае кога да избяга. Добре, значи в крайна сметка нищо лошо не е станало. Освен дето Питър е превишил правата си. От друга страна, щом се доверяваш някому и го наемаш заради ума му, дай му възможност да действува. Иначе защо са ти хора, дето само изпълняват заповеди и си налягат парцалите. А по време на сделката Питър беше направо страхотен. Като настане моментът да се бяга, той ще е един от десетимата — някой трябва да се оправя с езика. Пък и не е страхливец. Така че в крайна сметка Царя осъзна колко глупаво ще е да се нахвърля върху му, вместо да използва новосъздалото се положение като истински бизнесмен. Ама че идиотски се бе държал преди малко!
— Пит!
Забеляза предизвикателно стиснатата челюст. „Дали ще се оправя с кучия му син? Сигурно. Като го гледам така, трябва да съм с трийсет-четирийсет килограма по-тежък от него.“
— Какво?
— Извинявай, дето избухнах. Хубаво си направил, че си взел радиото.
— Какво?
— Казвам, че съжалявам. Много добре си направил.
— Не те разбирам — сви рамене в недоумение Питър Марлоу. — Първо се разбесняваш, после викаш, че съм постъпил добре.
„Стабилен е проклетникът — помисли си Царя. — Има характер.“
— Настръхвам, като чуя за радио. Няма хляб в него. — После се засмя тихо: — Не става за продан.
— Наистина ли не ми се сърдиш вече?
— Ами не. Нали сме приятели. — Той го смушка закачливо. — Хванаха ме дяволите, защото не ми каза. Не биваше да криеш от мен.
— Прав си. Извинявай. Идиотско беше от моя страна и нечестно. За нищо на света не бих искал да те излагам на опасност. Страшно съжалявам, бога ми.
— Стисни — протегна ръка Царя. — И ти извинявай, че избухнах. Но друг път ми казвай, преди да правиш нещо такова.
Питър Марлоу му стисна ръката.
— Давам ти дума.
— Добре. Вярвам ти — каза Царя и си помисли: „Слава богу, и тоя път закрепихме положението.“ — Та за какъв кондензатор разправяше?
Питър Марлоу му обясни за трите манерки.
— Значи на Мак му трябва само това?
— Каза, че така му се струва.
— А знаеш ли на мен какво ми се струва? Струва ми се, че е най-добре да вземем само кондензатора и да зарежеш радиото. Ще го заровим тука някъде. Нищо няма да му стане. После, ако вашето не проработи, винаги можем да дойдем и да го приберем. Мак лесно ще сложи обратно кондензатора. Иначе къде ще го скриеш това радио в лагера. Да не говорим, че все ще ти се иска да го врътнеш и да слушаш, не е ли така?
— Да. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. — Ще дойдеш ли с мен да го вземем?
— Разбира се.
— А ти? — Ако… по някаква причина аз не мога да дойда, ти ще го вземеш ли сам? Ако Мак или Ларкин те помолят?
Царя помисли малко.
— Разбира се.
— Даваш ли дума?
— Да. — Царя леко се подсмихва. — Ти май доста държиш на тая работа с мъжката дума, а, Питър?
— Че как иначе можеш да прецениш един истински приятел?
Отне му само миг, за да скъса двете жички, свързващи кондензатора с останалите части на приемника. Още минута и радиото бе увито в платното, а в земята бе изкопана малка дупка. Сложиха на дъното плосък камък, после покриха плътно радиото с шума, заравниха пак пръстта и примъкнаха отгоре един пън. За две седмици влагата на този гроб щеше да го довърши, но две седмици бе предостатъчен срок, за да се върнат и да го приберат, ако манерките не проработят.
Питър Марлоу изтри потта си. Внезапно ги бе заляла вълна топъл въздух и острият мирис на пот подлудяваше облаците насекоми, които ги връхлитаха.
— Дяволски гадини! — Той нервно вдигна поглед към нощното небе, за да се ориентира колко е часът. — Мислиш ли, че е време да тръгваме вече?
— Рано е още. Само четири и петнайсет. За нас е най-добре да се вмъкнем точно призори. Да изчакаме още десетина минути, а после ще заемем позиция и ще имаме достатъчно време. — Царя се ухили. — Когато за пръв път се чупих през телта, и на мен ми се беше свила душата. На връщане трябваше да чакам при оградата половин час и повече. Сто пъти се препотих! — Той замахна с ръка: — Мръсни гадини!
Поседяха така, заслушани в неспирния живот на джунглата. Няколко светулки открояваха бледи петна в малките канавки, издълбани от дъждовете покрай пътеката.
— Съвсем като Бродуей нощем — рече Царя.
— Гледах един филм веднъж — „Таймс Скуеър“. Някаква вестникарска измислица. Чакай да се сетя… Май беше на Кагни.
— Не си го спомням. Но Бродуей човек трябва да го види на живо. И после нощем е като бял ден. Навсякъде блестят грамадни неонови реклами и светлини.
— Ти там ли си живял? В Ню Йорк?
— Не, само съм минавал няколко пъти. Къде ли не съм обикалял.
— Къде живееш?
Царя сви рамене.
— Баща ми не се заседява много-много на едно място.
— Какво работи?
— Труден въпрос. По малко от всичко. Повечето време пие.
— Сигурно никак не ти е лесно.
— Не е лесно за едно хлапе.
— Имаш ли други роднини?
— Майка ми умря, когато бях на три години. Братя и сестри нямам. Баща ми ме отгледа. Той не е стока, ама ме научи много неща за живота. Първо: бедността е порок. Второ: парите са всичко. Трето: няма значение как ще ги печелиш, стига да ги имаш.
— Знаеш ли, никога не съм се замислял кой знае колко за парите. Предполагам, че като си военен… тъй де, винаги получаваш заплата, закрепяш някак положението, така че парите не са ти основният проблем.
— Колко получава баща ти?
— Не знам точно. Предполагам някъде около шестстотин лири на година.
— Сериозно? Та това са само две хиляди и четиристотин долара. Че то аз като ефрейтор получавам хиляда и триста. Да пукна, ако тръгна да работя за толкова малко пари.
— Може би в Щатите е различно. Но в Англия с такава заплата се живее доста сносно. Е, колата ни е малко стара, но това не е чак толкова важно. Пък и като се пенсионираш, получаваш пенсия.
— Колко?
— Приблизително половин заплата.
— За мен това е нищо. Не мога да разбера, защо изобщо хората стават военни? Сигурно защото за нищо друго не ги бива. — Царя усети как Питър Марлоу леко настръхна. — Естествено — добави бързо той, — това не се отнася за Англия, но в Щатите е така.
— Военната кариера е добра за един мъж. Имаш достатъчно пари, пътуваш по целия свят, светският живот е приличен. Освен това един офицер винаги е уважаван в обществото. — Питър Марлоу добави почти извинително: — Нали знаеш, разни там традиции и други подобни.
— Ще останеш ли на служба след войната?
— Разбира се.
— На мен това ми се струва твърде лесно — рече Царя, като си чоплеше зъбите с някаква клечка. — Какво му е вълнуващото и какво бъдеще има в това да изпълняваш заповедите на тоя или оня идиот. На мен поне така ми се струва. Пък и, дявол го взел, парите са страшно малко. Не, Пит, ти трябва да дойдеш в Щатите. Там всеки отговаря сам за себе си. Избираш си някаква търговийка и въртиш, сучеш, гледаш да си по-добър от другите. Виж, това вече е наистина вълнуващо.
— Не е за мен работа. Аз пари не мога да правя. Много по-добре се чувствам, като върша онова, за което съм роден.
— Глупости! Само защото баща ти е военен…
— Не само заради баща ми. От хиляда седемстотин и двайсета година насам. Предава се от баща на син. Това е твърде силна традиция, за да я наруши човек.
— Доста време е! — изненада се Царя, после добави: — Аз знам само за баща ми и за неговия баща. А преди тях — нищо. Предполага се, че сме дошли от стария континент през осемдесетте години.
— От Англия ли?
— Ами, не. От Германия, струва ми се. Или от Средна Европа. Няма значение! Аз съм американец и това е важното.
— Мъжете от рода Марлоу винаги са били военни!
— Ами, само от теб зависи. Виж какво стана, откак се запознахме например. Сега те бият паричките, понеже си използваш ума. Ако поискаш, може да станеш голям бизнесмен. Езика на жълтите го говориш, нали? Аз имам нужда от твоя ум и ти плащам. Не се впрягай — по американски е така. За ум се плаща. То няма нищо общо с това, че сме приятели. Нищо общо. Ако не ти плащах, щях да съм подлец.
— Не е така. Не е нужно да ти плащат, за да помогнеш на някого.
— Много неща имаш да учиш ти още, много. Ще ми се да те взема аз тебе в Щатите и да ти отворя очите. С твоето английско произношение ще им прибереш акъла на мацките. Направо ще изпопадат. Ще те сложим да продаваш дамско бельо.
— Не се излагай! — Питър се засмя заедно с него, но в смеха му имаше и лек ужас. — Все едно да искаш от мен да полетя.
— Ами че ти можеш да летиш.
— Искам да кажа — без самолет.
— Разбира се. Шегувам се. — Царя погледна часовника си. — Бавно върви времето, като чакаш.
— Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем от тоя скапан лагер.
— А, няма да чакаме дълго. Пък и дълго да е, какво ни пука. Ние нашата я опекохме. Това е важното. — Царя погледна пак часовника си. — Дай да се местим вече.
— Какво?
— Да тръгваме.
— Аа! — Питър Марлоу стана и рече засмян: — Впрягай, Макдъф?
— А?
— Така се казва. Все едно „да се местим“.
Щастливи, че отново са приятели, те поеха през джунглата.
Не беше трудно да прекосят пътя. Сега, след като излязоха от района на подвижния патрул, двамата свиха по една пряка пътека и се озоваха на четвърт миля от оградата. Царя водеше, спокоен и уверен. Единствено облаците светулки и комари правеха придвижването им неприятно.