— Уф, ужасни насекоми.
— Да, бе. Ако можех, всичките щях да ги очистя — отвърна шепнешком Питър Марлоу.
Изведнъж зърнаха насочения към тях щик и се заковаха на място. Японецът седеше, облегнат на едно дърво. Очите му бяха вперени в тях, а лицето му бе разтегнато в страховита усмивка. Пушката стоеше опряна на коленете му.
И двамата си помислиха едно и също. „О, боже! Утръм Роуд! Отидох си. Трябва да го убия!“ Царя реагира пръв. Той се хвърли върху часовоя, сграбчи пушката и се претърколи настрани, после бързо се изправи, готов да стовари приклада върху главата му. Питър Марлоу посегна да впие пръсти в гърлото на часовия. Но изведнъж някакво шесто чувство се задействува в него, протегнатите му ръце се плъзнаха покрай японеца и той се блъсна в дървото.
— Не го докосвай! — извика Питър Марлоу, скочи на крака, сграбчи Царя и го дръпна настрана.
Часовият не помръдна. Зловещата усмивка не слизаше от лицето му.
— Какво става, по дяволите? — втрещено попита Царя, без да сваля вдигнатата пушка.
— Изчезвай! Бързо изчезвай! — Питър Марлоу измъкна пушката от ръцете му и я хвърли до мъртвия японец. Едва сега Царя забеляза змията.
— Господи! — възкликна той с хриптящ глас и се наведе да погледне по-отблизо. Питър Марлоу го блъсна обезумял.
— Изчезвай! Тичай, за бога!
Той си плю на петите и хукна през дърветата, като кършеше храстите по пътя си. Царя се втурна след него и двамата спряха чак когато стигнаха една полянка.
— Да не си откачил? — попита намръщено Царя, като едва си поемаше дъх. — Заради една нищо и никаква змия!
— Това беше летяща змия — с усилие произнесе Питър Марлоу. — Те живеят по дърветата. Ухапе ли те, моментална смърт, момчето ми. Изкачват се на дървото, после променят формата на тялото си — стават почти плоски — и падат като по спирала точно върху жертвата си. Видях една в скута му и една под него. Със сигурност е имало и още, защото те винаги живеят на гнезда.
— Господи!
— Всъщност трябва да сме им благодарни на тия гадини. — Питър Марлоу се опита да успокои дишането си. — Оня японец беше още топъл. Да е умрял най-много преди няколко минути. Ако змиите не го бяха ухапали, щеше да ни спипа. И добре, че се скарахме, та се позабавихме малко. Отървахме тоя път кожите, на косъм ги отървахме.
— Дано не дава господ да видя втори път как някой гнусен японец е насочил срещу мен гнусния си щик посред нощ. Хайде, давай да се махаме оттука.
Двамата скоро наближиха оградата, легнаха сред храсталака и зачакаха. Все още не можеха да прибягат оттатък, тъй като имаше твърде много хора. По всяко време на нощта нагоре-надолу из лагера сновяха сомнамбули — мъжете, за които нямаше сън.
Приятно бе да си почиват така. Коленете и на двамата трепереха и те бяха благодарни, че все още са живи.
„Боже мой, каква нощ! — мислеше си Царя. — Ако не беше Пит, сега да съм опънал петалата. Като замахвах с пушката, точно се канех да му стъпя в скута на оня японец. Кракът ми беше на една педя само. Змии. Мразя змиите. Мръсни гадини!“ И уважението му към Питър Марлоу растеше.
— За втори път ми спасяваш живота — прошепна той.
— Ти пръв стигна до пушката. Ако оня не беше мъртъв, ти щеше да го убиеш. Аз се забавих.
— Ами, просто бях отпред. — Царя млъкна, после се ухили. — Ей, Питър, ние с тебе сме страхотна комбина. С твоята наблюдателност и с моя акъл добре ще се оправим.
Питър Марлоу избухна в смях. Опита да се овладее, но не успя и се претърколи на земята. Сподавеният му смях и сълзите, потекли по лицето му, заразиха Царя и той също взе да се превива от смях. Накрая Питър Марлоу промълви:
— Престани най-сетне.
— Ти пръв започна.
— Не бях аз.
— Ти беше. Нали ти… ти каза… ти каза… — Но не можа да продължи. Изтри сълзите си. — Видя ли го оня японец? Седеше копелето като маймуна и…
— Я погледни! — Смехът им се изпари на мига.
От другата страна на бодливата тел обикаляше Грей. Видяха го да спира пред американската барака. Видяха как се стопи в сянката, после се загледа през оградата, почти право в тяхната посока.
— Мислиш ли, че знае? — прошепна Питър Марлоу.
— Нямам представа. Но едно поне е ясно — не можем да рискуваме да влезем точно сега. Ще чакаме.
И те зачакаха. Небето започна да просветлява. Грей стоеше в сянката и наблюдаваше американската барака, после плъзна поглед наоколо. Царя знаеше, че от мястото на Грей се вижда леглото му. Значи виждаше и че е празно. Но завивките бяха отметнати и той спокойно можеше да е с другите ранобудници някъде из лагера. Никъде не е казано, че непременно трябва да си лежиш в бараката. „Хайде, Грей, махай се, по дяволите!“
— Скоро ще трябва де се промъкнем някак — рече Царя. — Става прекалено светло.
— Защо да не опитаме другаде?
— Той вижда цялата ограда, чак до ъгъла.
— Да не би да е надушил нещо? Може някой да ни е издал?
— Може. А може и да е просто случайност. — Царя нервно хапеше устни.
— Дай да отидем към тоалетните.
— Там е най-опасно.
Отново зачакаха. След малко видяха, че Грей поглежда още веднъж през оградата към тях и се отдалечава. Проследиха го с очи, докато се скри зад стената на затвора.
— Може да е номер — рече Царя. — Ще изчакаме още една-две минути.
Небето просветляваше, сенките се размиваха и всяка секунда бе сякаш час. Край оградата нямаше никой, не се виждаше жива душа.
— Сега или никога, давай!
Хукнаха презглава напред, за секунда се промъкнаха под телта и се проснаха в канавката.
— Ти тръгвай, Раджа. Аз ще изчакам.
— Добре.
Въпреки ръста си Царя бе пъргав и светкавично стигна до бараката. Питър Марлоу се измъкна от канавката, но нещо го накара да седне на края й, вперил поглед навън през оградата. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна как Грей се появи иззад ъгъла и се закова на място. Разбра, че онзи моментално го забеляза.
— Марлоу!
— О, здрасти, Грей. И теб ли сън не те хваща? — попита той и се протегна.
— Откога си тук?
— От две-три минути. Уморих се от това обикаляне и поседнах за малко.
— Къде е приятелчето ти?
— Кой по-точно?
— Американецът — презрително обясни Грей.
— Не знам. Сигурно спи.
Грей се загледа в китайските дрехи, фланелката бе скъсана на раменете и мокра от пот. По корема и коленете имаше петна от кал и полепнала шума. Лицето му също бе изцапано с кал.
— Защо си толкова мръсен? И защо си толкова изпотен? Какво си правил?
— Мръсен съм, защото… няма нищо срамно да се поизмърси човек от почтен труд — каза Питър Марлоу, изправи се и поизтупа коленете и дъното на панталоните си. — Като се изкаляш малко и после се измиеш, чувстваш се два пъти по-чист. А се потя по същата причина, по която и ти. Нали ти е ясно — тропици, жега и тъй нататък.
— Какво имаш в джобовете си?
— Това, дето вечно подозираш хората с пилешкия си мозък, не значи, че всеки мъкне контрабанда. Още не са забранили да се разхождаш из лагера, ако не можеш да спиш.
— Така е — отвърна Грей, — но са забранили да се разхождаш извън лагера. Питър Марлоу го изгледа безгрижно, без въобще да се чувства безгрижно, и се опита да разбере какво, по дяволите, иска да каже Грей. Дали знае истината?
— Трябва да си луд, че да направиш такова нещо.
— Така е.
Грей го изгледа продължително изпод вежди, после се обърна и се отдалечи.
Питър Марлоу го проследи с очи, сетне пое в обратната посока, без да погледне към американската барака. Днес Мак трябваше да излезе от лечебницата. Усмихна се, като се сети какъв подарък му носи.
Озовал се в безопасност под завивките, Царя видя, че Питър Марлоу си тръгна. После съсредоточи поглед върху Грей, врага — настръхнал и зловещ под светлината на настъпващия ден, слаб като скелет, с протрити панталони и груби налъми, без риза, с офицерската лента на ръката и с износена танкистка фуражка. Един слънчев лъч падна върху вензела над козирката и за миг го превърна от проста дрънкулка в къс разтопено злато.
„Какво точно знаеш, Грей, кучи сине?“ — питаше се Царя.
Книга трета
Петнадесета глава
Слънцето току-що бе изгряло. Питър Марлоу лежеше в полудрямка на кревата си.
„Сън ли бе всичко това?“ — сепна се изведнъж той. После пръстите му внимателно докоснаха парцалчето, в което бе увит кондензаторът, и разбра, че не сънува. На горното легло Юърт се размърда и с пъшкане се събуди.
— Ужасна нощ — рече той и провеси крака от кревата.
Питър Марлоу си спомни, че днес тяхната група трябва да ходи на дупките. Излезе от бараката, отиде при Ларкин и го смушка.
— А, Питър, ти ли си? — каза той, като все още се бореше със съня. — Какво има?
Питър Марлоу гореше от нетърпение да му съобщи за кондензатора, но реши да изчака и Мак, затова само напомни:
— Днес е наш ред за дупките, старче.
— О, по дяволите, пак ли?
Ларкин изтегна схванатия си гръб, върза саронга и нахлузи налъмите. Двамата взеха мрежата, двадесет и пет литровото варелче и поеха през лагера, който тъкмо започваше да се събужда. Отидоха при тоалетните, без да обръщат внимание на посетителите там, а и те също не се обезпокоиха. Ларкин вдигна похлупака на една дупка и Питър Марлоу бързо обра стените с мрежата. Като я измъкна навън, в нея гъмжеше от хлебарки. Изтърси я в кофата и загреба отново. Пак добър улов. Ларкин сложи обратно капака и двамата се преместиха на съседната дупка.
— Дръж здраво! — предупреди го Питър Марлоу. — Виж какво направи! Изпуснах поне стотина.
— Не се безпокой, има ги в изобилие — с отвращение каза Ларкин и хвана по-здраво варела.
Смрадта беше отвратително, но реколтата — богата. Не след дълго съдът се напълни. Най-дребната хлебарка бе поне четири сантиметра дълга. Ларкин захлупи варела и двамата се запътиха към болницата.
— Не е това представата ми за силна храна, но какво да се прави — рече Питър Марлоу.
— Наистина ли си ги ял на Ява, Питър?
— Естествено. Ти също. Само че тук, в Чанги.
— Какво? — едва не изпусна варела Ларкин.
— Нима смяташ, че ще разкрия на докторите такъв деликатес и източник на белтъчини, а за нас няма да помисля?
— Но нали се споразумяхме! — викна Ларкин. — Нали се уговорихме, ние тримата, че никой няма да готви гнусотии, без да пита другите.
— Аз казах на Мак и той се съгласи.
— Но аз не съм, по дяволите!
— Хайде, хайде, полковник! Не стига, че ги събирахме и ги готвехме тайно, а после те слушахме да хвалиш манджите, ами сега се оплакваш. Да не мислиш, че ние не сме гнусливи.
— Може, но следващият път искам да знам. И това е заповед, по дяволите!
— Слушам, сър! — захили се Питър Марлоу.
Отнесоха варела в кухнята на лечебницата — специалната малка кухничка, където готвеха за безнадеждно болните. Като се върнаха в бараката, Мак вече бе там. Кожата му имаше сиво жълт цвят, очите му бяха червени, ръцете му трепереха, но треската бе преминала. Той дори намери сили да им се усмихне.
— Радвам се, че се върна, друже — рече Ларкин и седна.
— И аз.
Питър Марлоу разсеяно извади малкото парцалче.
— А, между другото, това може да ти послужи за нещо — подметна той с нарочна небрежност.
Мак разви парцалчето без особен интерес.
— Боже господи! — извика Ларкин.
— Дяволите да те вземат, Питър! — ръцете на Мак се разтрепериха. — Какво искаш, да получа инфаркт ли?
Силно развеселен от вълнението на Мак, Питър Марлоу направи усилие и каза с безизразен глас:
— Не разбирам какво толкова се палите за тая дреболия.
После не можа да сдържи повече усмивката си и засия целият.
— Престани с идиотската си английска скромност! — Ларкин се опитваше да изглежда ядосан, но и той сияеше. — Откъде го докопа, друже?
Питър Марлоу сви рамене.
— Глупав въпрос.
— Извинявай, друже — досети се Ларкин.
Питър Марлоу не се съмняваше, че втори път няма да го питат за това. Много по-добре беше да не научават за селцето.
Денят вече си отиваше.
Ларкин пазеше. Питър Марлоу също. Скрит под мрежата против комари, Мак свърза кондензатора. После, изгарящ от нетърпение, напъха изводите в електрическия проводник и взе мъничката слушалка. Мина цяла вечност. Под мрежата бе страшно задушно — бетонните стени и бетонният под все още задържаха топлината на изчезващото слънце. Някъде наблизо яростно бръмчеше комар. Мак изруга, но не се опита да го убие, защото внезапно в слушалката нещо изпращя. Напрегнатите му, мокри от потта пръсти изпуснаха отверката. Избърса ги, внимателно напипа винтчето за настройване на станциите и започна леко, съвсем лекичко да го върти. Пращене. Само пращене. Изведнъж чу музиката: изпълнение на Глен Милър. След малко музиката спря и говорителят съобщи:
— Вие слушате радио Калкута. Продължаваме концерта на Глен Милър с мелодията „Лунна серенада“.
През отворената врата Мак виждаше Ларкин, приседнал в сенките, а по пътеката между двата реда бетонни постройки крачеха лагерници. Идеше му да изскочи навън и се разкрещи: „Елате да чуете новините! Току-що хванах Калкута!“ Послуша още малко, после разглоби радиото, грижливо прибра манерките в сиво-зелените калъфи и небрежно ги метна на леглото. Новините бяха в десет и за да пести време, вместо в третата манерка, той пъхна проводника и слушалката под дюшека.
Толкова дълго бе стоял под мрежата, че гърбът му се бе схванал и докато ставаше, той изохка — Ларкин хвърли поглед назад.
— Какво има, друже? Не можеш ли да заспиш?
— Не, момчето ми — отвърна Мак и клекна до него.
— Карай полекичка, едва що излезе от болницата. Нямаше нужда да пита дали радиото е проработило.
Очите на Мак блестяха от възбуда. Ларкин го потупа закачливо.
— Виждам, че вече си съвсем наред, старче.
— Къде е Питър? — попита Мак, макар да знаеше, че той пази някъде около душовете.
— Ей, го там. Погледни го само как си седи и блее, глупакът.
— Хей, mahlu sans — провикна се Мак.
Питър Марлоу отдавна бе разбрал, че Мак е свършил, но чак сега стана, отиде при тях и отвърна „Mahlu senderis“, което означаваше „Върви по дяволите“. На него също нямаше нужда да му се казва за радиото.
— Да изиграем един бридж, а? — предложи Мак.
— Кой ще е четвърти?
— Хей, Гейвин, искаш ли да направим едно каре? Майор Гейвин Рос смъкна нозе от сгъваемия стол и подпрян на патериците си, се домъкна при тях. Зарадва се на поканата — нощите винаги му тежаха най-много. „Толкова идиотско нещо е това парализата. Бил си някога мъж, а сега си нищо. Имаш крака, а не ти вършат работа и си прикован към инвалидната количка за цял живот.“ Точно преди да падне Сингапур, малко късче шрапнел го удари в главата. „Няма страшно — бяха казали лекарите. — Ще го извадим веднага щом можем да ви изпратим в добра болница с хубава апаратура. Време има достатъчно.“ Но добра болница с хубава апаратура така и не се намери и времето изтече.
— Оох — изпъшка от болка той и се помъчи да седне на циментовия под.
Мак намери една възглавница и му я подхвърли.
— Дръж, старче!
Докато той се настаняваше, Питър Марлоу отиде да вземе картите, а Ларкин разчисти пространството помежду им. Гейвин вдигна левия си крак и го сви, като преди това откачи телената пружина, привързана с единия край за върха на обувката, а с другия — за бинта точно под коляното. После премести и десния си крак, също напълно парализиран, и се облегна на възглавницата до стената.
— Така по бива — рече той и с бързи, нервни движения поглади мустака си ала кайзер Вилхелм.
— Как е главоболието? — по навик попита Ларкин.
— Можеше да е и по-зле, момчето ми — пак по навик отвърна Гейвин. — С теб ли играя?
— Не, с Питър.
— А, той все ми цака асата.
— Само веднъж го цаках — протестира Питър Марлоу.
— Да, веднъж на вечер — засмя се Мак и започна да раздава.