Намери петдесет и четвърта килия. Вратата бе затворена. Той я отвори и влезе. Мак и Ларкин бяха вече там.
— Ей, богу, ще пукна от тая воня.
— И аз, друже — обади се Ларкин.
И той, и Мак се обливаха в пот. Въздухът бе спарен, а бетонните стени бяха влажни от своята собствена стенна пот и покрити с плесен. Килията бе широка малко повече от два метра, дълга два метра и половина и три метра висока. В средата, зациментирано по стената, имаше легло — плътен бетонен блок с височина един метър, широк метър и метър осемдесет дълъг. На бетонното легло се издигаше бетонна възглавница. В ъгъла бе тоалетната — най-обикновена дупка на пода, съединена с канализацията. Канализацията отдавна бе задръстена. Малко под тавана имаше мъничък прозорец с решетка, но небето не се виждаше — стената беше шестдесет сантиметра дебела.
— Мак, даваме им още няколко минути и после изчезваме от тази дупка — рече Ларкин.
— Дадено, момчето ми.
— Нека поне да отворим вратата — обади се Питър Марлоу, целият плувнал в пот.
— По-добре да стои затворено, Питър. По-сигурно е — каза Ларкин неспокойно.
— Ако трябваше да живея тук, по-скоро бих умрял.
— Прав си. Слава богу, че сме отвън.
— Едно не разбирам само — посочи одеялата на бетонното легло Мак, — къде са тия, дето живеят в килията. Не може всичките да са на работа.
— И аз това се чудя. — Ларкин ставаше все по-неспокоен. — Я да се махаме оттука…
Вратата се отвори и в очертанията й се появи Царя. На лицето му грееше щастлива усмивка.
— Здравейте, момчета!
Носеше някакви пакети в ръце. Влезе и веднага се дръпна настрана. След него, също толкова натоварен, се вмъкна Текс.
— Сложи ги на леглото.
Текс остави котлона и голямата тенджера и затвори вратата с крак. Тримата мъже ги гледаха в недоумение.
— Иди донеси вода — поръча Царя на Текс.
— Ей сега!
— Какво става? Защо си искал да ни видиш? — попита Ларкин.
Царя се засмя.
— Мисля да си уредим банкет.
— Да не искаш да кажеш, че ни извика тук само за това? Не можеше ли да свършиш тая работа при нас? — разбесня се Ларкин.
Царя само го изгледа и се ухили, после му обърна гръб и разопакова един пакет. Текс се върна и сложи тенджерата с вода на котлона.
— Слушай, Раджа, какво… — Питър Марлоу не довърши изречението си.
Царя изсипа почти килограм качанг иджу във водата, сетне добави сол и две препълнени лъжички захар. После се обърна, разгъна още нещо, увито в бананови листа, и го сложи пред тях.
— Мили боже!
Всички в килията замълчаха изумени.
Царя остана много доволен от предизвикания ефект.
— Казах ли ти, Текс — захили се той. — Дължиш ми един долар.
Мак се протегна и докосна месото.
— Mahlu. Истинско е. Ларкин също го пипна с ръка.
— Вече съм забравил как изглежда месото — промълви той, задавен от вълнение. — Ей богу, ти си гений, истински гений.
— Днес имам рожден ден, така че реших да го отпразнуваме. Взех и още нещо. — Царя вдигна една бутилка.
— Какво е това?
— Саке!
— Не мога да повярвам — рече Мак. — Та това е почти половин прасе. — Наведе се и помириса месото. — Боже мили, истинско е, истинско и свежо като майско утро!
Всички се засмяха.
— По-добре заключи вратата, Текс. — Царя се обърна към Питър Марлоу. — Съгласен ли си, съдружник?
Питър Марлоу все още не откъсваше поглед от месото.
— Откъде го докопа, по дяволите?
— Много е дълго за разправяне!
Царя извади нож и наряза месото, после сръчно разчупи двата малки задни бута през ставите и ги пусна в тенджерата. Всички го гледаха като омагьосани как сложи сол и нагласи тенджерата точно в средата на котлона, после седна на бетонното легло и кръстоса крака.
— Не е зле, нали?
Дълго време никой не проговори.
Внезапно някой натисна дръжката на бравата и ги изтръгна от вцепенението. Царя кимна на Текс и той отключи вратата, открехна я едва-едва, после широко я разтвори. В килията влезе Бръф. Той се огледа объркан. После забеляза котлона, приближи се и надникна в тенджерата.
— Да пукна дано!
Царя се засмя.
— Имам рожден ден. Реших да те поканя на вечеря.
— Дълбоко съм трогнат! — Бръф протегна ръка на Ларкин. — Дон Бръф, полковник.
— Казвам се Грант. Познавате ли Мак и Питър?
— Разбира се. — Бръф им се усмихна и се обърна към Текс: — Здрасти, Текс!
— Здравей, Дон.
— Настанявай се, Дон — посочи Царя леглото. — После ще се захванем за работа!
Питър Марлоу отново се учуди как така американските войници и офицери си говорят на малки имена и това изглеждаше напълно в реда на нещата, без да звучи фамилиарно, нито изкуствено. Забелязал бе също, че войниците винаги се подчиняват на Бръф, макар всички да му викаха направо Дон. Странно нещо.
— Каква работа?
Царя измъкна няколко накъсани одеяла.
— Трябва да запушим вратата.
— Какво? — не повярва на ушите си Ларкин.
— Ами да. Започне ли да ври това тука, ще ни създаде големи неприятности — обясни Царя. — Представете си само като го подушат приятелчетата отвън. Направо ще ни разкъсат. Единствено тук можем да сготвим яхнията тайно. Ако запушим добре вратата, миризмата ще излиза главно през прозореца. Във всеки случай навън не можем да готвим.
— Ларкин е прав — тържествено заяви Мак, — ти си гений. Никога нямаше да се сетя за това. От днес нататък американците ми стават приятели! — засмя се той.
— Благодаря, Мак. Давайте сега да действаме.
Гостите взеха парчетата одеяло, напъхаха ги в пролуките на вратата и закриха шпионката. Като свършиха, Царя провери резултата.
— Добре — рече той. — А какво ще правим с прозореца? Всички вдигнаха очи към малкия къс зарешетено небе и Бръф предложи:
— Оставете го отворен, докато яденето заври. После ще затулим и него. Усетим ли, че не можем да траем повече, ще отворим за малко. — Той се огледа. — Ще пускаме ароматът да излиза от време на време като индианските димни сигнали.
— Има ли вятър навънка?
— Не обърнах внимание. Някой да е забелязал дали духа?
— Питър, я ме повдигни, момчето ми — рече Мак. Той бе най-дребният от присъствуващите и Питър Марлоу го качи на раменете си. Мак надникна през решетката, наплюнчи пръста си и провря ръка навън.
— Побързай, Мак! Не си от пух! — подкани го Питър.
— Пробвам за вятър, глупако!
Той отново наплюнчи пръста си и го подаде навън. Имаше толкова съсредоточен и глупав вид, че Питър Марлоу започна да се смее, после към него се присъедини и Ларкин. Двамата се запревиваха и Мак падна от раменете му, удари си крака о бетонното легло и взе да ругае яростно:
— Виж какво ми направи крака, проклетнико! — Ожуленото бе съвсем малко, но течеше струйка кръв. — Едва не си смъкнах цялата кожа, да те вземат дяволите!
— Погледни, Питър — прихна Ларкин и се хвана за корема. — Мак имал кръв. Винаги съм мислил, че в жилите му тече каучук.
— Вървете по дяволите и двамата! Mahlu! — изруга несдържано Мак, после и на него му стана смешно, скочи, хвана Питър Марлоу и Ларкин под ръка и запя:
Питър Марлоу хвана Бръф, Бръф сграбчи Текс и подлудени от песента, те се завъртяха около тенджерата и Царя, който седеше с кръстосани крака на леглото.
Мак се пусна.
— Аве, Цезар. Тези, които ще ядат, те поздравяват! Всички в хор повториха поздрава и се строполиха на пода.
— Я не ми лежи на ръката, да те вземат дяволите!
— Бръф ще ме изкормиш с тоя крак, глупако — изруга Ларкин.
— Извинявай, Грант. Ох, боже, не съм се смял така от години!
— Ей, Раджа — обади се Питър Марлоу, — трябва всички да я разбъркаме за късмет.
— Моля, заповядайте — отвърна Царя. Драго му беше да ги гледа така развеселени.
Те тържествено се подредиха един зад друг и Питър Марлоу разбърка яхнията, която вече завираше. Мак взе лъжицата, разбърка веднъж яденето и отправи една нецензурна благословия. За да не остане назад, Ларкин се изправи до тенджерата и занарежда: „Ври, ври, ври, бълбукай…“
— Ти да не си мръднал? — викна Бръф. — Как може да цитираш „Макбет“!
— Защо, какво от това?
— Носи нещастие. Все едно да счупиш огледало.
— Така ли?
— Разбира се!
— Никога не съм знаел! — намръщи се Ларкин.
— Както и да е, ти и без това го сбърка — успокои го Бръф. — То е:
— Да имаш да вземаш. Аз Шекспир го знам.
— Хващаш ли се на бас? На порция ориз?
— Внимавай, полковник — намеси се Мак с подозрение, защото добре познаваше страстта на Ларкин да се обзалага. — Никой не се хваща на бас току-тъй.
— Няма начин да не спечеля, Мак — отвърна Ларкин, но увереността на американеца никак не му харесваше. — Защо пък си толкова сигурен?
— Първо кажи приемаш ли, или не? — настоя Бръф. Ларкин размисли за миг. Обичаше да се обзалага, но порция ориз все пак бе твърде много.
— Не. На карти я залагам, но да пукна, ако я рискувам за Шекспир.
— Жалко — каза Бръф. — Добре щеше да ми дойде още една порция. „Макбет“, четвърто действие, първа картина, десети стих.
— Откъде пък го знаеш и с цифрите, по дяволите?
— Е, какво толкова — отвърна Бръф. — Следвах литература в Колумбийския университет, специалност журналистика и драматургия. Като излезем оттук, ще стана писател.
Мак се наведе и надникна в тенджерата.
— Завиждам ти, момчето ми. Направо е страхотно да си писател. Надали има нещо по-важно на света. Ако те бива, разбира се.
— Глупости, Мак — обади се Питър Марлоу. — Има хиляди други по-важни неща.
— Това само показва колко малко знаеш за живота.
— Бизнесът е много по-важен — намеси се Царя. — Без бизнеса светът ще загине. А без пари и стабилна икономика кой ще купува книги?
— Да вървят по дяволите и бизнесът, и икономиката — обади се Бръф. — Това са преходни неща. Мак е съвсем прав.
— Добре де, Мак, защо е толкова важно да си писател? — попита Питър Марлоу.
— Ами, момчето ми, първо, това е нещо, което винаги съм искал да правя, а не мога. Много пъти опитвах, но никога не успях да изкарам нещо докрай. Това е най-трудното — да го изкараш докрай. Но най-важното е, че писателите са единствените, които могат да направят нещо за тоя свят. Един бизнесмен не може…
— Глупости — обади се Царя, — ами Рокфелер? А Морган, Форд, Дюпон? И всички останали? Нали с техни дарения се поддържат сума ти институти, библиотеки, болници, че и изкуството. Без техните мангизи…
— Ами тия мангизи са спечелени за сметка на другите. — отсече Бръф.
— Голяма работа, че ще върнат някое милионче на тези, които са им ги изработили. Тия кръвопийци…
— Ти май си демократ? — разпали се Царя.
— Естествено. Я виж Рузвелт… Виж какво направи за страната! Измъкна я от блатото, докато ония проклети републиканци…
— Това са глупости и ти много добре го знаеш. Републиканците нямат нищо общо. Това си е икономически цикъл.
— Да ти умра на икономическия цикъл. Републиканците…
— Ей, момчета — кротко се обади Ларкин, — хайде да оставим политиката за след яденето, а?
— Може — мрачно се съгласи Бръф. — Но тоя тука май е паднал от небето.
— Кажи, Мак, защо е толкова важно? Пак не разбирам.
— Виж сега, писателят може да изрази на хартия една мисъл или някакво мнение и ако е добър, може да повлияе на хората дори хартията да е за клозет. В днешно време само той е способен да направи такова нещо — да промени света. Един бизнесмен не може — ако няма голяма пара. И един политик не може — ако няма голям пост или власт, фермерът, и той не може, естествено. Счетоводителят, и той, нали, Ларкин?
— Къде ти!
— Само че ти говориш за пропаганда — каза Бръф. — Аз не искам да пиша пропаганда.
— А за киното ли, Дон? — попита Царя.
— Още не са купили нищо мое. Човек, докато не продаде поне един разказ, не е писател. Но киното е адски важно. Киното е най-важното пропагандно средство на всички времена — каза той и като видя, че Царя се готви да нападне, добави: — Дявол да го вземе, какво лошо има в това, че съм демократ.
— Бъдещето е на телевизията — каза Питър Марлоу, без да откъсва поглед от струйката пара, танцуваща над яхнията. — Веднъж гледах предаване на Александра Палас в Лондон. Беърд предава по една програма седмично.
— Чувал съм за телевизията — рече Бръф, — но никога не съм гледал.
— И аз не съм — кимна Царя, — но от това може да стане страхотен бизнес.
— Може, ама не и в Щатите — изсумтя Бръф. — Помисли си само какви са разстоянията! Е, за по-малките страни, като Англия например, сигурно става, но не и за държава като Щатите.
— Какво искаш да кажеш? — настръхна Питър Марлоу.
— Ами това, че ако не бяхме ние, войната никога нямаше да свърши. Така де — нашите пари, нашите оръжия, нашата помощ…
— Слушай човече, та ние се оправяхме прекрасно и сами, докато вие се сетихте да си размърдате смотаните задници. Тая война е толкова ваша, колкото и наша.
Питър Марлоу хвърли гневен поглед към Бръф и той му отвърна със същото.
— Глупости! То защо ли не ви оставим, европейците, да се изпотрепете едни други, както сте се трепали толкова пъти досега. Добре, че ви измъкнахме преди…
И след миг вече всички се караха и ругаеха и никой не слушаше другите, а имаше собствено твърдо мнение и всеки бе прав. Царя ядосано размахваше юмрук пред Бръф, който не оставаше назад, а Питър Марлоу крещеше на Мак, когато внезапно някой взе да блъска по вратата.
Мигом настъпи тишина.
— Какво сте се разкрещели там? — чу се глас.
— Ти ли си, Грифитс?
— Ами кой друг? Да не мислиш, че е Адолф Хитлер? В карцера ли искате да ни натикат?
— Не. Извинявай.
— Я се укротете малко!
— Кой е тоя? — попита Мак.
— Грифитс. Килията е негова.
— Какво?
— Ами да. Наех я за пет часа. Три долара на час. Даром никой нищо не дава.
— Наел си килията? — повтори смаян Ларкин.
— Именно. Той Грифитс си го бива — обясни Царя. — Тук наоколо има хиляди хора, нали така? А мир и спокойствие няма, нали? Е, та той дава килията под наем на всеки, който иска да се усамоти. Вярно, че тоя коптор едва ли е идеално място за усамотение, но Грифитс върти стабилна търговийка.
— Главата си залагам, че не го е измислил той — рече Бръф.
— Е, не мога да лъжа — усмихна се Царя. — Трябва да си призная, че хрумването беше мое. Но Грифитс си докарва доста пара — той и групата му преживяват от добре по-добре.
— А ти колко получаваш?
— Десет процента.
— Ако са само десет процента, справедливо е — отсъди Бръф.
— Десет са — каза Царя. Никога не би излъгал Бръф, макар че на него въобще не му влизаше в работата колко изкарва.
Бръф се пресегна и разбърка яденето.
— Ей, момчета, завря.
Всички се струпаха около тенджерата. Вярно, яхнията наистина вреше.
— Я по-добре да оправим прозореца. Ей, сега ще се разнесе оня ми ти аромат…
Сложиха едно одеяло пред зарешетения отвор и скоро килията се изпълни с ухание. Макс, Ларкин и Текс седнаха и се облегнаха на стената, приковали поглед в тенджерата. Питър Марлоу се настани от другата страна на леглото и тъй като бе най-близо до котлона, от време на време разбъркваше яденето.
Сосът тихо къкреше, малките зрънца изплуваха като новолуния на повърхността, после потъваха обратно в дълбините на тенджерата. Облак пара разнесе благоухание на истинско месо. Царя се наведе и пусна шепа местни подправки: куркума, карамфил, чесън — и ароматът стана още по-богат.
След още десет минути Царя пусна в тенджерата и зелена папая.
— Страшна е! — каза той. — Ако някой измисли как да суши папаята, цяло състояние може да натрупа. Такъв божествен вкус дава на месото!
— Малайците използват този плод открай време — отвърна Мак, но никой не го слушаше, а всъщност и той самият не се слушаше, защото наситеният, сладък дъх ги обгръщаше отвсякъде.