По гърдите, по брадичките, по краката и ръцете им се стичаше пот. Но те не усещаха нито потта, нито задухата. Разбираха, само че не сънуват, че тук, пред очите им се готви месо, и скоро, много скоро ги чака угощение.
— Откъде го намери? — попита Марлоу, без да се интересува в действителност. Просто трябваше да каже нещо, да разкъса тягостната тишина.
— Това е кучето на Хокинс — отвърна Царя, а в главата му се въртеше една единствена мисъл: „О, боже, колко хубаво мирише! Божествено мирише!“
— Кучето на Хокинс ли?
— Искаш да кажеш Роувър?
— Неговото куче!
— Аз мислех, че е прасенце!
— Кучето на Хокинс?
— Боже господи!
— Искаш да кажеш, че това в тенджерата е Роувър? — смаян попита Питър Марлоу.
— Ами да — отвърна Царя. Беше му все едно, въпреки че тайната бе разкрита. — Щях да ви кажа след това, но какво толкова? Вече знаете истината.
Всички се спогледаха втрещени.
— О, майко божия! Кучето на Хокинс! — отново възкликна Питър Марлоу.
— Виж сега, какво значение има? — взе да го убеждава Царя. — Роувър беше най-чистото куче, което съм виждал. Много по-чисто от прасе. По-чисто дори и от пиле. А месото си е месо, не е ли така!
— Така е — присъедини се бързо Мак. — Нищо лошо няма в това да ядеш куче. И китайците ги ядат. Дори ги смятат за деликатес. Честна дума.
— Може — на Бръф му се повдигаше, — но ние не сме китайци! Пък и точно кучето на Хокинс!
— Чувствам се като канибал — рече Питър Марлоу.
— Мак е прав — отсече Царя. — Нищо му няма на кучешкото месо. Виж го как мирише само.
— Мирише и още как! — обади се Ларкин от името на всички. Слюнката го задавяше и той едва говореше. — Не усещам нищо друго, освен тая миризма, и мога да ви кажа, че това е най-страхотната миризма на света. Въобще не ме интересува дали е Роувър, или не. Искам да ям, и толкоз. — Полковникът разтърка корема си с ръка. — Не знам на вас как ви е, момчета, но аз съм толкоз гладен, че ме свива стомахът. Тая миризма направо ще ме подлуди.
— На мен пък ми се повдига. Но не, защото е кучешко — каза Питър Марлоу и добави с горчивина: — Просто не искам да ям Роувър. Как ще погледна после Хокинс в очите?
— Не знам, момчето ми — отвърна Мак. — Аз ще си извръщам главата. Няма да мога да го погледна. — Ноздрите му потрепнаха и той се взря в тенджерата. — Толкова хубаво мирише!
— Естествено, ако някой не иска да яде, може да си върви — обади се Царя невъзмутимо.
Никой не мръдна. Всички се облегнаха на стената и потънаха в размисъл. Заслушани в къкренето. Упоени от прелестния аромат.
— Не е чак толкова ужасно, като си помисли човек — наруши мълчанието Ларкин по-скоро, за да убеди себе си, отколкото другите. — Към кокошките си как се привързваме. А нямаме нищо против да ги ядем. И тях, пък и яйцата им.
— Така е, момчето ми. А спомняш ли си оная котка, дето й видяхме сметката? Тогава не ни пукаше, нали, Питър?
— Да, ама тя беше бездомна. А това е Роувър!
— Беше. Сега е просто месо.
— Вие ли пипнахте котката? — ядосано попита Бръф. — Преди около шест месеца?
— Не. Това се случи на Ява.
— А — отдъхна си Бръф. После погледът му случайно попадна на Царя и той избухна: — Как не се сетих досега? Значи ти беше, кучи сине! А ние обикаляхме четири часа като луди да я търсим.
— Не се ядосвай, Дон. Нали наши хора я докопаха. Победата беше на американска страна.
— Моите австралийци нещо се излагат — отбеляза Ларкин.
Царя взе лъжицата и докато опитваше соса, ръката му трепереше.
— Бива си го. — После побутна месото, но то все още не се отделяше от кокала. — Ще му трябва поне още час. След десет минути той отново опита яхнията.
— Май иска малко сол. Ти как мислиш, Питър?
Питър Марлоу също я опита. Хубава беше, безумно хубава.
— Малко, съвсем мъничко!
Всички подред опитаха яденето. Още щипчица сол, зрънце черен пипер, мъничко захар, стрък куркума. После седнаха да чакат, разкъсвани от най-изтънченото мъчение. От време на време сваляха одеялото от прозореца, изпускаха малко от аромата и оставяха да влезе свеж въздух. Навън бризът понесе аромата из Чанги, а вътре по коридорите на затвора уханието се промъкна през пролуките на вратата и напои въздуха.
— О, боже, Смити, подушваш ли?
— Разбира се, че подушвам. Да не би да нямам нос? Откъде идва?
— Някъде горе от караулното, оттам някъде.
— Да пукна, ако тия долни жълти копелета не готвят точно до оградата.
— Те са, мръсниците.
— Не, не са те. Май иде откъм затвора.
— Боже, я погледни тоя. Виж как души като куче, идиотът му с идиот!
— Казвам ти, от затвора иде.
— Това е от вятъра. Вятърът е оттам.
— Вятърът никога не е мирисал така. Това е месо, казвам ти. И то говеждо, залагам си живота. Говежда яхния!
— Нови мъчения измислиха, копелетата! Ама че мръсни номера!
— Може би просто си внушаваме. Казват, че човек понякога има халюцинации за миризма.
— Как ще си внушаваме всички до един, по дяволите? Погледни хората, всички са спрели.
— Кой казва?
— Какво кой казва?
— Ти каза: „Казват, че понякога човек има халюцинации за миризма.“ Кой казва?
— О, господи, Смити. Просто така се казва.
— Добре де, но кой?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Тогава стига си викал „казват това“, „казват онова“. Човек направо може да полудее.
Мъжете в килията — избраниците на Царя го наблюдаваха как отсипва една порция във войнишко канче и го подава на Ларкин. Погледите им се вдигнаха от канчето и се върнаха обратно върху черпака, и после върху Мак, и обратно на черпака, и после върху Бръф, и пак на черпака и после върху Текс и обратно на черпака, и после върху Питър Марлоу, и пак на черпака и най-накрая, върху чинията на Царя. Когато всички получиха порция, започнаха да се хранят и накрая остана ядене поне още за по два пъти на човек.
Просто бе болка да ядеш толкова до насита.
Зърната се бяха разварили и станали част от гъстия сос. Папаята бе направила месото невероятно крехко и то се отделяше от костите на мръвки, придобило кафеникав цвят от папаята, от подправките и боба. Сосът бе гъст, като истински сос на ирландска яхния — с капки златиста мазнина на повърхността.
Царя вдигна глава от чинията си, излъскана до блясък, и направи знак на Ларкин. Полковникът просто подаде канчето си и без излишни думи всеки получи по още една порция. Скоро и тя изчезна. После още по една, последна.
Най-сетне Царя сложи чинията настрана и въздъхна:
— Пустото му куче!
— Превъзходно беше! — обади се Ларкин.
— Ненадминато — присъедини се Питър Марлоу. — Направо бях забравил какво значи да дъвчеш. Челюстите ме болят.
Мак внимателно отгреба и последното зрънце и се оригна. Прекрасно бе да се оригнеш.
— Да ви кажа, момчета, доста съм си хапвал навремето — ростбиф в „Симпсънс“ на Пикадили ли не щеш, райстафел в „Отел дез енд“ на Ява, но никоя манджа не може да се намаже дори на малкия пръст на тая. Никоя.
— И на мен така ми се струва — обади се Ларкин и се нагласи още по-удобно. — Дори и в най-добрите ресторанти на Сидни… Е, вярно пържолите са си пържоли, но нищо не ми се е услаждало толкоз.
Царя се оригна и ги почерпи с цигари. После отвори бутилката саке и отпи голяма глътка. Напитката бе парлива и силна, но затова пък отми тежкия вкус на месо в устата му.
— Вземи — подаде той сакето на Питър Марлоу. Пийнаха, попушиха.
— Ей, Текс, какво ще кажеш за по едно кафе — прозя се Царя.
— Не е зле да почакаме малко, преди да отворим вратата обади се Бръф, но му бе абсолютно все едно дали ще я отворят, или не стига да не го закачат. — Чувствам се разкошно!
— Така се натъпках, че направо ще се пръсна — рече Марлоу. — Несъмнено това беше най-прекрасната…
— По дяволите, Питър, всички току-що го казахме. — всички го знаем.
— Е, да, но просто не мога да се сдържа.
— Как успя да докопаш кучето? — попита Бръф и с мъка потисна една прозявка.
— Макс ми разправи историята с кокошката. Изпратих Дайно да говори с Хокинс и оня да му го даде. Курт го заколи. На мен се паднаха задните бутове.
— Хокинс пък как го е дал на Дайно? — попита Питър Марлоу.
— Дайно е ветеринарен доктор.
— А, ясно.
— Глупости! — обади се Бръф. — Той е от търговския флот.
— Е, днес беше ветеринарен доктор — сви рамене Царя. — Стига сте ми портили удоволствието.
— Направо ми вземаш ума. Свалям ти шапка.
— Благодаря, Дон.
— А как го… Курт как го уби? — попита Бръф.
— Не съм питал.
— Правилно, момчето ми — намеси се Мак. — Хайде вече да не говорим за това, а?
— Умно предложение.
Питър Марлоу стана и се протегна. Сетне попита:
— Ами какво ще правим с костите?
— Ще ги измъкнем на излизане.
— Дали да не поиграем един покер? — подметна Ларкин.
— Умно предложение съгласи се на секундата Царя — Текс, ти се захващай с кафето. Питър, ти разчисти, Грант, отвори малко вратата. Ти, Дон, можеш да събереш съдовете.
Бръф тежко се изправи.
— А ти какво ще правиш, по дяволите?
— Аз ли? — Царя вдигна вежди. — Аз ще си седя.
Всички го изгледаха. После Бръф каза:
— Ще взема да те направя един офицер, та да мога да ти разбия мутрата след това.
— Ще ти го върна тъпкано — отвърна Царя, — така че няма какво да си точиш зъбите.
Бръф изгледа останалите, сетне пак се обърна към Царя.
— Май че си прав. Като нищо ще се докарам до военен съд. — Той се изсмя. — Но няма закон, който да ми забрани да ти обера паричките. — Той измъкна една пет доларова банкнота и посочи с глава колодата в ръцете на Царя. — По-голямо печели!
Царя разпери картите.
— Тегли!
Бръф с тържествуващ вид показа дамата. Царя огледа колодата, после измъкна една карта — вале. Бръф се ухили.
— Удвоявам.
— Дон, откажи се, докато печелиш — кротко го посъветва Царя, измъкна втора карта и я обърна — асо. — Винаги мога да ти извадя още едно асо, картите са мои!
— Защо тогава не го стори веднага, дявол те взел? — попита Бръф.
— Е, сър капитане — весело каза Царя, — би било неучтиво да ти взема парите. Най-сетне ти си нашият храбър командир.
— Върви по дяволите! — изруга Бръф и се зае да вдига чиниите и канчетата. — „Не можеш ли да победиш някого, стани му съюзник“, така знам аз.
Същата нощ, когато почти целият лагер вече бе потънал в сън, Питър Марлоу все още лежеше буден и не искаше да заспива. Стана от кревата, промъкна се през лабиринта от мрежи и излезе навън. Бръф също не спеше.
— Ей, Питър — тихо го повика той. — Ела седни тука. И ти ли не можеш да спиш?
— Просто не искам, толкова ми е хубаво.
Мракът около тях бе като кадифе.
— Чудна нощ.
— Да.
— Женен ли си?
— Не — отвърна Питър Марлоу.
— Имаш късмет. Сигурен съм, че нямаше да ми е чак толкова тежко, ако не бях женен. — Бръф замълча. — Полудявам, като се замисля за нея. И дали още е там? И ако е там, какво прави? Какво прави точно сега?
— Нищо — почти несъзнателно отвърна Питър Марлоу, а Няй отново оживя в мислите му. — Не се тревожи.
Все едно да кажеш „не дишай“!
— Не, не бих я обвинил, нито нея, нето коя да е друга. Толкова дълго време ме няма. Толкова дълго. Не мога да я обвинявам.
С разтреперана ръка Бръф сви цигара от щипка изсушен чай и един от фасовете на Царя. Запали, дръпна дълбоко, после я подаде на Питър Марлоу.
— Благодаря, Дон.
Дръпна веднъж и му я върна. Двамата довършиха цигарата в мълчание, разкъсвани от копнежи. После Бръф се надигна.
— Време е да си лягам вече. Лека нощ.
— Лека нощ, Дон.
Питър Марлоу отново се загледа в нощния пейзаж и мислите му жадно отплуваха пак към Няй. Знаеше, че също като Бръф му оставаше да направи само едно, или никога нямаше да заспи.
Шестнадесета глава
Дойде денят на победата над Германия и пленниците в Чанги ликуваха. Но за тях 9 май бе просто още един от низа еднакви дни, който по никакъв начин не промени живота им. Храната бе същата, небето — същото, горещината — същата, болестите — същите, мухите — същите, гнетът — същият. Грей все така дебнеше и чакаше. Доносникът го беше уведомил, че диамантът скоро ще смени собственика си. Съвсем скоро. Не по-малко напрегнато чакаха Питър Марлоу и Царя. Оставаха още само четири дни.
После дойде „денят на раждането“ и Ева даде живот на още дванадесет малки. Царя и съдружниците му дълго се смяха на закодираното название, което му дадоха — ден Р. Грей бе известен от доносника си и в деня Р обгради бараката и претърси всички за часовници или каквото там щеше да се продава в „деня на размяната“. Тъпото му ченге! Царя никак не се обезпокои от поредното доказателство, че в бараката има доносник. Същият следобед бе заченато третото поколение.
Под бараката вече имаше седемдесет клетки. Четиринадесет от тях бяха заети. Скоро щяха да се запълнят още дванадесет. Проблемът за имената беше разрешен по възможно най-простия начин: мъжките получаваха четни номера, женските — нечетни.
— Слушайте какво — каза Царя, — трябва да се приготвят още клетки.
Бяха се събрали в бараката на общо заседание. Вечерта бе прохладна и приятна. Облаци докосваха тъничкия сърп на луната.
— Ударихме на камък — обади се Текс. — Отникъде вече не можем измъкна телена мрежа. Ще трябва май да молим австралийците за помощ.
— Ами — бавно произнесе Макс, — та после направо да оставим всичко в ръцете им.
— Напоследък бойните действия в бараката на американците изцяло се пренесоха около живото злато, което енергично бликаше под тях. Четирима души вече бяха разширили изкопите под бараката в лабиринт от галерии. Сега място за клетки имаше предостатъчно, но нямаше телена мрежа. А трябваше да се достави на всяка цена, защото се задаваше пак ден Р, а скоро след това още един и после още един.
— Ако намерим десетина души, на които да се доверим, може да им дадем по една двойка и те да си направят собствено стопанство — предложи Питър Марлоу. — А ние да останем само развъдно стопанство.
— Не става, Питър! Никога няма да опазим тайната. — Царя сви цигара и това му напомни, че в последно време търговията не вървеше — цяла седмица не бе пушил купешка цигара. — Единственият изход е да включим и Тимсън в играта — добави той след миг размисъл.
— Тоя смотан австралиец и без това ни подбива пазара — обади се Макс.
— Нямаме избор — отсече Царя. — На нас ни трябват клетки, а само той може да свърши тая работа. Освен това мога да разчитам, че ще си държи устата затворена. Ако ни потръгне със стопанството, мангизи ще има за всички. — Той се обърна към Текс. — Иди за Тимсън.
Текс сви рамене и излезе.
— Ела да видим какво става долу, Питър — каза Царя и се отправи към капака. — Олеле, боже! — възкликна той, като видя размаха на изкопните работи. — Ако продължим по тоя начин, скоро цялата скапана барака ще се срине долу и тогава къде ще се дяваме, не знам!
— Не се тревожи, шефе — гордо каза Милър, който отговаряше за изкопчиите. — Така съм изчислил нещата, че бетонните подпори да си останат непокътнати. Сега има място за хиляда и петстотин клетки. Трябва само да се намери мрежа. Можем и да удвоим бройката, ако се сдобием с достатъчно дървен материал, за да подпрем тунелите. Няма проблеми.
Царя мина по главния изкоп да огледа животните. Адам го забеляза и стръвно се хвърли върху мрежата, готов сякаш да го разкъса на парчета.
— Радва ми се, а?
— Знае те отнякъде, негодникът — ухили се Милър.
— Може би трябва да спрем с размножаването, докато не станат клетките — предложи Питър Марлоу.
— Тимсън ще свърши работата — каза Царя. — Само неговите разбойници могат да намерят материали.
Качиха се обратно в бараката и се поизтупаха от праха. Взеха душ и се почувстваха по-добре.