Дори не си спомням как съм излязъл… Когато дойдох на себе си, открих, че обикалям из лагера, и постепенно започнах да разбирам, че нямам никакво право, абсолютно никакво право, да постъпвам така с един човек. Това беше пълна лудост.
Страданието бе оставило отпечатък върху лицето на Питър Марлоу.
— Върнах се в театъра. Трябваше да се опитам да се сдобря с Шон. Вратата беше заключена, но ми се стори, че го чувам вътре. Чуках, чуках, но той не отговори и не отвори вратата и аз пак кипнах, и я изкъртих. Исках да му се извиня лице в лице, а не през вратата. Той лежеше на кревата. В основата на лявата му китка имаше дълбока рана и всичко наоколо бе опръскано с кръв. Стегнах ръката с турникет и някак си успях да извикам стария доктор Кенеди и Родрик и Франк. Шон беше блед като мъртвец и не издаде ни звук, докато Кенеди зашиваше разреза от бръснача. Когато той свърши, Франк ме попита: „Сега доволен ли си, копеле мръсно?“ Не можах да продумам. Ненавиждах се. „Махай се и да не си се мяркал повече тука!“ — каза Родрик.
Тъкмо излизах от стаята, когато чух, че Шон ме вика със слаб, едва доловим шепот. Обърнах се и видях, че ме гледа — не с яд, а по-скоро със съжаление. „Извинявай, Питър — каза той. — Не си виновен ти.“ — „Прости ми, Шон! — успях да изрека аз. — Не исках да ти сторя нищо лошо.“ — „Знам — отвърна той. — Моля те, Питър, нека си останем приятели.“ После погледна към Париш и Родрик и каза: „Преди малко исках да си отида от този свят, но сега… — и се усмихна с разкошната си усмивка — толкова се радвам, че отново съм сред вас.“
Питър Марлоу бе пребледнял. По врата и гърдите му се стичаше пот. Царя запали цигара. Питър Марлоу потръпна безпомощно, после се надигна и се отдалечи, разкъсван от угризения.
Седемнадесета глава
— Хайде, по-бързо! — подкани Питър Марлоу мъжете, които стояха унило пред бараката и се прозяваха. Едва-що се зазоряваше, а закуската вече бе само спомен, който правеше всички по-раздразнителни от обикновено. Отгоре на това, чакаше ги дълъг, тежък, зноен ден на летището. Освен ако им проработеше късметът.
Говореше се, че днес едната група ще бъде изпратена в най-отдалечения край на летището, където растяха кокосовите палми. Говореше се също, че ще бъдат отсечени три дървета. А сърцевината на кокосовата палма не само се яде, но е много хранителна и се смята за голям деликатес. Наричат я „милионерско зеле“, защото заради нея се унищожава цяло дърво. Освен милионерско зеле, вероятно ще има и кокосови орехи. Повече от достатъчно за група от трийсетина души. Така че всички — и офицерите, и войниците — стояха в напрегнато очакване.
Един сержант, старши на бараката, приближи до Питър Марлоу и козирува:
— Хората са готови, сър. С мен двайсет души.
— От нас искат трийсет.
— Е, да, ама повече от двайсет не можем да дадем. Другите или са болни, или отиват за дърва. Просто няма начин.
— Добре. Хайде да тръгваме.
Сержантът подкани мъжете и те се помъкнаха без ред покрай стената на затвора към западната врата на лагера, където беше събрана групата за летището. Питър Марлоу извика сержанта и му каза да строи хората си близо до края на опашката, защото оттам имаше най-голяма вероятност да ги пратят на палмите. Като забелязаха, че офицерът им си знае работата, мъжете се пооживиха и бързо застанаха в две колони.
Всички бяха изтикали парцаливите си ризи и торби. Торбата бе абсолютна необходимост в Чанги и приемаше най-разнообразни форми. Понякога беше военна еднодневка, понякога куфар, друг път кошница или чувал, често парче плат и тояга или просто дрипа. Но всички до един носеха нещо, в което да приберат очакваната плячка. На работа извън лагера винаги падаше по нещо, ако не милионерско зеле или кокосов орех, то поне съчки за огъня, черупки от кокосов орех, банани, орехи на маслодайната палма, ядивни корени и листа, понякога дори папая.
Повечето пленници бяха обути с налъми от дърво или автомобилна гума, някои носеха обувки с изрязано бомбе, а други имаха ботуши. Питър Марлоу беше взел ботушите на Мак. Стягаха го, но при положение, че го чакаха пет километра път и цял ден работа, все пак бяха за предпочитане пред налъмите.
Змиевидната колона от хора се проточи през портала и пое на запад. Начело на всяка група вървеше по един офицер. Най-отпред крачеха няколко корейци, а на опашката се мъкнеше един-единствен войник от охраната.
Групата на Питър Марлоу чакаше удобен момент, за да се включи в колоната. Той самият гореше от нетърпение да се разтъпче малко и хранеше надежда, че ще ги изпратят на палмите. Нагласи удобно ремъците на раницата си и оправи манерката — не онази, нея би било опасно да я носи на работа. Човек никога не знаеше кога някой от охраната ще я поиска да пийне вода.
Най-сетне дойде време да потеглят и той и хората му закрачиха към портала. Като минаваха покрай караулното, всички козируваха и набитият дребничък японски сержант се изправи на верандата и сковано отвърна на поздрава им. Питър Марлоу съобщи броя на хората си на другия часови, който ги свери с предварително заявения списък.
После излязоха от лагера и тръгнаха по асфалтовия път. Той се виеше сред малки хълмчета и долинки, сетне навлизаше в една каучукова плантация. Дърветата бяха занемарени и от тях очевидно не събираха сок. „Виж, това е странно!“ — помисли си Питър Марлоу, тъй като каучукът се изкупуваше на висока цена и бе основна суровина за военната индустрия.
— Как си, Дънкан? — поздрави той капитана, чиято група го настигна. Тръгна редом с тях, но не сваляше очи от своите хора. Те вървяха малко по-напред.
— Хубаво е, че отново научаваме новините, нали? — рече Дънкан.
— Да — отвърна Питър Марлоу. — Ако е вярно.
— Май е прекалено хубаво, за да е вярно.
Питър Марлоу харесваше Дънкан. Той бе дребничък червенокос шотландец, на средна възраст, когото нищо не можеше да извади от равновесие. Винаги имаше за всекиго усмивка и добра дума. Но днес на Питър Марлоу му се стори, че открива нещо странно в него. Само че не разбираше какво точно. Дънкан долови любопитството му и показа новите си изкуствени челюсти.
— А, това ли било? — рече Питър Марлоу. — Чудех се защо ми изглеждаш по-различно от обикновено.
— Как ти се виждам?
— О, по-добре, отколкото съвсем без зъби.
— Ама че го каза. А аз си мислех, че никак не са лоши.
— Не мога да свикна с металните зъби. Много неестествено ми изглеждат.
— Да знаеш през какъв ад минах, докато ми извадят старите… Направо полудях!
— Слава богу, че моите са наред. Миналата година ги пломбирах, ама загубена работа. Добре си направил, че си ги махнал всичките. Колко бяха?
— Осемнайсет — ядно отвърна Дънкан. — Откачих от болка! Но бяха до един развалени. Докторът разправяше, че е от водата и липсата на храна за дъвкане, така де, от ориза и липсата на калций. Но, бога ми, тия, изкуствените, са идеални. — Той щракна с ченето веднъж-дваж замислено. — Тия зъболекари много хитро ги правят. Страшно умно измислено. Вярно, малко е странно да не са ти бели зъбите. Но пък откъм удобство, момчето ми, не съм се чувствал така добре от години, та затова бели или метални, няма никакво значение. Цял живот съм страдал от зъбите си. Да вървят по дяволите сега!
Напред колоната пленници се отдръпна встрани от пътя, за да пропусне един автобус. Беше много стар, боботеше и изпускаше облаци пушек. Имаше двайсет и пет места, но вътре се бяха натъпкали поне шестдесет души — мъже, жени и деца — и още десетина висяха на пръсти отвън. Покривът му бе отрупан от клетки с кокошки, багаж и постелки. Докато астматичният автобус пъхтеше по асфалта, пътниците с любопитство зяпаха пленниците, а те от своя страна не откъсваха очи от клетките с полузадушени пилета и, се молеха проклетия му автобус да се разпадне или да се обърне в канавката. Тогава те ще помогнат да го избутат обратно на пътя и ще задигнат някое и друго пиле. Но автобусът отмина и подир него полетяха немалко ругатни.
Питър Марлоу крачеше редом с Дънкан, който не преставаше да му обяснява нещо за зъбите си и да ги открива с широката си усмивка. Но усмивката му изглеждаше направо ужасно.
Корейският войник, потътрил се апатично по пътя зад тях, изкрещя нещо на един от мъжете, който се отдели встрани от колоната, но пленникът просто смъкна панталоните си клекна бързо и се провикна — „дизентерия“. Кореецът сви рамене, извади цигара, запали я и спокойно зачака. Мъжът се облекчи и бързо се върна при групата си.
— Питър — тихо рече Дънкан, — прикривай ме!
Питър Марлоу се огледа. На двадесетина метра пред тях по пътечката край канавката идеха жената и детето на Дънкан. Мин Дънкан бе китайка от Сингапур и затова не я бяха пратили в лагер като жените и децата на другите пленници, а я оставиха да живее в покрайнините на града. Детето, момиченце, бе красиво като майката, височко за годините си, с лице като картинка. Веднъж седмично те „случайно“ минаваха оттук, така че Дънкан да може да ги види. Той твърдеше, че стига да ги вижда, лагерът Чанги не го плаши.
Питър Марлоу се придвижи между Дънкан и корееца и прикри капитана така, че той да поизостане от хората си и да излезе отстрани. Колоната се точеше по пътя, но майката и детето не направиха никакъв знак. Когато Дънкан се изравни с тях, погледите им за миг срещнаха неговия. Двете забелязаха къде падна малката бележчица, но продължиха напред, като че нищо не се е случило. Дънкан ускори ход и се загуби сред тълпата мъже, но знаеше, че те са видели бележката му. Знаеше, че ще продължат нататък, докато всички пленници и цялата охрана отминат, а после ще се върнат да вземат листчето и ще го прочетат. И тази мисъл го правеше щастлив. „Обичам ви! Липсвате ми! Вие сте всичко за мен!“ пишеше на бележката. Посланието бе винаги едно и също, но винаги звучеше по новому, както за него, така и за тях, защото думите бяха написани с искрено чувство, а това бяха думи, които си струваше да се казват отново и отново, и отново. Хиляди пъти.
— Добре изглежда, нали? — попита Дънкан, като настигна Питър Марлоу.
— Чудна е. Късметлия си ти! И Мордийн ще стане голяма красавица.
— Вярно, голяма хубавица е. През септември ще навърши шест. — Радостта му помръкна и той се умълча. След малко промълви: — Как ми се иска да свърши тая война.
— Още малко остава.
— Като се зажениш, Питър, вземи си китайка. Те са най-добрите съпруги на света. — Дънкан му бе повтарял това стотици пъти. — Знам, че не е приятно хората да странят от тебе, пък и на децата не им е лесно, но ще съм щастлив да умра в ръцете й. — Той въздъхна. — Ала ти няма да ме послушаш. Ще се ожениш за някоя англичанка и ще си мислиш, че живееш. Колко жалко! А аз знам какво говоря. Опитал съм и двете.
— Може би и аз трябва да опитам, а, Дънкан? — засмя се Питър Марлоу и забърза напред при хората си. — Ще се видим пак.
— Благодаря, Питър — провикна се след него капитанът.
Вече бяха почти на летището. Недалеч отпред се виждаше охраната, която чакаше да отведе групите си по работните места. До тях бяха струпани кирки, лопати и белове. Мнозина вече се нижеха след корейските войници през полето. Питър Марлоу хвърли поглед на запад. Една група вече се отправяше към палмите. По дяволите! Той спря групата си и козирува на охраната. Забеляза, че сред тях е и Торусуми.
Кореецът позна Питър Марлоу и му се усмихна:
— Табе!
— Табе! — отвърна Питър Марлоу, притеснен от нескритото благоразположение на корееца.
— Ще взема теб и твоите хора — каза Торусуми и посочи към инструментите.
— Благодаря ти! — отвърна Питър Марлоу и кимна на сержанта. — С него сме.
— Тоя работи в източния край — не можа да скрие яда си сержанта. — Нямаме късмет и това си е.
— Знам — с не по-малко яд отвърна Питър Марлоу и докато мъжете си избираха инструменти, каза на Торусуми: — Надявам се днес да отидем в западния край. Там е по-прохладно.
— Отиваме в източния. Знам, че е по-прохладно на запад, но мен винаги ме пращат на източния.
Питър Марлоу реши да рискува.
— Може би трябва да поискаш поне веднъж да се отнесат с теб по-справедливо.
Опасно бе да се внушава нещо на кореец или японец. Торусуми го изгледа студено, после рязко се обърна и отиде при Азуми, японския ефрейтор, който мрачно стоеше отстрани. Азуми бе известен с лошия си нрав. Питър Марлоу с напрежение наблюдаваше как Торусуми се поклони и започна бързо и насечено да обяснява нещо на японски. После почувствува погледа на Азуми върху себе си. Застанал до Питър Марлоу, сержантът също тревожно наблюдаваше сцената.
— Какво му казахте, сър?
— Казах му, че няма да е зле този път да отидем на западния край.
Сержантът трепна. Ако един офицер получеше пестник по врата, подчинените му неизбежно получаваха по два.
— Доста рисковано е…
Той рязко прекъсна изречението си, когато Азуми се запъти към тях, следван на почтително разстояние от Торусуми.
Азуми, дребен кривокрак японец, спря на пет крачки от Питър Марлоу и за около десетина секунди впи поглед в него. Питър Марлоу се приготви за плесницата. Вместо да го удари обаче, Азуми внезапно се усмихна, оголи златните си зъби, засмука въздух и извади пакет цигари. Предложи една на Питър Марлоу и каза нещо на японски. Питър Марлоу не разбра нищо, освен, че Азуми го нарече „шоко сан“, и остана крайно учуден, защото досега никой японец не се бе обръщал към него по този начин. „Шоко“ значи офицер, „сан“ — господин, а да бъдеш наречен „господин офицер“ от дребна и злобна гадина като Азуми, бе действително голяма чест.
— Аригато — отвърна Питър Марлоу и прие поднесеното огънче. „Благодаря“ бе единствената японска дума, която знаеше. Освен, разбира се, „свободно“, „мирно“, „ходом марш“, „за почест“ и „ела тук, бял негоднико“, той се обърна към сержанта, който стоеше като втрещен до него, и му заповяда да строи хората.
— Слушам, сър — отвърна сержантът, доволен, че има повод да се отдалечи на безопасно разстояние.
Азуми излая нещо на японски, Торусуми се приближи и нареди „Hotchatore“, което означава „ходом марш“. Когато стигнаха по средата на летището и Азуми бе останал далеч назад, Торусуми се усмихна на Питър Марлоу.
— Днес ни пращат на западния край. Ще сечем дърветата.
— Ние ли? Нищо не разбирам.
— Обяснението е съвсем просто. Казах на Азуми сан, че ти си преводачът на Царя и че според мен той трябва да знае това, тъй като взема десет процента от печалбата. Така че — Торусуми сви рамене, — естествено, трябва да се подкрепяме един друг. Пък може би дори ще намерим време да си поговорим за някоя сделка днес.
С омекнали колене Питър Марлоу даде заповед на мъжете да спрат.
— Какво има, сър? — попита сержантът.
— Нищо, сержант. Чуйте всички! И не искам никакъв шум. Отиваме на палмите.
— Ей, дявол го взел, това се казва късмет!
Чуха се весели възгласи, които обаче бързо утихнаха.
Като стигнаха до трите палми, завариха там Спенс и хората му с техния пазач. Торусуми отиде при него и двамата разпалено си размениха доста любезности на корейски.
Накрая побеснелият войник все пак строи пленниците и ги отведе.
— По дяволите, защо дадоха на теб дърветата, проклетнико? Ние дойдохме първи! — провикна се Спенс.
— Така е — съчувствено отвърна Питър. Не му беше трудно да се постави на негово място.
Торусуми извика Питър Марлоу, настани се на сянка под едно дърво и опря пушката си на ствола.
— Сложи пост — каза той и се прозя. — Ще те държа теб отговорен, ако някой досаден японец или кореец ме завари заспал.
— Имай ми доверие и спи спокойно — отвърна Питър Марлоу.
— Събуди ме за обяд.
— Разчитай на мен.
Питър Марлоу разположи постове на подходящи места, а после оглави бясната атака срещу палмите. Искаше да ги отсекат и да издълбаят сърцевината, преди някой да даде нова заповед.
До обяд трите дървета бяха повалени, а милионерското зеле — извадено и разпределено. Хората бяха капнали от умора и целите изпохапани от мравки, но това нямаше никакво значение, тъй като плячката бе огромна. На всеки се паднаха по два кокосови ореха и останаха още петнадесет. Питър Марлоу реши да запазят пет за Торусуми и да изядат другите десет за обед. Раздели по равно „зелето“ от двете палми, а сърцевината от третата запази за Торусуми и Азуми, в случай, че и те поискат дял. Ако корейците се откажеха, мъжете щяха да получат и нея.