Питър Марлоу седеше, опрял гръб на едно дърво, и дишаше тежко от изтощение, когато внезапно чу тревожно изсвирване. Той скочи на крака, отиде до Торусуми и го разтърси:
— Някой идва, Торусуми сан. Побързай!
Кореецът тромаво се изправи на крака и поизпъна униформата си.
— Добре. Върни се при дърветата и си давайте вид, че работите — тихо рече той.
После се отправи с небрежна походка към поляната. Като разпозна приближаващия, Торусуми си отдъхна, извика го при себе си на сянка, двамата се излегнаха, подпряха пушките си и запалиха по цигара.
— Шоко сан — провикна се Торусуми, — всичко е наред! Това е мой приятел.
Питър Марлоу се усмихна, сетне нареди:
— Сержант, пробий два от най-хубавите орехи и ги занеси на пазачите.
Не можеше да ги занесе лично, защото подобно нещо беше под достойнството му.
Сержантът внимателно избра орехите и отряза върховете им. Външната обвивка бе зелено-кафява на цвят, доста дебела и пореста. Бялото месо, което обвиваше дълбоко скритата ядка, бе меко и лесно можеше да се изгребе с лъжица, а млякото бе студено и сладко на вкус.
— Смит! — викна той.
— Заповядайте, сержант.
— Занеси тия орехи на мръсните корейци.
— Защо точно аз? Все мене ме карате да върша…
— Хайде, дигай си задника.
Смит, кльощав, дребничък лондончанин от предградията, се надигна, мърморейки, и изпълни заповедта.
Двамата пазачи жадно отпиха. После Торусуми извика към Питър Марлоу:
— Благодарим ти!
— Щастлив съм да ви услужа! — отвърна Питър Марлоу.
Торусуми изрови смачкан пакет цигари и го подаде на Питър Марлоу.
— Благодаря! — рече Питър Марлоу.
— Щастлив съм да ти услужа — учтиво отвърна Торусуми.
В пакета имаше седем цигари. Мъжете настояха Питър Марлоу да вземе две. Другите си ги разделиха — по една на четирима — и по общо споразумение решиха да ги изпушат след обеда.
Обедът бе ориз, рибен бульон и слаб чай. Питър Марлоу взе само ориз и му сложи мъничко блачанг. За десерт изяде своя дял от кокосовия орех. После уморено се отпусна до единия пън и зачака края на почивката.
Погледът му обходи летището. На юг се издигаше един хълм и около него пъплеха хиляди китайски наемни работници! Те всички носеха на рамене бамбукови пръти с кошници в двата края, изкачваха се на върха, пълнеха кошниците с пръст, слизаха обратно и ги изпразваха. Движението бе неспирно и хълмът сякаш видимо се стопяваше под палещото слънце.
Питър Марлоу идваше тук четири-пет пъти седмично вече близо две години. Когато за пръв път видяха района с неговите възвишения, блата и пясъци, двамата с Ларкин се изсмяха и решиха, че от това никога няма да стане летище. Та в края на краищата китайците нямаха нито трактори, нито булдозери. Но сега, две години по-късно, едната писта вече се използваше, а голямата, за бомбардировачите, бе почти готова.
Питър Марлоу се изумяваше от търпението на тези мравчици-работници и си задаваше въпроса дали има нещо, което ръцете им не биха могли да свършат, ако на помощ им дойдеше и модерна техника.
Очите му се затвориха и той потъна в сън.
— Юърт, къде е Марлоу? — сопнато попита Грей.
— Работи на летището. Защо?
— Кажи му да се яви при мен веднага щом се върне.
— Вие къде ще сте?
— Откъде да знам, дявол го взел! Кажи му да ме намери! Като излизаше от бараката, Грей усети, че в червата му се надига нов спазъм, и забърза към тоалетната. Преди да преполови пътя обаче, спазъмът стана нетърпим и малко от кървавата слуз се процеди от него и подмокри още повече подложката от трева, която бе сложил в панталоните си. Измъчен и съвсем отмалял, той се облегна на една барака, докато събере сили да продължи. Знаеше, че отново е време да смени подложката — за четвърти път днес, — но му беше все едно. Така поне беше по-хигиенично, пък и се запазваха панталоните му — единствените, които имаше. Без нея просто не можеше да върви. „Отвратително! — помисли си Грей. — Като ония идиотски женски превръзки. Каква гадост! Но поне върши работа.“ Трябваше да си остане в бараката тая сутрин. Но не можеше. Как да се откаже точно сега, когато Марлоу му беше в ръцете. О, не, такова нещо не биваше да се изпуска. Искаше само да види физиономията на това долно копеле, като му каже. Удоволствието да го спипа си струваше болката. Мръсен мухльо! А покрай Марлоу и на Царя ще му дойде нанагорно. След ден-два ще ги пипне и двамата. Защото знаеше за диаманта и знаеше, че срещата трябва да стане другата седмица. Още не е ясно кога точно, но и това ще му кажат. „Умен си — мислеше си той, — умен си, щом системата ти работи толкова добре.“ Грей отиде до бараката на лагерната полиция и поръча на сержанта да излезе навън. Смени си подложката и старателно изми ръце с надеждата, че невидимото петно ще изчезне.
Почувствувал се малко по-добре, Грей слезе по стъпалата и се запъти към интендантската барака. Днес трябваше да прави седмичната си проверка в склада за ориз и продовлствия. Храната всеки път излизаше точно защото подполковник Джоунс бе оправен и старателен човек и винаги теглеше дневните порции ориз лично и на показ. Така че всяка възможност за злоупотреба бе изключена.
Грей се възхищаваше от подполковник Джоунс. Харесваше му, че той върши всичко сам. И работите винаги бяха наред. Завиждаше му, защото бе толкова млад — едва на трийсет и три, — а вече имаше чин подполковник. „Просто да се пукнеш от яд! — мислеше си Грей. — Той — подполковник, а ти — лейтенант. И единствената разлика е, че той е бил там, където трябва, и тогава, когато трябва. Но пък и ти добре се справяш. Имаш приятели, които ще те подкрепят, като свърши войната. Естествено, Джоунс е волнонаемен и след войната няма да остане на служба. Но Джоунс е приятел на Самсън, пък и на Смедли-Тейлър, прекия му началник, и играе бридж с коменданта на лагера. Късметлия човек. Аз също играя бридж, и то не по-зле от него, но мене не ме канят, а аз върша работа повече от всекиго тука.“ Като стигна до склада, все още теглеха дневната дажба ориз.
— Добро утро, Грей — поздрави Джоунс. — Ей сега ще дойда.
Той бе висок, хубав мъж, с добро образование и благ характер. Имаше момчешки вид, затова му викаха „хлапака подполковник“.
— Добро утро, сър.
Грей застана встрани и се загледа как представителите на отделните подразделения — по един сержант и един редник — пристъпваха към кантара. Всяка кухня изпращаше по двама души да получат дажбите, така че единият да следи другия. Подполковник Джоунс проверяваше броя на хората по списъка, който те му даваха, и отмерваше ориза. След това се подписваше на листа.
Когато свършиха и с представителите на последната кухня, интендантът, сержант Блейкли, нарами чувала с останалия ориз и го внесе в склада. Грей ги последва в бараката и разсеяно изслуша отчета на Джоунс, който с вял глас съобщи цифрите:
— Девет хиляди четиристотин осемдесет и трима офицери и редници. Раздадени хиляда сто осемдесет и пет килограма, триста седемдесет и пет грама ориз — по сто двадесет и пет грама на човек. Приблизително дванадесет чувала — той посочи с глава празните ютени торби. Грей внимателно наблюдаваше ръцете на подполковника, докато той броеше, но предварително знаеше, че ще бъдат дванайсет. После Джоунс продължи: — От един чувал липсват четиристотин грама. — В това нямаше нищо необичайно. — Остатък — четиринадесет килограма двеста двадесет и пет грама.
Подполковникът пристъпи, вдигна почти празния чувал и го сложи на кантара, който сержант Блейкли бе придърпал вътре. Сетне внимателно нареди теглилките до общо тегло четиринадесет килограма двеста двадесет и пет грама. Чувалът се вдигна и кантарът се уравновеси.
— Сметката е точна — усмихна се той доволен и хвърли поглед към Грей.
Всичко останало — половин теле, шестнадесет тенекии сушена риба, деветдесет килограма гула малака, шестдесет яйца, двадесет и пет килограма сол и пакети чер пипер и сухи люти чушки — също излезе абсолютно точно.
Грей подписа ведомостта. Изведнъж нов, раздиращ спазъм сви лицето му в гримаса.
— Дизентерия ли имате? — загрижено запита Джоунс.
— Само лек пристъп, сър. — Грей се огледа в полумрака, после козирува. — Благодаря, сър. Ще се видим другата седмица.
— Довиждане, лейтенант.
На излизане обаче го изненада нов спазъм и той се спъна в кантара, обърна го и теглилките се разпиляха по земята.
— Ама, че съм схванат — изруга Грей, изправи кантара и взе да опипва пода за теглилките, но Джоунс и Блейкли вече бяха коленичили и ги събираха.
— Не се притеснявайте, Грей — успокои го Джоунс, после изръмжа на Блейкли: — Колко пъти съм ти казвал да слагаш кантара в ъгъла!
Но Грей вече бе взел една килограмова теглилка. Той се взираше и не можеше да повярва на очите си. Отнесе я до вратата и я огледа на светло, за да се увери, че не се лъже. Не се лъжеше. В долната основа на желязната тежест имаше малка дупка, грижливо запълнена с глина. Той изчопли с нокът глината; лицето му беше бяло като тебешир.
— Какво има, Грей? — попита Джоунс.
— Някой е пипал тази теглилка! — думите прозвучаха като обвинение.
— Какво? Не е възможно! — Джоунс се приближи. — Я да видя.
Той огледа теглилката дълго и съсредоточено, после се усмихна.
— Не е пипана. Това е просто коригиращ отвор. Сигурно е била малко по-тежка, отколкото трябва — засмя се Джоунс неубедително. — Боже мой, как ме изплашихте!
Грей бързо отиде до останалите теглилки и взе друга. И тя имаше дупка.
— Господи, та те всичките са подправени!
— Глупости — обади се Джоунс, — това са най-обикновени коригиращи…
— Чувал съм достатъчно за тия неща — прекъсна го Грей, — за да ми е известно, че теглилките не може да имат дупки. Никакви коригиращи отвори. Ако теглилката не е точна, просто се бракува.
Той се обърна рязко към Блейкли, който се сви до вратата.
— Ти какво знаеш за тая работа?
— Нищо, сър — ужасен отвърна Блейкли.
— По-добре си признай!
— Нищо не знам, сър, честна…
— Добре, Блейкли. Знаеш ли какво смятам да направя сега? Смятам да изляза оттука и да кажа на всеки срещнат какво сте направили, абсолютно на всеки. Смятам да им покажа тая теглилка и преди още да съм докладвал на полковник Смедли-Тейлър, вие ще бъдете разкъсани на парченца.
Грей тръгна към вратата.
— Почакайте, сър — изхлипа Блейкли. — Ще ви кажа. Не бях аз, сър. Подполковникът е. Той ме накара. Хвана ме, че съм взел малко ориз, и заплаши, че ще ме докладва, ако не му помагам…
— Млъкни, глупако! — извика Джоунс. После се обърна към Грей с по-спокоен глас: — Тоя глупак се опитва да ме натопи. Дори не съм предполагал, че…
— Не го слушайте, сър — прекъсна го Блейкли, заеквайки. — Той винаги мери ориза лично. Винаги. И държи ключа от касата, където пази теглилките. Вие сам знаете. А на всеки, който работи с теглилки, му се налага понякога да ги погледне отдолу. Колкото и добре да са замаскирани дупките, не може да не ги забележиш. А това продължава вече повече от година.
— Млък, Блейкли! — изкрещя Джоунс. — Млъкни! Тишина.
След малко Грей попита:
— Подполковник, откога се използуват тези теглилки?
— Нямам представа.
— Година? Две?
— Откъде да знам, по дяволите? Дори да са подправени, аз нямам нищо общо с това.
— Ключът обаче е у вас и вие отговаряте за тях?
— Да, но това не значи, че…
— Поглеждали ли сте ги някога отдолу?
— Не, но…
— Това е малко странно, не е ли така? — настъпваше Грей.
— Не виждам нищо странно. Освен това няма да позволя да ме разпитва някакъв си…
— По-добре кажете истината. Във ваш интерес е.
— Заплашвате ли ме, лейтенант? Ще ви изпратя пред военен съд.
— Виж, за това не знам, подполковник. Аз съм тук по служба и тези теглилки са подправени, не е ли така?
— Не. Вижте сега, Грей…
— Не е ли така?
Грей вдигна теглилката до пребледнялото му лице, което сега напълно бе изгубило момчешкия си израз.
— Да, така изглежда — отвърна Джоунс. — Но това не означава, че…
— Това означава, че тук имате пръст или вие, или Блейкли. А най-вероятно и двамата. Вие единствени имате достъп до склада. Теглилките са по-леки и единият от вас, или и двамата, присвоява излишъка.
— Не съм аз, сър — изхленчи Блейкли. — Аз получавам само една десета от всичкия ориз…
— Лъжеш — изкрещя Джоунс.
— Не лъжа. Хиляди пъти ви казвах, че ще ни пипнат. — Той се обърна към Грей, кършейки ръце: — Моля ви, сър, моля ви, не казвайте нищо. Ония ще ни разкъсат.
— Заслужавате си го, копелета мръсни! — Грей бе доволен, че откри фалшивите теглилки. Ах, колко бе доволен!
Джоунс извади табакерата си взе да свива цигара.
— Искате ли малко тютюн? — предложи той, а момчешкото му лице бе напрегнато и разкривено в плаха усмивка.
— Не, благодаря — отвърна Грей, въпреки че от четири дни нямаше цигари и страшно му се пушеше.
— Бихме могли да се разберем — рече Джоунс; спокойствието и изисканите му обноски постепенно се възвръщаха. — Може би някой действително е пипал теглилките. Но разликата е незначителна. Аз лесно ще намеря други, точни теглилки.
— Значи признавате, че са подправени?
— Казвам само… — Джоунс прекъсна изречението си и се обърна към Блейкли: — Излезте, сержант! Чакайте навън.
Блейкли незабавно се отправи към вратата.
— Стой тука, Блейкли — спря го Грей. После хвърли поглед към Джоунс и почтително добави: — Не е нужно Блейкли да излиза, нали, сър?
Джоунс го изгледа изпитателно през дима от цигарата, сетне рече:
— Не, стените нямат уши. Добре. Ще получавате по половин килограм ориз седмично.
— Само толкоз?
— Добре, килограм ориз и половинка сушена риба. Веднъж седмично.
— А захар? Яйца?
— Те са за лечебницата, знаете това.
Джоунс мълчеше, и Грей мълчеше. Блейкли хлипаше до вратата. Изведнъж Грей прибра теглилката в джоба си и тръгна да излиза.
— Грей, чакайте малко — Джоунс взе две яйца и му ги подаде. — Ето, ще ви давам по едно седмично заедно с другите неща. И захар ще има.
— Искате ли да ви кажа какво ще направя сега, подполковник? Ще отида при полковник Смедли-Тейлър, ще докладвам какво казахте и ще му покажа теглилките… А като дойде време за дупките, надявам се и това да стане, ще гледам да бъда там и лично ще ви натикам вътре. Но бавно, защото искам да ви чуя как ще крещите и искам да видя как умирате — малко по малко. И двамата.
После излезе от бараката и жегата вън го блъсна лицето, а вътрешностите му се разкъсаха от болка. Но той направи свръхчовешко усилие и бавно пое надолу по хълма. Джоунс и Блейкли го наблюдаваха от вратата на склада. И двамата бяха обзети от ужас.
— Господи, сър, какво ще стане сега? — изохка Блейкли — Ще ни окачат на въжето…
Джоунс го блъсна обратно в бараката, затръшна вратата и злобно го удари с опакото на ръката.
— Млък!
Блейкли се свлече на пода и по лицето му потекоха сълзи. Джоунс го вдигна и го удари още веднъж.
— Не ме бийте! Нямате право да ме биете…
— Млъкни и слушай! — разтърси го Джоунс. — Слушай да те вземат дяволите! Сто пъти съм ти казвал да използваш истинските теглилки, когато Грей ще идва на проверка глупак смотан! Спри да хленчиш и слушай. Първо — ще отричаш, че сме казвали нещо. Ясно ли е? Нищо не съм предлагал на Грей, ясно ли е?
— Да, сър, но…
— Ще отричаш, и толкова, разбра ли?
— Да, сър.
— Добре. И двамата ще отричаме и ако поддържаш версията докрай, ще те измъкна от тая каша.
— Наистина ли? Ще успеете ли, сър?
— Ще успея, стига да отричаш. Второ — не знаеш нищо за теглилките. И аз нищо не знам. Ясно ли е?
— Но ние сме единствените…
— Ясно ли е?
— Да, сър.
— После — нищо друго не се е случило тук, освен дето Грей откри фалшивите теглилки, но и аз, и ти сме били изненадани не по-малко от него самия. Ясно ли е?
— Да, но…
— Сега разкажи какво се случи. Разкажи, дявол те взел! — изкрещя Джоунс, надвесен над него.