— Не мога, защото престъпваш закона.
— Кой закон?
— Яви се при полковник Смедли-Тейлър след вечеря. А дотогава оставаш под арест в бараката.
Грей се отдалечи. Голяма част от въодушевлението му се бе изпарило. Глупаво бе да ругае Марлоу. Глупаво, а и напълно излишно.
Осемнадесета глава
Когато Питър Марлоу отиде пред бетонната постройка, Грей вече го чакаше.
— Ще доложа на полковника, че си тук — каза той.
— Много любезно от твоя страна.
Питър Марлоу се чувстваше неловко. Взетата назаем фуражка на военновъздушните войски го притесняваше. Притесняваше го и скъсаната, макар и чиста риза. „Саронгът е толкова по-удобно нещо — мислеше си той. — Толкова по-естествено. — И тогава се сети за утре. — Утре ще получат парите за диаманта. Утре Шагата ще ги донесе, а три дни след това — отново сме в селото. Може би Сулина… Не бъди глупак. Защо мислиш за нея? Събери си ума, скоро ще ти потрябва.“
— Хайде, Марлоу. Мирно — изкомандува Грей.
Питър Марлоу се изпъна и с маршова стъпка, както е по устава, влезе в стаята на полковника. Като минаваше покрай Грей, прошепна „Копеленце мръсно!“ и почувства, че му олеква. После застана пред полковника, козирува стегнато и срещна погледа му.
Седнал зад грубо бюро, с фуражка на главата, сложил бастунчето си върху плота, Смедли-Тейлър изгледа сурово Питър Марлоу и педантично козирува. По негово собствено мнение той поддържаше изрядна лагерна дисциплина. Всичко, което правеше, бе достойно за армията. Всичко бе както се полага.
Полковникът измери с поглед младия мъж пред себе си. Стоеше изпънат като струна. „Добре“ — рече си той, — това поне говори в негова полза. Помълча малко, както му бе навикът. Обвиняемият трябва да бъде изваден от равновесие. Накрая попита:
— Е, лейтенант от въздушните сили Марлоу, какво имате да кажете в своя защита?
— Нищо, сър. Не зная в какво съм обвинен. Полковник Смедли-Тейлър погледна изненадано Грей, после се обърна към Питър Марлоу и се смръщи.
— Може би правите толкова нарушения, че ви е трудно да си ги спомните всички. Вчера сте били в затвора. Това е забранено. Не сте си носили офицерската лента. И това е забранено.
Питър Марлоу си отдъхна. Значи само затвора. Момент — ами яденето?
— Е, бяхте ли там, или не? — рязко запита полковникът.
— Бях, сър.
— Знаехте ли, че правите двойно нарушение?
— Да, сър.
— Защо бяхте в затвора?
— Отидох да навестя едни хора.
— Виж ти! — Полковникът направи малка пауза, после повтори с ирония: — Да навестите едни хора, а?
Питър Марлоу не отвърна нищо. Изчакваше. И дочака.
— Американецът също е бил в затвора. С него ли бяхте?
— Част от времето. Това не е забранено, сър. Но що се отнася до другите две заповеди — наистина ги наруших.
— Какво кроихте там двамата?
— Нищо, сър.
— Значи, признаваш, че вие двамата кроите нещо от време на време?
Питър Марлоу страшно се ядоса, че не помисли, преди да отговори. А знаеше, много добре знаеше, че с този умен, обигран човек трябва да внимава повече от всякога.
— Не, сър.
Очите му не се откъсваха от лицето на полковника. Но не каза нищо повече. Правило номер едно: когато си пред началство, отговаряш само „да, сър“ и „не, сър“ и казваш само истината. Свято правило бе офицерите да говорят истината, а ето че той, противно на възпитанието си, противно на всички неоспорими принципи, стои тук и говори лъжи или полуистини. Това бе ужасно нередно. А може би пък не беше?
Полковник Смедли-Тейлър отново подхвана играта, която бе довеждал до успешен край стотици пъти. За него не представляваше никаква трудност да си поиграе с някого и после да го унищожи, стига да поиска.
— Виж какво, Марлоу — рече той почти бащински, — докладвано ми е, че общуваш със съмнителни елементи. Няма да е лошо да се замислиш за положението си — и като офицер, и като джентълмен. Ето например тази връзка с американеца. Той е чиста проба черноборсаджия. Още не сме го хванали, но знаем що за човек е, а и ти сигурно също знаеш. Моят съвет е да прекъснеш връзките си с него. Не мога да ти заповядам, естествено, но те съветвам.
Питър Марлоу не отвърна нищо, но сърцето му се късаше. Полковникът говореше истината. И все пак Царя му бе приятел и този приятел го хранеше и му помагаше — на него и на групата му. И беше прекрасен човек, прекрасен. „Не, не сте прав — идеше му да отговори — и вашите съвети въобще не ме интересуват. Аз смятам, че е добър човек. Ние сме прекарвали чудесно заедно и ни е било толкова весело.“ А в същото време му се искаше да признае за сделките, за селото, и за диаманта, и за писалката. Но си представи Царя зад решетките — предаден от него самия — и се приготви за всичко, само и само да не допусне това.
На Смедли-Тейлър не му бе кой-знае колко трудно да усети колебанията на младежа пред себе си. Би било съвсем лесно да каже: „Почакай навън, Грей.“ И после: „Виж, моето момче, разбирам болката ти. Боже мой, та аз съм като баща на цял един полк, откакто се помня. Знам болката ти — не искаш да предадеш приятеля си. Това е похвално. Но ти си офицер, потомствен офицер. Помисли за прадедите си, за поколенията офицери, които са служили на родината. Помисли за тях. Тук е заложена твоята чест. Ти трябва да кажеш истината, такъв е законът.“ След това ще въздъхне леко — тактика, изпробвана цял един живот — и ще добави: „Да забравим тези глупости за нарушената заповед. И аз съм влизал в затвора, и то неведнъж. Но ако искаш да ми се довериш…“ И ще остави думите да натежат с необходимата сериозност. Тогава на бял свят ще излязат тайните на Царя и той скоро ще се озове в лагерния затвор… Но всъщност имаше ли смисъл? В момента го гнетеше много по-голяма грижа — теглилките. Това заплашваше да стане бедствие с необозрими размери.
Полковник Смедли-Тейлър знаеше, че винаги може да измъкне, каквито сведения пожелае от това дете насреща си — хората бяха отворена книга за него. Знаеше, че е умен командир — как да не бъде след толкова години в армията, — и основното му правило бе да пази самочувствието на хората си, да не ги притиска, докато наистина не прекрачат границата. Тогава безмилостно унищожаваше един за назидание на другите. Но в тези случаи трябва да се избере подходящият момент и подходящото престъпление, и подходящият офицер.
— Добре, Марлоу — каза той строго, — наказвам те в размер на една месечна заплата. Няма да го вписвам в досието ти и повече няма да говорим за това. Но оттук нататък да не си посмял да нарушаваш разпоредбите.
— Слушам, сър.
Питър Марлоу козирува и излезе, радостен, че разговорът е приключил. Малко оставаше да признае всичко. Полковникът бе добър и благ човек, а за справедливостта му се носеха легенди.
— Мъчи ли те съвестта, а? — попита Грей навън, забелязал избилата по лицето му пот.
Питър Марлоу не отговори. Все още бе разстроен и чувстваше огромно облекчение, че този път му се размина. Смедли-Тейлър извика отвътре:
— Грей! Може ли за момент?
— Да, сър.
Грей хвърли последен поглед към Питър Марлоу. Едномесечна заплата. Нищо работа, като се има предвид, че полковникът го държеше в ръцете си. Беше изненадан и доста ядосан, че Марлоу се измъкна толкова лесно. Но в същото време бе виждал и друг път как действа Смедли-Тейлър. Знаеше, че полковникът е упорит като булдог и си играе с хората като с пионки. Сигурно имаше нещо наум, щом бе оставил Марлоу да се отърве с толкова малко.
Грей заобиколи Питър Марлоу и отново влезе в стаята.
— Затвори вратата, Грей.
— Слушам, сър.
Когато останаха сами, Смедли-Тейлър каза:
— Говорих с подполковник Джоунс и интенданта сержант Блейкли.
— Така ли, сър! — „Това вече е друго нещо!“ — Освободих ги от постовете им, смятано от днес — съобщи полковникът, като подмяташе в ръка теглилката.
Грей се усмихна широко.
— Ясно, сър! — „Сега остава да каже за кога е насрочен военният съд и как ще го направят — дали при закрити врати? Ще ги разжалват ли? Скоро всички в лагера ще знаят, че той, Грей, е разкрил измамата, че той е ангелът им пазител, и тогава, о, боже, колко ще е хубаво тогава!“ — И с това ще смятаме въпроса за приключен — завърши полковникът.
Усмивката на Грей угасна.
— Как така?
— Ей така. Реших да приключим с този въпрос. Това важи и за вас. Всъщност ще ви повторя заповедта си: не бива да споменавате за това никому! И най-добре забравете цялата история.
Грей бе така смаян, че седна на леглото и впери поглед в полковника.
— Но вие не можете да направите това, сър! — избухна той. — Аз ги хванах на местопрестъплението — кражба от храната на лагерниците. Това е вашата и моята храна. И се опитаха да ме подкупят. Мене да подкупят! — Гласът му добиваше истерични нотки. — Господи, та аз ги хванах! Те са крадци! Заслужават да бъдат обесени и после насечени на парчета.
— Така е — мрачно кимна полковник. Смедли-Тейлър. — Но според мен при сегашните обстоятелства това е най-мъдрото решение.
Грей скочи на крака.
— Не можете да сторите такова нещо! — изкрещя той. — Не можете да ги оставите да се измъкнат невредими. Не можете!
— Кой сте вие, та ще ми казвате какво мога и какво не мога!
— Извинявайте. — Грей се мъчеше да се овладее. — Но, сър, тези хора са крадци. Аз ги залових. Донесох ви теглилката.
— Въпросът е приключен. — Гласът му бе напълно спокоен. — Няма какво да говорим повече.
Грей избухна.
— Не е приключен, по дяволите. Няма да оставя това нещо така! Докато тия копелета са се тъпкали, ние сме гладували! Ами че те заслужават да бъдат разкъсани. Настоявам…
Гласът на Смедли-Тейлър надви истерията му.
— Млъкнете, Грей! Вие не можете да настоявате за нищо. Въпросът е приключен. — Той въздъхна дълбоко, взе от бюрото лист хартия и рече: — Това е служебното ви досие.
Днес вписах нещо вътре. Ще ви го прочета: „Изказвам специална похвала на лейтенант Грей за работата му като началник на лагерната полиция. Той изпълнява задълженията си отлично. Препоръчвам да бъде повишен в чин капитан.“ — Полковникът вдигна поглед от листа. — Смятам да изпратя това на коменданта на лагера още днес и ще предложа повишението ви да се зачита от днешна дата. — Той се усмихна: — Вие, разбира се, знаете, че той има пълномощия да повишава в звание. Честито, капитан Грей. Заслужихте го! — И полковникът протегна ръка.
Но Грей не я пое. Той само го изгледа, изгледа и листа и проумя.
— Ах ти, мръсен негоднико! Ти искаш да ме купиш. Ти си също като… може би ти също си ял от оня ориз. Ах, лайно, мръсно лайно…
— Дръж си езика, нагъл простак! Застани мирно! Казах — застани мирно!
— И вие сте комбина с тях, но аз няма да оставя никой да се измъкне току-тъй — изкрещя Грей, грабна теглилката от бюрото и се дръпна към вратата. — За вас нищо не мога да докажа засега, но срещу тях имам доказателства. Тая теглилка…
— Какво й е на теглилката?
Цяла вечност мина, докато Грей се сети да я погледне отдолу. Там нямаше никаква дупка.
— Питам те какво й е на теглилката? — „Тъп глупак! — с презрение си помисли Смедли-Тейлър, докато наблюдаваше как Грей оглежда металния цилиндър. — Какъв глупак! Мога да ги въртя на малкия си пръст такива като него.“
— Това не е теглилката, която ви дадох — успя да промълви накрая Грей. — Не е същата. Не е онази.
— Грешите. Същата е — невъзмутимо отвърна полковникът. После продължи, благ и загрижен: — Виж, Грей, ти си млад човек. Разбрах, че като свърши войната, искаш да останеш в армията, това е хубаво. На нас ни трябват способни и работливи офицери. Редовната армия дава чудесни възможности. По това спор няма. Полковник Самсън също ми е говорил колко много те цени. Както знаеш, той ми е приятел. Сигурен съм, че ще го убедя да подкрепи моята препоръка да останеш на редовна служба в армията. Ти просто си изнервен и това е разбираемо. Времената сега са ужасни. Мисля, че ще е най-добре да приключим с онзи въпрос дотук. Би било неразумно да раздухваме скандал в лагера. Крайно неразумно. Сигурен съм, че разбираш съображенията ми. — Той млъкна, изпълнен с презрение. После, точно в най-подходящия миг — беше специалист в тези неща, — допълни: — Съгласен ли си да изпратя препоръката за повишение на коменданта?
Грей бавно се обърна към листа хартия и го изгледа с ужас. Знаеше, че полковникът може да дава, може и да лишава, и както можеше да дава и лишава, така можеше и да унищожава. Разбира се, че е победен. Напълно победен. Опита се да каже нещо, но отчаянието му бе тъй безгранично, че не успя да отрони ни дума. Затова само кимна с глава и чу Смедли-Тейлър да казва:
— Добре, можеш да смяташ, че си получил чин капитан. Сигурен съм, че моята препоръка и тази на полковник Самсън ще са достатъчни за оставането ти в армията след войната.
Грей осъзна, че излиза от стаята и поема към бараката, че освобождава дежурния полицай, без да го е грижа, че онзи го гледа, сякаш вижда собствената си смърт. Когато остана сам, затвори вратата и седна на леглото в килията. Изведнъж отчаянието го задави и той заплака.
Разсипан.
Смазан.
Сълзи мокреха ръцете и лицето му. Духът му се мяташе в ужас, залюлян на ръба на небитието, а после се зарея в безкрайността…
Когато дойде на себе си, лежеше на носилка, прикрепяна от двама от неговите хора. Отпред куцукаше доктор Кенеди. Разбра, че умира, но му беше все едно. После видя Царя, изправен до пътеката, вперил поглед в него. Забеляза добре лъснатите му обувки, ръба на панталоните, купешката цигара, охраненото му лице. И си спомни, че го чака още една работа. Не можеше да умре сега. Не биваше да умре, докато Царя продължава да ходи с ръб на панталоните, с лъснати обувки и с пълен корем. Нямаше право да умре, преди да го пипне с диаманта. Не, за нищо на света!
— Това раздаване е последно, че ще вземем да изпуснем представлението — каза Смедли-Тейлър.
— Нямам търпение да видя Шон — обади се Джоунс, докато нареждаше картите си. — Две кари — обяви доволен той.
— Дяволски късмет имаш — изруга Селърс. — Две пики.
— Пас.
— И на него късметът му изневерява понякога — леко се подсмихна Смедли-Тейлър. Гранитните му очи бяха приковани в Джоунс. — Днес си се държал доста глупаво.
— Просто лош късмет.
— Лошият късмет не е извинение — отвърна Смедли-Тейлър, изучавайки картите си. — Трябвало е да внимаваш. Проявил си небрежност.
— Казах, че съжалявам. Мислиш, не ми е ясно, че сглупих? Това никога няма да се повтори. Никога. Досега не съм си представял какво значи да изпаднеш в паника.
— Две без коз. — Смедли-Тейлър се усмихна на Селърс. Ще ни стигне за робер. — После отново се обърна към Джоунс: — Дадох препоръка да те замести Самсън. Ти имаш нужда от почивка. Това ще отклони Грей от следата. А, да, сержант Донован ще бъде интендант. — Той се изсмя. — Жалко, че ще трябва да сменим системата, но нищо. Ще намираме някаква работа на Грей, когато използуваме фалшивите теглилки. — Той хвърли поглед на Селърс. — Това ще е твоя грижа.
— Добре.
— А между другото глобих Марлоу една месечна заплата. Той е в твоята барака, нали?
— Да — отвърна Селърс.
— Леко му се размина, но той е добро момче, от добро семейство. Не е като тоя простак Грей. Боже господи, какво нахалство! Да си мисли, че ще го препоръчам за постоянна служба. Армията няма нужда от такава измет. Ще получи постоянна служба само през трупа ми.
— Напълно си прав — мрачно каза Селърс. — Но Марлоу е трябвало да го глобиш с тримесечна заплата. Той може да си го позволи. Оня мръсен американец е омотал в мрежите си целия лагер.
— Засега — изсумтя Смедли-Тейлър и се загледа отново в картите си, като се опита да прикрие направената грешка.
— Да не си му намерил слабото място? — внимателно попита Джоунс. После добави: — Три кари.
— Дявол те взел — изруга Селърс. — Четири пики.
— Пак.
— Шест пики — обади се Смедли-Тейлър.
— Наистина ли си му намерил цаката на американеца? — отново попита Джоунс.
Лицето на полковник Смедли-Тейлър остана безизразно. Той знаеше за пръстена с диаманта и бе чул, че сделката е направена и скоро пръстенът ще смени притежателя си. А когато парите пристигнат в лагера, да, за тогава имаше план добре подготвен план, сигурен, свой план как да ги вземе, затова той само изсумтя, усмихна се тънко и рече, без да се церемони: