— Ами… точно привършвахме проверката и тогава… тогава Грей се спъна в кантара и теглилките се разпиляха и… и видяхме, че са фалшиви. Така ли, сър?
— После какво стана?
— Ами, сър… — Блейкли се замисли за миг, сетне лицето му светна. — Грей ни попита за теглилките, но до тоя момент аз не бях забелязал, че са фалшиви… И вие също много се учудихте. После Грей си тръгна.
Джоунс му подаде малко тютюн.
— Забравяш какво каза Грей. Не си ли спомняш? Той каза: „Ако ми дадете малко ориз допълнително, по половин килограм седмично, и едно-две яйца, няма да ви докладвам.“ И тогава аз му казах да върви по дяволите и че аз сам ще докладвам за теглилките и за него също, и не бях на себе си от ярост за фалшивите теглилки. Как са попаднали тук? Коя свиня е посмяла да направи такова нещо?
Малките очички на Блейкли светнаха от възхищение.
— Да, сър, съвсем ясно си спомням. Той поиска половинка ориз и едно-две яйца. Точно както казахте.
— Тогава го запомни добре, глупако. Ако беше взел другите теглилки и си беше държал езика зад зъбите, нямаше да се забъркаме в тая каша. Гледай да не се раздрънкаш отново, защото ще прехвърля цялата отговорност върху тебе. Кой ще повярва на един сержант, ако аз заявя, че ти си виновен?
— Ще направя каквото ми заповядахте, сър. Обещавам!
— Сега въпросът е на кого ще повярват — на нас или на Грей. Така че не се безпокой. Само гледай да не си изгубиш пак ума и помни добре какво ти казах!
— Няма да забравя, сър, няма!
— Добре.
Джоунс заключи касата и вратата на бараката и се отдалечи.
„Умен е тоя Джоунс — убеждаваше сам себе си Блейкли. — Ще ни измъкне. Сега, когато ужасът от случилото се бе попреминал, започваше да го обзема спокойствие. Да, пък и Джоунс, за да си спаси кожата, трябва да спаси и твоята. Да, Блейкли, момчето ми, хитрец си ти — държиш го в ръчичките си, ако тръгне да играе двойна игра.“
Полковник Смедли-Тейлър замислено разглеждаше теглилката.
— Удивително нещо. Просто не мога да повярвам — промълви той и изгледа строго Грей. — Сериозно ли твърдите, че подполковник Джоунс ви е предложил подкуп? И то от провизиите на лагерниците?
— Да, сър. Всичко стана точно както ви обясних. Смедли-Тейлър приседна на леглото и изтри потта си — в тясната стая бе горещо и душно.
— Не мога да повярвам — повтори той, като клатеше глава.
— Единствено те имат достъп до кантара…
— Зная. Не се съмнявам в думите ви, Грей. Просто всичко това е… как да кажа… невероятно!
Смедли-Тейлър дълго мълча и Грей търпеливо чакаше.
— Аз ще си помисля какво да направя — докато говореше, полковникът не преставаше да оглежда теглилката и малката дупка. — Но цялата тази история е… страшно опасна. Така че за нея не бива да знае никой, абсолютно никой, нали разбирате?
— Да, сър.
— Боже мой, ако се окаже истина… тези хора направо ще ги линчуват. — Смедли-Тейлър отново поклати глава. — Двама души… и подполковник Джоунс… да посегнат на лагерните дажби! И всичките теглилки до една са фалшиви, така ли?
— Да, сър.
— С колко са по-леки, как мислите?
— Не знам, но може би има към килограм на всеки четиристотин. Предполагам, че са задигали по два-три килограма ориз на ден. Да не говорим за сушената риба и яйцата. Сигурно има и други замесени — не може да няма. Как ще готвят толкова ориз и ще останат незабелязани? Сигурно и някоя кухня е в играта.
— Боже мой! — Смедли-Тейлър закрачи напред-назад. — Благодаря ви, Грей, чудесна работа сте свършили. Ще се погрижа това да бъде отразено в служебното ви досие. — Той протегна ръка. — Чудесна работа наистина.
Грей раздруса здраво ръката му.
— Благодаря, сър. Съжалявам само, че не съм разбрал по-рано.
— А сега — никому ни дума! Това е заповед!
— Ясно, сър.
Той козирува и излезе. Краката му едва докосваха земята. Самият Смедли-Тейлър обеща: „Ще се погрижа това да бъде отразено в служебното ви досие!“ Нищо чудно да го повишат — пламна внезапна надежда в него. В лагера вече бяха повишили няколко души. Един чин по-горе ще е добре дошъл. Капитан Грей — добре звучи. Капитан Грей!
Следобедът се точеше непоносимо. Без работа на Питър Марлоу му бе трудно да държи хората прави, затова разпрати групички да търсят нещо за ядене и непрекъснато сменяше постовете, тъй като Торусуми отново бе заспал. Топлината бе жестока, въздухът трептеше нажежен. Всички проклинаха адския пек и се молеха час по-скоро да се свечери.
Най-сетне Торусуми се събуди, взе си пушката и тръгна да се разходи, за да пропъди дрямката. Той наруга няколко пленници, които спяха на сянка, и викна на Питър Марлоу:
— Моля те, вдигни тези свине и ги накарай да вършат нещо или поне да се правят, че вършат нещо.
Питър Марлоу се приближи до него.
— Извинявай, че ти създадохме грижи! — каза той, а после се обърна към сержанта: — Трябваше да внимаваш кога ще се събуди! Вдигни тия глупаци и вземете да копаете нещо или режете онова идиотско дърво, или кършете палмови клони, да ви вземат дяволите!
Сержантът се извини, както му беше редът, и начаса вдигна мъжете. Скоро всички усърдно се преструваха, че работят. Бяха усъвършенствали това умение до степен на истинско изкуство. Няколко черупки от кокосов орех бяха преместени от едно място на друго, отчупени бяха няколко палмови клонки, а по стволовете на палмите се появиха нарези от трион. Ако работеха с такава скорост всеки ден, скоро целият район щеше да бъде гладък и равен като тепсия.
След малко сержантът уморено докладва на Питър Марлоу:
— Всички работят като хали, сър. Повече от това — здраве му кажете.
— Добре. Още малко остана.
— Сър, бихте ли… бихте ли ми направили една услуга?
— Каква например?
— Ами… работата е такава. Вие нали… нали… — Сержантът притеснено изтри уста с някакъв парцал. Случаят бе твърде удобен, за да го пропусне. — Вижте това — извади той една писалка. — Не може ли да попитате оня кореец дали ще я купи?
— Искаш да кажеш да му я продам? — зяпна от изумление Питър Марлоу.
— Да, сър. Ами… така де, помислих си, че като сте приятели с Царя, ще можете… сигурно ще намерите начин да…
— Забранено е да се търгува с охраната — и по наша, и по тяхна заповед.
— О, сър, можете да ми имате доверие. Нали вие с Царя…
— Какво ние с Царя?
— Нищо, сър — предпазливо отговори сержантът. Какво му стана на тоя? Кого се опитва да прави на глупак? — Реших просто, че може би ще ми помогнете. Не само на мен, а и на групата ми, разбира се.
Питър Марлоу погледна сержанта, погледна писалката и изведнъж му се стори странно, че толкова се бе ядосал. В края на краищата действително беше продавал разни неща за Царя или поне му бе помагал. Пък и двамата наистина бяха приятели. В това нямаше нищо лошо. Ако не беше Царя, никога нямаше да го пратят на палмите. По-скоро щеше да си намества сега изкривената челюст или най-малко бузата му още щеше да гори от плесницата на Азуми. Така че трябва да поддържа славата на Царя. Нали всъщност той осигури кокосовите орехи.
— Колко искаш за нея? Сержантът се ухили.
— Е, не е „Паркер“, но има златен писец — той отвинти капачката за доказателство, — така че сигурно струва нещо. Попитайте го колко ще даде.
— Той ще иска да знае за колко я даваш. Аз ще го попитам, но трябва ти да определиш цената.
— Ако можете да вземете за нея шейсет и пет долара, много ще се радвам.
— Струва ли толкова?
— Мисля, че да.
Писалката действително имаше златен писец, и то с печат — четиринадесет карата. Освен това, доколкото Питър Марлоу можеше да съди, беше истинска. Не като другата.
— Откъде я имаш?
— Моя е, сър. Пазех я за черни дни. Но напоследък съвсем ми причерня.
Питър Марлоу кимна. Вярваше му.
— Добре, ще видя какво мога да направя. Ти наглеждай хората и внимавай да има пост.
— Не се безпокойте, сър. Няма да шукнат.
Питър Марлоу намери Торусуми приседнал под едно ниско дърво, натежало от увилата се около ствола му лоза.
— Табе! — поздрави той.
— Табе! — Торусуми погледна часовника си и се прозя.
— Ще си тръгнем след един час. Още е рано. — Свали си кепето и изтри потта, избила по лицето и врата му. — Ама че гадна жега. Гаден остров.
— Така е — отвърна Питър Марлоу и продължи: — Един от мъжете притежава писалка, която е готов да продаде. Хрумна ми, че ти като приятел може би искаш да я купиш.
— Опита се да произнесе думите авторитетно, сякаш говореше Царя, а не самият той.
— Паркер ли е?
— Не. — Питър Марлоу извади писалката и отвъртя капачката, така че перото да блесне на слънцето. — Но писецът е златен.
Торусуми я огледа. Жалко, не беше Паркер, но пък и на летището, не би могло да се очаква кой знае каква стока. Ако беше Паркер, щеше да я продава лично Царя.
— Не струва много — рече той.
— Разбира се. Ако не искаш да се занимаваш… — И Питър Марлоу прибра писалката в джоба си.
— А, защо не. Може би така, докато се занимаваме с тази незначителна вещ, по-бързо ще мине времето. — Той сви рамене. — Не струва повече от седемдесет и пет долара.
Питър Марлоу се учуди, че началната цена е толкова висока. Сержантът явно нямаше понятие за истинската стойност. Боже, да знаех колко струва действително!
И така, двамата поседяха и се попазариха. Торусуми започна да се ядосва, но Питър Марлоу не отстъпи и накрая се споразумяха за сто и двадесет долара и пакет цигари.
Торусуми се надигна и отново се прозя.
— Време е вече да тръгваме. — После се усмихна: — Царя е добър учител. Като го видя, ще му кажа как ти се възползува от приятелството ми и ме измами в тази сделка. — Кореецът поклати глава с престорено самосъжаление. — Толкова пари за една нищо и никаква писалка! Царя направо ще ме вземе на подбив. Кажи му, моля те, че ще бъда, на пост след седем дни. Може би ще ми намери някой часовник. Истински този път.
Питър Марлоу остана доволен, че се справи успешно с първата си истинска сделка и получи не лоша цена. Но изведнъж го обзе раздвоение — ако дадеше всичките пари на сержанта, Царя щеше да побеснее. Това подкопаваше цялата система, която той така последователно бе изградил. А Торусуми със сигурност ще му спомене при следващата среща за писалката и цената. Но пък ако дадеше на сержанта само сумата, която бе поискал, и задържеше остатъка, значи го мами? Или точно това е „добра сделка“? Всъщност сержантът искаше шейсет и пет и толкова трябва да получи. А самият той дължеше на Царя сума ти пари. „Не биваше да се забъркваш в тая глупава история. Сам се оплете в мрежата си. Бедата ти, Питър, е, че се мислиш за много важен. Ако беше отказал на сержанта, сега нямаше да си блъскаш ума как да постъпиш. Каквото и да правиш — и едното, и другото, не е редно!“ Той бавно се запъти към хората си и все още се двоумеше. Сержантът вече бе строил групата и нетърпеливо отведе Питър Марлоу настрана.
— Всички са готови, сър. Проверих и инструментите. — После снижи глас: — Купи ли я?
— Да — отвърна Питър Марлоу и изведнъж решението дойде от само себе си. Той пъхна ръка в джоба на ризата и подаде на сержанта шепа банкноти: — Ето ти шейсет и пет долара.
— Сър, страхотен сте! — Сержантът извади една петдоларова банкнота и му я натика в ръката. — Дължа ви още един и петдесет.
— Нищо не ми дължиш!
— Десет процента са си ваши. Такъв е редът и аз с удоволствие го спазвам. Ще ви дам още долар и половина веднага щом разваля едрите.
Питър Марлоу му пъхна обратно парите.
— Няма нужда — рече той и внезапно се почувствува виновен. — Задръж ги.
— Настоявам да ги вземете — върна банкнотата сержантът.
— Виж какво, сержант…
— Добре, вземете поне тия пет. Ужасно ще ми е неудобно, сър, ако не ги вземете. Ужасно. Не знам как да ви се отблагодаря!
По целия път до лагера Питър Марлоу мълча. Чувствуваше се омърсен от огромния куп банкноти в джоба си, но същевременно съзнаваше, че дължи тези пари на Царя, и бе доволен, че ги има, защото можеше да купи нещо допълнително за групата. Сержантът го бе помолил за тази услуга единствено защото той се познаваше с Царя. При това Царя, а не сержантът му беше приятел. Когато се прибра в бараката, цялата тая жалка история все още не му излизаше от ума.
— Грей иска да му се обадиш, Питър — каза Юърт, като го видя.
— Защо?
— Не знам, момчето ми. Но изглеждаше нервиран от нещо.
Умората изведнъж изчезна и умът му заработи трескаво при новата опасност. Сигурно беше нещо във връзка с Царя. Грей нямаше да го вика за добро. „Мисли, Питър, мисли бързо! Селото? Часовникът? Диамантът? Или, о, господи, писалката! Не, това е невъзможно. Не може да е разбрал толкова скоро за нея. Да отскоча ли при Царя? Може би той знае какво става? Опасно е. Грей може точно затова да е казал на Юърт — за да ме принуди да направя грешка. Няма начин да не е знаел, че съм извън лагера. Но защо пък да тръгвам като овца към дръвника, плувнал в пот и мръсотия. Първо ще взема един душ, а после ще търся Грей. Няма да хукна още сега я!“ Когато отиде в банята, завари Джони Хокинс под един от душовете.
— Здравей, Питър — каза той.
— Здрасти, Джони. — Хокинс изглеждаше зле. Внезапно чувство на вина обагри лицето на Питър Марлоу. — Много съжалявам за…
— По-добре да не говорим за това — каза Хокинс. — Ще ми направиш услуга, ако не го споменаваш въобще.
„Дали знае — питаше се ужасен Питър Марлоу, — дали, знае, че аз съм един от тия, които го… изядоха? Дори сега… но то всъщност се бе случило едва вчера… мисълта за това му се видя отблъскваща. Все едно, че са канибали. Не, не знае! Сигурно не знае, иначе би ме убил. Ако бях на неговото място, аз бих го убил… Или пък… Кой знае? Боже господи, докъде ни докараха. Всичко, което изглежда нередно, е правилно и обратно. Как да разбереш истината? Как? Идиотски свят, обърнат с главата надолу. А шейсетте долара и пакета цигари, които спечелих… всъщност ги откраднах, или пък изкарах — кое от трите? Трябва ли да ги върна? Това също би било крайно погрешно…“
— Марлоу!
Обърна се и видя Грей, зловещо застанал отстрани на душа.
— Беше ти казано да ми се представиш веднага щом се върнеш!
— Предадоха ми, че си искал да ме видиш. Реших първо да се окъпя и после щях…
— Заповядах да ми се представиш незабавно! — По лицето на Грей плъзна тънка усмивка. — Но сега това няма значение. Слагам те под арест — няма да напускаш бараката си.
В банята настъпи тишина — всички офицери наостриха уши.
— Защо?
Грей потръпна от радост, като долови внезапния ужас в гласа му.
— За неизпълнение на заповед.
— Каква заповед?
— Много добре знаеш каква! — „Така, така, поизпоти се! Гузната ти съвест ще те поизмъчи. Ако изобщо имаш съвест, в което се съмнявам.“ — След вечеря се представи на полковник Смедли-Тейлър. И се облечи като офицер, а не като някоя мръсна уличница!
Питър Марлоу затвори рязко крана на душа, намъкна саронга си и сръчно направи възела. Усещаше как любопитните погледи на другите офицери пълзят по гърба му. Умът му отчаяно се напрягаше да разбере какво става, но той се опита да скрие тревогата си. Защо да доставя удоволствие на Грей.
— Ти наистина нямаш никакво възпитание, Грей. Такъв досадник си! — каза Питър Марлоу.
— Днес научих доста за възпитанието, мръснико — отвърна Грей. — И много се радвам, че не принадлежа към мръсната ви класа, долен мошенико. Всичките сте изнудвачи, подлеци, крадци и…
— За последен път ти казвам, Грей, затваряй си устата или ще ти я затворя аз.
Грей се помъчи да се овладее. Как му се искаше да се нахвърли срещу този високомерен мръсник, още сега, на мига. Ще го пребие, като нищо ще го пребие! Ще го смаже. Независимо от дизентерията.
— Ако някога се измъкнем оттук живи, ще те намеря и ще си уредим сметките. На всяка цена ще те намеря. Най-първо тебе.
— За мен ще е удоволствие. Но дотогава, ако чуя макар и една обидна дума от теб, ще си изпатиш здравата. — Питър Марлоу се обърна към другите офицери. — Чухте ме, нали? Предупредил съм го. Няма да позволя да ме ругае някаква си долна маймуна. — Той отново погледна към Грей. — Дръж се по-надалеч от мен.