— Нямате представа какво могат да направят аплодисментите от човека — рече Родрик повече на себе си, отколкото на тях. — Аплодисментите и възхищението. Не можете да си представите, докато не го изпитате. Там отпред, на сцената. Това е един фантастичен, опияняващ, ужасен, но и прекрасен наркотик. И той непрекъснато упойваше Шон. Непрекъснато! — Родрик изтри потта от челото и ръцете си. — Наша е цялата вина. Дано господ ни прости.
В този момент дойде неговият ред и той излезе на сцената.
— Искаш ли да отидем да седнем долу? — попита Питър Марлоу.
— Не. Дай да погледаме оттука. Никога не съм бил зад кулисите, а винаги ми се е искало.
„Дали Чен Сан не си е развързал езика точно сега?“ — питаше се Царя. Знаеше, че няма смисъл да се тревожи. Опасността бе част от играта. Затова бе подготвен — както и да се извъртеше работата. Той впери очи в сцената, в Родрик, Франк и Шон. Но погледът му неизменно се връщаше към Шон. Следеше всяко негово движение, всеки жест.
Както всички останали. Опиянен.
И Шон, Франк и погледите се сляха в едно, а всепоглъщащата страст, представяна на сцената, преля от актьорите в зрителите, разкъса ги и оголи сърцата им.
Когато последното действие свърши и завесата падна, в театъра настана пълна тишина. Зрителите мълчаха омагьосани.
— О, боже — промълви Родрик с благоговение, — това е най-големият комплимент за нас. И вие двамата напълно го заслужихте — играхте великолепно.
Завесата започна да се вдига и когато напълно откри сцената, страхотната тишина се разкъса и се понесоха овации, последваха десет биса и отново викове, а сетне Шон се изправи сам отпред, облян от животворното обожание. Накрая, сред нестихващите ръкопляскания, Родрик и Франк се появиха още веднъж да споделят триумфа: двама творци и тяхното творение — красивата жена, която бе тяхната гордост и техният неизкупен грях.
Публиката безшумно напусна театъра. Всеки си мислеше за дома, за нея, затворен в своята самотна болка. „Какво прави тя сега? Какво ли прави точно в момента?“ Ларкин го заболя най-много. „Защо, за бога, са нарекли това момиче Бети? Защо? А моята Бети? Дали… дали би… дали не е… дали не е в чужда прегръдка сега?“
И Мак. Задушаваше се от страх за Мем. „Потънал ли е корабът? Жива ли е? А синът ми — той жив ли е? А Мем — тя дали… сега не?… Толкова време мина. Боже господи, толкова време!“
И Питър Марлоу. „Какво става с Няй, несравнимата? Моя любов, любов моя!“
И всички други.
Дори Царя. И той се питаше с кого ли е тя — недосегаемата красота, която бе зърнал още съвсем юноша. Момичето, което с напарфюмирана кърпичка пред носа бе заявило, че белите вонят по-гадно и от негрите. Царя се усмихна презрително. „Ама и тя беше една стока!“ — помисли си той и се задълбочи в много по-сериозни проблеми.
Книга четвърта
Деветнадесета глава
Царя и Питър Марлоу чакаха, а тревогата им растеше все повече. Шагата закъсняваше.
— Ама че гадна нощ — каза Царя с раздразнение. — Потя се като свиня.
Двамата седяха до прозореца в ъгъла и Питър Марлоу гледаше как Царя реди пасианс. Душната, безлунна нощ тегнеше от напрежение. Дори вечното шумолене изпод бараката бе някак приглушено.
— Ако ще идва, да идва вече! — каза Питър Марлоу.
— Чудя се, какво ли е станало с Чен Сан? Можеше поне да прати някаква вест кучият му син.
За кой ли път Царя погледна навън към телената ограда. Непрекъснато чакаше знак от партизаните — те трябваше да са някъде наоколо, длъжни бяха. Но знак така и не идваше, никъде нищо не трепваше. Джунглата, подобно на лагера, спеше оклюмала и безмълвна.
Питър Марлоу размърда пръстите на лявата си ръка, свъси вежди от болка и я подпря по-удобно.
— Как е? — обърна глава към него Царя.
— Страшно боли, братко.
— Трябва да идеш да те прегледат.
— Записах се за утре.
— Ама и ти извади един късмет…
— Стават и такива работи, какво да се прави!
Това се бе случило преди два дни, докато събираха дърва извън лагера. Както се бе напрегнал заедно с още двадесет чифта потни ръце да натоварят един пън от блатото върху ремаркето, изведнъж останалите го изпуснаха и неговата ръка остана заклещена под дървото. Сякаш стоманени шипове се впиха в плътта му, костта едва не изхрущя под тежестта и той изрева от болка.
Минаха няколко минути, преди мъжете да успеят да повдигнат пъна и да освободят безчувствената ръка. После го сложиха да легне на земята. Кръвта му се процеждаше и се смесваше с блатната тиня, а мухите и милиони други насекоми мигом налетяха, обезумели от сладникавата миризма. Раната бе три сантиметра широка, почти петнадесет дълга и на места доста дълбока. Извадиха клечките, забити като кинжали в ръката, промиха раната с вода, доколкото бе възможно, и я стегнаха с турникет, после с мъка натовариха пъна на ремаркето и го помъкнаха към лагера, а той вървеше край тях, замаян от болка.
Когато стигнаха, доктор Кенеди огледа раната, намаза я обилно с йод, сложи цинков мехлем и още нещо мазно наоколо, за да не се залепи бинтът от съсирената кръв, и накрая го превърза. През цялото време Стивън го държеше за здравата ръка, а той почти губеше свяст от болка.
— Страшен късмет имаш, Марлоу! — бе отбелязал лекарят. — Няма счупване, мускулите не са засегнати, изобщо — само една разкъсана рана. Ела след ден-два да видим как върви.
В бараката се втурна Макс и Царя рязко вдигна поглед от картите.
— Лоша работа — притеснено прошепна Макс. — Грей току-що излезе от лечебницата и идва насам.
— Не го изпускайте от очи! Най-добре прати Дайно.
— Добре. — Макс хукна обратно.
— Е, Питър, какво мислиш?
— Щом Грей е излязъл оттам, значи е подушил нещо.
— Няма начин да не подуши!
— Как така?
— Ами ей-така — той има ухо в бараката.
— Не може да бъде! Сигурен ли си?
— Сигурен съм. И дори знам кой е.
Царя сложи черна четворка върху червена петица, после премести петицата върху черна шестица и освободи още едно асо.
— И кой е той?
— А, няма да ти кажа, Питър — усмихна се той сурово. — По-добре да не знаеш. Но тук има човек на Грей — в това може да бъдеш сигурен.
— Добре де, ти няма ли да направиш нещо?
— Не. Засега поне. После може да го хвърля на плъховете. — Царя се усмихна и смени темата: — Ама това със стопанството беше страхотна идея, а?
Питър Марлоу остана озадачен. Интересно, какво би направил той самият в такъв случай? Знаеше, че и Йошима има агент в лагера — същия онзи, който предаде Дейвън и още остава неоткрит, същият, който може би точно в този момент слухти за радиото в манерките. Прав бе Царя да си мълчи — така имаше по-малка вероятност да се издадат. Затова не му се обиди, че пази тайната. И все пак, струваше си да помисли кой би могъл…
— А месото… Смяташ ли, че с месото всичко ще е наред? — попита той.
— Отде да знам — отговори Царя. — То всъщност цялата тая работа е направо отвратителна, но — и това е голямо, но — бизнесът си е бизнес. Както го нагласихме накрая, излезе направо гениално.
Питър Марлоу се засмя, забравил за болката в ръката.
— Нали знаеш — първото бутче е за мен!
— На кого ще го пробуташ? Аз познавам ли го?
— Не.
— Криеш от приятеля си, а? — засмя се Царя.
— Ще разбереш, като получа стоката.
— Е, в края на краищата, нали е все месо. Щом се яде, какво толкова. Кучето как го изядохме?
— Онзи ден видях Хокинс.
— И какво?
— Нищо. И бездруго не исках да отварям дума за кучето, а и на него не му се говореше.
— Схватливо момче е той — каквото било, било! Кога най-сетне ще дойде Шагата! — Царя нервно хвърли картите на масата.
— Хей! — През прозореца надникна Текс.
— Какво има?
— Тимсън вика, че собственикът дигал пара. Колко още ще чакаме?
— Сега ще ида да го видя. — Царя прекрачи през прозореца и шепнешком заръча: — Отваряй си очите, Питър. Аз съм тука наблизо.
— Добре — отвърна Питър Марлоу, взе картите и започна да ги разбърква. Болката в ръката му прииждаше на вълни, усилваше се и отслабваше, и с всеки нов пристъп той трепваше.
Царя се запромъква през нощните сенки. Усещаше в гърба си десетките погледи, пронизващи мрака. Някои от тях бяха на неговите хора, другите — чужди и враждебни. Когато намери Тимсън, австралиецът вече бе вир-вода от притеснение.
— Хайде, друже, няма да висим тука цяла вечност!
— Къде е той?
— Като пристигне твоят човек, ще го извикам. Нали уговорката е такава. Наблизо е.
— Ти най-добре хвърляй по едно око. Или искаш да му видят сметката, а?
— Ти си гледай твоята работа, а за моята не се грижи. Пазят го добре. — Тимсън смукна от цигарата си, после я подаде на Царя.
— Благодаря — взе я той и кимна с глава към източната стена на затвора. — За ония знаеш ли?
— Ами как! — засмя се австралиецът. — И друга новина имам — Грей се е запътил насам. Наоколо е тъпкано с ченгета и всякакви типове. За една банда австралийци вече знам, а чувам, че и още една е надушила сделката. Но моите хора са завардили всичко плътно. Донесеш ли парите, връчваме ти диаманта.
— Ще почакаме още десет минути. Ако дотогава оня не дойде, ще се договаряме наново. Схемата остава същата, сменяме само подробностите.
— Дадено, друже. Ще се видим утре след кльопачка.
— Дано свършим още тая вечер!
Но не успяха да свършат — десетте минути минаха, без Шагата да се появи, и Царя отложи операцията.
На следващия ден Питър Марлоу се присъедини към навалицата пред лечебницата. Обедът току-що беше приключил и палещото слънце изгаряше въздуха, земята и всичко наоколо. Дори мухите бяха като замаяни. Той си намери място на сянка, отпусна се тежко в прахоляка и зачака. Болката в ръката му се засилваше.
Редът му дойде чак по здрач.
Доктор Кенеди кимна бегло и го покани да седне:
— Как си днес? — безучастно попита той.
— Не много зле, благодаря.
Лекарят се пресегна и опипа превръзката. Питър Марлоу изкрещя.
— Какво ти става, дявол те взел — ядоса се Кенеди. — Та аз едвам те докоснах!
— Не знам. Боли ужасно и при най-лек допир. Докторът му сложи термометър, пусна метронома и измери пулса. Ускорен — деветдесет. Лошо. Температурата — нормална. Това също е лошо. Повдигна ръката и помириса раната. От нея се носеше осезаем сладникав мирис. Лошо.
— Добре, сега ще махна превръзката. Дръж това. — Той подаде на Питър Марлоу парченце гума, което извади от дезинфекционния разтвор с хирургически щипки. — Захапи го. Ще те заболи малко, но няма как.
Изчака, докато Питър Марлоу намести гумата между зъбите си, после възможно най-внимателно започна да развива бинта. Но той бе станал част от раната и можеше да се отдели единствено с рязко дръпване. Доктор Кенеди обаче отдавна вече не бе така сръчен, както се предполагаше и както бе навремето. Питър Марлоу познаваше болката. А когато си запознат с нещо отблизо, знаеш какво да очакваш, знаеш вкуса му, отсенките. Постепенно, стиснеш ли зъби, успяваш да се потопиш в болката и тогава тя не тежи, а просто те залива и става поносима. Понякога дори приятна. Но не и при тази болка.
— О, господи — изохка той през гумата. По лицето му се стичаха сълзи и дъхът му идеше на пресекулки.
— Свърших вече — успокои го доктор Кенеди с ясното съзнание, че го лъже. Нищо повече не можеше да направи в тези условия, абсолютно нищо. Естествено, в такива случаи на пациента трябва да се постави морфин, това всеки глупак го знае, но откъде тук толкова морфин. — Дай да видим сега.
Огледа внимателно отворената рана — беше подпухнала, подута и тук-таме се забелязваха жълтеникаво-морави петна. Имаше и слуз.
— Хм — промърмори замислено той, облегна се на стола, направи колибка с пръсти, отвърна поглед от раната и се загледа пред себе си. — Така — обади се след известно време, — значи възможностите са три. — Той стана и закрачи напред-назад, привел рамене, после заговори с равен глас, сякаш четеше лекция. — При раната сега се наблюдават нови признаци. Клоистриден миозит или, с други думи, просто гангрена. Газова гангрена. Мога да я отворя и да отстраня възпалената тъкан, но това няма да помогне, защото инфекцията е дълбока. Значи трябва да изрежа част от мускулите под лакътя и тогава ръката, тъй или иначе, излиза от строя. Най-добре е да се ампутира…
— Какво!
— Да се ампутира!
Доктор Кенеди не разговаряше с пациент, той просто изнасяше лекция в стерилната зала на своя мозък.
— Предлагам гилотинна ампутация. Тогава може би ще спасим лакътната става.
— Но това е една нищо и никаква разкъсна рана — избухна отчаян Питър Марлоу. — Какво чак толкова — най-обикновена рана!
Ужасът в гласа му върна доктор Кенеди на земята и той се взря за миг в пребледнялото лице пред себе си.
— Вярно, обаче е много дълбока. Получил си отравяне на кръвта. Ако имах серум, щях да ти дам, но нямам. Ако имах сулфамиди, щях да сложа, но нямам. Мога единствено да ампутирам.
— Ти не си с всичкия си! — изкрещя Питър Марлоу. — Как така ще ампутираш заради една обикновена рана!
Ръката на лекаря се протегна като змия и щом пръстите му допряха плътта, при това точно под лакътя, Питър Марлоу извика от болка.
— Ето, виждаш ли! Това не е обикновена рана. Имаш отравяне на кръвта, което ще тръгне нагоре по ръката и ще се разпростре по целия организъм. Ако искаш да останеш жив, ще трябва да режа. Това е единственото спасение.
— Няма да позволя да ми отрежеш ръката!
— Твоя воля. Но знай, че в противен случай… — Лекарят замълча и уморено приседна. — Щом искаш да умреш, твоя работа. Сам решавай! Не мога да ти попреча. Но, за бога, момчето ми, разбери ме добре — не ти ли ампутирам ръката, с тебе е свършено.
— Няма да позволя да ме докоснеш! — Лицето на Питър Марлоу се изкриви от ярост. Усещаше, че ще убие доктора само ако посегне да го пипне. — Ти не си с всичкия си! Това е една най-обикновена рана.
— Добре, ако не ми вярваш на мене, ще попитаме и някой друг.
Кенеди извика друг лекар и той потвърди диагнозата. Едва тогава Питър Марлоу започна да осъзнава, че този кошмар не е сън — наистина имаше гангрена. „Ох, господи боже мой!“ Страхът пресуши всичките му сили и той заслуша ужасен обясненията. Гангрената се причинявала от бацили, които се размножават в плътта и причиняват смърт. Значи ей сега, в същия този момент, в ръката му се развъжда смърт. Затова трябва да се отреже. До лакътя. И то без бавене, иначе ще трябва да се ампутира цялата. Но той не бива да се безпокои. Няма да боли. Сега поне имат достатъчно етер — не е като преди.
После се озова вън от лечебницата. Ръката му — с нова превръзка — все още си беше на мястото, а бацилите в раната ставаха все повече и повече. Той закрачи надолу по склона в несвяст. Беше казал на лекарите, че ще размисли. Какво да размисли? Какво имаше да размисля? Опомни се пред американската барака. Вътре бе само Царя. Всички останали бяха по местата си и очакваха идването на Шагата. Ако изобщо дойдеше.
— Какво ти става, Питър? — попита Царя и изслуша с нарастваща тревога разказа му. — Не може да бъде! — вгледа се той ужасен в ръката, опряна на масата.
— По-скоро ще пукна, отколкото да остана инвалид! — завърши Питър Марлоу и вдигна очи към Царя. Умоляващи, неприкрити, те сякаш крещяха: „Помогни ми някак, за бога. Моля те, помогни ми!“ И Царя се опита да се постави на негово място: „Ами аз, какво бих направил аз, ако това се случеше с мен? А ето сега и диаманта… Имам нужда от помощта му. Питър на всяка цена трябва да…“
— Ей! — тревожно подвикна Макс от прага. — Шагата пристига.
— Добре, Макс. Какво става с Грей?
— Скрил се е зад ъгъла. Тимсън също знае, австралийците охраняват района.
— Добре, бягай на мястото си и си отваряй очите! Кажи и на другите.
— Отивам — каза Макс и изчезна.
— Хайде, Питър, трябва да се приготвяме — подкани го Царя.
Но Питър Марлоу не беше на себе си, седеше на стола и не помръдваше.