— Питър! — разтърси го грубо Царя. — Дигай се, хайде! Чака ни работа. Дигай се! — той го дръпна да се изправи на крака.
— Какво има, за бога?
— Шагата пристигна. Трябва да уредим сделката.
— Майната й на твоята сделка! — кресна Питър Марлоу като луд. — Майната му и на диаманта! На мен ще ми режат ръката, не разбра ли!
— Не, няма!
— Прав си, че няма. По-скоро ще пукна…
Царя го удари с опакото на ръката, после му зашлеви една тежка плесница.
Питър Марлоу млъкна и разтърси глава.
— Какво те прихвана…
— Шагата пристига. Хайде!
— Шагата ли? — неразбиращо попита Питър Марлоу. Лицето му пламтеше от шамарите.
— Да, Шагата. — Царя забеляза, че очите на англичанина отново са прикрити — значи бе дошъл на себе си… — Ох, слава богу! — изпъшка той с облекчение. — Трябваше да направя нещо, Питър! Беше се разкрещял направо като луд.
— Така ли? Извинявай, голям идиот съм.
— По-добре ли си вече? Акълът ти трябва да щрака като машинка тая вечер.
— Всичко е наред.
Питър Марлоу скочи през прозореца след Царя и острата болка, която го преряза, щом докосна земята, го зарадва. „Паникьоса се ти, глупако. Ти, един Марлоу, се паникьоса като хлапе. Ама че си глупак! Трябвало да ти отрежат ръката. Е, добре! Благодари се, че не е крак, иначе наистина ще останеш инвалид. А една ръка какво е? Нищо. Винаги можеш да си направиш изкуствена. Ами да! С кука накрая. Какво като е изкуствена. Нищо, много добре дори. Какво чак толкова?“
— Табе — поздрави Шагата и се пъхна под навеса.
— Табе — отвърнаха Царя и Питър Марлоу.
Шагата бе страшно неспокоен. Колкото повече размишляваше за сделката, толкова повече съжаляваше, че се нагърби с нея. Прекалено много пари, прекалено голям риск. Японецът душеше въздуха като хрътка.
— Усещам опасност!
— Каза: „Усещам опасност“.
— Предай му да не се безпокои, Питър. За опасността знам и съм взел мерки. Какво става с Чен Сан?
— Боговете са били благосклонни към нас и към нашия общ приятел — бързо прошепна Шагата. — Лисица е той, хитра лисица е, щом проклетата полиция го е изпуснала от клопката. — Потта се стичаше по лицето му и капеше по униформата. — Нося парите.
Царя изтръпна.
— Кажи му, стига приказки, ами да свършваме. Ей сега ще се върна със стоката.
Той намери Тимсън в сянката зад една барака.
— Готово ли е всичко?
— Готово е. — В мрака се понесе птиче изсвирване. Почти веднага се чу отговор. — Побързай, друже. Не гарантирам, че ще удържа положението още дълго.
— Добре — отвърна Царя.
След малко от тъмнината изникна строен австралиец.
— Здрасти, друже. Ефрейтор Таунзънд. Бил Таунзънд.
— Хайде да вървим.
Царя забърза обратно към навеса. Тимсън остана на пост, а хората му подсигуриха пътя за отстъпление. Долу, край ъгъла на затвора, в нетърпеливо очакване дебнеше Грей. Дайно току-що му бе прошепнал, че Шагата вече е тук. Но Грей знаеше, че преговорите няма да свършат отведнъж. Още малко, и ще удари часът на разплатата.
В бойна готовност бе и отрядът на Смедли-Тейлър. Чакаха да се извърши размяната. Тръгнеше ли Грей, потегляха и те.
Царя се шмугна под навеса. След него нервно пристъпи и Таунзънд.
— Покажи диаманта — нареди Царя.
Таунзънд разтвори парцаливата си риза и разтреперан измъкна една връв, на чийто край висеше диамантеният пръстен. Шагата го взе, насочи фенера си към камъка и го огледа внимателно — капчица ледено сияние, увиснала на мръсен канап. Той драсна по стъклото. Камъкът изскриптя и остави следа.
— Много добре, диамантът е истински — кимна Шагата към Питър Марлоу, целият облян в пот. После извади бижутерски шублер, грижливо премери камъка и отново кимна: — Четири карата е, вярно.
— Добре. — Царя се извърна: — Почакай навън с Таунзънд.
Питър Марлоу се надигна, даде знак на ефрейтора и двамата излязоха сред нощния мрак. Отвред ги пронизваха погледи. Безброй алчни погледи.
— Ама че работа — изпъшка Таунзънд. — По-добре хич да го нямах това чудо. Такова напрежение… — Той опипа връвта, за да провери дали пръстенът си е на мястото. — Слава богу, че ще се отърва най-сетне!
Вътре Царя с притаен дъх проследи с очи как Шагата отвори паласката си, хвърли на масата дебела пачка банкноти, сетне измъкна от ризата си още една, малко по-тънка, а после още и още от страничните джобове, докато на масата се натрупаха две купчини нари от по педя всяка. Царя светкавично ги преброи, а Шагата нервно се поклони и се измъкна навън. Когато се озова отново на пътеката, с облекчение пое дъх, намести пушката си и закрачи по-спокойно.
До ъгъла на бараката се сблъска с Грей, отправил се почти тичешком към навеса. Грей изруга и бързо отмина нататък, без да даде ухо на потока ругатни, които избълва японецът. Но този път Шагата не се втурна, както би било редно, след мръсния военнопленник, за да налее малко възпитание в тъпата му глава. Беше доволен, че всичко мина благополучно, и нямаше търпение да се върне на поста си.
— Ченгета! — тревожно предупреди Макс през брезента.
Царя сграбчи парите и изскочи изпод навеса.
— Изчезвай! Кажи на Тимсън, че парите са у мен. Ще се разплатим тая нощ, като се поуталожат нещата — прошепна той на австралиеца.
Таунзънд се изгуби в мрака.
— Хайде, Питър!
Двамата хлътнаха в изкопа под бараката в мига, когато Грей се показа иззад ъгъла.
— Хей, вие там! Не мърдайте! — изкрещя той.
— Слушам, сър — обади се уставно Макс от тъмнината и се изпречи насреща му. До него се изправи Текс и двамата прикриха бегълците.
— Не вие! — опита се да ги заобиколи Грей.
— Ама нали искахте да спрем — невинно запита Макс и отново застана на пътя му.
Бесен, Грей ги изблъска настрана и се мушна под бараката.
Царя и Питър Марлоу вече бяха минали през окопа и излизаха от другата страна. Грей се втурна по петите им, но група мъже преградиха пътя му. Той успя само да види, че двамата се втурнаха покрай стената на затвора и наду свирката си. Пътят им в тази посока бе отрязан — от затвора чак до телената ограда беше изпънала гъст кордон лагерната полиция.
— Давай оттук — посочи Царя.
Двамата скочиха през прозореца в австралийската барака. Вътре никой не им обърна внимание, но издутата риза на Царя не остана незабелязана. Прекосиха тичешком помещението и изскочиха навън, където неколцина австралийци го прикриха точно в мига, когато Грей стигна задъхан, до прозореца и ги зърна на прага. Той хукна да заобиколи бараката. Австралийците скриха отстъплението им.
— Накъде избягаха? — кресна Грей. — Казвайте бързо! Посрещна го хор от гласове:
— Кой, сър? Кой е избягал?
Грей ги разблъска и изскочи на открито.
— Всички са по местата, сър — дотича да му доложи един полицай.
— Добре. Те не могат да се измъкнат, а и няма да се осмелят да оставят някъде парите. Сега ще стегнем обръча. Кажи на другите.
Царя и Питър Марлоу се спуснаха бегом покрай стената на затвора, но на ъгъла спряха като заковани — на мястото, дето друга група австралийци трябваше да пресече пътя на преследвачите, чакаха полицаи. Петима.
— Да го вземат мътните! — изруга Царя.
— Сега накъде?
— Давай обратно!
Хукнаха бързо назад, а Царя през цялото време се мъчеше да разбере какво не е наред. Сетне изведнъж проумя. Четирима мъже с кърпи на лицата и дебели тояги в ръце пречиха пътя им.
— Дай тук мангизите, приятелче, да не ти се случи нещо лошо!
Царя кривна встрани, после неочаквано се хвърли напред, цапардоса единия от нападателите и ритна друг в слабините. Питър Марлоу не изоставаше. Преглътна с мъка крясъка, надигнал се в гърдите му, когато тоягата се стовари върху болната му ръка, отби удара и измъкна тоягата от нападателя. Четвъртият си плю на петите и тъмнината го погълна.
— По дяволите! — изпъшка Царя. — Давай да се измъкваме оттука.
И те отново хукнаха. Отвсякъде ги сподиряха погледи. Всеки миг щеше да последва ново нападение.
— Внимавай! Грей!
Втурнаха се назад, покрай една от бараките, сетне се пъхнаха отдолу и останаха там неподвижни, а сърцата им биеха до пръсване. Съвсем наблизо се носеше тропот от забързани стъпки, долитаха откъслеци от яден шепот:
— Насам, тука някъде са! Бързо! Трябва да ги пипнем преди ченгетата!
— Целият лагер е по петите ни, мамицата им мръсна! — изпсува Царя.
— Дай да заровим парите тук — предложи Питър Марлоу. Нищо друго не можеше да измисли.
— Не, много е рисковано. Ще ги намерят моментално. Ах, мамка му, всичко вървеше като по часовник! Само дето това копеле Тимсън ни сви номер. — Царя изтри потта и мръсотията от лицето си. — Хайде, готов ли си?
— Накъде?
Царя не отговори. Изпълзя безшумно изпод бараката и потъна в мрака. Прекоси пътеката, без да се оглежда, и скочи в дълбоката канавка до телената ограда. Питър Марлоу го следваше неотлъчно. Двамата пълзешком се изравниха с американската барака, спряха и седнаха да си поемат дъх. Около тях, над тях, отвред се чуваше разпален шепот.
— Какво става?
— Царя и Марлоу си плюли на петите. Носят хиляди долари!
— Давай, може да ни излезе късметът!
— Бързо по петите им!
— Парите, да пипнем парите!
Грей стоеше и чакаше по-точни сведения. Но сведения получаваше и Смедли-Тейлър. Също и Тимсън. Ала никой не знаеше нищо със сигурност. Тимсън ругаеше и насъскваше хората си да открият двамата бегълци, бързо, преди да са ги пипнали Грей или групата на Смедли-Тейлър.
— Парите трябва да дойдат при нас!
От своя страна хората на полковника изчакваха. Те следяха австралийците на Тимсън, но паниката започваше да обхваща и тях. Къде изчезнаха тия двамата? Къде да ги търсят сега?
Грей също изчакваше. Двата пътя за бягство — в северна и в южна посока — бяха завардени. Всичко бе само въпрос на време. Ето, обръчът вече се затяга. Няма да му се изплъзнат. И парите ще са у тях, като ги пипне. Няма да се осмелят да ги скрият. Къде ти — в тая бъркотия! Сума пари са това! Но той не подозираше какво му готви Смедли-Тейлър. Нито пък Тимсън.
— Погледни там — предпазливо надигна глава Питър Марлоу и се взря в тъмнината.
Царя присви очи. Кордонът полицаи вече бе само на петдесетина метра от тях. Обърна се на другата страна: безброй сенки кръстосваха мрака — забързани, вторачени, настървени.
— Добре се наредихме! — отчаяно изпъшка той. Тогава погледът му се спря върху телената ограда. В джунглата отвъд нея цареше мрак. От външната страна на мрежата крачеше часови. Добре, значи остава крайният вариант — всичко или нищо.
— Дръж! — Той измъкна парите и ги натика в ръцете на Марлоу. — Бягай през оградата! Аз ще те прикривам, това е последната ни надежда.
— Няма да успея! Часовият ще ме види!
— Нямаме избор!
— Не мога, няма да успея!
— Промъкваш се, заравяш ги и се връщаш обратно по същия път! Аз ще те прикривам. Друг изход нямаме, разбери!
— Оня направо ще ме застреля. Ей го къде е — на две крачки! — простена Питър Марлоу. — Дай да се откажем!
Той се огледа наоколо с безумната надежда да открие друг път за бягство и при внезапното непредпазливо движение блъсна ръката си, за която беше забравил, в стената на канавката. Изохка от болка.
— Слушай, Питър! Ако спасиш парите, аз ще ти спася ръката — побърза да обещае в отчаянието си Царя.
— Какво ще направиш?
— Чу ме! Тръгвай!
— Но как ще успееш да…
— Давай! — прекъсна го грубо Царя. — Само при условие, че спасиш мангизите!
Питър Марлоу впери за секунда поглед в Царя, после се измъкна от канавката, хвърли се към оградата и се промуши отдолу. Всеки миг очакваше куршум в главата. В същия момент Царя хукна към пътеката, спъна се нарочно и с гневен стон се строполи в праха. Часовият мигом се загледа натам, изсмя се подигравателно и когато отново се обърна, мярна само една сянка, която можеше да бъде всичко. Но в никакъв случай човек.
Питър Марлоу впи нокти в пръстта, пропълзя като див звяр сред усойния храсталак, затаи дъх и замря. Часовият идваше все по-близо и по-близо — ето кракът му стъпи на сантиметър-два от ръката на Питър Марлоу, после я прекрачи и бавно се отдалечи. Питър Марлоу събра сили и потъна дълбоко, дълбоко в храсталака, пет, десет, двадесет метра, все по-навътре в спасителния мрак. Най-сетне в безопасност! Тогава сърцето му сякаш отново заби и той трябваше да спре, за да си поеме дъх, да спре заради сърцето и болката в ръката. Ръката, която щеше да бъде спасена. Царя даде обещание — значи ще я спаси!
Остана да лежи прилепен до земята, отправил молитва за още живот, за още сили, за Царя.
Царя си отдъхна — Питър Марлоу бе успял. Стана и започна да се изтръсква от праха. В същия миг Грей и един полицай се озоваха до него.
— Не мърдай!
— Кой, аз ли? А, вие ли сте. Добър вечер… капитан Грей. — Царя се направи, че едва сега разпознава Грей в тъмнината. — Не ме пипай! — отмести той ръката на полицая, стиснала го за рамото.
— Арестуван си!
Грей бе целият потен и прашен.
— За какво… капитане?
— Претърсете го, сержант.
Царя спокойно се подчини. Сега вече парите не бяха у него и Грей нямаше за какво да се захване.
— Няма нищо, сър — докладва полицаят.
— Претърсете канавката! — нареди Грей и се обърна към Царя: — Къде е Марлоу?
— Моля? — вежливо попита Царя.
— Марлоу къде е, питам? — изрева Грей. „У тая свиня парите ги няма, Марлоу също го няма…“
— Ами може би се разхожда някъде из лагера… сър. Царя отговаряше любезно, но мисълта му нито за миг не се откъсваше от Грей и опасността, която дебнеше наоколо — усещаше, че тя не е отминала напълно. Недоброжелателни сенки се таяха край стената на затвора, хвърляха бърз поглед към тях и пак изчезваха.
— Къде са парите? — питаше Грей.
— Какви пари?
— Парите от продажбата на диаманта!
— Какъв диамант… сър?
Грей осъзна, че за момента губи играта. И ще я изгуби съвсем, ако не намери Марлоу с парите. „Е, добре, копеле — помисли си той, бесен от яд. — Добре. Ще те пусна, но ще те следя по петите и ти сам ще ме заведеш при Марлоу.“
— Свободен си — каза Грей. — Този път се измъкна, но ще ми паднеш в ръчичките!
Царя тръгна по пътеката и през цялото време се подсмихваше вътрешно. „Мислиш, че ще те отведа при Питър, а, Грей? Е, ама ти си толкова хитър, та чак си наивен!“ В бараката намери Макс и Текс. Двамата трепереха от напрежение.
— Какво стана? — попита Макс.
— Нищо. Иди намери Тимсън. Кажи му да чака под прозореца. Искам да говоря с него. Вътре да не влиза, че Грей още дебне.
— Ясно.
Царя сложи кафе. Мозъкът му отново работеше усилено. Как да стане сега размяната? Какво да прави с Тимсън? Как да се изплъзне от Грей?
— Викал си ме, друже?
Царя не се извърна към прозореца, а само хвърли поглед към помещението. Американците разбраха намека и тръгнаха да излизат. Царя проследи с очи Дайно и се усмихна в отговор на киселата му усмивка.
— Ей, Тимсън — каза той, зает с кафето.
— Кажи, приятел.
— Заслужаваш да ти прережа гърлото.
— Не съм виновен аз, друже. Нещо се объркаха конците…
— Така де — искаше да пипнеш и парите, и диаманта.
— Не е престъпление да пробва човек, друже — ухили се Тимсън. — Друг път няма да се повтори.
— Ще видим!
Царя харесваше Тимсън. „Бързо чатка, проклетникът! Пък и вярно, не е престъпление да пробва човек, особено при такъв залог.“ А и Тимсън все още му трябваше.
— Ще направим замяната денем. Тогава е по-спокойно. Ще пратя да ти кажат кога.
— Добре, друже. Къде е англичанчето?
— Кое англичанче?
Тимсън се засмя.
— Ще се видим утре тогава.
Царя си изпи кафето и повика Макс да пази нещата. После предпазливо изскочи през прозореца и се отправи на прибежки към затвора, като гледаше да не излиза от сенките. Внимаваше да не го забележи някой, но не много, и доволен се усмихна, като усети Грей по петите си. Все пак продължи да се преструва най-старателно, че отива някъде тайно — връщаше се през бараките, свиваше ту наляво, ту надясно. Грей го следваше като хрътка и малко по малко Царя го отведе до вратата на затвора, после в двора и накрая вътре в сградата. Запъти се към килията на четвъртия етаж, озърна се предпазливо, преди да влезе, и остави вратата леко открехната. После на всеки четвърт час надничаше загрижено навън и това продължи, докато не пристигна Текс.