Цар Плъх - Джеймс Клавелл 39 стр.

— Сега ще поизчистя малко раната, ясно?

— Какво? — опита да се съсредоточи Питър Марлоу.

— Ще ти сложа антитоксин.

— Трябва… да ида в болницата! Време е вече… Режете, казвам ви… — несвързано промълви Питър Марлоу и пак изгуби съзнание.

— Още по-добре — рече Тимсън и когато спринцовката беше готова, инжектира морфин.

— Помагай сега! — безцеремонно се обърна той към Царя. — Бърши тая идиотска пот, да не ми влиза в очите.

Царя послушно взе една кърпа.

Тимсън изчака, докато морфинът подействува, после свали превръзката и оголи раната.

— Божичко! — Плътта около раната бе подпухнала и мораво-зеленикава на цвят. Вече е късно май!

— Ужас! — възкликна Царя. — Нищо чудно, че почти беше превъртял, горкият.

Стиснал зъби, Тимсън внимателно изряза най-гноясалата част от полуразложената кожа, после бръкна по-надълбоко и старателно проми раната. Накрая посипа обилно сулфамид и грижливо превърза ръката. Като свърши, изпъшка и се протегна.

— Ох, заболя ме гърбът! — Той огледа блесналата от чистота превръзка и се обърна към Царя: — Имаш ли някакъв парцал?

Царя грабна една риза от окачалката и му я подаде. Тимсън отпра ръкава, откъсна едно неравно парче и го намота върху превръзката.

— Това пък защо е? — недоумяващо попита Царя.

— За камуфлаж — обясни Тимсън. — Да не си представяш, че Питър ще тръгне из лагера с нова беличка превръзка и няма да се намерят разни любопитни доктори и ченгета да попитат откъде я има?

— А, ясно!

— Е, браво, напредваш!

Царя не даде ухо на подигравката. Само като си представеше раната, миризмата, кръвта, едва се сдържаше да не повърне. Пък и тия съсиреци и слузта по превръзката, метната на пода…

— Хей, Текс, я махни тая гадост оттука!

— Кой, аз ли? Защо пък точно…

— Изхвърли я, казах!

Текс вдигна с два пръста превръзката и я изнесе навън. Едва успя да разбута с крак рохкавата земя и да я зарови, и повърна. Като се прибра отново в бараката, въздъхна с облекчение:

— Слава богу, че рядко ми се случва.

Тимсън с треперещи ръце напълни спринцовката и се наведе над Питър Марлоу.

— Гледай тук! Гледай, дяволите те взели — изръмжа той, като видя, че Царя извръща глава. — Ако не дойде Стивън, ще трябва ти да я слагаш. Инжекцията е венозна, ясно ли е? Намираш вената, после вкарваш иглата и дръпваш лекичко да влезе малко кръв в спринцовката. Ето така. Тогава значи си улучил вената. После почваш да инжектираш антитоксина, но не бързо — трябват ти около три минути за кубически сантиметър.

— Глупости, къде ти ще мога да го правя това! — потръпна от отвращение Царя, едва изчакал Тимсън да измъкне иглата и да притисне мястото на убождането с малко памук.

— Ако искаш да го оставиш да умре, твоя си работа. — Тимсън целият бе плувнал в пот. На него също му се гадеше. — Като си помисля само, че баща ми искаше да ме прави лекар… — Той бутна Царя настрана, подаде глава през прозореца и повърна.

— Направи ми малко кафе, за бога!

Питър Марлоу се размърда в полусън.

— Хей, друже — надвеси се над него Тимсън. — Ще се оправиш, ще видиш. Разбираш ли ме?

Питър Марлоу поклати леко глава и повдигна болната си ръка. Взря се за миг в нея, без да вярва на очите си, после прошепна:

— Какво стана? Та тя… тя още си стои!

— Естествено, че си стои — гордо се обади Царя. — Просто ти сложихме лекарствата — антитоксин и другите му там работи. Ние двамата с Тимсън.

Питър Марлоу го изгледа, устните му се раздвижиха, но звук не се чу. Накрая успя да прошепне:

— Още… стои. — След това вдигна дясната си ръка и опипа с нея другата — онази, която трябваше да отрежат, а не беше отрязана. Когато се увери, че не сънува, отпусна се на възглавницата, плувнал в пот, затвори очи и заплака. Сетне потъна в сън.

— Горкият — обади се Тимсън, — той си е мислел, че е на масата да го режат.

— Колко време му трябва, за да дойде на себе си?

— Час-два. Слушай сега, инжекция трябва да му се слага на всеки шест часа, докато отровата не излезе — обясни австралиецът. — Още поне четиридесет и осем часа, да речем. И превръзката да се сменя всеки ден. Ще ръсите и сулфамид, разбира се. Но запомни добре: инжекциите не бива да се спират. И не се чуди, ако почне да повръща. Антитоксинът сигурно ще даде реакция, и то доста силна, първата доза я сложих голяма.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Това мога да ти кажа едва след десетина дена. Тимсън взе чантата, уви сапуна, спринцовката, серума и сулфамида в пешкира и ги пъхна вътре.

— Сега да си оправим сметките, а?

Царя извади пакета цигари, подарък от Шагата.

— Ще запалиш ли една?

— Всякак.

— Дай да уредим и тия пари заедно със сметката за диаманта — деловито предложи Царя, след като дръпна от цигарата.

— А, не, приятел. Доставих ти стоката и си искам парите. Това няма нищо общо с другото — рязко възрази Тимсън.

— Какво толкова, ако почакаш ден-два?

— Пари имаш достатъчно, а и печалбата от… — Изведнъж се сети каква е работата и млъкна. — Ааа! — ухили се широко той и посочи с пръст Питър Марлоу. — Няма парички, докато приятелчето не отиде да ги вземе, така ли?

Царя изхлузи часовника от китката си.

— Искаш ли гаранция?

— А, не, друже, имам ти доверие. — Тимсън изгледа Питър Марлоу. — Е, май куп неща зависят сега от тебе, синко… — Той се извърна отново към Царя, присвил хитро очи, и добави: — Значи и аз ще имам повечко време, нали така?

— За какво? — невинно попита Царя.

— Хайде, хайде! Много добре знаеш, че пръстена го задигнаха. А в лагера само ти можеш да уредиш тая сделка. Иначе да не мислиш, че щях да ти го оставя? — Усмивката му бе просто ангелска. — Значи дава ми се време да открия крадеца, нали така? Щото, ако той дойде първо при тебе, ти нямаш пари да му платиш. А без пари ще видиш пръстена на кукуво лято. Няма ли пари, няма да има и сделчица. — Тимсън замълча за миг, после дружелюбно продължи: — Разбира се, ти би могъл да ми кажеш, като дойде оня мръсник. В края на краищата пръстенът е моя собственост, нали така?

— Така — сговорчиво се съгласи Царя.

— Но ти няма да го направиш — въздъхна Тимсън, — Свършиха вече честните хора, свършиха… — Той се надвеси над Питър Марлоу, измери пулса му и каза: — Хм, доста е ускорен.

— Благодаря ти за помощта, Тим.

— Няма защо, друже. И аз имам капиталовложения в нещастника, нали така? И ще бдя над него като орлица, няма начин!

Той се изхили и си тръгна.

Царя направо умираше от умора. Изпи едно кафе да се посъвземе малко, отпусна се на стола и скоро се унесе в сън.

Събуди се внезапно и погледна към леглото. Питър Марлоу не спеше.

— Здрасти — немощно се обади той.

— Как се чувстваш? — Царя стана и се протегна.

— Отвратително. Страшно ми се гади. Знаеш ли… аз… просто не знам как да ти се…

Царя запали последната цигара от пакета и му даде да си дръпне.

— Заслужи си го, момчето ми.

Докато Питър Марлоу пушеше, Царя му разказа как са го лекували и какво трябва да правят отсега нататък.

— Това може да стане единствено при полковника — реши Питър Марлоу. — Мак ще ме буди и ще ме води дотам, а през останалото време ще си лежа в бараката.

Внезапно му се пригади и Царя с разтреперани ръце му подложи едно от канчетата си.

— Остави го тука да ми е подръка — поръча Питър Марлоу и изведнъж се сепна: — Ами парите! Какво стана с парите? Взех ли ги?

— Не, припадна преди да минеш оградата.

— Ох, не знам дали ще мога да отида още тая вечер.

— Спокойно, Питър. Ще идеш, щом се пооправиш. Сега не бива да рискуваш.

— Няма ли да пропадне сделката?

— Не. Не се тревожи за това.

Питър Марлоу отново взе да повръща. Когато пристъпът спря, видът му беше ужасен.

— Странно, много особено нещо сънувах — каза той и потисна още един напън. — Сънувах, че се карам страхотно с Мак, полковника и стария отец Донован. Добре, че не е било наистина. — Повдигна се с мъка на здравата си ръка, но се олюля и отново се отпусна в леглото. — Помогни ми да стана, моля те!

— Лежи си спокойно, има време. Още е посред нощ.

— Ей, приятел!

Царя отиде до прозореца и впери поглед в мрака навън. Едва различи силуета на дребничкия човечец клекнал до стената.

— Бързо — прошепна той. — Нося камъка.

— Ще трябва да почакаш — каза Царя. — Мога да ти дам парите най-рано след два дни.

— Долно копеле! Защо не ми…

— Виж какво, негоднико — ядоса се Царя, — ако искаш да изчакаш два дни, чакай! Ако не, пръждосвай се по дяволите!

— Добре, два дни.

Мъжът изпсува гневно и изчезна.

Царя чу стъпките му да заглъхват в далечината, а след още миг други стъпки, втурнали се подире му. Последва тишина, нарушавана само от напева на щурците.

— Какво искаше тоя? — попита Питър Марлоу.

— Нищо — отвърна Царя. Питаше се дали крадецът е успял да избяга, но знаеше, че каквото и да се случи, накрая диамантът пак ще дойде в неговите ръце. Стига само парите да са налице.

Двадесет и втора глава

Цели два дни Питър Марлоу води битка със смъртта, но волята му за живот не го напусна нито за миг и той оцеля.

— Питър — побутна го леко Мак.

— Да, Мак?

— Време е.

Мак му помогна да стане и двамата заедно — младостта, опряна на старостта — слязоха по стъпалата и се отправиха в мрака към постройката, където спеше Ларкин.

Стивън бе вече там. Питър Марлоу легна и се остави отново на милостта на иглата. Едва се удържаше да не изкрещи — Стивън беше внимателен, но иглата бе ужасно тъпа.

— Готово — каза санитарят. — Чакай сега да ти премеря температурата.

Той му пъхна термометъра в устата, после махна превръзката и огледа раната. Отокът бе спаднал и мораво-зеленикавите петна бяха изчезнали. Чисти, твърди струпеи покриваха раната. Стивън сложи още сулфамид.

— Много добре! — Доволен беше от резултатите на лечението, но иначе денят му бе минал ужасно. „Ама че е мръсник тоя сержант Флеърти — мислеше си той. — Гаден човек! Знае, че не мога да понасям да ходя там, а все мен праща.“ — Лоша работа! — каза си Стивън на глас.

— Какво има? — разтревожиха се внезапно и тримата.

— Нещо не е наред ли? — попита Питър Марлоу.

— А, не, миличък. За друго си говорех. Я да видим сега температурата. — Той извади термометъра и се усмихна, като видя градусите.

— Нормална. Всъщност мъничко над нормалната, но това не е страшно. Късметлия си ти, голям късметлия! — Сетне вдигна празната бутилка от антитоксина: — Току-що сложих последната доза. — Измери пулса. — И това е добре. Имате ли един пешкир? — погледна той към Мак.

Мак намери кърпа, Стивън я намокри със студена вода и я сложи върху челото на Питър Марлоу.

— Вземи и това — подаде му той два аспирина. — Ще ти помогнат малко, миличък. Хайде, почивай си сега. Стивън стана, въздъхна и оправи саронга около бедрата си.

— Аз повече нищо не мога да направя — обърна се той към Мак. — Питър е много изтощен. Трябва да му давате бульон и колкото може повече яйца. Грижете се добре за него. — Той отново плъзна поглед по излинялото тяло на Питър Марлоу. — За тия два дни е свалил най-малко шест-седем килограма, а това е много за него. Като го гледам така, сега я тежи петдесет килограма, я не, горкият. При тоя ръст това е нищо.

— Е… благодаря, Стивън — неловко продума Ларкин. — Много… много сме ти задължени.

— Радвам се, че можах да помогна — бодро отвърна Стивън и вдигна една къдрица, паднала на челото му.

Мак хвърли поглед към Ларкин.

— Ако има нещо, което…, ако можем да направим нещо за теб, обади се.

— Много сте любезни с мен. Вие и двамата сте толкова мили — кокетно рече Стивън, нагласи медальона, който висеше на врата му, и с възхищение изгледа полковника. Мак и Ларкин се притесниха още повече. — Дали може да отидете вместо мен за хлебарки утре? Вечно ще съм ви благодарен. Не мога да ги понасям тези вонящи гадини — отвратителни са! — потръпна от погнуса той. — Не знам, дали ще може?

— Разбира се, Стивън — кисело отвърна Ларкин.

— Е, до утре заран тогава — измърмори с половин уста Мак и се дръпна леко назад, за да избегне докосването на Стивън. Ларкин обаче не бе достатъчно бърз и санитарят обгърна с ръка кръста му и нежно го потупа.

— Лека нощ, мили мои. Толкова сте добри към мен! Когато той си отиде, Ларкин изгледа строго Мак.

— Само да кажеш на някого, и ще ти скъсам ушите.

— Е, е, успокой топката — изхили се Мак. — Ама на теб май ти хареса, а? Така ми се видя. — Той се надвеси над Питър Марлоу, който бе наблюдавал цялата сцена от леглото: — Какво ще кажеш, а, Питър?

— Уредихте се и двамата, така мисля аз — усмихна се немощно Питър Марлоу. — На него му плащат за това, което прави, ама вие не, и двамата се надпреварвате да му благодарите и си предлагате услугите. Изкушавате горкия човек. Само че да пукна, ако мога да разбера какво толкова намира в дъртаци като вас!

— Ехе — ухили се Мак на Ларкин, — оправи се болникът. Сега остава да понапълнее малко, и готово.

— Колко дни минаха от първата инжекция — два или три? — попита Питър Марлоу.

— Два.

— Само два дни! — „Два дни, а сякаш бяха две години! Утре трябва вече да ида за парите.“ Същата вечер след проверката отец Донован дойде да поиграят бридж. Питър Марлоу им разказа как сънувал, че се кара с тях, и всички много се смяха.

— Ех, моето момче — рече Мак, — като има треска човек, какви ли не номера може да му погоди мозъкът.

— Така е — подкрепи го отец Донован, после се усмихна на Питър: — Радвам се, че ръката ти се излекува.

— Има ли нещо, което да става тук, и ти да не го знаеш, отче? — усмихна се в отговор той.

— Има ли нещо, което да става тук, и бог да не го знае? — Донован бе изпълнен с вяра и благост. — Господ се грижи за всички ни. Дори за вас тримата! — засмя се той.

— Иди да пазиш. Ще чуем новините и ще вървим да лягаме.

Ларкин наблюдаваше пътеката, а Питър Марлоу седна пред бараката и също се опита да бъде от помощ. Два дни! Някое и друго убождане с иглата, и ето го сега излекуван и ръката му — спасена. Един-два странни, преживени сякаш насън дни, и сега отново всичко е наред.

Вестите бяха изключително добри и те бързо се разотидоха да спят. Сънят им бе спокоен и лек.

Призори Мак влезе в кокошарника и намери в полога три яйца. Взе ги, отиде в кухнята, направи омлет с малко ориз, запазен от вечеря, и му сложи парченце чесън за аромат. После го занесе в бараката, събуди Питър и го изчака, докато изяде всичко.

— Ей, момчета! — извика той. — Пристигна поща!

Сърцето на Мак се сви: „Господи, дано има писмо и за мен!“

Но писмо за Мак нямаше.

Писмата бяха общо четиридесет и три за десетте хиляди пленници. За трите години, прекарани тук, японците бяха носили поща само два пъти — шепа писма за целия лагер. И три пъти им бяха разрешили да пратят по една картичка — не повече от двайсет и пет думи: Но дали картичките действително са били изпратени, това никой не знаеше.

Писмо получи Ларкин — първото, откакто бе в Чанги. Носеше дата втори април 1945 — значи отпреди четири месеца. Останалите писма бяха кое на три седмици, кое на повече от две години. Ларкин прочете писмото веднъж. След това излезе при Мак, Питър Марлоу и Царя, които седяха отвън пред вратата, и зачете на глас: