Цар Плъх - Джеймс Клавелл 40 стр.

Ларкин вдигна поглед:

— Изрежда още десетина жени. Но мъжете им до един са мъртви. Всички освен Тимсън.

— Карай нататък, момчето ми — подкани го бързо Мак, усетил агонията, изписана в очите на полковника.

Ларкин замълча за миг, после каза:

— Няма подпис и е… почеркът на плика е на майка ми. Какво ли е станало, как мислите?

— Нали ги знаеш жените — обади се Мак. — Сигурно го е пъхнала в някое чекмедже, а след време майка ти го е намерила случайно и го е пуснала, без да го чете и без да я пита. Нали ги знаеш майките какви са? Бети вероятно го е забравила и на следващия ден, като се е почувствала по-добре, е написала друго.

— И какво значи това: „Моли се за мен“? — каза Ларкин. — Знае, че се моля всеки ден. Какво става? Да не е болна?

— Няма защо да се безпокоиш, полковник — опита се да го успокои Питър Марлоу.

— Какво разбираш пък ти от тези работи? — неочаквано избухна Ларкин. — Как да не се безпокоя, я ми кажи?

— Е, ти поне знаеш, че жена ти е добре, и дъщеря ти също. Бъди благодарен и на това! — повиши глас и Мак, без да може да сдържа повече мъката си. — Ние пък въобще нямаме вести. Ти си направо щастливец! — Той стана и се отдалечи ядосан.

— Извинявай, Мак! — втурна се след него Ларкин и го хвана за ръката. — Извинявай! Нали знаеш… след толкова време…

— Ех, момчето ми, не си виновен ти. С нищо не си ме обидил. Аз трябва да се извиня. Направо умирам от завист. Мразя ги тия писма!

— Виж, тук си прав — обади се и Царя. — Просто да откачиш от тия истории. Който получи — полудява. Който не получи — и той. Само неприятности си имаме с тях.

Привечер, точно след кльопачка, всички американци се събраха в бараката.

Накрая се появи и Курт, остави една тава на масата и се изплю на пода.

— Тук са девет, аз вече си взех моите десет процента. Той се изплю още веднъж и излезе.

Всички втренчиха погледи в тавата.

— Аз май ще повърна — каза Питър Марлоу.

— Няма да си единственият — успокои го Царя.

— Не знам. Ако питаш мене, съвсем като заешки бутчета са. Малки, вярно, ама иначе са съвсем като заешки — отбеляза Макс и се прокашля.

— Искаш ли да ги пробваш? — попита Царя.

— А, не! Казах само, че ми приличат на заешки. Не може ли и аз да имам мнение.

— Ей, богу, въобще не съм си представял, че ще дойде време да ги продаваме — обади се Тимсън.

— Такъв глад ме гони, че ако не знаех… — запъна се Текс. — Пък и толкоз месо накуп не съм виждал, откакто изядохме онова куче…

— Кое куче? — подозрително попита Макс.

— А, това беше… преди години — бързо съобрази Текс. — През… четиридесет и трета.

— Ааа!

— Брей, да му се не види! — Царя не можеше да откъсне очи от тавата. — Съвсем наред изглежда. — Той се наведе да помирише месото, но все пак гледаше да не се доближи твърде много. — И мирише добре…

— Може да изглежда добре — прекъсна го кисело Байрън Джоунс, — ама си е от плъхове.

Царя дръпна бързо глава назад.

— Ти пък какво само натякваш, кучи сине! — скара се той всред общия смях.

— Ами плъхове са си, по дяволите. Както го бяхте подкарали, на човек лигите му да потекат!

Питър Марлоу взе с два пръста един бут и грижливо го уви в бананов лист.

— Аз си взимам моя дял — каза той и си тръгна. Като се прибра в бараката, отиде до Юърт и прошепна високо:

— Тая вечер ни чака угощение.

— Какво си намерил?

— Трай си. Нещо специално.

Знаеше, че Дринкуотър ги чува, затова сложи скришом банановия лист на полицата и каза на Юърт:

— Ей, сега ще дойда.

Върна се след половин час. Банановият лист бе изчезнал, нямаше го и Дринкуотър.

— Юърт, ти излиза ли от бараката? — попита той.

— За малко само. Дринкуотър ме помоли да му донеса вода. Каза, че му било адски зле.

Тогава Питър Марлоу прихна в луд смях и всички решиха, че нещо е превъртял. Успокои се едва когато Майк го разтърси.

— Извинявайте, просто ми стана смешно — каза той. След известно време Дринкуотър се върна, а Питър Марлоу се направи на страшно притеснен, че му е изчезнало нещо за ядене. Дринкуотър също взе да се тюхка и макар че още се облизваше, рече съчувствено:

— Ама че мръсен номер!

Питър Марлоу пак избухна в истеричен смях и се тръшна на леглото. Скоро обаче смехът го изтощи и умората му се сля с изтощението от последните дни. После заспа и в съня му Дринкуотър лакомо унищожаваше цели купища малки бутчета, а той го гледаше отстрани и чуваше как Дринкуотър непрекъснато повтаря: „Какво си ме зяпнал? Страшно са вкусни, страшно!…“

— Един американец те чака отвън, Питър — разтърси го Юърт. — Иска да говори с теб.

Питър Марлоу се чувствуваше много отпаднал и пак му се гадеше, но се надигна.

— Къде е Дринкуотър?

— Не знам. Измете се, като те прихванаха бесните.

— А, добре! — Питър Марлоу се засмя отново. — Страхувах се да не съм сънувал.

— Какво? — изгледа го изпитателно Юърт.

— Нищо, нищо.

— Какво ти става, Питър? Много си особен напоследък.

Под стрехата на бараката го чакаше Текс.

— Пит — прошепна той, — праща ме Царя. Закъсняваш.

— Дявол да го вземе! Съжалявам, заспал съм.

— Да, и той така си помисли. Поръча да ти кажа: „Време е вече.“ — Текс вдигна загрижено вежди. — Ти как си, добре ли си?

— Добре съм. Малко съм слаб още, но ще се оправя. Текс кимна за сбогом и изчезна. Питър Марлоу разтърка очи, слезе по стъпалата, пресече асфалтовата пътека и застана под един душ. От хладните струи тялото му сякаш черпеше нови сили. Като се посъвзе, напълни манерката и се отправи към тоалетните. Избра си оградата. Лунният сърп бе тънък като косъмче. Изчака, докато наоколо не остана никой, после бързо притича през голата поляна, мушна се под телта и потъна в джунглата. Тичаше приведен на четири, защото по пътеката между дърветата и оградата винаги сновеше караул. Цял час търси мястото, където бе скрил парите. Намери го, седна, събра дебелите пачки, нареди ги около кръста си, вдигна долния край на саронга и го подпъхна нагоре. Вместо до земята, сега той стигаше до коленете му и сгънат на две, скриваше неестествената издутина.

После цял час чака от външната страна на оградата, точно срещу тоалетните, докато намери сгоден момент да се промъкне обратно. Клекна над една дупка да си поеме дъх и да му се поуспокои малко сърцето. След това взе манерката и си тръгна.

— Здрасти, друже — изскочи насреща му от сенките Тимсън и се ухили. — Прекрасна нощ, а?

— Да — отвърна Питър Марлоу.

— Идеална е за разходки.

— Така ли мислиш?

— Имаш ли нещо против да те придружа?

— Не, напротив, Тим. Много ми е драго, че ще бъдеш с мен. Така ще съм сигурен, че няма да си имам разправии с разни разбойници.

— Прав си, друже. Бързо схващаш!

— И ти не падаш по-долу, мошенико. — Питър Марлоу го потупа дружески по рамото. — Знаеш ли, май още не съм ти благодарил за лекарствата.

— Дребна работа, друже. Ей, ама за малко не ме върза — изсмя се Тимсън. — Рекох, че наистина си тръгнал да клечиш там по нужда.

Царя обаче не се зарадва особено, като видя Тимсън. Но не се и ядоса много — нали парите най-сетне бяха в ръцете му. Преброи ги и ги заключи в черния сандък.

— Сега чакам да дойде камъчето.

— Слушай, друже — Тимсън прочисти гърлото си, — ако пипнем крадеца, преди да дойде при теб или след това, аз си получавам сумичката, за която се разбрахме, нали така? Ако пък ти купиш пръстена от него, а ние не го пипнем — тогава печелиш! Бива, нали?

— Добре, съгласен съм — отвърна Царя.

— Хубаво! Господ да му е на помощ на оня! — Тимсън кимна на Питър Марлоу за довиждане и излезе.

— Питър, я ти вземи да си легнеш — подкани го Царя, седнал на черния сандък. — Като те гледам, едва се държиш на крака.

— Мислех да се прибера в бараката.

— А, не, по-добре стой тук. Нищо чудно да ми потрябва човек, на когото мога да се доверя.

Царя бе плувнал в пот. Парите в сандъка сякаш го сгряваха през капака.

Питър Марлоу се изтегна на леглото, а сърцето все още го пробождаше от напрежението. Заспа, но мозъкът му стоеше нащрек.

— Ей, мой човек!

Царя се хвърли към прозореца.

— Сега ли?

— Бързо!

Дребното човече бе ужасно изплашено и докато шареше с поглед напред-назад, бялото на очите му проблясваше на светлината.

— Давай бързо!

Царя пъхна ключа в сандъка, отвори капака, измъкна пачка от десет хиляди, вече преброени, и скочи обратно към прозореца.

— Ето! Десет бона. Броил съм ги. Къде е камъкът?

— Дай първо мангизите.

— Не, първо диаманта — отвърна Царя, стиснал здраво парите.

Мъжът го изгледа с недоверие и разтвори юмрук. Царя впери очи в пръстена — разгледа го внимателно, но не посегна с ръка. „Трябва да съм сигурен — мислеше си той напрегнато. — Трябва да съм сигурен! Да, същият е. Мисля, че е същият.“

— Хайде, мой човек — изръмжа дребният човечец. — Взимай!

Едва когато пръстенът се озова в ръката му, Царя пусна парите и мъжът хукна. Затаил дъх, Царя се обърна към светлината и най-обстойно огледа камъка.

— Успяхме, Питър! — възторжено прошепна той. — Успяхме! Диамантът е у нас, и паричките са у нас.

Напрежението от последните дни изведнъж се стовари върху плещите му с цялата си сила. Той разтвори едно пакетче кафе и се направи, че пуска пръстена вътре, но всъщност го скри в шепа. Дори Питър Марлоу, който беше най-близо до него, не забеляза измамата. Царя затвори сандъка и внезапно се закашля. Никой не видя как пръстенът попадна в устата му. Той се огледа, взе чашата студено кафе и глътна камъка. Сега диамантът бе на сигурно място. По-сигурно от това нямаше. Отпусна се на един стол и си пое дъх. Ето на, ето — ликуваше той. — Успя!

Сигналът за опасност проряза тишината. Миг по-късно в бараката нахълта Макс.

— Ченгета — съобщи той и седна бързо при покерджиите.

— По дяволите!

Царя с мъка се вдигна на крака и извади купчината пари. Хвърли една пачка на Питър Марлоу, натъпка друга в джоба си, прибяга до покерджиите и даде на всички по няколко пачки, които те скриха из джобовете си. После разпредели останалите пари по масата, грабна един стол и седна при другите американци.

— Хайде, раздавайте по-бързо!

— Добре де, спокойно! Играем с пет карти — каза Макс и сложи една стодоларова банкнота. — Подът е стотачка.

— Нека бъде двеста! — разцъфна Текс. — Влизам!

Започнаха играта, възбудени и развеселени. Макс раздаде първите две карти и за себе си обърна асо.

— Четири стотака!

— Покривам ги и още четири — обади се Текс, който нямаше нито една свястна карта.

— Плащам — каза Царя и когато вдигна поглед, на прага се появи Грей. От двете му страни стояха Бръф и Йошима, а зад тях Шагата и още един войник.

Двадесет и трета глава

— Всички до леглата си! — заповяда Бръф със застинало лице.

Царя хвърли унищожителен поглед на Макс. Тази вечер беше негов ред да пази, а ето че се бе изложил. Предупреди за ченгетата, а японците не забеляза. Ако беше казал „Японци“, щяха да разиграят друг вариант.

Питър Марлоу се опита да стане на крака, но щом се изправи, започна да му се повдига, затова той се довлече до масата и се подпря на нея.

Йошима не откъсваше поглед от парите на масата. Бръф също ги беше забелязал и стоеше като втрещен. Видя ги и Грей и пулсът заби в слепоочията му.

— Какви са тези пари? — попита Йошима. Сърцето на Царя бе спряло. Той погледна Шагата и изтръпна. Разбра, че само крачка го дели от Утръм Роуд.

— Играем комар, сър.

Йошима прекоси бараката и се изправи пред Царя.

— Значи от комар, а не от черна борса, така ли? — попита той.

— Тъй вярно, сър — отвърна Царя и се опита да се усмихне.

Питър Марлоу усети, че ще повърне. Олюля се и едва не падна, а пред очите му всичко се завъртя.

— Може ли да седна? — попита той.

Йошима го изгледа и забеляза офицерската лента.

— Какво търси тук английски офицер? — Учуди се, защото осведомителите му твърдяха, че англичани и американци не са в добри отношения.

— Аз просто… се отбих да… — Питър Марлоу не можа да продължи. — Извинете… — Той се надвеси през прозореца и повърна.

— Какво му е? — попита Йошима.

— Треска, сър.

— Ей, ти — Йошима посочи Текс, — сложи го да седне на оня стол.

— Слушам, сър — отвърна Текс. Йошима отново се обърна към Царя.

— Та откъде имате толкова пари, ако не от черна борса? — попита той с копринен глас.

Царя усещаше погледите, впити в него, усещаше тревожната тишина, усещаше присъствието на Шагата. Прокашля се.

— Ами ние си събираме пари да играем комар. Ръката на Йошима се вдигна и плесницата отметна назад главата на Царя.

— Лъжец!

Това не бе удар, от който да боли много, но той предвещаваше смърт. „Отидох си! Дотук ми беше късметът!“ — помисли си Царя.

— Капитан Йошима — приближи Бръф от другия край на бараката. Знаеше, че няма смисъл да се намесва — можеше само да направи положението още по-лошо, но бе длъжен да опита.

— Млък! — изрева Йошима. — Този човек е лъжец. Всички го знаят. Мръсен лъжец!

Йошима обърна гръб на Бръф и вдигна очи към Царя.

— Дай си манерката!

Като насън Царя взе манерката от полицата и му я подаде. Японецът изля водата, разклати я и надникна вътре. После я хвърли на пода и пристъпи към Текс.

— Дай твоята!

Стомахът на Питър Марлоу отново се преобърна. „А нашите манерки? — късаше се мозъкът му. — Мак и Ларкин претърсват ли ги? Ами ако Йошима поиска моята?“ Почувствува надигащия се пристъп и се хвърли пак към прозореца.

Йошима обходи цялата барака и огледа всички манерки. Накрая застана пред Питър Марлоу.

— Твоята къде е?

— Аз… — започна Питър Марлоу. Нова спазма го задави, коленете му отмаляха и думите заседнаха в гърлото му.

Йошима се обърна към Шагата и гневно изстреля нещо на японски.

— Хай — отвърна Шагата.

— Ти! — посочи Йошима към Грей. — Вземи войника и иди с този човек да я донесете.

— Слушам!

— Извинете, сър! — неочаквано се обади Царя. — Неговата манерка е тук.

Той бръкна под леглото и измъкна една манерка — негова, последен резерв за черни дни.

Йошима я взе. Тежка беше. Нищо чудно в нея да има радио или поне част от радио. Измъкна тапата и я обърна. Отвътре потече струйка сух ориз. Когато и последното зърно падна на пода, манерката остана лека и празна. Радио нямаше.

Йошима я захвърли.

— Къде е радиото? — изкрещя той.

— Тук няма никакво… — заекна Бръф, като се молеше Йошима да не попита защо англичанинът, дошъл на гости, държи манерката си под леглото.

— Млък!

Йошима и часовите претърсиха бараката за още манерки, после Йошима огледа повторно вече проверените.

— Къде е радиото? — крещеше той. — Знам, че е в някой от вас! Къде е?

— Тук радио няма — повтори Бръф. — Ако искате, проверете лично цялата барака.

Йошима разбра, че този път доносниците му са сбъркали. Не му бяха посочили скривалището, само съобщиха, че радиото се намира в една или няколко манерки и един от притежателите му в този момент е в американската барака. Очите му изгледаха поред мъжете. Кой ли е? Естествено, можеше да откара всички в караулното, но без радиото нямаше смисъл. Генералът провали не обичаше. А без радиото…

И все пак този път се бе провалил. Той се обърна към Грей.

— Уведомете коменданта на лагера, че конфискуваме манерките. Довечера до една да бъдат донесени в караулното.