Единствен Царя нямаше група. Той се справяше без чужда помощ. Неговото легло стоеше в най-хубавия ъгъл на бараката, точно под прозореца и бе сложено така, че да улавя и най-слабия полъх на вятъра, а от съседния креват го деляха цели два метра и половина. Леглото беше хубаво — със стоманена рамка, стегнати пружини и дюшек от кокосови влакна. Покриваха го две одеала, а отдолу, до безукорната белота на калъфката, светеха чаршафи. Над всичко това, опъната върху четири пръта, се простираше мрежа против комари без нито едно скъсано място.
Царя имаше също маса и два тапицирани стола, а отстрани на леглото бяха постлани пътеки. На малка полица зад него стояха тоалетните му принадлежности — самобръсначка, четка, сапун, ножчета, а до тях бяха подредени чиниите и чашите му, саморъчно изработеният електрически котлон и приборите за готвене и хранене. На стената в ъгъла висяха дрехите му: четири ризи, четири чифта дълги и четири чифта къси панталони. На другата полица лежаха шест чифта чорапи и долно бельо. Под леглото имаше два чифта обувки, бански чехли и съвсем нови индийски сандали.
Царя седна на единия стол и огледа дали всичко си е на мястото. Забеляза, че косъмът, който най-грижливо беше закрепил върху самобръсначката, липсваше. „Гнусни копелета — ядоса се той, — ще взема да пипна някоя зараза от тях!“ Но не каза нищо, само реши в бъдеще да я заключва.
— Здрасти — приближи до него Текс. — Зает ли си?
„Зает“ също бе парола и означаваше „готов ли си да получиш пратката“.
Царя се усмихна и кимна, а Текс предпазливо му подаде ронсъна.
— Благодаря — каза Царя. — Искаш ли и моята супа днес?
— Няма защо да питаш! — отговори Текс и се отдалечи. Царя огледа запалката, без да бърза. Беше почти нова.
Нямаше драскотини, палеше от пръв път, лъщеше от чистота. Отвори я и разгледа камъчето. От евтините бе, местно производство и доста изхабено. Той свали кутията за пури от полицата, извади отвътре едно чисто ново камъче и го смени. Натисна лостчета и запали. Нагласи внимателно пламъка и най-сетне остана доволен. Запалката не беше фалшива и като нищо щеше да донесе осемстотин-деветстотин долара.
От мястото си виждаше мъжа и малаеца. Двамата бъбреха все така оживено.
— Ей, Макс — обърна той глава към другия край на бараката.
— Какво? — озова се начаса до него Макс.
— Виждаш ли го оня там? — кимна Царя навън.
— Кой, кафявата маймуна ли?
— Не, другия. Я ми го прати!
Макс се измъкна през прозореца и прекоси пътеката.
— Ей, приятел, Царя те вика — безцеремонно прекъсна той разговора и посочи през рамо към бараката. — Каза да идеш веднага!
Мъжът изгледа смаяно Макс, проследи накъде сочи пръстът му, после отново впери очи в самия него.
— Мене ли? — попита той в недоумение.
— Да, тебе — нетърпеливо отвърна Макс.
— Защо?
— Откъде да знам?
Мъжът се намръщи и чертите на лицето му станаха по-сурови. Замисли се за миг, после се обърна към малаеца и каза:
— Вие, шап — отвърна малаецът и се приготви да чака. След това добави на малайски: — Пази се, туан. И нека бог да е с теб.
— Недей да се тревожиш, приятелю! Все пак, благодаря ти за загрижеността — усмихна се мъжът. После се изправи и тръгна след Макс към бараката.
— Викал си ме — каза той, когато застана пред Царя.
— Здрасти! — рече Царя с усмивка. Забеляза, че очите на мъжа са някак предпазливи. Това му хареса, предпазливи очи рядко се срещаха в Чанги.
— Сядай.
Той кимна и Макс се отдалечи, без да го подканят повече. Онези, които бяха по-наблизо, също се преместиха в другия край на бараката, за да ги оставят насаме.
— Седни де, седни — подкани любезно Царя.
— Благодаря!
— Цигара?
При вида на предложения пакет „Куа“ очите на мъжа се разшириха. Той се поколеба за миг, после взе една. Царя поднесе огънче с ронсъна и забеляза, че удивлението в очите му нарасна още повече, но мъжът се опита да го прикрие и дръпна дълбоко от цигарата.
— Бива си я! — отбеляза той с блаженство. — Благодаря!
— Как се казваш?
— Марлоу, Питър Марлоу. — После добави шеговито: — А ти?
Царя се засмя и си помисли: „Добре, тоя тип има чувство за хумор и не е мазник. Трябва да го имам предвид.“
— Англичанин ли си? — попита той.
— Да.
До този момент Царя не бе забелязал Питър Марлоу, но в това нямаше нищо чудно при десет хиляди почти еднакви лица. Той мълчаливо изучаваше мъжа и студените сини очи му отвръщаха със същото.
— „Куа“ са най-добрите цигари тука — каза накрая Царя. — Естествено, пред „Кемъл“ не важат. Друго си е американската цигара — нищо не може да се мери с нея. Опитвал ли си ги някога?
— Да — отговори Питър Марлоу, — но ми се сториха малко сухи. Аз харесвам най-много „Голд флейк“. Въпрос на вкус — добави той любезно.
Отново настъпи мълчание. Докато чакаше да чуе за какво го викат, Питър Марлоу си помисли, че Царя все пак му се нрави, независимо от името, с което се ползваше, най-вече заради веселото пламъче, проблясващо в очите му.
— Много хубаво говориш езика — отбеляза Царя и кимна с глава към малаеца, който търпеливо чакаше навън.
— Да, горе-долу.
Царя с мъка сподави една ругатня по адрес на пословичната английска игра на скромност.
— Тука ли го научи? — спокойно попита той.
— Не, на Ява. — Питър Марлоу млъкна и се огледа наоколо. — Добре си се уредил.
— Обичам удобствата. Как намираш стола?
— Не е лош. — В очите на Питър проблесна лека изненада.
— Цяла осемдесетачка дадох за него — гордо заяви Царя. — Още миналата година.
Питър Марлоу го стрелна с поглед да види дали не се шегува — кой говори за пари ей така, без повод, — но откри на лицето му само доволство и нескрита гордост. „Невероятно — помисли си той. — Да споделяш такива работи с непознат човек…“ После, за да прикрие смущението си, каза:
— Много е удобен.
— Трябва да си приготвя нещо за кльопане. Ще хапнеш ли с мене?
— Току-що… обядвах — несигурно отвърна Питър Марлоу.
— Не вярвам да си преял. Искаш ли едно яйце?
Сега вече Питър Марлоу не можа да прикрие изумлението си и очите му се разшириха. Царя се усмихна. Струваше си да го покани на обед, пък дори само за да види подобно изражение на лицето му. Той коленичи до черния сандък и внимателно го отключи.
Питър Марлоу втренчи смаян поглед в съдържанието му: пет-шест яйца, пакетче кафе на зърна, няколко буркана гула малака — сладкото лакомство на Ориента, банани, половин килограм малайски тютюн, десетина пакета „Куа“, пълен буркан ориз, втори с качанг иджу, олио и още множество деликатеси, увити в бананови листа. От години не бе виждал такива съкровища.
Царя извади олиото и две яйца, после пак заключи сандъка. Когато погледна Питър Марлоу, видя, че очите му отново са станали предпазливи, а лицето — непроницаемо.
— Как го искаш яйцето? Пържено ли?
— Мисля, че все пак ще е по-добре да откажа — с усилие изрече Питър Марлоу. — Никой не раздава яйца току-тъй, нали?
Царя се засмя. Усмивката му беше добра и стопли Марлоу.
— Не се притеснявай! Ще го минем по фонда „Да протегнем ръка на съюзниците отвъд океана“, заем-наем.
Сянка на раздразнение пробягна по лицето на англичанина и мускулите на челюстта му се стегнаха.
— Сега пък какво има? — бързо попита Царя.
— Нищо — отвърна Питър Марлоу след секунда мълчание. Не можеше да откъсне поглед от яйцето — по лагерната дажба щеше да получи яйце след шест дни. — Ако не те затруднявам прекалено много, бих го предпочел пържено.
— Ей сегичка! — рече Царя. Разбра, че сгреши някъде, защото раздразнението на Питър Марлоу не бе престорено. „Странни хора са това чужденците — помисли си той. — Никога не знаеш как ще реагират.“ Сложи електрическия котлон на масата и го включи. После разговорчиво отбеляза:
— Хубаво нещо, а?
— Да.
— Макс ми го направи — обясни Царя и кимна през рамо.
Питър Марлоу обърна глава към другия край на бараката.
Почувствал, че го гледат, Макс вдигна очи и попита:
— Трябвам ли ти нещо?
— Не — отвърна Царя. — Просто му обяснявам за котлона.
— Как е, работи ли?
— Иска ли питане!
Питър Марлоу стана, подаде глава през прозореца и извика на малайски:
— Моля те, не чакай, Сюлейман. Ще се видим утре.
— Добре, туан. Остани с мир!
— С мир върви и ти!
Питър Марлоу се усмихна и се върна на мястото си, а Сюлейман се отдалечи.
Царя сръчно счупи яйцата и ги пусна в горещия тиган. Жълтъкът имаше наситено златист цвят, а белтъкът изсъска във врялото олио и започна да се втвърдява. Изведнъж цвъртенето сякаш изпълни цялата барака, изпълни ума и сърцата на обитателите й и ги накара да преглътнат измъчено. Но никой не продума, никой не помръдна. Единствено Текс се надигна с мъка и излезе навън.
Мъжете, които вървяха по пътеката, също усетиха аромата и омразата им към Царя пламна с нова сила. После уханието се понесе надолу по склона и стигна до бараката на лагерната полиция. И Грей, и Мастърс веднага разбраха откъде иде.
Грей почувствува, че му се повдига, и стана от мястото си. Искаше да излезе да се поразходи из лагера, да избяга от този аромат. После размисли и се върна.
— Хайде, сержанте — рече той, — ела да се отбием в американската барака. Сега му е времето да проверя информацията на Селърс.
— Както кажеш — съгласи се Мастърс. Ароматът на пържени яйца го подлудяваше. — Копелето му мръсно, можеше поне да готви преди храна, а не точно когато сме яли и вечерята е след пет часа.
— Американците са втора смяна. Още не са обядвали.
В бараката на американците мъжете гледаха да убият някак времето си. Дайно се опитваше да заспи, Курт пак се зае да кърпи нещо, играта на покер се поднови, а Милър и Байрън Джоунс подхванаха отново безконечната си партия шах. Но цвъртенето развали удоволствието от неочаквано дошлата кента, Курт си убоде пръста и се разпсува невъздържано, дрямката на Дайно все не идваше, а Байрън Джоунс смаян видя как Милър му взема царицата с една нищо и никаква скапана пешка.
— Боже господи! Кога най-сетне ще завали? — със свито гърло, неопределено кому рече Байрън Джоунс.
Никой не отвърна. Всички чуваха единствено съскането и цвъртенето на олиото.
Царя съсредоточено наблюдаваше тигана. Обичаше да казва, че никой не може да пържи яйца по-добре от него, защото за тая работа била необходима известна артистичност, трябвало да се пипа чевръсто, но не припряно. За миг вдигна очи и се усмихна на Питър Марлоу, ала погледът на англичанина не се откъсваше от яйцата.
— По дяволите — промълви той и думите прозвучаха като благословия, а не като ругатня, — колко хубаво мирише! Царя бе поласкан.
— Чакай да вадиш като станат готови. Тогава ще разбереш какво се казва пържено яйце.
Той грижливо поръси яйцата с пипер, после им сипа сол.
— Обичаш ли да готвиш?
— Да — отвърна Питър Марлоу и не можа да познае собствения си глас. — В моята група обикновено аз готвя.
— Как предпочиташ да ти викат — Пит или Питър? Този път Марлоу успя да скрие изненадата си. Само изпитани, верни приятели се наричат един друг с малко име — как иначе ще знаеш кой ти е приятел и кой просто познат? Той се вгледа в Царя, но откри в лицето му само доброжелателство, затова, пряко себе си, отвърна:
— Питър.
— Откъде си? Къде си живял?
„Въпроси, въпроси… — помисли си Питър Марлоу. — Още малко и ще пита дали съм женен и колко имам в банката.“ Приел бе поканата на Царя единствено от любопитство и вече започваше да съжалява, но великолепието на цвъртящите яйца го правеше необикновено търпелив.
— От Портчестър — отговори той. — Едно малко градче на южното крайбрежие. В Хемпшир.
— Женен ли си, Питър?
— А ти?
— Не.
Царя щеше да продължи с въпросите, но яйцата вече бяха готови. Той дръпна тигана от котлона и кимна на Питър Марлоу:
— Чиниите са зад теб. — После добави не без гордост: — Я виж тука!
Яйцата изглеждаха наистина разкошно и Питър Марлоу награди Царя с най-големия комплимент, на който е способен един англичанин.
— Не са лоши. Никак не са лоши дори — рече той с равен глас, а лицето му остана напълно безизразно, за да подсили още повече ефекта от думите.
— Какви ги дрънкаш, копелдак с копелдак! — избухна Царя. — Кога друг път си виждал такива страхотни яйца?
Питър Марлоу го изгледа втрещен, а в бараката настъпи мъртва тишина. Внезапно изсвирване ги изтръгна от вцепенението. Макс светкавично застана на пост до вратата, а Дайно и Милър скочиха на крака и се втурнаха към Царя. Двамата изблъскаха леглото му в ъгъла, вдигнаха пътеките и ги изтикаха под дюшека. После дръпнаха съседните легла по-наблизо, така че както всеки друг в Чанги Царя разполагаше с метър и деветдесет. В този момент на прага застана лейтенант Грей. На една крачка зад него притеснено стърчеше сержант Мастърс.
Американците впериха очи в Грей и след кратко, но многозначително забавяне, станаха. Грей също пренебрежително изчака малко по-дълго от обикновеното, преди да козирува небрежно и да им даде „свободно“.
— Стани! — изсъска Царя. — Ще те вземе на мушка. Стани!
От дълъг опит знаеше, че на Грей вече му кипи отвътре — за пръв път очите му не бяха приковани в него, а пронизваха Питър Марлоу, и то с такъв поглед, че Царя трепна.
Без да бърза Грей прекоси бараката и се спря пред Марлоу. Сетне извърна глава и дълго остана неподвижен, впил очи в яйцата. Накрая измери с поглед Царя и отново се обърна към Питър Марлоу.
— Ти какво седиш като че си у дома, а, Марлоу?
Питър Марлоу извади табакера и посипа малко тютюн върху лист ратан. Сви цигарата и я поднесе към устните си. Продължителността на мълчанието му бе плесник за Грей.
— Един англичанин навсякъде е у дома си, приятелю — спокойно отговори Питър.
— Къде ти е лентата?
— На колана.
— Трябва да ти е на ръката. Такава е заповедта.
— Чия заповед — на скапаните японци? — отвърна Питър Марлоу.
— Лагерна заповед — рече Грей.
Един американец би доловил в гласовете на двамата само леко раздразнение, толкова спокоен бе тонът им, но и Грей, и Питър Марлоу знаеха истината — помежду им бе обявена война. Питър Марлоу мразеше японците, а в неговите очи Грей олицетворяваше именно тях, защото следеше за спазването на лагерните разпоредби, а те бяха японски разпоредби. И бе безпощаден към нарушителите. Но между двамата гореше друга, по-дълбока омраза — вродената омраза на хора от различни класи. Питър Марлоу знаеше, че Грей го презира заради произхода и образованието му — Привилегии, които Грей жадуваше повече от всичко на света и които никога нямаше да получи.
— Сложи я! — Началникът на полицията имаше право да изисква това.
Питър Марлоу сви рамене, измъкна лентата и я нахлузи на лявата си ръка. На нея бе отбелязан чинът му — лейтенант от Кралските военновъздушни сили.
Очите на Царя се разшириха. „Господи — помисли си той, — офицер! А аз за малко щях да го помоля за…“
— Много се извинявам, че ви прекъсвам обяда — говореше Грей, — но чух, че някой си е загубил нещо.
— И какво толкова е загубил?
— О, божичко! — едва не извика Царя. — Запалката! О, господи! — крещеше страхът му. — Отърви се от тая проклета запалка!
— Какво има, ефрейтор? — попита Грей, забелязал перличките пот върху лицето му.
— Ама, че жега, а? — с мъка продума Царя. Усещаше как колосаната му риза омеква от потта. Разбра, че е хлътнал в клопката и сега Грей просто си играе с него. Подвоуми се за миг дали да не пробва да избяга, но между него и прозореца седеше Питър Марлоу и Грей лесно можеше да го хване. А и да побегне, би означавало да се признае за виновен. Чу, че Грей говори нещо, и сърцето му спря да бие.
— Какво казахте, сър? — И този път „сър“ не бе обида. Царя бе вперил поглед в Грей и не вярваше на ушите си.
— Полковник Селърс съобщи, че са му откраднали златен пръстен! — злобно повтори Грей.