— Слушам, сър — отвърна Грей. От лицето му сякаш не бе останало нищо освен очи.
Йошима много добре разбираше, че докато приберат манерките в караулното, притежателят на радиото ще го зарови или ще го скрие някъде. Но това нямаше значение. Все едно, търсенето ще се улесни, защото скривалището ще трябва да се сменя, а през това време някои хора ще си отварят очите. Кой би помислил, че радио може да се скрие в манерка?
— Свине сте вие янките! — изръмжа той. — Мислите се за много умни, нали? За много силни и много велики. Но дори ако войната продължи сто години, ние ще ви победим. Нищо, че германците се предадоха. Ние можем да се бием и сами. Вие никога няма да ни надвиете, никога! Може да избиете хиляди от нас, но ние ще унищожим още повече. Никога няма да се оставим под ваша власт, защото търпението ни е безкрайно и не се страхуваме от смъртта. Дори двеста години да трае войната, в края на краищата ще ви унищожим.
И той излезе с гневни стъпки от бараката.
Бръф се нахвърли срещу Царя.
— На тебе уж ти сече пипето, а остави това японско копеле и часовите да влязат в бараката и да ви спипат с всичките тия мангизи отгоре. Нещо не си наред.
— Да, сър. И аз така мисля.
— И друго — къде е диамантът?
— Какъв диамант, сър?
Бръф седна на едно легло.
— Полковник Смедли-Тейлър ме извика, защото капитан Грей получил сведения, че ти имаш пръстен с диамант, който не е включен в описа. Ти… и лейтенант Марлоу. Искаха да направят обиск и естествено, трябваше да присъствувам и аз. Нямам нищо против капитан Грей да прави обиск тук, но само в мое присъствие. Тъкмо се канехме да влезем, и пристигна Йошима с хората си да претърсват вашата барака, защото някой имал радио в манерка. Не разбирам как може да сте толкова откачени! Та той ни заповяда на нас с Грей да го придружим.
Слава богу, обискът бе приключил, без да се намери радиото, но Бръф отлично разбираше, че Царя и Питър Марлоу са забъркани в тая работа. Защо иначе Царя ще лъже, че американската манерка е на англичанина?
— Добре — обърна се той към Царя, — съблечи се. Ще те обискираме. Ще претърсим също леглото и сандъка ти. Вие, момчета, карайте по-тихо с картите! — предупреди Бръф останалите американци, после изгледа пак Царя: — Освен ако не искаш да дадеш диаманта доброволно?
— Какъв диамант, сър?
Докато Царя се събличаше, Бръф отиде при Питър Марлоу.
— Имаш ли нужда от нещо, Пит?
— Искам малко вода, ако може.
— Текс, донеси вода — нареди Бръф. После попита: — Какво ти е, изглеждаш ужасно?
— Нищо… треска… Не ми е добре. — Питър Марлоу се отпусна върху леглото на Текс и с мъка се усмихна. — тоя мръсен японец ми изкара ангелите.
— И на мен.
Грей старателно претърси дрехите на Царя, после черния сандък и полиците, а накрая един по един прерови пакетите с храна, но за всеобщо изумление диамантът не се намери.
— Марлоу! — надвеси се той над леглото. Очите на Питър Марлоу бяха целите червени, едва гледаше.
— Какво?
— Искам да те претърся.
— Виж какво, Грей — намеси се Бръф, — когато съм тук, имаш право да обискираш американската барака, но никой не те е упълномощил да…
— Няма значение! — прекъсна го Питър Марлоу. — Нямам нищо против. Ако не се съглася, той само ще си помисли, че… Помогни ми да стана, ако обичаш.
Той свали саронга си и го хвърли заедно с парите на едно легло.
Грей внимателно опипа шевовете, после ядосан го метна настрана.
— Откъде имаш тия пари?
— Играхме комар — отговори Питър Марлоу и си взе дрехата.
— А ти? — изрева Грей на Царя. — Какво ще кажеш за това? — Той сграбчи шепа от парите на масата.
— Играхме комар, сър — невинно отвърна Царя, докато се обличаше, и Бръф скришом се подсмихна.
— Къде е диамантът?
— Какъв диамант… сър?
Бръф се надигна и отиде при картоиграчите.
— Тук, струва ми се, диамант няма.
— Откъде са тогава тия пари?
— Човекът каза, че са от комар. Не е забранено да се играят карти. Е, аз също не ги одобрявам… — добави той с тънка усмивка, като не сваляше очи от Царя.
— Знаете, че това не е възможно! — избухна Грей.
— Не е много вероятно, сигурно това искате да кажете — пресечете го Бръф. Жал му беше за Грей — с тоя трескав блясък в очите, с тиковете на лицето и треперещите ръце, — направо му беше жал. — Искахте да претърсите бараката, е, добре, претърсвайте я. Тук диамант няма…
Той млъкна посред изречението, защото Питър Марлоу се олюля и залитна към вратата. Царя го хвана в мига, преди да се строполи на пода.
— Чакай да ти помогна! Май ще е най-добре да го заведа до бараката му — каза той.
— Ти ще стоиш тук — нареди Бръф. — Грей, помогни му ти, а?
— Аз лично пет пари не давам, ако ще пред очите ми да пукне. — Погледът на Грей се плъзна към Царя: — Същото се отнася и за тебе! Ще те пипна аз, ей богу, ще те пипна!
— Пипнеш ли го, и аз ще си разчистя сметките с него. — Бръф впери очи в Царя. — Имаш ли нещо против?
— Не… сър.
— Но дотогава — обърна се пак към Грей американецът — или докато не наруши някоя моя заповед, нищо не можем да направим.
— Тогава заповядайте му да спре с черната борса — каза Грей.
Бръф с мъка сдържа яда си.
— Ще заповядам, мир да има само! — съгласи се той и се усмихна вътрешно, като долови презрението на хората си. „Копелета!“ — Слушай — обърна се той към Царя, — заповядва ти се да престанеш да се занимаваш с черна борса, с други думи — да продаваш на своите хора храна, вещи или каквото и да било на по-висока цена. Продажбата с печалба се забранява.
— Да се продава контрабандна стока въобще — това разбирам аз под черна борса.
— Капитан Грей, да се продава с печалба на врага и дори да се краде от него, не е престъпление. Нищо лошо няма в това да върти човек малко търговийка.
— Забранено е!
— Забранено е от японците! А те са ни врагове. Аз на вражески заповеди не се подчинявам! — Бръф искаше да свършва вече. — Значи ясно — край на черната борса. Това е заповед!
— Вие, американците, се държите един друг, не може да се отрече.
— Хайде да не започваме пак. За тая вечер Йошима ми стига. Доколкото на мен ми е известно, никой тук не върти черна борса в истинския смисъл на думата, нито пък нарушава закони — наши закони. Пипна ли някого да краде или да продава било храна, било лекарства с печалба, аз лично ще му счупя ръцете. Аз съм офицер от американската армия, тези хора са под мое подчинение и вие чухте моята заповед. Това удовлетворява ли ви?
Грей изгледа гневно Бръф. И него ще трябва да следи. „Гадни хора, и офицерите им гадни!“ Обърна се и излезе.
— Помогни на Питър да се прибере, Текс — поръча Бръф.
— Разбира се, Дон.
Текс вдигна Питър на ръце.
— Като бебенце ще го нося, сър — ухили се той и излезе. Бръф спря поглед върху парите на масата.
— Дааа, не е хубаво да се играе комар, никак не е хубаво — промълви той и поклати глава, после се обърна към Царя и миролюбиво отбеляза: — Аз съм против да се играе комар, а ти?
„Внимавай! — настръхна Царя. — Виж му подлата офицерска мутричка. Само офицерите го имат тоя израз, ама аз винаги усещам, отдалеч надушвам опасността…“
— Ами… — започна той, предложи на Бръф цигара и му я запали — сигурно зависи от какъв ъгъл гледаш.
— Благодаря, това купешките цигари равни нямат! — Очите на Бръф отново се заковаха върху Царя. — А ти от какъв ъгъл гледаш, ефрейтор?
— Като печеля, не съм против. Като губя, виж, тогава е друга работа — отговори Царя и добави наум: „Ах, дяволите да те вземат, копеле! Какво си намислил?“
Бръф изсумтя и сведе поглед към парите, струпани пред Царя. Поклати замислено глава, разрови ги и ги взе в ръка. Всичките. Забеляза големите купчини банкноти пред останалите играчи.
— В тоя отбор май всички печелят — бавно каза той, неопределено на кого.
Царя не отговори.
— Като гледам така, можете да си позволите едно малко дарение.
— Моля?
— Така де! — Бръф кимна към парите в ръката си. — Само толкова — за общата каса. Офицери и редници — всички участвуват наравно.
Царя простена. Цели четиристотин долара.
— По дяволите, Дон…
— Да се играе на карти, е лош навик. И да се ругае също, майка му стара. Заиграеш се на комар, току-виж, изгубиш парите и после накъде? А едно дарение може да спаси душата ти — човек се отдава на по-добри дела.
„Бързо се спазари, глупако! — каза си Царя. — Предложи половината!“
— Виж, аз с удоволствие…
— Много се радвам да го чуя. А ти? — обърна се Бръф към Макс.
— Ама, сър… — опита да се намеси Царя.
Макс се постара да обтегне погледа на Царя и Бръф продължи:
— Така, така, Макс, вземи пример от него. Той вече даде своя дял. Ти няма да останеш по-назад я!
Бръф взе горе-долу три-четвърти от всяка купчина и набързо преброи парите. Пред очите им. Царя седеше и не можеше да откъсне поглед от ръцете му.
— Значи ще има по десет долара на човек седмично за месец и половина напред — сметна Бръф. — Плащам в четвъртък. А, да! Макс, събери манерките и ги занеси в караулното. Още сега! Той напъха банкнотите в джоба си и тръгна да излиза. На вратата внезапно се сети за нещо и спря. Извади парите и отдели пет долара.
— На, да ме поменувате — хвърли ги той на масата, вперил поглед в Царя с невинна усмивка.
Из целия лагер събирането на манерки продължаваше. Мак, Ларкин и Питър Марлоу бяха в стаята на полковника. На кревата лежаха манерките им.
— Да извадим радиото и да ги хвърлим в тоалетните — предложи Мак. — Сега вече няма да е лесно да ги скрием.
— Може да ги хвърлим и така — обади се Ларкин.
— Шегуваш се, нали, полковник? — каза Питър Марлоу.
— Да, друже. Но и това е изход. Тримата заедно ще решим какво да правим.
— Може би след ден-два ще ги върнат. — Мак взе едната манерка в ръцете си. — По-добро скривалище за радиото не можем да намерим.
— Кой мръсник е разбрал, това искам да знам — вдигна ядосан глава той.
Тримата не откъсваха очи от манерките.
— Не е ли време за новините? — попита Питър Марлоу.
— Време е, момчето ми — отвърна Мак и погледна въпросително Ларкин.
— Съгласен съм — рече той.
Царя още не бе заспал, когато през прозореца надникна Тимсън.
— Ей, друже?
— Какво има?
Тимсън размаха пачка банкноти.
— Нося десетте бона, дето си ги платил за камъчето. Царя въздъхна, отвори черния сандък и наброи остатъка.
— Благодаря, друже — захили се Тимсън. — Чух, че Грей и Йошима са ви били на гости.
— Е, и?
— А, нищо! Жалко само, дето Грей не е намерил камъка. Не бих искал да съм на твое място сега, нито пък на мястото на Пит. Хич не бих искал. Крайно опасно, нали така?
— Я върви по дяволите!
— Само те предупреждавам по приятелски, друже. — Тимсън се изсмя. — А, и още нещо — първата партида мрежа е под бараката. За стотина клетки ще има. — Той отброи сто и двадесет долара. — Продадох бутчетата по трийсет парчето. Ето твоята половина.
— Кой ги взе?
— Приятели, друже, приятели! — Тимсън смигна. — Лека нощ.
Царя се мушна под завивките и отново провери дали мрежата против комари е подпъхната добре. Отвсякъде го заплашваха опасности. Чак след два дни можеше да отиде в селото, а отсега нататък безброй погледи щяха да дебнат в очакване. През нощта спа лошо, а на другия ден остана в бараката, заобиколен от телохранители.
Веднага след обяда направиха внезапен обиск на офицерските постройки. Три пъти преровиха стаичките, но не намериха нищо.
По здрач Мак се промъкна до тоалетните и извади трите манерки, пуснати на въженце в една от дупките. Изчисти ги, занесе ги в стаята и ги свърза. Тримата изслушаха новините и се постараха да ги запомнят. Мак не върна манерките обратно в скривалището, защото знаеше, че макар да бе внимавал, нечии зорки очи са го видели.
Тримата решиха да не крият повече радиото. Сигурни бяха, че не след дълго ще ги заловят.
Двадесет и четвърта глава
Царя бързаше през джунглата. Щом наближи лагера обаче, взе да върви по-предпазливо, после зае позиция точно срещу американската барака, изтегна се на земята и доволно се прозя. Трябваше да изчака удобен момент, за да притича през пътеката, да мине под телта и да се озове отново в безопасност. Последната част от парите за диаманта издуваше джобовете му.
До селото отиде сам. Питър Марлоу още не се чувствуваше добре. Срещна се с Чен Сан и му връчи пръстена. Почерпиха се, а след това той отиде при Касе и тя го посрещна с радост.
Зората вече обагряше новия ден, когато най-сетне успя да се промъкне под оградата и да се върне в бараката. Легна си и едва тогава забеляза, че черният сандък липсва.
— Ах, копелета скапани! — разкрещя се той. — За нищо не може да разчита на вас човек.
— Бре, да му се не види! — затюхка се Макс. — Тук беше допреди един-два часа. Видях го, като ставах да ходя до клозета.
— А сега къде е?
Но никой нищо не бе видял, нищо не бе чул.
— Извикай Самсън и Брант — поръча Царя на Макс.
— Не е ли малко раничко за…
— Извикай ги, казах!
След половин час полковник Самсън пристигна, разтреперан от страх.
— Какво става? Нали знаеш, че не бива да ме виждат тук.
— Някой негодник ми е откраднал сандъка. Трябва да помогнеш да го открием.
— Как да ти помогна, като…
— Не ме интересува! — прекъсна го Царя. — Просто си дръж очите отворени и се навъртай около офицерите. Оттук нататък издръжка не плащам, докато не разбера кой е.
— Но, ефрейтор, аз нямам нищо общо с…
— Разбера ли кой е, ще си я получиш отново. Сега изчезвай.
След пет минути пристигна майор Брант и сцената се повтори. Когато той си отиде, Царя си приготви закуска. Останалите американци обикаляха лагера и слухтяха. Тъкмо се нахрани, и дойде Питър Марлоу. Царя му разправи за сандъка.
— Лоша работа — каза Питър Марлоу.
Царя кимна, а после му смигна.
— Това няма значение. Получих остатъка от мангизите от Чен Сан, така че имаме предостатъчно. Тъкмо си мислех, че е време да им стегна юздите на моите тук. Разпуснали са се, а пък това е въпрос на принцип. — Той му подаде шепа банкноти. — Твоят дял от сделката.
Питър Марлоу имаше огромна нужда от пари. Но отказа:
— Задръж ги. Вече ти дължа много повече, отколкото мога да върна. А пък нали плати и за лекарствата.
— Добре, Питър. Но си оставаме съдружници, нали?
— Естествено — усмихна се Питър Марлоу. Капакът на пода се отвори и по стълбата се качи Курт.
— Досега седемдесет — обяви той.
— А? — не разбра Царя.
— Днес е ден Р.
— Вярно, съвсем бях забравил!
— Хубаво, че аз не забравям. Тия дни ще тегля ножа на още десет. Няма защо да храним мъжки. Вече има пет-шест доста големи.
— Добре. — Царя почувствува, че му се повдига. — Ще обадя на Тимсън.
Когато Курт излезе, Питър Марлоу заяви:
— Тия дни няма да идвам повече тука.
— Защо?
— Така ще е най-добре. Вече не можем да крием радиото. Тримата решихме да не излизаме от стаята на Ларкин.
— Вие да не искате сами да си сложите примката на шията? Изхвърлете онова чудо, щом смятате, че са ви взели на мушка. После, ако ви разпитват, ще отричате.
— Мислихме по тоя въпрос, но нашето радио е единственото в лагера, затова искаме да работи колкото може по-дълго. Ако имаме малко късмет, току-виж, ни се разминало.
— Ти по-добре си пази кожата, приятелче.
— Именно — усмихна се Питър Марлоу. — Затова няма да се появявам тук известно време. Не искам да те замесвам и тебе.
— А какво ще правите, ако Йошима дойде да ви арестува?
— Ще си плюем на петите.
— И къде ще отидете, ако мога да попитам?
— Все по-добре, отколкото да седим със скръстени ръце.
Дайно, който беше на пост в момента, подаде глава през вратата.
— Извинявайте, че ви прекъсвам, но идва Тимсън.