— Добре ли се чувствате? — загрижено го попита Царя. — Нещо сте доста блед.
— Нищо ми няма. Какви са тия нещастници?
— Ами пленници, от лагера — обясни Царя. — Офицери.
— Какво?
— Ами да. Защо, какво има?
— Значи това там са офицери?
— Да. Всички бараки наоколо са офицерски. Малките постройки са за по-старшите — майори и нагоре: В бараките южно от затвора има горе-долу хиляда австралийци и англичани, а в самия затвор — седем-осем хиляди войници и сержанта.
— И всичките ли са такива?
— Моля?
— Всички ли изглеждат така? Така ли са облечени?
— Ами да! Вярно, отстрани сигурно на нищо не приличат — изсмя се Царя. — Хич не съм и обърнал внимание. — Изведнъж долови изпитателния поглед на Форсайт. — Какво има? — попита Царя и усмивката му угасна.
Всички очи бяха вперени в тях. Питър Марлоу също бе наблизо. Но никой не смееше да се приближи. Не можеха да повярват, че наистина това там е човек — истински, жив човек с револвер на колана, и Царя разговаря с него.
— А вие защо правите изключение? — попита Форсайт.
— Моля?
— Вие защо сте прилично облечен, а те целите са в дрипи?
Усмивката на Царя се появи отново:
— Ами аз си пазех дрехите, а те сигурно не са.
— Доста добре изглеждате.
— Е, не съм в цветущо състояние, но не мога да се оплача. Искате ли да ви разведа наоколо. Като ви видях, рекох си: тук ще трябва да се помага! Ще накарам момчетата да се поразтичат, ще съберем доброволци. В лагера няма кой знае какви припаси, но в гаража стои един камион. Може да отидем до града и да…
— Вие защо се отличавате в такава огромна степен от всички? — Въпросът изсвистя като куршум.
— Моля?
— Тук виждам най-малко двеста, дори триста души — дебелият пръст на Форсайт посочи бараките, — а единствено вие сте облечен. Всички са слаби като вейки, а вие — не. — Той се обърна и впи леден поглед в Царя. — Вие „не можете да се оплачете“.
— И аз съм като всички. Само дето повече ми сече умът и излязох късметлия.
— В ад като този късметлии няма.
— Има, как да няма — каза Царя. — Пък и не е престъпление да си пазиш дрехите и да се поддържаш във форма, доколкото е възможно. Човек трябва да се грижи за себе си, нали? Какво лошо има в това?
— Нищо лошо, стига да не е за сметка на другите! — отговори Форсайт, после рязко попита: — Къде е щабът на коменданта?
— Ей, там — посочи Царя първия ред бараки. — Но не разбирам, какво ви става? Аз идвам с най-доброто желание да ви бъда в помощ. Все някой трябва да ви обясни…
— Нямам нужда от вашата помощ, ефрейтор! Как се казвате?
Царя съжали, че си изгуби времето да се разправя с тоя. „Кучият му син! — ядоса се той. — Ето какво става, като се опиташ да услужиш!“
— Царя… сър.
— Свободен сте, ефрейтор. Но няма да пропусна да поговоря с капитан Бръф при първа възможност.
— Какво искате да кажете, по дяволите?
— Искам да кажа, че ми се виждате крайно подозрителен — рязко отсече Форсайт. — Искам също да знам защо изглеждате толкова добре, когато останалите са толкова зле. За да има човек вашия вид на такова място, значи пари са играли. А пари тук се печелят по много малко начини. Съвсем малко! Доносничество като начало! Или черна борса с лекарства и храна…
— Няма да позволя да ме обиждат така…
— Свободен сте, ефрейтор! И помнете, че ще се занимая с вас!
С върховно усилие Царя се овладя да не смаже с юмрук физиономията на капитана.
— Свободен сте! — повтори Форсайт, после злобно процеди през зъби: — Махайте се от очите ми!
Царя козирува и се отдалечи с кървясали от гняв очи.
— Здрасти! — пресече му пътя Питър Марлоу. — Де да имах твоята смелост!
Погледът на Царя се избистри и той изхриптя:
— Здравейте, сър.
Козирува и понечи да отмине.
— Чакай, Раджа, какво ти става?
— Нищо. Просто… просто не ми се разговаря.
— Защо? Ако съм те обидил с нещо или ако ти се натрапвам, моля те, кажи.
— Не, ти нямаш нищо общо с това. — Царя се усмихна пряко сили, а цялото му същество крещеше: „Боже мой, какво толкова лошо сторих? Та аз хранех тия проклетници, аз им помагах, а сега всички отвръщат очи от мен, сякаш съм някакъв звяр.“ Той хвърли поглед назад към Форсайт и го видя да изчезва между две бараки. Преряза го остра болка: „Ето го и тоя — той пък мисли, че съм доносник.“
— Какво ти каза капитанът? — поинтересува се Питър Марлоу.
— Нищо. Той… аз… трябва да му свърша една работа.
— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо. Нали сме приятели. Ето, виждаш, аз няма да те изоставя.
Но единственото желание на Царя бе да се скрие вдън земя. Форсайт и мъжете в лагера го бяха унищожили, смазали бяха гордостта му и сега в него живееше само ужасът.
— Хайде, довиждане — измърмори той, козирува и бързешком се отдалечи. — „О, господи боже мой! — В гърдите му напираше плач. — Нека бъда пак това, което бях, моля те, моля те!“
На следващия ден над лагера прелетя самолет и от търбуха му се изсипаха провизии. Част от пратките паднаха в лагера, други потънаха в джунглата. Тях така и не ги потърсиха. Никой не смееше да излезе извън оградата — можеше да им кроят номер. Въздухът както винаги гъмжеше от мухи, няколко души умряха. Мина още един ден. Над пистата закръжиха самолети. В лагера пристигна истински полковник. С него дойдоха лекари и санитари, донесоха медикаменти. После и други самолети направиха по няколко кръга над пистата и се приземиха.
Внезапно из лагера забръмчаха джипове, появиха се огромни мъжаги с пури в уста и четирима лекари, все американци. Нахлуха в бараката на американците, започнаха да им слагат разни инжекции, наливаха ги с пресен портокалов сок, тъпчеха ги с храна, даваха им цигари, прегръщаха ги — „нашите момчета“, „нашите герои“. После ги качиха на джиповете и ги откараха до главния портал на Чанги, където ги чакаше камион. Питър Марлоу наблюдаваше смаян. „Та те не са герои — мислеше си той в недоумение. — Нито пък ние. Ние изгубихме, нашата война ние я изгубихме, не е ли така? Ние не сме герои, не сме никакви герои.“ През мъглата, обгърнала мозъка му, видя Царя. Неговият приятел! Колко пъти бе дебнал случай да си поговорят, но Царя все го отпращаше.
— По-късно — казваше той. — Сега нямам време. Когато дойдоха американците, пак нямаше време. И Питър Марлоу, заедно с мнозина други, отиде до портала да изпрати американците, да каже последно „сбогом“ на приятеля си, да се опита да му благодари — за спасената ръка, за веселите часове, прекарани заедно.
Сред изпращачите беше и Грей.
До камиона уморено стоеше Форсайт.
— Нека оригиналът да стои у вас, сър — подаде той един списък на най-старшия американски офицер. — Хората ви са подредени по звание, длъжност и личен номер.
— Благодаря — отвърна майорът, набит десантчик с масивна долна челюст, подписа се и върна останалите пет копия. — Кога пристигат вашите хора?
— След ден-два.
Майорът се огледа наоколо и потръпна.
— Доста работа ви чака тук.
— Дали нямате случайно някакви медикаменти в повече?
— Разбира се, че имаме — цял самолет, претъпкан! Знаете ли какво? Щом нашите момчета отлетят, ще докарам лекарствата с джиповете и ще ви оставя един доктор и двама санитари, докато дойдат вашите.
— Благодаря. — Форсайт прокара ръка по лицето си, сякаш, за да изтрие умората от него. — Ще ни свършат добра работа. Аз ще се разпиша, където трябва. Генералният щаб ще признае подписа ми.
— Ами, никакви подписи. Щом лекарствата ви трябват, значи остават тук при вас — нали затова са пратени. Той се обърна и подкани санитаря: — Хайде, сержант, качвайте хората в камиона. — После отиде до джипа, където внимателно привързваха една носилка.
— Как е той, докторе?
— Ще издържи до Щатите. — Лекарят вдигна поглед от безпаметното тяло, грижливо стегнато в усмирителна риза. Но ума му няма да го бъде.
— Горкият! — уморено продума майорът и отбеляза нещо в списъка срещу името Макс. — Не е справедливо някак си. А другите? — шепнешком попита той.
— Не са добре. Симптоми на депресия при всички. Страх от бъдещето. Само един е горе-долу във форма — физически. Въобще нямам представа как са оцелели.
— Бяхте ли в затвора?
— Да. Обиколих набързо, но и това ми беше достатъчно.
Питър Марлоу мрачно наблюдаваше сцената. Съзнаваше, че лошото му настроение не се дължи единствено на заминаването на приятеля му. Съвсем не. Мъчно му беше, че се разделя с американците. Имаше странното чувство, че неговото място е там, при тях, а това не бе редно — чужденци са в края на краищата. И все пак — сред тях не се чувствуваше чужденец. „Дали не е от завист? — питаше се той. — Или от ревност? Не, мисля, че не. Просто, кой знае защо, имам чувството, че те си отиват у дома, а аз оставам завинаги тук.“ Когато най-сетне започнаха да се чуват команди и американците взеха да се качват на камиона, той пристъпи малко по-напред. Издокарани в новите си колосани униформи Бръф, Текс, Дайно, Байрън Джоунс и всички останали изглеждаха някак неестествено. Те разговаряха възбудени, викаха, смееха се. Единствено Царя бе изключен от общото оживление. Той стоеше малко настрана, съвсем сам.
Питър Марлоу истински се радваше, че приятелят му отново е сред своите, и от все сърце се молеше всичко да се оправи, щом се прибере у дома.
— Хайде, момчета, качвайте се.
— Скачайте в камиона, дявол ви взел!
— Следваща спирка — Щатите!
Без да усети, Грей бе застанал до Питър Марлоу.
— Разправят, че пратили самолет да ги откара чак до Америка — специално за тях. Как е възможно! Шепа редници и един-двама младши офицери — каза той, без да сваля очи от камиона.
Питър Марлоу също не бе забелязал Грей.
— Ти наистина си бил ужасен сноб — измери го с презрителен поглед той.
— Аа, това си ти — рязко се извърна Грей.
— Аз съм.
— Няма ли да престанеш с високомерните си…
— О, я си затваряй устата! — прекъсна го жлъчно Питър Марлоу и се дръпна настрана.
До камиона, с незапалена пура в уста, стоеше един сержант — огромен мъжага с много нашивки на ръкава.
— Хайде, качвайте се — отегчено повтаряше той.
Царя остана последен.
— Какво чакаш, качвай се де! — изръмжа сержантът.
Царя не помръдна. Тогава сержантът нервно захвърли пурата и го смушка:
— Ей, ти, ефрейторът! Хайде, размърдай си мръсния задник!
Царя излезе от вцепенението си.
— Слушам, сержант! Извинявайте, сержант!
Той покорно се качи в камиона и единствен остана прав. Около него развълнуваните мъже оживено разговаряха, но никой не му обръщаше внимание. Никой не го забелязваше. Двигателят изрева, Царя се хвана за задния капак и камионът потегли сред облак прах — праха на Чанги.
Питър Марлоу се втурна след него и вдигна ръка да помаха на приятеля си, но Царя не се обърна назад. Той никога не се обръщаше назад.
Питър Марлоу остана там, пред главния портал на Чанги, и самотата го задави.
— Струваше си да види човек тая гледчица — злорадо отбеляза Грей.
— Изчезвай, докато не ти се е случило нещо! — кресна Питър Марлоу.
— Мед ми капна на сърцето! „Хайде, ефрейтор, размърдай си мръсния задник!“ — Очите на Грей блеснаха злобно. — Получи си заслуженото, мръсникът.
Но Питър Марлоу искаше да помни Царя такъв, какъвто беше в действителност. Не Царя бе казал покорно: „Слушам, сержант!“ Не! Това бе друг човек — изтръгнат от утробата на Чанги, откъснат от люлката, която толкова време му бе давала подслон.
— Получи си заслуженото, крадецът му с крадец — умишлено натърти Грей.
Питър Марлоу сви лявата си ръка, оздравялата, в юмрук и го стовари върху лицето му.
— Аз те предупредих!
Грей политна назад, но се задържа на крака и се нахвърли върху него. Двамата се вкопчиха един в друг и в този миг до тях изникна Форсайт.
— Прекратете веднага! — нареди той, — Защо се биете?
— Ей, така — отвърна Питър Марлоу.
— Не ме пипай! — рязко издърпа Грей ръката си от пръстите на Форсайт. — Разкарай се!
— Само да се повтори подобно нещо, и ще ви затворя в карцера! — Форсайт с възмущение забеляза, че единият „от мъжете е капитан, а другият — лейтенант. — Не ви ли е срам да се разправяте като прости войници! Хайде, махайте се и двамата! Войната свърши, не разбрахте ли?
— Не за всички! — Грей стрелна с поглед Питър Марлоу и се отдалечи.
— Какво делите толкова? — попита Форсайт. Питър Марлоу се взря в далечината, но камионът вече не се виждаше.
— Няма да разберете — отвърна той и му обърна гръб.
Форсайт го изпрати с поглед. «Ти дори не знаеш, колко си прав, приятелче — помисли си той, уморен до смърт. — Нищо не разбирам тук, абсолютно нищо.» Капитанът се обърна към портала. Както винаги там се тълпяха мъже, безмълвно вперили поглед навън, и както обикновено пред вратата имаше охрана, но сега вече не от японски или корейски войници, а от английски офицери. Още в деня на пристигането си бе изгонил японците и сложи на тяхно място офицери, за да осигуряват безопасността на лагера и да не пускат хората навън. Но мерките му се оказаха съвършено ненужни, защото никой не се опитваше да излезе от Чанги. «Не разбирам — уморено мислеше Форсайт, — нищо не разбирам. Въобще не разбирам какво става тук.» Изведнъж се сети, че забрави да доложи за подозрителния американец, ефрейтора. Толкоз неща му се бяха струпали на главата през последните дни, че напълно му бе изскочило от ума. «Ама и аз съм един глупак! Сега вече е късно.» После си спомни, че майорът ще се върне, и се успокои. «А, добре, ще му кажа на него. Той ще се погрижи за останалото».“ Два дни по-късно в лагера отново пристигнаха американци. Между тях имаше и един истински генерал. Около него като край пчела-майка жужаха фотографи, репортери, адютанти. Отведоха генерала при коменданта на лагера и наредиха на Питър Марлоу, Мак и Ларкин също да се явят там. Генералът пъхна слушалката на радиото в ухото си и се направи на заинтригуван от новините.
— Така е добре, генерале!
— Само още една снимка, Генерале!
Изтикаха напред Питър Марлоу и го накараха да се наведе над радиото, все едно, че го показва на генерала.
— Не, не, не — да се вижда лицето. Така, така, да се вижда и колко си слаб, момчето ми. Мини на светлото. Да, така е добре…
Същата нощ третият, последният, най-големият страх разтърси Чанги — страхът от утрото.
Вече всички се бяха уверили, че войната наистина е свършила. Сега ги чакаше бъдещето — утрото извън лагера. Бъдещето, което вече бе настояще. Днес. И мъжете от Чанги се затвориха в себе си. Нямаше къде другаде да се скрият. Нямаше къде да се потулят освен в себе си. А там, вътре, цареше ужас. Флотът на съюзниците акостира в Сингапур. И в Чанги нахълтаха още непознати. Тогава започнаха въпросите:
— Име, звание, личен номер, подразделение?
— Къде се сражавахте?
— Кои умряха?
— Кой бе убит?
— Имаше ли издевателства? Колко пъти ви биха? Видели ли сте да намушкват някого на щик?
— Никого? Невъзможно! Мисли, човече! Размърдай си мозъка! Спомни си! Колко души умряха? А на кораба? Трима, четирима, петима? От какво? Кои други бяха там?
— От вашата част кои останаха? Десет души? От цял полк? Я помисли! Добре, така е по-добре! Сега, как загинаха останалите? Да, да, подробностите!
— А, значи сте видели намушкани с щик!
— Проходът „Трите пагоди“? А, да, жп линията! Да, знаем за случая. Какво можете да добавите? Колко храна получавахте? Медикаменти? Извинявайте, да, разбира се, излезе ми от ума. А холера?
— Да, за лагер номер три знаем. А за лагер номер четиринадесет? Онзи на границата между Бирма и Тайланд? Там загинаха хиляди, нали?
Заедно с въпросите пришълците донесоха и мнения. Мъжете от Чанги ги чуваха, прошепнати крадешком:
— Видя ли го онзи? Боже мой, не мога да повярвам! Разхождаше се гол! На публично място!
— Я погледни там! Оня си върши работата ей тъй, пред всички. За хартия не се и сеща дори, а направо с вода! Боже мой, та те до един така правят!