— Виж какво мърляво легло! Ужас! И гъмжи от гадини!
— Докъде са паднали горките — по-зле и от животни! — Тоя трябва да го пратят в лудница! Вярно, че японците са ги докарали дотук, но все едно — по-добре да ги държат под ключ. Те са изгубили всякаква представа за приличие.
— Виж ги само как лапат тая гнусотия! Божичко, ти им даваш хляб и картофи, а те искат ориз!
— Трябва да ида на кораба, нямам търпение да доведа момчетата. Къде ще видят друг път такова нещо?
— Тия медицински сестри направо си търсят белята, дето се мотаят наоколо.
— Ами, ами какво могат да им направят ония. Сума ти момичета идваха да ги зяпат. Ей, ама оная си я бива!
— Виж само как ги гледат пленниците, а! Отвратително!
Заедно с въпросите и мненията пришълците донесоха и отговори.
— А, лейтенант Марлоу? Да, имаме телеграма от адмиралтейството. Капитан Марлоу е… да, за съжаление баща ви е мъртъв, загинал при акция в Северно море. На десети септември четиридесет и трета. Нашите съболезнования! Следващият!
— Капитан Спенс? Да, има много писма за вас, можете да си ги получите в караулното. О, да, за съжаление жена ви… жена ви и детето са убити в Лондон при бомбардировка. Тази година, през януари. Нашите съболезнования. Моля? Да, „Фау 2“. Просто ужасно! Следващият!
— Подполковник Джоунс? Да, сър, вие сте в първата група, тръгвате утре. Всички старши офицери заминават. Приятно пътуване! Следващият!
— Майор Маккой? А, да, вие питахте за жена си и сина си. Чакайте да видя, те са били на борда на „Императрицата на Шропшир“, нали така? Корабът, който е отплувал от Сингапур на девети февруари хиляда деветстотин четиридесет и втора… Съжаляваме, нямаме вести, освен, че е бил потопен някъде край Борнео. Говори се, че има и оцелели, но дали е така и къде са, никой не знае. Имайте търпение! Както разбираме, военнопленнически лагери имало навсякъде — на Целебес, на Борнео… Бъдете търпелив! Следващият!
— А, полковник Смедли-Тейлър? Съжаляваме, вестите са лоши, сър. Жена ви е убита при бомбардировка преди две години. Малкият ви син, майор от авиацията П. Р. Смедли-Тейлър, е изчезнал при полет над Германия през четиридесет и четвърта. Синът ви Джон в момента е в Берлин с окупационните войски. Ето адреса му. Какъв чин ли? Подполковник. Следващият!
— Полковник Ларкин? Не, за австралийците отговаря друг. Следващият!
— Капитан Грей? А, да, при вас е малко по-сложно. Ами вижте, в архива се водите като загинал в бой през четиридесет и втора. Жена ви се е омъжила повторно. Тя… ето сегашния й адрес. Не зная, сър. Ще трябва да попитате в Министерството на правосъдието. Съжалявам, юридическите въпроси не са в моята компетентност. Следващият!
— Капитан Юърт? О, да, Малайският полк! Драго ми е да ви съобщя, че жена ви и трите ви деца са живи и здрави, намират се в лагера Ча Сон в Сингапур. Да, да, днес следобед ще заминете. Моля? А, не зная. В съобщението се казва три, не две деца. Може би е грешка. Следващият!
Все повече мъже се осмеляваха да отидат на плажа. Но външният свят продължаваше да ги плаши и те с радост се връщаха в лагера. Един ден Шон също тръгна към морето. Слезе до брега с другите, понесъл в ръце някакъв вързоп. На плажа той се дръпна настрана и мъжете — до един почти, започнаха да се хилят и да подмятат закачки на сбъркания тип, който не искаше да си свали дрехите като всички останали.
— Ей, маце!
— Педи!
— Мръснико!
— Хомо!
Шон се отдалечи по брега и си намери едно по-закътано място далеч от подвикванията им. Смъкна късите панталони и ризата, сложи сутиен с подплънки, корсет и чорапи, облече най-хубавия си саронг, разреса си косата и грижливо, безкрайно грижливо се гримира. И тогава на плажа се изправи една млада жена, уверена в себе си и много щастлива. Тя сложи обувки с високи токове и пое навътре в морето.
То я посрещна с нежност и дари покой на измъчената й душа. После, малко по малко, погълна дрехите й, тялото й, спомена за нея.
На прага на шестнадесета барака стоеше един майор. Куртката му бе натежала от медали, но лицето му имаше младежки черти. Той наблюдаваше с любопитство вътрешността на помещението и отблъскващите фигури, които лежаха проснати на креватите, преобличаха се, пушеха или се готвеха да вземат душ. Погледът му се задържа на Питър Марлоу.
— Какво зяпаш, да те вземат дяволите? — изкрещя англичанинът.
— Я не ми дръжте такъв тон! Аз съм майор и…
— Хич не ми пука, ако ще да си господ-бог! Изчезвай оттук! Изчезвай, чуваш ли?
— Я застанете мирно! Ще ви дам на военен съд! — кресна майорът. Очите му изскочиха от орбитите си, а по челото му изби пот. — Как не ви е срам, с тая пола…
— Това не е пола, а саронг…
— Саронг! Я се вижте — офицер, а стоите полугол, само с една пола! Мислите, че като сте военнопленници, всичко ви е разрешено, а! Е, да, ама слава богу, не е така и аз ще ви науча да уважавате…
Питър Марлоу сграбчи войнишкия си нож, скочи и го тикна пред лицето на майора.
— Махай се оттука или ще те изкормя като пиле, ясно ли ти е!
Майорът начаса изчезна.
— Спокойно, Питър — промърмори Фил. — Ще ни докараш някоя беля.
— А те защо ни зяпат така, а защо? Можеш ли да ми кажеш? — изкрещя Питър Марлоу.
Никой не му отговори.
След малко в бараката влезе лекар с червен кръст на ръкава и се усмихна на Питър Марлоу. Явно беше бързал, но се стараеше да не издаде тежкото си дишане.
— Не му обръщайте внимание — каза той и посочи майора, който продължаваше да обикаля из лагера.
— Защо всички вие ни зяпате така, а?
— Заповядайте, запалете една цигара и се успокойте. Лекарят изглеждаше доста симпатичен и дружелюбен, но и той беше пришълец, значи не биваше да му се вярва.
— „Запалете една цигара и се успокойте“, само това повтаряте! — беснееше Питър Марлоу. — Попитах защо ни зяпате така.
Лекарят запуши, приседна на едно от леглата и тутакси съжали, защото по леглата се въдела една зарази, не ти е работа. И все пак искрено желаеше да бъде полезен с нещо на мъжете тук.
— Ще се опитам да ви обясня — започна той спокойно. — Вие, всички вие тук сте понесли неща, които не могат да се понесат, и сте изтърпели страдания, които не могат да се изтърпят. Всички приличате на вървящи скелети. От лицата ви са останали само очите, а в тях има един такъв израз на… — Той спря за миг да потърси подходящата дума, защото знаеше, че те имат нужда от помощ, от грижи, от топлота. — Не знам как точно да ви обясня — уплаха може би… Не, не е уплаха! Страх също не е… Просто в погледите на всички вас гори едно и също особено изражение. И сте живи, когато по всички закони на природата би трябвало да сте мъртви. Ние не можем да проумеем как сте оцелели и защо точно той е оцелял, а не някой друг. Ние, които идваме отвън, ви гледаме, защото не можем да ви се начудим…
— Като на уродите по панаирите, така ли?
— Да — спокойно отвърна лекарят. — Би могло и така да се каже но…
— Ей, богу, ще светя маслото на всеки, който ме зяпне като че ли съм маймуна.
— Ето, вземи — опитваше се да го усмири лекарят, — вземи тези хапчета. Ще ти помогнат да се успо…
— Не искам никакви хапчета! Искам да ме оставите на мира! — изкрещя Питър Марлоу, блъсна ръката му и изскочи навън.
Американската барака бе пуста.
Той се хвърли на леглото на Царя и заплака.
— Довиждане, Питър — каза Ларкин.
— Довиждане, полковник.
— Довиждане, Мак.
— Всичко хубаво, момчето ми.
— Хайде, пък обаждай се!
Ларкин раздруса ръцете им за сбогом и се отправи към портала, където камионите чакаха да откарат последната група австралийци до кораба. И после у дома.
— Ти кога заминаваш, Питър? — попита Мак, след като Ларкин се изгуби от погледа им.
— Утре. А ти?
— Аз още днес, но ще остана в Сингапур. Няма смисъл да тръгвам, докато не разбера къде да ги търся.
— Още ли нямаш новини?
— Не. Но трябва да са някъде из Индонезия. Не са мъртви, иначе щях да го усетя, със сърцето си щях да го усетя. — Мак вдигна раницата си и по навик провери дали скритата консерва сардина е все още вътре. — Чух, че в един от лагерите на Сингапур имало няколко жени от същия кораб. Може някоя от тях да знае нещо или да ме насочи… Ако ги намеря де. — Той протегна ръка. — Salamat!
— Salamat!
— Puki mahlu!
— Senderis — отвърна Питър Марлоу.
По лицето му потекоха сълзи, но той не се срамуваше от тях. Нито пък Мак от своите.
— Винаги можеш да ми пишеш „до поискване“ в Сингапурската банка, момчето ми.
— Непременно. Наслука, Мак!
— Salamat!
Питър Марлоу остана на пътеката, разполовяваща лагера, и го изпрати с поглед. Като стигна върха на възвишението, Мак спря, обърна се и му махна. Питър Марлоу помаха в отговор и Мак се изгуби в тълпата. Сега вече Питър Марлоу наистина бе сам.
Последно утро в Чанги. Изнесоха последния мъртвец. Най-тежко болните офицери вече бяха напуснали шестнадесета барака. Питър Марлоу дремеше на леглото си под мрежата против комари. Около него мъжете се събуждаха, ставаха, точеха се до тоалетната. Карстеърс вече правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа с едната ръка и трепеше мухи с другата, партията бридж вече бе започнала, Майнър пак свиреше гамите на дървения си ксилофон, а Томас по навик ругаеше, че закуската закъснява.
— Я виж, Питър, какво ще кажеш? — попита Майк.
Питър Марлоу отвори очи и го изгледа.
— О, много си се променил!
Майк потърка с опакото на ръката току-що избръснатата си горна устна.
— Все едно, че съм гол. — Той се взря в огледалото, после сви рамене. — Е, това е, нямам вече мустаци и толкоз.
— Хайде, манджата дойде — провикна се Спенс.
— Какво има тая сутрин?
— Овесена каша, препечен хляб, сладко, пържени яйца, бекон и чай.
Някои се оплакаха, че порциите са малки, други — че са големи.
Питър Марлоу си взе само яйца и чай. Смеси яйцата с ориза, който бе запазил от предния ден, и ги изяде с наслаждение.
В бараката влезе Дринкуотър. Питър Марлоу вдигна поглед и го повика:
— Дринкуотър, може ли за момент!
— Да, разбира се.
Дринкуотър се изненада от внезапната му дружелюбност. Не смееше да вдигне воднистите си очи, защото се страхуваше да не издаде неистовата омраза, която хранеше към Питър Марлоу. „Дръж се, Тео — каза си той, — дръж се! Толкоз време удържа, не се изпускай сега. Още час-два, и ще ти се махнат от главата — и той, и всички останали гадове. Лайълс и Блоджър не биваше да те изкушават така. Грешката беше изцяло тяхна. Но те си получиха заслуженото.“
— Помниш ли оня заешки бут, дето го открадна? — каза Питър Марлоу.
Очите на Дринкуотър проблеснаха.
— Не… разбирам за какво говориш.
Седнал на едно от леглата насреща, Фил спря да се чеше и ги загледа.
— Хайде, хайде, Дринкуотър, признай си! На мен вече ми е все едно — войната свърши, ние се отървахме, какво повече! Но заешкия бут си го спомняш, нали?
Очите на Дринкуотър отново проблеснаха.
— Какво, какво? Не, не, не си спомням — навъсено отговори той. Струваше му огромни усилия да не възкликне: „Да, вкусен беше, страшно вкусен!“
— Това не беше заек за сведение!
— А? Извинявай, Марлоу, но не разбирам за какво говориш. Нямам представа кой го е взел, нито какво е било!
— Аз ще ти кажа какво беше. — Питър Марлоу се опиваше от удоволствие. — Беше плъх. Бутче от плъх!
— Много смешно! — саркастично се изхили Дринкуотър.
— Да, наистина беше плъх — огромен космат плъх, целият в струпеи. Може да беше и чумав.
Брадичката на Дринкуотър потрепери, Фил смигна на Питър Марлоу и подхвърли развеселен:
— Вярно е, преподобни отче, целият беше в струпеи. Видях Питър, като го дереше…
Тогава Дринкуотър повърна върху хубавата си чистичка униформа, после хукна навън и пак повърна, а Питър Марлоу избухна в смях и скоро всички в бараката се кикотеха като откачени.
— Ох, браво, Питър, добре го нареди! — успя да промълви най-накрая Фил. — Страхотно го измисли! Как се сети да го метнеш, че е било плъх. Ох, върна му го тъпкано на мръсника!
— Ама то наистина беше плъх — обясни Питър Марлоу. — Аз нарочно го оставих така, че да може да го открадне…
— Е, е — прекъсна го Фил и утрепа една муха, — недей да разваляш хубавата шега. И така си я бива!
Питър Марлоу разбра, че няма да му повярват, и се отказа да ги убеждава повече. Никой не би му повярвал, освен ако не покаже фермата, фермата! Стомахът му отново се сви на топка. Стана и си облече новата униформа. На пагоните се виждаше чинът му — лейтенант от авиацията, а на лявата му гръд блестяха двете крилца — вензелът на военновъздушните сили. Огледа вещите си — мрежата против комари, дюшека, одеялото, саронга, дрипавата риза, чифт скъсани панталони, два чифта налъми, нож, лъжица и три алуминиеви канчета. Събра всичко в одеялото, изнесе го навън и го подпали.
— Ей, ти! О, извинете, сър — приближи до него един сержант. — Тук не бива да се пали огън.
Сержантът беше пришълец, но Питър Марлоу вече не се страхуваше от пришълци.
— Изчезвай! — сряза го той.
— Но, сър…
— Казах, изчезвай, да те вземат дяволите!
— Слушам, сър!
Сержантът козирува и Питър Марлоу остана много доволен, че страхът му от пришълци се е изпарил. Козирува и той в отговор и веднага съжали, защото беше без фуражка. „Къде ми е фуражката, по дяволите!“ — изруга той, за да прикрие някак грешката си, и се прибра в бараката, но там усети как страхът от пришълците отново го задушава. С върховно усилие на волята успя да прогони ужасното чувство. „Никога, никога вече няма да се страхувам — закле се той във всичко свято. — Никога!“ Взе фуражката и измъкна скритата консерва сардини. Пъхна кутията в джоба си, слезе по стъпалата и се запъти нагоре по пътеката край оградата. Лагерът бе почти опустял. Последните английски части щяха да отпътуват днес, с неговия конвой. Отиваха си завинаги — доста по-късно от австралийците и цяла вечност след янките. Но това можеше да се очаква: англичаните са си такива — действуват бавно, но сигурно.
Той спря пред американската барака. Вятърът, повял сякаш от миналото, тъжно полюшваше брезентовия навес.
Питър Марлоу прекрачи прага й за последен път. Вътре имаше някой. Беше Грей, лъснат от глава до пети, в стегната униформа.
— Дойде да хвърлиш последен поглед на мястото, където пожъна великите си успехи, а? — злобно процеди той.
— И така може да се каже. — Питър Марлоу сви цигара и върна остатъка от тютюна в табакерата. — Ето, войната свърши и сега ти и аз сме равни.
— Свърши! — Лицето на Грей бе изопнато, а от очите му лъхаше змийска студенина. — Ненавиждам те!
— Спомняш ли си Дайно?
— Какво се сети пък за Дайно?
— Той ти беше доносник, нали?
— Вече не виждам смисъл да отричам.
— Царя знаеше за Дайно.
— Не ти вярвам!
— Дайно ти даваше сведения по нареждане на Царя — засмя се Питър Марлоу.
— Долен лъжец!
— Защо ще те лъжа? — Смехът му замря отведнъж. — Свърши времето за лъжи, край! Но Дайно наистина работеше по нареждане. Припомни си, че винаги закъсняваше. Съвсем малко, но винаги закъсняваше.
„Да, така беше, сега като си помисля, вярно, че беше така.“ Прозрението разкъса Грей.
Питър Марлоу дръпна от цигарата.
— Царя прецени, че ако не получаваш достоверни сведения, ще си намериш истински доносник. Затова се погрижи той да ти го осигури.
Внезапно Грей усети умора, смъртна умора. Толкова много неща не можеше да проумее. Толкова много, толкова странни неща! В този миг съзря подигравателната усмивка на Питър Марлоу и цялата му трупана с години мъка изригна. Той се хвърли към ъгъла, обърна с ритник леглото на Царя, разпиля вещите му и кресна на Питър Марлоу:
— Много умно измислено, няма що! Но Царя си получи заслуженото. На теб обаче също няма да ти се размине!