Цар Плъх - Джеймс Клавелл 8 стр.

— Какви ги плещиш, Мак? — прекъсна го остро Ларкин. — Правилно е постъпило момчето: За него е по-добре да не влиза в сделки с Царя.

— Ама…

— Няма „ама“! — отсече Ларкин.

Мак утихна мигновено — не можеше да си прости, че е избухнал.

— Не се сърди, Питър! Просто се пошегувах — засмя се той нервно.

— Наистина ли, Мак? Ама че работа — смутено рече Питър Марлоу. — Май сбърках нещо, а? Не бих искал да ви лиша от…

— Не се тревожи, момчето ми! Аз просто така, на майтап… Хайде, кажи какво друго стана?

Питър Марлоу продължи разказа си и през цялото време се питаше дали е постъпил правилно. Мак бе най-добрият му приятел, винаги постъпваше разумно, никога не избухваше. Накрая им предаде разговора с Шон и когато свърши, почувства, че му олеква. Сетне побърза да излезе, защото беше негов ред да нахрани кокошките.

Щом той се отдалечи, Мак се обърна към Ларкин:

— Извинявай! Не трябваше да се впрягам толкова!

— Не се притеснявай, друже. Той още лети в облаците и представите му за живота са малко странни… Но нищо не се знае. Може би все пак Царя ще ни бъде от полза.

— Може би — отвърна Мак замислено.

Питър Марлоу носеше в ръце алуминиево канче със ситно нарязани листа. Той подмина тоалетните и стигна до курниците за лагерните кокошки. Те бяха най-различни — имаше големи, имаше и малки; множество курници за по една мършава кокошка и един огромен курник за сто и тридесет, които принадлежаха на целия лагер и чиито яйца се разпределяха между всички. Останалите бяха собственост на отделни групи или съдружия от групи, обединили стопанствата си. Единствено Царя притежаваше няколко кокошки съвсем сам.

Курника на тяхната група го бе построил Мак. Имаха три кокошки — цялото им земно богатство. Ларкин ги бе купил преди седем месеца, когато тримата продадоха последната ценна вещ, която притежаваха — златната халка на Ларкин. На полковника никак не му се искаше да се раздели с нея, но Мак бе болен, Питър Марлоу имаше дизентерия, а две седмици по-рано отново бяха намалили порциите. Така че Ларкин се видя принуден да я продаде, но не използва посредничеството на Царя, а на един от своите австралийци — Тимсън Дребния. С получените пари купиха четири кокошки от Китайския търговец, на когото японците разрешаваха да търгува с лагера, а също и две консерви сардина, две кутии кондензирано мляко и половин литър палмово олио с оранжев цвят.

Кокошките бяха здрави и снасяха редовно. Не след дълго обаче едната умря и те я изядоха, а костите събраха и ги свариха с дреболиите, краката, главата и една зелена папая, която Мак бе откраднал при едно излизане на работа извън лагера. Цяла седмица и тримата се чувстваха силни и свежи.

Ларкин бе отворил едната кутия кондензирано мляко веднага щом я купиха. Хапваха по лъжичка всеки ден, докато се свърши. Не рискуваха нищо, защото кондензираното мляко не се разваляше от горещината. Когато вече нямаше какво да изгребват с лъжицата, сипаха вода, кипнаха кутията на огъня и изпиха отварата. Течността бе много вкусна.

Двете консерви риба и втората кутия кондензирано мляко бяха оставени като неприкосновен запас. За съвсем черни дни. Държаха ги в скривалище, което един от тях непрекъснато пазеше.

Преди да отключи курника, Питър Марлоу се огледа, за да се увери, че никой няма да забележи как се освобождава резето. После бързо отвори вратата и видя двете яйца.

— Спокойно, Ноня — рече той на най-едрата кокошка. — Теб няма да те закачам.

Ноня мътеше седем яйца в полога. Решението да се лишат от тези яйца им бе струвало невероятни усилия на волята, но ако имаха късмет и се излюпеха седем пилета, а тези пилета оцелееха и станеха кокошки и петли, богатството им щеше да е наистина огромно. Тогава биха могли да си позволят една квачка да мъти непрекъснато. И никога вече нямаше да ги заплашва опасността да попаднат в Шесто отделение.

В Шесто отделение лежаха слепите — мъжете, останали без зрение от болестта бери-бери.

В лагера всяка храна, съдържаща витамини, имаше магическа сила срещу вечно тегнещата заплаха, а яйцата бяха огромен извор на здраве, често пъти единственият. Разбира се, комендантът на лагера непрекъснато молеше японците, ругаеше и настояваше за още яйца, но дажбата си оставаше неизменна — по едно яйце на човек веднъж седмично. Наистина някои получаваха по едно яйце всеки ден, но стигнеха ли дотам, обикновено вече бе твърде късно. Затова кокошките денонощно се охраняваха от офицер. Затова да се посегне на пиле, от общите или чуждо, бе повече от престъпление. Веднъж хванаха един военнопленник с удушена кокошка в ръка и го пребиха до смърт. Лагерните власти оправдаха убийството.

Питър Марлоу стоеше пред курника и с възхищение гледаше кокошките на Царя. Бяха седем, охранени и огромни в сравнение с останалите, а сред тях се разхождаше петелът — гордостта на лагера. Наричаха го Залез. От семето му се излюпваха прекрасни синове и дъщери и всеки можеше да го използва за разплод срещу определена цена: най-хубавото пиле от потомството. Дори кокошките на Царя бяха неприкосновени и се охраняваха като всички останали.

Питър Марлоу видя как Залез настигна една кокошка, сграбчи я с нокти и й се качи. Когато най-сетне я пусна, тя се отърси от праха, разтича се наоколо, разкудкудяка се и здраво накълва една друга кокошка. Той се ненавиждаше, че стои така и ги гледа. Отново проявяваше слабост. После щеше да си мисли за Няй и слабините щяха да го болят. Върна се при своя курник, провери дали е заключил добре и си тръгна, внимателно понесъл двете яйца към бетонната постройка.

— Охо, днес май ни върви, а, Питър! — засмя се Мак. Питър Марлоу извади цигарите и ги раздели на три купчинки.

— За останалите ще теглим жребий — каза той.

— Вземи ги ти, Питър — предложи Ларкин.

— Не, ще теглим жребий. Малка карта губи. Мак изгуби и отбеляза с престорен гняв:

— Ама ръчички имам!

Разкъсаха внимателно цигарите, изсипаха тютюна в табакерите и го смесиха с обработените листа, които имаха. После разделиха всичко на четири, сложиха трите четвърти в друга кутия и я дадоха на Ларкин да я пази. Да имаш толкова много тютюн наведнъж, беше живо изкушение.

Внезапно небето се раздра и започна потопът.

Питър Марлоу свали саронга си, сгъна го грижливо и го сложи върху леглото на Мак.

— Питър, внимавай с Царя! — загрижено го предупреди Ларкин. — С него шега не бива.

— Не се безпокой — отвърна Питър Марлоу и излезе навън под дъжда.

След миг Мак и Ларкин също се присъединиха към голите мъже, отдали се блажено на небесния порой. Телата им посрещаха с радост тежките удари на капките, дробовете поемаха хладния въздух, очите доволно просветваха. Дъждът отмиваше вонята на Чанги.

Пета глава

Когато пороят отмина, мъжете седнаха и зачакаха да дойде време за вечеря, а гърдите им с наслада вкусваха краткотрайната прохлада. От стрехите на бараките капеше вода и се стичаше в канавките, а прахът се бе превърнал в кал. Слънцето отново гордо светеше в ярката синева на небето.

— Слава богу! — с благодарност промълви Ларкин. — Това вече е нещо друго.

— Аха — съгласи се Мак. Седеше под навеса на бетонната постройка, но умът му бе другаде, далеч на север, на каучуковата плантация в Кеда. — И жегата си има хубавите страни — кара те да цениш прохладата — промълви той. — Също като треската.

— Малайзия е отвратителна, дъждът е отвратителен, жегата е отвратителна и маларията, и гадините, и мухите са отвратителни — рече Ларкин.

— Само по време на война, приятелче — смигна Мак на Питър. — Само в тоя скапан лагер, нали, момчето ми?

Питър Марлоу се засмя. Беше им разказал почти всичко за своето селце, а онова, което бе премълчал, Мак го знаеше от личен опит, защото бе прекарал целия си съзнателен живот в този край на света и го обичаше толкова, колкото Ларкин го мразеше.

— Така казват — отвърна той и всички се усмихнаха. Не говореха много. Всичко бе вече разказано и преразказано — всичко, което биха искали да споделят. Затова просто търпеливо чакаха. Когато вечерята дойде, наредиха се всеки на своята опашка, после се върнаха в бараката. Изядоха бързо супата. Питър Марлоу включи саморъчно направения котлон и изпържи едното яйце. Сипаха трите порции ориз в канчето, той сложи отгоре яйцето и го поръси с малко сол и пипер. Разбърка го, така че жълтъкът и белтъкът да се смесят равномерно с ориза, след това го разделиха по равно и тримата с наслаждение го изядоха. Като свършиха, Ларкин събра съдовете и ги изми — негов ред беше. После всички отново седнаха пред бараката да чакат вечерната проверка.

Питър Марлоу лениво следеше с поглед минаващите по пътеката мъже, отдаден на приятното усещане за ситост, когато забеляза Грей. Той се приближи, застана пред Ларкин и уставно козирува:

— Добър вечер, полковник.

— Добър вечер, Грей. Сега пък какво има? — въздъхна Ларкин.

Щом Грей го навестяваше, пак го чакаха неприятности. Грей измери с поглед Питър Марлоу и двамата му приятели почувстваха взаимната им ненавист.

— Полковник Смедли-Тейлър ме помоли да ви предам, сър, че двама от вашите се сбиха — обясни Грей. — Някой си ефрейтор Таунзенд и редник Гърбъл. Арестувах ги и сега са при мен в карцера.

— Добре, лейтенант — мрачно отвърна Ларкин. — Освободете ги и им кажете да ми се представят тук след проверка. Аз ще се занимая с тях! — Той замълча за миг, после попита: — За какво са се били, знаете ли?

— Не, сър. Сигурно пак са играли на ези-тура.

„Ама че занимание! — помисли си Грей. — Слагаш две монети на една летва, хвърляш ги във въздуха и се обзалагаш как ще паднат — и двете на ези, и двете на тура или едната на ези, а другата на тура.“

— Нищо чудно — изсумтя Ларкин.

— Защо не им забраните да играят? Всеки път стават…

— Да забраня ези-тура? — прекъсна го изумен Ларкин. — Ами че те ще решат, че не съм с всичкия си. Никой няма да се подчини на такава идиотска заповед, и то с пълно основание. Хазартът е в кръвта на австралийците, трябваше да сте го разбрали вече. Така поне се занимават с нещо. Пък и не е лошо да се посбият от време на време. — Той се понадигна и разкърши рамене, за да прогони треската. — За австралийците хазартът е необходим като въздуха. Ама че всеки от нас у дома оставя по нещичко на зелената маса. И аз самият не се отказвам от една игра на ези тура понякога! — завърши полковникът с нескрито раздразнение.

— Тъй вярно, сър — отвърна Грей.

Виждал бе Ларкин и другите австралийски офицери да се ровят из праха наравно с подчинените си, да се палят и да ругаят като най-прости редници. Нищо чудно, че дисциплината в лагера бе лоша.

— Кажете на полковник Смедли-Тейлър, че аз ще се заема с тях, хубавичко ще се заема, бога ми!

— Жалко за запалката на Марлоу, а, сър? — подметна Грей и впи очи в Ларкин.

Спокойният поглед на Ларкин внезапно стана леден:

— Глупава история, нали? Трябвало е да бъде по-внимателен.

— И аз така смятам, сър — отвърна Грей след многозначителна пауза. „Какво пък — помисли си той, — струваше си да пробвам. А Ларкин и Марлоу могат да вървят по дяволите и двамата! Времето работи за мен.“ Тъкмо се канеше да козирува и да се отдалечи, когато едно страхотно хрумване го закова на място. Той овладя обзелото го вълнение и небрежно подхвърли:

— А между другото, сър, носи се слух, че някой от австралийците имал пръстен с диамант. — Грей изчака изречението да се вреже в съзнанието им, после добави: — Не знаете ли случайно нещо?

Очите на Ларкин лежаха дълбоко под рошавите вежди. Преди да отговори, той хвърли съсредоточен поглед към Мак.

— Чух нещо такова, но доколкото знам, не е никой от моите хора. Защо?

— Просто питам, сър — отвърна Грей с мрачна усмивка.

— Сигурно ви е ясно, че такъв пръстен е като бомба със закъснител и за собственика, пък и за много други. Затова ще е най-добре да стои под ключ.

— Нищо подобно, приятелю — намеси се Питър Марлоу и в думите му прозвуча едва загатната ирония. — Ако този пръстен наистина съществува, в което се съмнявам, точно това не бива да се прави. Ако всеки знае къде е, доста хора ще искат да си опитат късмета, пък и японците ще го задигнат още щом чуят за него.

— И аз така смятам — замислено рече Мак.

— Най-добре е да си стои там, където е — на ничия земя — заключи Ларкин. — И без това сигурно е само слух.

— Дано — каза Грей, вече напълно убеден, че предположението му е било основателно. — Но слухът е доста настойчив.

— Не е никой от моите хора. — Умът на Ларкин работеше трескаво. Грей като че ли знаеше нещо. Кой можеше да е? Кой?

— Е, ако чуете нещо, сър, обадете ми се. — Грей стрелна презрителен поглед към Питър Марлоу и добави: — Аз обичам да пресичам злото от корен.

Той козирува на Ларкин, кимна на Мак и се отдалечи. В бараката се възцари напрегната тишина.

— Странно защо отвори дума за пръстена? — въпросително погледна Ларкин към Мак.

— И аз това се чудя — отвърна той. — Видя ли как му светеха очичките?

— Спор няма! — каза Ларкин, а бръчките на лицето му изглеждаха по-дълбоки от друг път. — Грей е прав за едно: тоя диамант може да струва кръвта на много хора.

— Слухове, полковник, празни слухове — рече Питър Марлоу. — Никой не може да опази такова нещо толкова време. Просто не е възможно.

— Дано си прав — намръщи се Ларкин. — Само се моля да не е у някой от нашите.

Мак се протегна. Болеше го главата и вече усещаше първите признаци на треската. „Е, има поне още три дни, докато ме раздруса“ — помисли си той без капка тревога. Толкова отдавна боледуваше от малария, че пристъпите бяха станали част от живота му. Нещо като дишането. Напоследък го налитаха веднъж на два месеца. Спомни си, че през четиридесет и втора лекарите го бяха посъветвали да се пенсионира. Удари ли те веднъж маларията в далака, хайде, потегляй за дома, човече, за дома, в Шотландия, на хлад и си купи малка ферма край Килин с изглед към величавото езеро Лох Тай. Тогава може и да оживееш.

— Аха — уморено каза Мак, почувствал изведнъж тежестта на петдесетте си години. После изрече на глас онова, което всички мислеха: — Ама ако го имахме тоя дяволски камък, щяхме да дочакаме края на пъклото, хич без да ни е грижа за по-нататък. Въобще без да ни е грижа.

Ларкин сви цигара, запали я и всмукна дълбоко дима. Подаде я на Мак, той дръпна и я подаде на Питър Марлоу. Когато я изпушиха, полковникът тръсна огънчето и сложи остатъка от тютюна в табакерата си.

— Ще се поразходя — наруши той мълчанието.

— Salamat — рече Питър Марлоу с усмивка. — „Върви в мир.“

— Salamat — отвърна Ларкин и се отдалечи под лъчите на вечерното слънце.

Докато вървеше нагоре по склона към полицейската барака, Грей кипеше от възбуда. Трябваше да отпразнува успеха и затова бе решил веднага щом освободи австралийците, да си свие цигара — втора за този ден, макар че имаше от яванския треволяк едва за две-три цигари, а до заплатата оставаше още цяла седмица. Той се изкачи по стъпалата и кимна на сержант Мастърс:

— Пусни ги!

Мастърс отмести тежкото резе от вратата на бамбуковата килия, а двамата мъже мрачно се приближиха към Грей и застанаха мирно.

— След проверка да се явите при полковник Ларкин! Мъжете козируваха и си тръгнаха.

— Само главоболия си имаме с тия проклетници! — отбеляза Грей.

После седна и извади табакерата и хартийките си. Този месец бе проявил особено разточителство: купи цяла страница от една Библия, това беше най-идеалната хартия за цигари. Макар да не бе вярващ, все пак му се струваше, че е богохулство да си правиш цигари от Светото писание. Прочете текста на листчето, което се канеше да използва: „Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Йова с люта проказа от ходилата на нозете му до самото му теме. Взе Йов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на бунището вън от града. И рече му неговата Жена…“ „Жена! Как пък все на тая дума ще попадна, по дяволите!“ — изруга наум Грей и обърна листчето.

Първото изречение от другата страна беше: „Защо не съм умрял, когато съм се раждал и не съм издъхнал, когато излизал от утробата?“

Един камък профуча през прозореца, удари се в стената и изтрополи на пода. Грей целият подскочи. Около камъка увито парче вестник. Той го повдигна, спусна се към прозореца и погледна навън, но наоколо нямаше жива душа. На бялото поле бе написано: