— Май… става доста горещо, а? — притеснено рече Царя.
— Да, наистина — учтиво отвърна Шон, свеж и лъхащ ведрина както винаги, въпреки жегата.
Настъпи мълчание.
— О, извинявай — наруши тишината Питър Марлоу, като видя, че Шон гледа към Царя и търпеливо чака. — Забравих да те…
— Боже мой, Питър! — засмя се Шон. Какво ти става? Отлично знам кой е приятелят ти, макар че никога не са ни запознавали. — Той протегна ръка: — Много ми е приятно. За мен е голяма чест да се запозная с един цар!
— Благодаря — отвърна Царя и едва докосна подадената му ръка, която изглеждаше почти детска пред неговата. — Ще… ще запалите ли една цигара?
— Благодаря, не пуша. Но ако не възразявате, ще взема една, дори две, ако нямате нищо против? — Шон кимна с глава към пътеката: — Род и Франк пушат и с удоволствие ще запалят по цигара.
— Ама разбира се — рече Царя, — заповядайте!
— Благодаря! Много мило от ваша страна.
Царя усети топлината на усмивката му и изненадан се чу да казва:
— Бяхте чудесен в „Отело“.
— Благодаря — отвърна поласкан Шон. — А „Хамлет“ харесахте ли?
— Да. При това не бих казал, че си падам по Шекспир.
— Това наистина е похвала — засмя се Шон. — Сега правим нова пиеса, Франк я написа специално за лагера и сигурно ще има голям успех.
— Ако е нещо по-обикновено, ще е най-добре — поотпусна се малко Царя. — И вие ще сте страхотен.
— Радвам се, че мислите така. — Шон изгледа Питър Марлоу и очите му заблестяха още по-силно. — Но Питър като че ли не е на същото мнение.
— О, стига, Шон! — не издържа Питър Марлоу. Царя го погледна учудено, а Шон само се усмихна, но под усмивката му прозираше гняв.
— Питър не одобрява начина ми на живот.
— Стига, Шон! — рече Питър Марлоу рязко.
— Какво „стига“? — избухна Шон. — Ти презираш обратните — нали така им викаш на педерастите! Каза ми направо в очите. Не съм забравил!
— Нито пък аз!
— Е, това поне е нещо! Но аз не искам да ме презират, най-малко пък ти.
— Казах, стига! Нито времето, нито мястото са подходящи за подобен спор. Говорили сме за тия неща и всичко това си го казвал вече. Съжалявам, че стана така. Не исках да те обидя.
— Знам, но все пак ме мразиш, нали? Кажи ми защо?
— Не те мразя.
— Тогава защо ме избягваш?
— Така е по-добре. За бога, Шон, остави ме на мира!
Шон го изгледа изпитателно и изведнъж — така внезапно, както бе пламнал — гневът му се изпари.
— Извинявай, Питър. Може би си прав. Грешката е в мен. Просто понякога се чувствам самотен и ми се иска да си поговорим. — Той протегна ръка и я сложи на рамото му:
— Извинявай! Искам да бъдем пак приятели, това е всичко.
Питър Марлоу не отвърна нищо. Шон също замълча, после каза:
— Е, май трябва да тръгвам вече.
— Шон — извика Родрик от пътеката, — закъсняваме!
— Идвам.
Шон постоя още миг, като не откъсваше поглед от Питър Марлоу, после въздъхна и подаде ръка на Царя:
— Много се радвам, че се запознахме. И моля да ме извините за станалото.
Царя отново усети докосването на дланта му.
— Драго ми беше — рече той.
Шон замълча нерешително. Очите му гледаха тъжно и изпитателно.
— Вие приятел ли сте на Питър? — попита той накрая.
— Ами… да, мисля, че да — запъна се Царя и му се стори, че думите прокънтяха над целия лагер.
— Не е ли странно как една дума може да означава толкова много и различни неща? Но ако наистина сте му приятел, не го увличайте по лош път, моля ви. Около вас дебнат толкова опасности и се страхувам, че Питър може да пострада. А той ми е особено скъп.
— О, няма, в никакъв случай.
Царя почувства, че коленете му омекват, а гръбнакът му става на пихтия. Очарованието на Шон го правеше безсилен — никога през живота си не бе виждал такава усмивка.
— Представленията са най-хубавото нещо в лагера — едва изрече той. — Дори само заради тях си струва да живее човек. А от всичко най-хубавото сте вие.
— Благодаря — каза Шон и се обърна към Питър Марлоу. — Да, наистина си струва да се живее заради тях. Карат ме да се чувствам щастлив. Обичам това, което правя. За такова нещо наистина си струва да се живее, нали, Питър?
— Да — глухо отвърна Питър Марлоу. — Радвам се, че отново си щастлив.
Шон се усмихна за последен път, после бързо се извърна и се отдалечи.
Царя се отпусна на пейката.
— Ще се побъркам, ей богу!
Питър Марлоу седна, извади табакерата си и сви цигара.
— Ако не го знае човек какъв е, направо ще се закълне, пред него стои жена — изумен каза Царя. — И то красавица.
Питър Марлоу мрачно кимна.
— И не е като другите сбъркани — продължи Царя, — няма нищо общо с тях, ама нищичко! В него има нещо, което… — Той спря, за да намери точната дума, после продължи безпомощно: — Не знам как да го нарека… Той е… той си е направо жена, по дяволите! Помниш ли го, като игра Дездемона. Божичко, как изглеждаше в оная нощница! Да пукна, ако на всички в Чанги не им щръкнаха. Нищо чудно някой да се съблазни. И аз се изкушавам, пък и всички. Ако кажеш, че на тебе не ти действа, няма да ти повярвам.
Той впери очи в Питър Марлоу изпитателно.
— Какво ме гледаш така? — избухна Питър. — Да не мислиш, че и аз съм като него?
— Не — спокойно отвърна Царя. — Пък и все ми е едно. Стига да ми кажеш.
— Е, сега ти казвам — не съм.
— Ама иначе точно така изглеждаше — ухили се Царя.
— Влюбените се скарали!
— Я върви по дяволите!
След малко Царя предпазливо запита:
— Отдавна ли познаваш Шон?
— Летяхме в една ескадрила — позабави се с отговора Питър Марлоу. — Беше най-младият и се случи така, че аз го наглеждах. Станахме добри приятели. — Той чукна огънчето от цигарата и прибра остатъка от тютюна в табакерата.
— Всъщност Шон ми беше най-добрият приятел. Отличен пилот е — свали три японски самолета над Ява.
Той погледна Царя и очите им се срещнаха.
— Бях много привързан към него.
— А навремето пак ли беше… пак ли беше такъв?
— Не.
— Е, то е ясно, че не се обличал като жена, но все трябва да си е личало, че е сбъркан.
— Шон не беше сбъркан. Беше просто едно много хубаво и приятно момче. Нищо женствено нямаше в него, само една такава особена жаловитост…
— Виждал ли си го някога без дрехи?
— Не.
— Това съвпада. Никой не го е виждал гол. Нито дори полугол. Какво се е случило между вас? — попита Царя.
— Веднъж едва не го убих.
Внезапно двамата млъкнаха и се ослушаха напрегнато. Във въздуха се носеше някаква лека въздишка, тиха като полъх. Царя огледа внимателно околността, но не забеляза нищо особено. Все пак той се надигна и влезе през прозореца в бараката. Питър Марлоу го последва. Вътре мъжете също се ослушваха.
Царя предпазливо надникна към ъгъла на затвора. Всичко изглеждаше напълно спокойно. Пленниците продължаваха да се мотаят нагоре-надолу.
— Как ти се струва? — полугласно запита Царя.
— Не знам — съсредоточено отвърна Питър Марлоу.
Около затвора все така сновяха мъже, но сега в походката им като че ли се долавяше почти незабележимо забързване.
— Охо, я вижте там! — прошепна Текс.
Иззад ъгъла на затвора се появи капитан Бръф и се запъти нагоре по склона към тях. След него изскочиха и други офицери и се запътиха към близките войнишки бараки.
— Лошо ни се пише — кисело отбеляза Текс.
— Сигурно пак ще тършуват — предположи Макс. Само след миг Царя бе клекнал до черния сандък и го отключваше.
— Ще ти се обадя по-късно — сбогува се набързо Питър Марлоу.
— Дръж това! — хвърли му пакет цигари Царя — намини довечера, ако искаш.
Питър Марлоу изскочи от бараката и хукна надолу по склона. Царя изрови трите часовника, които бе скрил в кафето на зърна, и се изправи. Колебанието му трая само миг. После стъпи на стола и ги напъха в сламения покрив. Всички видяха новото му скривалище, но сега това нямаше значение. Когато капитан Бръф се появи на прага, Царя вече бе успял да заключи сандъка.
— Хайде, приятелчета, всички вън!
Четвърта глава
Докато си пробиваше път през потния рояк хора, скупчени на асфалтовата пътека, Питър Марлоу мислеше единствено за манерката и отчаяно се опитваше да си спомни дали сутринта я беше напълнил, но паметта му изневеряваше.
Изтича нагоре по стъпалата, които водеха към неговата барака, но тя бе вече празна и един мърляв корейски войник пазеше на входа. Питър Марлоу знаеше, че няма да му позволят да влезе, затова се обърна, мушна се под навеса, мина отстрани и хукна към задната врата. Когато пазачът го забеляза, той вече стоеше до леглото си и държеше в ръка манерката. Кореецът изпсува вяло, отиде до него и му направи знак да остави манерката, но Питър козирува почтително и каза на малайски, който повечето войници от охраната разбираха:
— Моите почитания, сър. Може би ще се наложи да чакаме дълго, затова много ви моля, нека си взема манерката — имам дизентерия.
Докато обясняваше, той разклати манерката. Пълна беше.
Войникът я издърпа от пръстите му и подозрително я подуши, сетне изля малко вода на пода, накрая му я тикна обратно в ръцете, наруга го и посочи строените отвън мъже. Питър Марлоу се поклони, отмалял от облекчение, и хукна към останалите.
— Къде се губиш, по дяволите, Питър? — попита го Спенс с безпокойство, което дизентерията му изостряше още повече.
— Няма значение, нали съм вече тук. — Манерката бе в ръцете му и Питър Марлоу се чувстваше на седмото небе.
— Какво се мотаеш, я по-добре строй хората — подразни той Спенс.
— Разкарай ми се от главата. Хайде, момчета, подравнете се!
Спенс преброи мъжете.
— Къде е Боунс? — попита той.
— В лечебницата — отговори Юърт. — Постъпи след закуска. Аз лично го заведох.
— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?
— Защото цял ден работих в градината! Какво си се заял с мене!
— А ти какво си се разпенил?
Но Питър Марлоу не чуваше ругатните, разговорите, слуховете. Молеше се само полковникът и Мак също да са си взели манерките.
Като провери хората, капитан Спенс се отдалечи по пътеката, отиде до полковник Селърс, който отговаряше за четири бараки, и му рапортува:
— Точно шестдесет и трима в болница, двадесет и двама на работа.
— Добре, Спенс.
Като получи сведенията за четирите бараки, Селърс ги обобщи и рапортува на полковник Смедли-Тейлър, който отговаряше за десет бараки. Полковник Смедли-Тейлър рапортува на висшестоящия офицер, той на свой ред рапортува на по-висшестоящия и тази процедура се повтори из целия лагер — вътре и вън от затвора, — докато накрая пълният сбор стигна до коменданта на лагера. Комендантът събра броя на хората в лагера с броя на хората в лечебницата и броя на хората, изпратени на работа, и рапортува на капитан Йошима, японския преводач. В отговор Йошима наруга коменданта, защото по списък пленниците били с един повече.
Последва цял час на агонизираща паника, докато накрая откриха липсващия сред числото на погребаните. Главният лекар, полковник д-р Рофър, наруга помощника си, полковник д-р Кенеди, който се опита да обясни, че е трудно всеки миг да се знае бройката до последния човек, но полковник Рофър отново го наруга и каза, че на него това му е работата. После Рофър с гузен вид отиде при Йошима и учтиво се опита да му обясни, че липсващата бройка е намерена, но е трудно във всеки един момент да се държи сметка на хората до последния човек. Йошима наруга коменданта на лагера за немарливостта и каза, че това му влиза в задълженията и щом не може една проста сметка да направи точно, сигурно е време друг да поеме командването на лагера. Докато нагоре-надолу по йерархичната стълба се сипеха гневни закани, корейската охрана претърсваше бараките, и то преди всичко офицерските бараки. Радиото-връзката с външния свят, надеждата на пленниците — вероятно бе там. Искаха да го намерят, както бяха намерили и другото преди пет месеца. Но войниците, подобно на строените мъже отвън, се задушаваха от жегата и правеха обиска съвсем през пръсти.
Пленниците се обливаха в пот и ругаеха. Неколцина припаднаха. Дизентерийните се точеха един след друг към тоалетните. Тежко болните клечаха или лежаха там, където бяха строени, и се оставяха на парещите пристъпи на болката. Здравите не усещаха смрадта. Смрадта беше нещо нормално, дизентерията бе нещо нормално и чакането също.
След три часа обискът приключи. Разпуснаха пленниците и те се помъкнаха към сянката на бараките, строполяваха се на леглата си без дъх или се отправяха към душовете и чакаха водната струя да отнесе със себе си болката, която пулсираше в главите им.
Питър Марлоу излезе изпод душа, уви саронга около кръста си и тръгна към бетонната постройка, където бяха приятелите му.
— Puki mahlu — ухили се Мак, като го видя.
Майор Маккой бе як, дребен шотландец със стегната войнишка стойка. Двадесет и петте години, прекарани сред малайските джунгли, в съюз с алкохола, комара и треската бяха набраздили лицето му.
— Mahlu senderis — отвърна Питър Марлоу и седна на земята с щастливо изражение.
Тази малайска ругатня винаги му доставяше удоволствие. Тя нямаше точен превод, макар първата дума да означаваше пет буквен женски орган, а „mahlu“ — срамежлив.
— Абе, идиоти, вие не можете ли да говорите като хората? — сопна им се полковник Ларкин.
Той лежеше на дюшек, сложен направо върху пода, и едва си поемаше дъх от горещината, а главата му тегнеше от наскоро прекараната малария.
— Учиш го, учиш го, ама тая дебела глава прихваща ли? Нищо няма да излезе от него, нищо! — каза Мак и смигна на Питър Марлоу.
— Спор няма, друже — рече Питър Марлоу с австралийско произношение, подражавайки на Ларкин.
— Кой дявол ме караше да се хвана с вас двамата! — мрачно изпъшка Ларкин. — Можете ли да ми обясните?
— Хвана се, защото си мързелив, нали, Питър? — ухили се Мак. — Все ние вършим работата, а той пръста си не помръдва. Пък отгоре на това се преструваше, че не можел да се вдигне от леглото, понеже го била пипнала маларията.
— Puki mahlu! — изруга полковникът. — Я по-добре ми донесете малко вода.
— Слушам, сър. На секундата, сър! — каза Питър Марлоу и му подаде манерката си.
Като я видя, Ларкин се усмихна въпреки болката и тихо попита:
— Всичко наред ли е, момчето ми?
— Да. Ама да знаете как се уплаших отначало!
— И ние с Мак.
Ларкин отпи и внимателно му върна манерката.
— Как се чувстваш? — попита Питър Марлоу разтревожен от вида на полковника.
— Бомба! — отвърна Ларкин. — Да имаше бутилка бира, утре щях да съм на крака!
— Добре, че поне надви треската — кимна Питър Марлоу и с престорена небрежност извади пакета цигари.
— Боже господи! — възкликнаха в един глас Мак и Ларкин.
Питър Марлоу отвори пакета и им даде по цигара.
— Подарък от дядо Мраз — тайнствено обяви той.
— По дяволите, откъде го имаш, Питър?
— Чакай да дръпнем по веднъж, преди да чуем лошата новина — кисело се обади Мак. — Най-вероятно ни е продал леглата.
Питър Марлоу им разказа за срещата си с Царя и за Грей, а приятелите му слушаха с нарастващо изумление. Когато стигна до случката с обработката на тютюна и спомена за процентите, Мак не издържа и го прекъсна:
— Шейсет на четирийсет! — доволно възкликна той. — Ама това е направо страхотно — шейсет на четирийсет!
— Просто да не повярваш! — изтълкува погрешно възторга му Питър Марлоу. — И то за какво? Защото му показах как да го обработва. Той като че ли доста се учуди, че не искам нищо в замяна.
— Значи издаде рецептата? — изгледа го Мак втренчено.
— Разбира се! Не виждам какво те притеснява.
— И защо направи тая глупост?
— Какво, да не искаш да се забърквам в сделки? Нашият род никога не се занимавал с търговия — отвърна Питър Марлоу с такъв тон, сякаш обясняваше на дете. — Просто така са тръгнали нещата, братле.
— Боже господи, отваря ти се прекрасен случай да изкараш малко пари и ти го отхвърляш най-високомерно! Не ти ли е ясно, че щом Царя е в основата на операцията, можеше да спечелиш такава сумичка, че да си осигуриш двойни порции до второто пришествие. Защо, по дяволите, не си затрая, пък да дойдеш да ми кажеш на мен и да ме оставиш…