Джеймс Клавел
Тай-пан
На Тай-Тай, на Холи и на Михаела
книга втора от "АЗИАТСКА САГА"
Бих искал да изразя своята благодарност на хората от Хонконг, които ми отделиха толкова много от тяхното време и познание и ме допуснаха в настоящето и миналото си. Разбира се, това не е история, а роман. Той е населен с мъже и жени, създадени от авторовото въображение, и не е търсена връзка с реални лица или компании, които са били или са част от Хонконг.
Книга първа
Дърк Струан се изкачи на офицерския отсек на „Венджънс“ — флагман на Нейно величество — и с широка крачка се отправи към прохода. Линейният кораб със седемдесет и четири тона на борда бе пуснал котва на половин миля от острова. Наобиколили го бяха други военни кораби от флота, транспортни кораби на експедиционните сили, китайски търговски кораби и клипери за опиум.
Беше мрачно и хладно. Зазоряваше се. Денят бе вторник, 26.01.1841 г.
Докато вървеше по главната палуба, Струан хвърли поглед към брега и го обзе вълнение. Войната с Китай се бе развила според плановете му. Победата — според предвижданията му. Цената на победата — островът — бе онова, за което копнееше от двадесет години. И ето сега той се готвеше да слезе на брега, за да присъства на церемонията по встъпване в собственост, за да види как един китайски остров се превръща в бисер от короната на Нейно британско величество кралица Виктория.
Островът бе Хонконг. Тридесет квадратни мили скалисти възвишения в северния край на огромната Перлена река в Южен Китай. На хиляда ярда от континента. Негостоприемен. Неплодороден. Необитаван — с изключение на малкото рибарско селище откъм южната му страна. Точно на пътя на чудовищните бури, които ежегодно се развихрят откъм Тихия океан. Ограден от изток и запад с опасни плитчини и рифове. Абсолютно ненужен на мандарина — титла, давана на всеки висш чиновник на китайския император, — в чиято провинция бе разположен.
Но Хонконг притежаваше най-голямото естествено пристанище в света. И той бе прагът на Струан към Китай.
— Готови за спускане! — извика младият офицер от наблюдателницата на пехотинеца в ален сюртук. — Голямата лодка на мистър Струан до средния проход!
— Слушам, сър! — Пехотинецът се наведе през перилата и заповедта отекна нататък.
— Няма да отнеме и минута, сър! — каза офицерът, като се мъчеше да сдържа благоговейния си страх от този принц — търговец, който бе станал легендата на Китайските морета.
— Не е чак толкоз бързо, момко.
Струан бе огромен мъж, с лице, брулено от хиляди бури. Синият му сюртук бе със сребърни копчета, а впитите бели панталони бяха небрежно втъкнати във високите моряшки ботуши. Бе въоръжен, както обикновено: нож в гънката на гърба и още един — в десния ботуш. Беше на четиридесет и три, червенокос, а очите му бяха смарагдовозелени.
— Хубав ден — каза той.
— Да, сър.
Струан мина през прохода, качи се на носа на голямата лодка — най-голямата на кораба — и се усмихна на по-малкия си полубрат Роб, който бе седнал по средата.
— Закъсняваме — каза Роб, широко ухилен.
— Аха. Негово превъзходителство и адмиралът се туткат. — Струан се взря за миг в острова. После даде знак на боцмана.
— Спускай! Към брега, мистър Макей!
— Веднага, веднага, сър!
— Най-сетне, а, тай-пан? — запита Роб. „Тай-пан“ бе китайската дума за „върховен господар“. Във всяка компания или армия, флот или нация има само един такъв човек и той е, който владее и упражнява истинската власт.
— Аха — отвърна Струан.
Той бе тай-пан от „Ноубъл хаус“.
Първа глава
— Гръм да го порази тоя вонящ остров! — изрече Брок, като оглеждаше брега и възвишенията наоколо. — Цял Китай да е в краката ни и всичко, което вземаме, е тая ялова, подгизнала скала.
Той стоеше на самия бряг заедно с още двама търговци. Около тях, разпръснати на групички, се бяха събрали още търговци и офицери от експедиционните сили. Те всичките стояха в очакване офицерът от Кралската марина да открие церемонията. Почетен караул от двадесет пехотинци се бе изпънал в две стройни редици до пилона: аленото на униформите им бе като ярко петно сред насъбралите се.
— Трябваше да вдигнат знамето в осем часа — каза Брок с глас, дрезгав от нетърпение. — Защо, по дяволите, се мотаят?
— Лош знак е да се ругае във вторник, мистър Брок — каза Джеф Купър. Той бе американец от Бостън, кльощав, гърбонос, облечен в черен сюртук, филцовият му цилиндър бе килнат под самодоволен ъгъл. — Много лош.
Търговският съдружник на Купър, Уилф Тилмън, леко се напрегна, долавяйки скритото острие в носовия изговор на по-младия мъж. Самият той бе нисък и грубоват. Родом бе от Алабама.
— Ще ти го кажа направо, че цялото туй цвъкнато от муха тук е лош знак! — каза Брок. За „знак“ той употреби китайската дума „джос“, която означаваше Късмет и Съдба, Бог и Дявол едновременно.
— По-добре да не е, сър — каза Тилмън. — Бъдещето на търговията ни с Китай сега е тук — за зло или добро.
Брок го изгледа отвисоко.
— Хонконг няма бъдеще. Туй, което ви трябва, са отворените китайски пристанища на континента, и ти го знаеш, пусто да остане!
— Пристанището тук е най-доброто в тези води — рече Купър. — Има достатъчно място да ремонтираме и почистваме корабите си. Достатъчно място за домовете и складовете ни. И най-важното — никакво китайско вмешателство.
— Една колония трябва да има орна земя и селяни, които да я работят, мистър Купър. И изгода — добави нетърпеливо Брок. — Обиколих навсякъде, както и ти. Нищо няма да се хване тук. Няма ниви, — няма потоци, няма пасища. Тъй че няма да има нито месо, нито картофи. Всичкото, дето ще ни трябва, ще идва по море. Помисли колко ще струва. Даже риболовът е скапан. И кой ще плаща за издръжката на Хонконг, а? Ние и нашият занаят, пусто да остане!
— О, значи такава колония ви се ще, мистър Брок? — запита Купър.
— Мислех, че Британската империя — той бързо плю по посока на вятъра — си има доста такива колонии.
Ръката на Брок се стрелна към ножа.
— Плюеш да си прочистиш гърлото или на Британската империя?
Тайлър Брок наближаваше петдесетте. Беше едър едноок мъж, твърд и неизменен като железарията, която на младини бе принуден да предлага от врата на врата в Ливърпул, и силен и опасен като въоръжените търговски кораби, където бе намерил убежище, за да стигне до „Брок и синове“ — компанията, която оглавяваше. Облеклото му бе богато, а ножът, втъкнат в колана — инкрустиран със скъпоценни камъни. Брадата му побеляваше, както впрочем и косата му.
— Студеничко е днес, мистър Брок — каза бързо Тилмън, вътрешно ядосан от невъздържания език на младия си съдружник. С Брок човек не биваше да си играе, а те все още не можеха да си позволят открита вражда с него. — Ветрецът хапе, а, Джеф?
Купър бързо кимна, без да сваля поглед от Брок. Той нямаше нож, но в джоба му кротуваше един малък „дилинджър“. Висок бе колкото Брок, но беше по-лек и не се страхуваше.
— Ще ти дам един съвет, мистър Купър — каза Брок. — Ти по-добре недей плю, като споменаваш Британската империя, че някой, току-виж, те разбрал погрешно.
— Благодаря, мистър Брок. Ще го запомня — отвърна Купър небрежно. — И аз ще ви дам един съвет: не е хубаво да се ругае във вторник.
Брок потисна гнева си. Един ден щеше да види сметката на „Купър — Тилмън“ и тяхната компания — най-голямата сред американските компании в Китай. Но сега се нуждаеше от съюзничество с тях — срещу Дърк и Роб Струан. Брок проклинаше съдбата. „Джос“ бе направил от „Струан и компания“ най-голямото предприятие в Азия.
Беше толкова богато и влиятелно, че останалите търговци в Китай благоговейно, но и със завист го бяха нарекли „Ноубъл хаус“ Господарският дом. Господарски, защото бе пръв по богатство, по големина, по майсторство в занаята, по броя на клиперите, но главно, защото Дърк Струан беше тай-пан — най-големият от всички тай-пани в Азия. И пак „джос“ бе лишил Брок от едното му око преди седемнадесет години — точно в годината, в която Струан бе положил основите на империята си.
Случи се недалеч от остров Чъшан, който се намира точно на юг от огромното пристанище Шанхай, близо до устието на могъщата река Яндзъ. Брок се бе промъкнал през мусоните с огромен товар опиум. Дърк Струан, който също караше опиум, бе изостанал с няколко дни. Брок пръв бе стигнал в Чъшан, бе пласирал товара и бе готов да потегли обратно, като с радост си мислеше, че сега Струан ще трябва да продължи на север, да пробва нови места, да поема нови рискове. Брок бързаше на юг към къщи — към Макао — със сандъци, натъпкани със сребърни слитъци, а бурните ветрове — зад гърба му. Тогава откъм Китайските морета внезапно го бе връхлетяла силна буря. Китайците наричаха тези бури тай-фунг — господарите ветрове. Търговците им викаха тайфуни. Те бяха живият ужас.
Тайфунът бе сплескал безмилостно кораба на Брок, а самият той се оказа приклещен от падащите мачти и спардека. Един разсечен фал, понесен от ветровете, го беше ударил, докато лежеше безпомощен. Хората му го бяха освободили, но едно откъснато въже със скоба на края вече бе избило лявото му око. Корабът бе силно наклонен на една страна и той им помогна да отсекат такелажа и спардека, които отплаваха в морето, и по някакво чудо корабът се изправи. Едва тогава изля бренди в кървящата кухина. Още помнеше болката.
И сега той си спомни как се появи в пристанището дълго след като го бяха обявили за изчезнал: хубавият му тримачтов клипер представляваше една развалина, шевовете целите бяха в пробойни. Бе останал без мачти, без такелаж, без мачтите, топовете и барута за тях, бе събрал екипаж, заплатил загубите и закупил товар опиум, цялата печалба от курса се бе стопила.
Струан се бе оказал сред същия тайфун в една гемия — корабче с китайски корпус, но с английски такелаж — която се използваше за контрабанда по крайбрежието при хубаво време. Но Струан бе незасегнат от бурята и елегантен и неуязвим, както винаги, чакаше на дока да поздрави Брок: особените му зелени очи гледаха подигравателно.
Дърк и проклетият му късмет, помисли си Брок. „Джос“, който бе позволил на Дърк на превърне оная воняща гемия във флот клипери и стотици гемии, в складове и слитъци сребро в изобилие. В богопротивния „Ноубъл хаус“. Съдбата бе изтикала „Брок и синове“ на позорното второ място. Второ. И освен това, помисли си той, късметът му бе помогнал да се сдуши с нашия непоносим бъзлив пълномощник, почитаемия богоненавистен Лонгстаф, през всичките тези години. И сега пак заедно ни продадоха.
— Гръм да го удари тоя Хонконг! И Струан заедно с него!
— Ако не беше планът на Струан, нямаше да спечелите войната толкова лесно — каза Купър.
Войната бе започнала преди две години в Кантон, когато китайският император, твърдо решен да прогони европейците, се бе опитал да прекрати контрабандата на опиум, която бе основното в британската търговия. Вицекралят Линг бе обкръжил чуждестранното селище в Кантон с войниците си и искаше да му се предадат всичките сандъци с опиум в Азия като откуп за живота на беззащитните английски търговци. Накрая бяха предадени и унищожени двадесет хиляди сандъка с опиум и на англичаните бе разрешено да се оттеглят на Макао. Но британците не можеха да преглътнат леко каквото и да било вмешателство в търговията им или пък заплахи към сънародниците им. Преди шест месеца британските експедиционни сили бяха пристигнали в Ориента и официално бяха поставени под юрисдикцията на флотския кралски интендант Лонгстаф.
Но Струан беше онзи, който замисли вдъхновения план да се заобиколи Кантон, където се бе забъркала цялата каша, и вместо това експедиционните сили да бъдат изпратени на север към Чъшан. Разсъжденията на Струан бяха, че този остров лесно ще бъде завладян без загуби, защото китайците бяха безпомощни срещу която и да било европейска армия или флот. Като оставеха малочислена задържаща сила при Чъшан и няколко кораба, които да блокират Яндзъ, експедиционните сили можеха да отплават на север към устието на река Пей Хо и да застрашат Пекин, столицата на Китай, която бе само на сто мили нагоре по течението. Струан знаеше, че само непосредствена заплаха би заставила императора незабавно да моли за мир. Превъзходна разработка. И бе осъществена блестящо. Експедиционните сили бяха пристигнали в Ориента през юни. През юли Чъшан бе вече превзет. През август те бяха пуснали котва недалеч от Пей Хо. Две седмици по-късно императорът бе изпратил представител да преговаря за мир. Това бе първият случай в историята, когато китайски император официално бе признал европейска нация. И войната бе приключила почти без загуби и за двете страни.
— Лонгстаф постъпи много умно, като възприе плана — каза Купър.
— Всеки, който търгува с Китай, знае как да постави китайчугите на колене — каза Брок с груб тон. Той бутна цилиндъра си назад и отпусна превръзката на окото си. — Но защо Лонгстаф и Струан се съгласиха да водят преговорите чак в Кантон, а? Всеки глупак знае, че „да преговаряш“ за китайците значи да печелиш време. Трябваше да си останем на Север при Пей Хо, докато мирът бъде подписан. Ама не, ние връщаме флота и последните шест месеца чакаме ли, чакаме ония смотани кучи синове да седнат да подпишат. — Брок плю. — Тъпо, страхотно тъпо. И цялото пилеене на време и пари затая смрадлива скала. Трябваше да си оставим Чъшан. Ей това е остров, дето си заслужава да го имаш.
Чъшан бе дълъг двадесет мили и широк десет, земята му бе плодородна и богата, с добро пристанище и дори имаше голям град — Тинчай.
— Там има къде да се разгърне човек. И още, оттам три или четири фрегати могат да блокират Яндзъ, докато си свалиш шапката. А който държи тази река, има контрол над сърцето на Китай. Там трябваше да се заселим, пусто да остане!
— Все още държите Чъшан, мистър Брок.
— Ъхъ. Ама ще го върнат според съглашенията по оня гнусен договор, тъй че няма да е наш.
Той затропа с крака срещу усилващия се вятър.
— Може би трябва да споделите това с Лонгстаф — каза Купър. — Той възприема съвети.
— Но не и моите. И ти много добре го знаеш. Ала ще ти кажа, че когато Парламентът узнае за договора, някой ще си изпати, обзалагам се.
Купър запали пура.
— Склонен съм да се съглася. Договорът е един изумителен документ, мистър Брок. За днес и за този век, когато всяка европейска сила граби земи и жадува за власт.
— Да не би Съединените щати не го правят, а? — Лицето на Брок се изпъна. — Ами вашите индианци? А сделката с Луизиана? Испанска Флорида? Хвърлили сте око на Мексико и на руската Аляска. Последните сведения казват, че даже се опитвате да пипнете Канада. А?
— Канада е американска, не английска. Ние няма да се бием за Канада — ще я присъединим по нейно собствено желание — каза Купър, като се мъчеше да прикрие безпокойството си. Той подръпна дългите си рошави бакенбарди и загърна сюртука си по-плътно около раменете срещу острия вятър. Знаеше, че един сблъсък с Британската империя в този момент би бил катастрофален и щеше да съсипе „Купър — Тилмън“. Проклетите войни. И все пак той разбираше, че Щатите ще трябва да се бият за Мексико и Канада, освен ако не се намереше друго разрешение. Точно както Британската империя бе принудена да воюва с Китай.
— Няма да има война — каза Тилмън, като дипломатично се опита да успокои Купър. Той въздъхна и пожела да си беше у дома, в Алабама. Там може да бъдеш джентълмен, помисли той. Там не е необходимо да имаш вземане — даване с проклетите британци всеки божи ден или пък да общуваш с такива богохулстващи, сквернословни мерзавци като Брок, с такъв жив дявол като Струан — или дори с такъв буен младеж и старши съдружник като Джеферсън Купър, който си мисли, че Бостън е пъпът на света. — А тази война, за зло или за добро, свърши.