— Помни ми думите мистър Тилмън! — рече Брок. — Тоя скапан договор няма да донесе добро нито на нас, нито на тях. Трябваше да си задържим Чъшан и да разкрием пристанища в самия Китай. След няколко седмици пак ще се бием. През юни, когато вятърът е благоприятен и времето е благоприятно, флотът пак ще трябва да отплавана север към Пей Хо. И ако пак се бием, как ще съберем тазгодишния чай и коприна? Миналата година почти не се търгуваше заради войната, по-миналата година пък изобщо нямаше търговия, а и ни обраха целия опиум до шушка. Само от мене взеха осем хиляди сандъка. Това ми струваше два милиона таела сребро. В брой.
— Тия пари не са загубени — каза Тилмън. — Лонгстаф ни нареди да ги дадем. Да откупим живота си. Той ни даде документ от името на британското правителство. А в документа има клауза. Да се изплатят шест милиона таела сребро.
Брок грубо се изсмя.
— И ти си мислиш, че Парламентът ще уважи документа на Лонгстаф? Че нали всяко правителство ще бъде изритано в мига, в който поиска мангизи да плаща за опиум? А що се отнася до шестте милиона — те ще платят разходите по войната. Познавам Парламента по-добре от вас. Моят съвет е да пиете една студена вода с вашите шест милиона. Тъй че ако и тази година има война, всичките ще се разорим. Вие, аз, всеки, който търгува с Китай. И даже проклетият „Ноубъл хаус“.
Брок грубо се изсмя.
Той измъкна часовника си. Церемонията трябваше да започне преди час. Времето лети, помисли си той. Да, ама не против „Брок и синове“, да му се не види. Дърк бе имал период на сполука в продължение на седемнадесет години. Бе време нещо да се промени.
Брок се наслаждаваше на мисълта за втория си син — Морган, който умело и безскрупулно бранеше интересите им в Англия. Той се питаше дали Морган бе успял да намали влиянието на Струан в Парламента и в банкерските среди. „Ще те съсипем, Дърк, — помисли той, — и Хонконг заедно с теб.“
— Защо, по дяволите, се бавят? — попита той и забърза към флотския офицер, който крачеше напред — назад близо до пехотинците.
— Какво ти става, Джеф? Знаеш, че е прав за Хонконг — каза Тилмън. — Трябва да бъдеш по-внимателен, а не да го дразниш.
Купър леко се усмихна.
— Брок е тъй дяволски самоуверен. Просто не можах да се сдържа.
— Ако Брок се окаже прав дори за половината от нашите милиони, ние сме разорени.
— Да. Но Струан ще загуби десет пъти повече, ако парите не бъдат изплатени. Ще му ги дадат, не се бой. Така че и ние ще получим своето.
Купър погледна след Брок.
— Как мислиш, дали знае за сделката ни със Струан?
Тилмън сви рамене.
— Не знам. Но Брок е прав за договора. Глупав е. Солен ще ни излезе.
През последните три месеца „Купър — Тилмън“ бяха действали като тайни агенти на „Ноубъл хаус“. Британските военни кораби завършваха блокадата на Кантон и Перлената река и на английските търговци бе забранено да търгуват. Лонгстаф — по заповед на Струан — бе наложил ембарго като допълнителна мярка, която да ускори сключването на мирния договор, като знаеше, че складовете в Кантон пращят от чай и коприна. Но тъй като Америка не бе обявила война на Китай, американските кораби можеха свободно да преминават през блокадата и да вирят нос пред военните кораби. Така че „Купър — Тилмън“ бяха закупили четири милиона паунда чай от Чен-Дзъ Джин Арн, или Джин-куа, както му беше прякорът — най-богатият от китайските търговци, и го бяха доставили в Манила, най-вероятно на испански търговци. Местният испански представител срещу значителен подкуп бе издал необходимите разрешителни за внос и износ и чаят — без мито — бе прехвърлен на клиперите на Струан и бързо отправен в Англия. Сметката на Джин-куа бе уредена с един товар опиум, доставен тайно от Струан някъде нагоре по крайбрежието. Съвършен план, помисли си Купър. Всеки получава своето и се сдобива със стоките, с които иска да търгува. Но бихме могли да натрупаме състояние, ако наши кораби можеха да доставят чая направо в Англия. И той изруга Британския закон за корабоплаването, който забранява на неанглийски кораби да превозват стоки до английски пристанища. Дявол ги взел — та те притежават света!
— Джеф!
Купър проследи погледа на партньора си. За момент не можа да долови какво точно го кара да види Тилмън в стълпотворението на пристанището. След това видя голямата лодка да се отделя от флагмана и в нея високия червенокос шотландец, който имаше такава власт, че можеше да върти Парламента на пръста си в съответствие с целите си и дори да въвлече най-великата нация на света във война.
— Прекалено би било да се надяваме, че Струан ще се удави — каза Тилмън.
Купър се разсмя.
— Не си прав за него, Уилф. Както и да е, морето няма да посмее.
— Може и да посмее, Джеф. Има достатъчно време. В името на всичко свято.
Дърк Струан стоеше на носа на голямата лодка, която мощно пореше вълните. И макар да бе закъснял вече за церемонията, не караше гребците си да бързат. Знаеше, че няма да започнат, преди да е пристигнал.
Лодката беше на триста ярда от брега и викът на боцмана „Греби! Греби!“ се разнасяше приятно из свежия североизточен мусон. Далеч отгоре вятърът набираше сила и гонеше купестите облаци през континента над острова към океана отвъд.
Пристанището бе претъпкано с кораби, всичките британски, с изключение на няколко американски и португалски съда — търговски кораби от всякакъв вид и размер. Преди войната търговските съдове щяха да пуснат котва край Макао — малкото португалско пристанище на ръба на континента, четиридесет мили на югозапад през гигантското устие на Перлената река. Или пък недалеч от остров Уампоа, на тринадесет мили южно от Кантон. Това бе най-близкото място, до което европейски кораб, независимо от националността му, биваше допускан да доближи Кантон според китайските закони. С императорски декрет цялата търговска дейност на европейците спираше пред този град. Легендата говореше, че зад стените му живеят повече от милион китайци. Но нито един европеец не можеше да го потвърди, тъй като не е бивал допускан до улиците му.
От дълбока древност китайците имаха сурови закони, които изключваха присъствието на европейци в тяхната страна. Закостенялото китайско законодателство, ограничението на свободата на европейците да пътуват където си искат и да търгуват както си искат бяха причината за войната.
Докато голямата лодка се плъзгаше покрай един търговски кораб, няколко деца махнаха ръка на Струан и той им отвърна. Ще бъде хубаво децата най-сетне да имат собствен дом, на собствена земя — помисли той. Когато войната започна, всички британски граждани бяха евакуирани на кораби за безопасност. Те бяха приблизително сто и петдесет мъже, шестдесет жени и осемдесет деца. Някои семейства не бяха слизали от корабите почти година.
Търговските кораби бяха заобиколени от военните кораби на британските експедиционни сили: линейни кораби с по седемдесет и четири, четиридесет и четири и двадесет и два топа, бригове, фрегати — само малка част от най-могъщата флота, която светът някога бе познавал. Там бяха и дузина транспортни кораби с четири хиляди британски и индийски войници на борда — част от най-силната армия на земята.
И сред тези кораби се намираха прекрасните клипери за опиум с наклонени мачти, най-бързите кораби, които някога са били строени.
Струан усети тръпка на вълнение, докато оглеждаше острова с надвисналата планина, която се издигаше на 1800 фута, почти отвесно от морето.
Той никога не бе стъпвал на острова, макар да знаеше за него повече от всеки друг. Беше се заклел да не стъпва на брега, докато островът не стане британска собственост. Доставяше му удоволствие да бъде толкова високомерен. Но това не беше му попречило да изпрати няколко от капитаните си и по-малкия си брат Роб на брега да проучат острова. Той познаваше рифовете и скалите, хълмовете и долините и знаеше къде ще построи складовете си и Голямата къща и откъде ще минава пътят.
Той се извърна да погледне своя клипер „Китайски облак“ с двадесет и два топа. Всичките клипери на „Струан и компания“ включваха в имената си думата „клауд“ (облак) — в чест на майката на Струан от рода Маклауд, която бе починала преди години. Моряците боядисваха и лъскаха съда, който вече почти светеше. Топовете бяха прегледани, такелажът — изпробван. Британското знаме гордо се вееше на кърмата, флагът на компанията плющеше на бизан-мачтата.
Флагът на „Ноубъл хаус“ представляваше червения кралски лъв на Шотландия, преплетен със зеления императорски дракон на Китай. Той се развяваше над двадесет въоръжени клипера, пръснати из океаните на света, над стотици въоръжени бързоходни лодки, които контрабандираха опиум нагоре по крайбрежието. Той се вееше над три огромни плаващи бази за складиране на опиум — с преправени корпуси на търговски кораби, които сега стояха на котва в пристанището на Хонконг. Развяваше се и над „Рестинг клауд“ — един просторен, почти неподвижен съд, където бе разположен щабът му и имаше трезори, кантори, луксозни апартаменти и трапезарии.
„Ти си един наистина красив флаг“, помисли си с гордост Струан. Първият кораб, над който се беше развял този флаг, бе една натоварена с опиум пиратска лорча, която бе завладял със сила. По крайбрежието се подвизаваха пирати и корсари, а китайските и португалските власти предлагаха щедри премии в сребро за унищожаването им. Когато ветровете не бяха благоприятни за контрабанда на опиум или когато нямаше опиум за продан, той прочистваше Китайските морета. Слитъците сребро, които получаваше от тях, влагаше в опиум.
„Проклетият опиум“, помисли си той. Но знаеше, че животът му е неумолимо обвързан с опиума и че без него нямаше да има нито „Ноубъл хаус“, нито Британската империя.
Причината можеше да се проследи до 1699 г., когато първите британски кораби мирно търгуваха с Китай, докарваха коприна и за първи път несравнимата трева, наречена „чай“, която единствен в света Китай произвеждаше евтино и в изобилие. В замяна императорът приемаше само сребърни слитъци. И тази стратегия се бе наложила оттогава нататък.
За около петдесет години чаят бе се превърнал в най-популярната напитка в западния свят и особено в Британия, водещата търговска нация в света. За седемдесет години чаят бе станал единственият и най-съществен източник на вътрешно данъчно облагане за британското правителство. За един век изтичането на ценни метали към Китай бе изчерпало британската хазна до критичната точка и неравностойната размяна чай срещу сребро можеше да предизвика национална катастрофа.
В продължение на повече от век британската Остиндийска компания — гигантска получастна, полудържавна фирма, която притежаваше с указ на парламента абсолютен монопол върху търговията с Индия и Азия — бе предлагала какво ли не с нарастващо отчаяние: изделия от памук, тъкачни станове, дори топове и кораби — вместо слитъци сребро. Но императорите царствено отказваха. Те считаха, че Китай сам може да задоволява нуждите си, отнасяха се с презрение към „варварите“, както наричаха всички, които не бяха китайци, и се отнасяха към всички държави на земята не по-различно, отколкото към васалните на Китай държави.
Тогава, преди тридесет години, един британски търговски кораб — „Вейгрънт стар“ — бе отплавал нагоре по Перлената река и бе пуснал котва недалеч от остров Уампоа. Тайният му товар бе опиум, който Британски Бенгал произвеждаше евтино и в изобилие. Въпреки че опиумът се използваше в Китай от векове — но само от извънредно богатите и от жителите на провинция Юнан, където макът също вирееше, — той се внасяше контрабандно в страната. Остиндийската компания тайно бе издала разрешение на капитана на „Вейгрънт стар“ да предлага опиум. Но само срещу сребро. Китайската търговска гилдия, която според императорски декрет бе монополизирала цялата търговия със Запада, закупи товара и тайно го препродаде с огромна печалба. Капитанът на „Вейгрънт стар“ като частно лице бе обменил среброто в представителството на компанията в Кантон и бе получил печалбата си в банкови книжа за Лондон, след което се бе втурнал обратно към Калкута за нова партида опиум.
Струан добре си спомняше „Вейгрънт стар“. Той беше каютен прислужник на борда му. На този кораб той бе станал мъж — и бе видял Азия. И беше се заклел да смаже Тайлър Брок, който по онова време бе трети помощник-капитан на „Вейгрънт стар“.
Тогава Струан беше на дванадесет години, а Брок — на осемнадесет и много як. Брок го бе възненавидял от пръв поглед и му доставяше удоволствие да му намира кусури, да му намалява дажбите храна, да му възлага извънредни вахти, да го праща горе, на реите, в бурно време, като му се присмиваше и го дразнеше. Най-незначителен пропуск — и Струан биваше завързван за мачтата и налаган с камшика.
Струан беше изкарал две години на „Вейгрънт стар“. После една нощ тя заседна на един риф в пролива Малака, разби се и потъна. Струан бе се добрал до брега с плуване и се отправи към Сингапур. По-късно узна, че Брок също е оцелял и това го накара да се почувства особено щастлив. Той жадуваше за отмъщение — и то когато и както той прецени.
Струан бе постъпил на друг кораб. По онова време Остиндийската компания тайно снабдяваше с разрешителни мнозина внимателно подбрани, независими капитани търговци и продължаваше да им продава преимуществено бенгалски опиум по специални цени. Компанията бе започнала да реализира огромни печалби и да трупа грамадни количества сребърни слитъци. Китайската търговска гилдия и мандарините затваряха очи пред тази незаконна търговия, тъй като те също страхотно се обогатяваха. И защото тези приходи бяха тайни, не бяха обхванати от данъци.
Опиумът се превърна в основен предмет на външната търговия. Компанията бързо монополизира световните доставки на опиум извън провинция Юнан и Отоманската империя. За двадесет години среброто, разменено срещу контрабанден опиум, се изравни по количество със среброто, което съставляваше дълговете за чай и коприна.
Най-сетне размяната се балансира. После излезе от равновесие, защото китайските потребители бяха двадесет пъти повече от западните. Започна такова потресаващо изтичане на сребро от страната, каквото дори Китай не можеше да си позволи. Компанията предложи други стоки за размяна, за да задържи процеса. Но императорът остана непреклонен: сребро срещу чай.
Когато стана на двадесет години, Струан вече бе капитан — собственик на кораб в опиумния бранш. Брок бе главният му съперник. Те безмилостно се конкурираха. В продължение на шест години Струан и Брок владееха търговията.
Контрабандистите на опиум станаха известни под името търговци в Китай. Те бяха една безстрашна, издръжлива, жизнена група от капитани, индивидуалисти, собственици на кораби — англичани, шотландци и неколцина американци, — които небрежно водеха малките си корабчета из непознати води към неизвестни опасности. Такъв бе стилът на живот. Те излизаха в морето да водят мирна търговия — да правят пари, а не завоевания. Но ако попаднеха във враждебни води или се натъкнеха на враждебни действия, корабите им ставаха бойни кораби. И ако не воюваха добре, корабите им изчезваха и скоро потъваха в забрава.
„Търговците в Китай“ скоро осъзнаха, че докато на тях се падаха рисковете, на компанията се падаше по-голямата част от печалбата. Те бяха напълно изключени от законната — и изключително доходоносна търговия с чай и коприна. И макар че продължаваха жестоко да се конкурират, по внушение на Струан те започнаха едновременно и да се съпротивляват на компанията с цел да разрушат монопола. Без монопол търговците можеха да превръщат опиума в сребро, среброто — в чай, който да доставят в родината или да продават директно на световните пазари. Те сами щяха да контролират световната търговия с чай и печалбите им щяха да станат гигантски.
Парламентът се превърна в поле на техните действия. Парламентът бе предоставил монопола на компанията преди два века и само Парламентът можеше да го отмени. Така че „търговците в Китай“ заложиха на едро, като купуваха гласове, подкрепяха онези членове на Парламента, които вярваха в свободната конкуренция и свободната търговия, пишеха до вестници и до членове на правителството. Те бяха изпълнени с решимост и тъй като богатството им се увеличи, нарасна и силата им. Те бяха търпеливи, упорити и неукротими — каквито могат да бъдат само хората, които морето бе приучило към ред и дисциплина.