Когато се върна, носеше чайник и две чаши.
— Аз направила чай — заяви гордо. — Правила огън и готвила чай. Шише ром счупило и аз готвила чай.
— Не знаех, че можеш да вариш чай, камо ли да стъкмиш огън — подразни я той.
— Кога аз стара и беззъба, аз стана слугиня.
Тя забеляза разсеяно, че последният китайски моряк е изчезнал. Наля чай и му предложи чаша със слаба усмивка.
— Благодаря.
А Гип дойде в съзнание, повърна, после отново припадна.
— Изобщо не ми харесва видът й — каза Струан.
— Тя чудесна робиня.
Той отпи блажено от чая.
— Колко е водата в трюма?
— Под покрит с вода. — Мей-мей отпи от чая. — Мисля, бъде по-мъдро — как казва? — „купим“ морски бог на наша страна.
— Да спечелим. Така се казва.
Тя кимна с глава.
— Да. Умно бъде, ако аз спечеля морски бог.
— Как става това?
— Долу има много сребро. Един слитък бъде много добре.
— Не. Ще бъде много лошо. Голяма загуба на сребро. Много пъти сме обсъждали това. Има не богове, а един Бог.
— Вярно. Но моля, моля, тай-пан! Моля! — Очите й го гледаха умилно. — Ние нуждаем фантастично много помощ. Аз настоявам веднага — специална благословия на морски бог.
Струан отдавна се беше отказал да й внушава, че има само един бог, че Исус е Негов син и че християнството — единствената истинска религия. Преди две години се беше опитал да й го обясни.
— Ти искаш аз бъда християнка? Тогава аз християнка — беше му заявила весело.
— Не е чак толкова просто, Мей-мей. Трябва да вярваш.
— Разбира се, аз вярвам всичко, кое ти искаш от мене да вярвам. Има един Бог. Християнски варварски Бог. Нов Бог.
— Няма никакъв варварски Бог и никакъв нов Бог. Това е…
— Ваш Господ Исус не бил китаец, айейа? Значи варварин. И дори за какво казваш този Исус Бог не нов, кога той не роден дори преди две хиляди години. Това много, твърде ново. Айейа, наши богове пет-десет хиляди годишни.
Струан не беше компетентен по въпроса. Макар че беше християнин и ходеше на черква, понякога се молеше и познаваше Библията като повечето обикновени хора, той нямаше достатъчно знания и опит да я обучава. Помоли Волфганг Маус да й разясни евангелието на мандарин. Но след като Маус я посвети в религията и я покръсти, Струан откри, че тя все още посещава китайския храм.
— Защо ходиш там? Ти си оставаш езичница. Прекланяш се пред идоли.
— Но какво друго освен идол дървена гравюра на Господ Исус върху кръст в черква?
— Не е същото.
— Статуя Буда само символ на Буда. Аз не боготворя идол, момче. Аз китайка. Китайци не боготворят идоли, само идея на статуя. Ние, китайци, не глупави. Ние ужасно умни за тези божи работи. И как да разбера този Господ Исус, кой варварин, дали обичал китайци?
— Няма ли да престанеш да говориш такива неща? Това е богохулство. През последните три месеца Волфганг ти разтълкува цялото евангелие. Разбира се, че Исус обича всички хора еднакво.
— Тогава за какво християнски мъже свещеници, кои носят дълги поли и кои нямат жени, казват, че други християнски свещеници, кои обличат като мъже и правят много деца, са луди? Маса Маус казва — преди имало много войни и много убийства. Айейа, дългополи дяволи горели мъже и жени на огньове — каза тя и поклати упорито глава. — По-добре да сменим още сега, тай-пан. Хайде ние да бъдем дългополи християни. Ако ние загубим, няма да изгорят нас на клада. Ваши любезни християни не горят хора, нали така, айейа?
— Човек не се променя просто така и с такава цел. Католиците не са прави. Те…
— Казвам тебе, тай-пан. Мисля, ние трябва да бъдем дългополи християни. Аз също мисля ти да слушаш твой нов Исус Господ много внимателно и аз слушам Исус колко мога и в също време да си гледам наши истински китайски богове. — Тя тръсна решително глава и после се усмихна очарователно. — Така, той най-силен бог — ще грижи за нас.
— Не можеш да направиш такова нещо. Има само един Бог. Един!
— Докажи!
— Не мога.
— Ето, видиш? Как може смъртен човек да докаже бог, всеки бог? Но аз християнка като тебе. За щастие, също и китайка и в божи работи по-добре да мисля малко по китайски. Много мъдро, ако човек свободен да мисли. Много. Твой джос, че аз китайка. Дори само от моя страна мога да помоля китайски богове. Кои, разбира се не съществуват — добави тя бързо и се усмихна. — Нали чудесно?
— Не.
— Разбира се, ако аз имам избор — какъв нямам, защо само един Бог, — аз ще избирам китайски бог. Китайски богове не искат техни поклонници да убиват други богове или да избиват всички хора, кое се кланят до земя — и отново побърза да обясни, — но християнски варварски бог, кой само един бог, прилича на бедна проста жена много кръвожадна и с труден характер, но, разбира се, аз вярвам на него. Така е — натърти тя накрая.
— „Така е“ не значи нищо.
— Аз мисля твое небе адски странно място. Всеки лети като птица и всеки има брада. Хора на небе правят любов?
— Не зная.
— Ако не можем да правим любов, не отивам на твое небе. О, не, абсолютно. Истински бог, неистински бог — това ще бъде много лошо място. Трябва да разбера, преди да отивам там. Наистина. И друго нещо, тай-пан. За какво трябва единствен истински Бог, кой следователно фантастично умен, да казва само една жена? Това ужасно глупаво, не? И ако ти християнин, за какво ние като мъж и жена, кога ти вече имаш жена? Прелюбодействие, а? Много лошо. За какво ти нарушаваш толко много от Десет заповеди, айейа, и пак наричаш себе си християнин?
— Виж, Мей-мей, някои от нас са слаби и грешат. Господ Исус ще ни прости, ще прости на някои от нас. Обещал е да ни прости, ако се покаем.
— Аз няма! — каза тя много твърдо. — Дори ако бях най-единствен Бог. Не, не! И друго нещо, тай-пан. Как може Бог да бъде Троица и пак да има единствен син, кой също бог, роден от истинска жена, без да помага истински мъж, коя после става майка на Бог? Ей това аз не разбирам. Но не разбирай мене грешно, тай-пан. Аз християнка като всеки друг, кълна в Бог. Айейа?
Много пъти бяха разговаряли така и всеки път Струан се чувстваше въвлечен в спор без начало и без край. Оставаше му само вярата, че има един — единствен Бог, истински Бог, а също и убеждението, че Мей-мей никога няма да разбере това. Беше се надявал, че може би Той сам щеше да се разкрие пред нея, когато сам Той реши…
— Моля, тай-пан, една малка преструвка на никого не навреди.
Аз вече казала молитва на Единствен Бог. Все пак не забравяй, че ние в Китай и това китайска река.
— Но няма смисъл, разбери.
— Зная. О, да, тай-пан, зная абсолютно. Но аз само две години християнка, така че ти и Бог трябва да бъдете търпеливи с мене. Той прости на мене! — заключи тя победоносно.
— Добре — съгласи се Струан.
Мей-мей слезе под палубата. Когато се върна, лицето и ръцете й бяха измити, а косата й — оплетена. Държеше сребърен слитък, увит в хартия. Самата хартия беше изписана с китайски йероглифи.
— Ти ли написа знаците?
— Да, аз намерила писалка и мастило. Написала молитва за морски бог.
— Какво се казва в нея?
— „О, Голям мъдър и могъщ морски бог. Срещу този огромен дар, кой почти сто таела сребро, моля докарай нас невредими до варварски кораб, наречен «Чайна клауд» и собственост на мой варварин, а оттам на остров Хонконг, кой варварин открадвал от нас.“
— Не ми харесва много тази молитва — каза той. — В края на краищата, момиче, среброто си е мое и аз не желая да ме наричат варварин.
— Тази молитва учтива, тя казва истина. Морски бог китаец. За китаец ти варварин. Много важно да казва истина в молитва.
Мей-мей се спусна внимателно по наклонената палуба на кораба, като едва удържаше в протегнатата си ръка тежкия, сгънат в хартия сребърен слитък, затвори очи и запя монотонно молитвата, която бе написала. После, все още със затворени очи, разгъна внимателно среброто, пусна хартията във водата и бързо пъхна слитъка в гънката на якето си. Отвори очи и загледа как водата край кораба всмука хартията и я погълна.
Мей-мей се изкачи обратно радостна и здраво стиснала среброто.
— Ето, сега можем да почиваме.
— Но това е измама, за бога! — кипна Струан.
— Какво?
— Не си хвърлила среброто зад борда.
— Шшшт! Не толко високо! Ти всичко разваляш! — После пошепна: — Не, разбира се. Да не мислиш аз глупачка?
— Вярвах, че искаш да принесем дар на боговете.
— Аз направила това — пошепна тя озадачена. — Ти не мислил аз наистина да хвърля всичко това сребро във вода? Божичко, аз да не би да парче кучешко месо? Да не би случайно луда?
— Защо тогава цялата тази…
— Шшшт! — настоя Мей-мей. — Не толко високо! Морски бог може да чуе.
— Защо се престори, че хвърляш среброто зад борда? Това не е никакъв дар!
— Аз заклевам в Бога, тай-пан, аз съвсем не разбирам тебе. За какво на богове истинско сребро, айейа? За какво могат да използват? За истински дрехи, истинска храна? Богове са богове, китайци са китайци. Аз направила дар и спасила твое сребро. Кълна в Бог това варвари много странни хора.
Тя слезе долу, като мърмореше под носа си на сучоски диалект: „Сякаш бих унищожила толкова много сребро! Да не съм императрица, че да хвърля среброто! Айейа! — Преодоля коридора и влезе в трюма. — Дори императрицата на дяволите няма да направи такава глупост.“ Постави среброто в дъното на кораба, където го бе намерила, и се върна на палубата.
Струан я чу, че се връща и че все още мърмори ядно на китайски.
— Какво казваш? — попита я той.
— Казвам аз да не луда да разпилея пари, спечелени с толко много труд. Да не варварка? Разсипница?
— Е, добре. Но все пак не разбирам как смяташ, че морският бог ще чуе молитвата ти, когато така явно си го измамила? Цялата тази работа е ужасно глупава.
— Не говори високо! — смъмри го тя. — Той получил дар. Сега ще пази. Не истинско злато иска бог, а само идея. Това той получил! — Тя тръсна глава. — Богове също като хора. Те вярват на всичко, ако кажеш как трябва. — После добави: — Може пък Бог излезнал и не помогне все пак и ние удавим. Много важно!
— Слушай — каза Струан строго, — защо шепнем, а? Нали е китайски морски бог? Откъде, дявол да го вземе, ще знае той английски език, айейа?
Мей-мей се стъписа. Сбърчи вежди и се замисли. После вдигна рамене.
— Бог е бог. Възможно е да говори варварски език. Искаш още малко чай?
— Благодаря.
Тя наля в неговата и в своята чаша. После седна на стълбата на люка, обхванала коленете си с ръце, и затананика песничка.
Лорчата се люшкаше, носена от течението на реката. Зазоряваше се.
— Ти си чудесна жена, Мей-мей!
— Аз също харесвам тебе. — Тя се сгуши до него. — Колко хора като тебе има в твоя страна?
— Около двайсет милиона мъже, жени и деца.
— Казват, има три стотици милион китайци.
— Това би означавало, че всеки четвърти човек на земята е китаец.
— Аз безпокоя за мой народ, ако всички варвари като тебе. Ти убиваш толко много, толко лесно.
— Аз ги убих, защото те се опитваха да ме убият. А освен това ние не сме варвари.
— Аз се радвам, че видяла тебе как убиваш — каза тя загадъчно с блеснали очи и глава, обляна от светлината на изгряващото слънце. — Аз много радостна, че ти не умрял.
— Някой ден ще умра.
— Разбира се. Но аз се радвам, че видяла тебе как убива. Наш син Дънкан ще бъде достоен за тебе.
— Когато той порасне, няма да има убийства.
— Кога деца на деца на негови деца пораснат, все още ще има убийства. Човек — звяр убиец. Повече от хора убийци. Ние, китайци, знаем. Но варвари по-лошо от всичко. По-лошо.
— Мислиш така, защото си китайка. Вие имате много по-варварски обичаи, отколкото ние. Хората се променят, Мей-мей.
Тогава тя каза простичко:
— Научи от нас, от уроци на Китай, Дърк Струан! Хора никога не променят.
— Научи от нас, от законите на Англия, момиче! Светът може да стане такова място, където всички хора ще са равни пред закона. И законът ще е справедлив, честен. Без подкупи.
— Толко ли много важно, ако хора гладуват?
Той дълго размишлява върху това.
Лорчата се носеше по течението. Нагоре и надолу по реката минаваха други кораби и екипажите им се вглеждаха в тях с мълчаливо любопитство. Напред реката правеше завой и Струан леко свърна към канала. Изглежда, парчето брезент държеше.
— Мисля, че е важно — продума той най-накрая, — много е важно. О да, исках да те попитам нещо. Каза, че си се срещала с Върховната дама на Джин-куа. Къде беше това?
— Бях слугиня в нейна къща — отговори Мей-мей спокойно и го погледна в очите. — Точно преди Джин-куа да продаде на тебе. Ти мене купил, нали?
— Да, получих те според вашия обичай. Но ти не си робиня. Можеш свободно да напуснеш или да останеш. Казах ти го още първия ден.
— Аз не повярвала. Сега вярвам, тай-пан.
Те наблюдаваха брега и минаващите лодки.
— Никога преди не виждала убийство. Аз не обичам убийства. Това е, защото аз жена ли?
— И да, и не. Не знам.
— Ти обичаш да убиваш?
— Не.
— Жалко, твоя стрела не пронизала Брок.
— Не се целех в него. Не се опитвах да го убия, просто да го накарам да се отмести.
Тя беше поразена.
— Кълна в Бог, тай-пан! Ти особено фантастичен!
— Кълна се в Бога, Мей-мей — поде той и очите му се присвиха в усмивка, — ти си особено фантастична!
Тя лежеше на хълбок и го гледаше с очи, изпълнени с любов. После заспа.
Когато се събуди, слънцето вече беше изгряло. От двете страни бреговете на реката бяха ниски и тънеха в мъгла в далечината. Обширна земя, осеяна с безброй оризища, зелени и разлюлени под зимното небе. Далеч от тях — забулени в облаци висини.
Наблизо по реката се виждаше Мраморната пагода. В подножието плаваше „Чайна клауд“.
Книга втора
Девета глава
Четири дни по-късно „Чайна клауд“ акостира тайно в Дийпуотър бей от южната страна на остров Хонконг. Беше студено утро, небето — облачно, морето — сиво.
Струан бе застанал до ромбовидните прозорци в главната каюта, загледан в острова. Голите планини се спускаха стръмно към морето, оградено от бреговете на залива, а върховете бяха забулени от облаци. В горния край на острова се простираше тясна пясъчна ивица и от там сушата отново политваше в облаците, скалиста и самотна. Долитаха писъци на морски чайки. Вълните се плискаха леко по корпуса и камбаната на кораба удари шест пъти.
— Да — отзова се Струан в отговор на почукването.
— Сътър се е върнал — съобщи уморено капитан Орлов.
Капитанът беше широкоплещест и прегърбен, висок едва пет фута, с масивни ръце и огромна глава. На китката му висеше бойно желязо. Откакто бе пристигнало среброто, той носеше желязото ден и нощ и спеше с него.
— Кълна се в брадата на Один, нашият товар е по-страшен и от чума.
— Нови тревоги?
— Тревоги ли казвате? На борда на моя кораб — изключено! Кълна се в брадата на Девата! — Дребничкият уродлив човек се закиска със злостна радост. — Няма да стане, докато съм буден, чувате ли, Зеленооки!
Преди много години Струан бе открил Орлов да скита из уличите на Глазгоу. Беше от северните страни, претърпял корабокрушение и не можеше да си намери нов кораб. Макар че моряците са без национална принадлежност, никой собственик не би поверил кораба си на странник, който не назовава никого „сър“ или „мистър“ и който не би се съгласил на по-ниска служба от тази на капитан.
— Няма по-добър от мене! — викаше Орлов и петнистото му украсено с орлов нос лице се тресеше злобно. — Служил съм като моряк — и никога повече! Пробвайте ме и ще ви докажа, кълна се в сатаната!
Струан беше проверил знанията му за морето и вятъра, а също така силата и смелостта му и беше установил, че те са налице. Орлов говореше английски, френски, руски, финландски и норвежки. Умът му беше блестящ, а паметта — изумителна. И макар че приличаше на таласъм и при нужда убиваше като акула, беше честен и напълно заслужаваше доверие. Струан му бе поверил малък, а после и по-голям кораб. След това клипер. Миналата година го бе направил капитан на „Чайна клауд“ и знаеше — Орлов беше всичко това, което твърдеше, че е.