Струан си наля още чай, горещ, сладък и подправен с ром.
— Щом мистър Роб и Кълъм се качат на борда, веднага тръгвате към пристанище Хонконг.
— По-добре по-рано, така ли?
— Къде е Волфганг?
— В каютата си. Трябва ли ви?
— Не. И гледайте да не ни безпокоят.
Орлов поправи гневно влажните си моряшки дрехи и тръгна към вратата.
— Колкото по-рано се отървем от този чумав товар, толкова по-добре. Не съм виждал по-отвратително нещо!
Струан не отговори. Беше изтощен, но мозъкът му работеше трескаво. „Почти пристигнахме — каза си той. — Още няколко часа и ще бъдем в безопасност в пристанището. Слава богу, че Кралската флота е там. Можем да отдъхнем до една от фрегатите.“
Главната каюта беше просторна и луксозна. Но сега бе пълна с мускети, бойни железа, саби, ками и ножове. Беше иззел оръжието на целия екипаж още преди да качи среброто на борда. Сега само той и капитан Орлов носеха оръжие. Струан усещаше напрежението, което цареше на кораба. Среброто беше заразило всички. „Да — мислеше си той, — никой няма да остане незасегнат. Дори и Роб. Дори Кълъм. Може би дори Орлов.“
По време на пътуването от Мраморната пагода А Гип беше изпаднала в кома и бе умряла. Струан поиска да я погребат в морето, но Мей-мей го беше помолила да не го прави.
— А Гип била вярна слугиня — каза му тя. — Лош джос, ако не върнем нея на родители и не погребем като китайка. О, абсолютно много лошо, ужас, тай-пан.
Така Струан смени курса и отиде в Макао. Там купи с помощта на Маус чудесен ковчег и предаде А Гип на родителите й. Брои им също десет сребърни таела за погребението. Родителите й живееха в лодка хокло. Благодариха му и го помолиха да вземе по-малката сестра на А Гип. А Сам беше на петнайсет години, бе весело, кръглолико момиче, което говореше пиджин и стягаше краката си — нещо необичайно за хокло. Мей-мей я одобри, защото я познаваше от по-рано, и Струан се съгласи. Родителите й поискаха триста сребърни таела. Струан бе готов да плати, но Мей-мей го предупреди, че двамата ще загубят авторитета си, ако платят първата поискана цена. Така тя се спазари с родителите и смъкна цената на сто и шестнайсет таела.
Струан постъпи, както беше редно, и купи момичето, защото такъв беше обичаят. Но след края на сделката, която според китайския обичай го бе направила робовладелец, той скъса документа пред А Сам и й каза, че вече не е робиня, а слугиня. А Сам не го разбра. Струан знаеше, че по-късно тя щеше да попита Мей-мей защо е скъсал документа, а тя щеше да отговори, че някои варварски обичаи са странни. А Сам щеше да се съгласи и страхът й от него щеше да порасне.
Докато „Чайна клауд“ се намираше в Макао, Струан бе наредил екипажът, без Волфганг Маус, да не напуска кораба. Страхуваше се да не се разчуе, че на кораба има сребро. И макар че в общи линии вярваше на моряците, сега, когато тук имаше такова голямо богатство, което просто само се тикаше в ръцете им, доверието му се бе стопило. Очакваше пирати отвън и отвътре. В Макао едва не избухна бунт и заедно с офицерите той трябваше за пръв път да използва камшика, без да подбира, да постави постове на квартердека и да акостира далеч в плиткото пристанище. Забраниха на всички сампани да приближават на разстояние сто ярда от „Чайна клауд“.
Беше изпратил напред в Хонконг първия си помощник-капитан Кудахи с катера да доведе Роб и Кълъм на тайна среща в Дийпуотър бей със строга заповед да не казват нищо за среброто. Знаеше, че това е допълнителна опасност, но трябваше да поеме риска. След като среброто беше вече в безопасност на „Чайна клауд“, имаше време да помисли за Джин-куа и за „Ноубъл хаус“, за Роб и Кълъм, както и за това какво ще направи в бъдеще. Знаеше, че е дошло време да оформи бъдещия модел на компанията. Със или без Роб и Кълъм. На всяка цена!
Беше оставил Мей-мей в Макао, в къщата, която й бе подарил. Преди да отплава, посетиха заедно Чен Шенг.
Двегодишният му син Дънкан се беше опитал да му се поклони до земята, но той го вдигна на ръце и му каза никога и пред никого да не прави това отново. Дънкан отговори „Да, тай-пан“ и прегърна него и Мей-мей.
Бебето Кейт получи същия подарък, както и Дънкан, а Чен Шенг се суетеше като стара кокошка. Донесоха чай и храна и после Чен Шенг помоли за разрешение да представи Кай-сунг, която желаела да се поклони на тай-пана.
Кай-сунг беше навършила трийсет и шест години. Беше облечена в красиви дрехи в пурпур и злато и украсени с нефрити. В катраненочерната й коса бе забодена сребърна карфица. Сякаш не бяха минали седемнайсет години. Лицето й бе като алабастър, а очите й — дълбоки, както в младостта.
Но по бузите й се стичаха сълзи и тя шепнеше нещо на кантонски, а Мей-мей превеждаше с ясен глас:
— По-голяма сестра много съжалява, че тай-тай умряла. По-голяма сестра казва всеки път кога искаш деца да останат тук, те ще бъдат като нейни. Тя също благодари, че бил внимателен с нея и с неин син.
— Кажи й, че е много красива и че й благодаря.
Мей-мей преведе, после двете сестри поплакаха малко, а след това се развеселиха. Кай-сунг се поклони отново и си отиде. Чен Шенг се приближи до Струан.
— Чуй, може ти има добър джос, тай-пан. — По едрото му лице се разля усмивка.
— Може би.
— Аз купува човеци строят Хонконг много евтин с добър джос! — Чен Шенг се беше хванал за огромния си търбух и се тресеше от смях. — Айейа, тай-пан! Купи девствен робиня. Иска? Аз купя тебе, айейа? Евтин, евтин.
— Айейа, девствена! Имам достатъчно грижи!
Струан и Мей-мей взеха децата и се върнаха в дома си. Парите, които тя бе загубила, бяха повече от стойността на къщата. Официално му връчи нотариалния акт с голяма церемония и едновременно с това му поднесе тесте карти.
— Удвоявам или губя свой дълг, тай-пан.
Той изтегли вале, а тя се завайка и заскуба косата си:
— Горко ми, горко ми! Аз парче кучешко месо, никаквица, разсипница! За какво аз отворила мазна уста?
На лицето й се изписа жестока болка. Тя затвори очи и избра една карта, после цялата се сви и отново ги отвори. Беше дама. Тя извика щастливо и се хвърли в ръцете му.
След като уговори с Мей-мей да се върне скоро от Хонконг или да изпрати за нея „Чайна клауд“, Струан отплува в Дийпуотър бей.
Вратата на каютата се отвори.
— Здравей, татко.
— Здравей, Дърк — поздрави го Роб.
— Добре дошли на борда. Добре ли пътувахте?
— Сравнително добре.
Роб се отпусна на стола. Около очите му бяха изписани тъмни кръгове.
— Изглеждаш много уморен, Роб.
— Уморен съм. Опитах всичко, всичко. — Той съблече тежкото си запотено палто. — Никой няма да ми даде заем. Загубени сме. Какви са твоите добри новини, Дърк? — попита той и измъкна от моряшката си полушубка запечатан плик. — Това е за теб от вчерашната поща. От татко.
Цялата радост на Струан от постигнатото досега се изпари. „Уинифред — помисли си той, — сигурно ми съобщава за нея.“
Взе писмото. Печатът беше цял. Позна тънкия почерк на баща си.
— Какви са новините от дома? — попита той с възможно най-равен тон.
— Това е единственото писмо. За мен няма нищо. Съжалявам. Как си ти? Какво се е случило с лицето ти? Изгорил ли си го? Съжалявам, че не мога да ти бъда от голяма полза.
Струан остави писмото на бюрото.
— Купи ли земята?
— Не, отложиха продажбата — каза Роб, като се опитваше да не гледа към писмото.
— Продажбата е утре, татко. Нямаше достатъчно време за оглеждане на парцелите. Така че я отмениха.
Кълъм се олюля, когато корабът се наклони под напора на вятъра. Изправи се и се подпря на бюрото.
— Да отворя ли писмото ти?
— Не, благодаря. Срещнахте ли Брок?
— „Уайт уич“ се върна от Уампоа преди два дни — отговори Роб.
— Аз лично не съм го виждал. Всъщност сега сме във война.
— Да — потвърди Струан. — флотата все още ли е в Хонконг?
— Тук е. Но когато Еликсен пристигна с новините, тя се разгърна и зае бойна позиция. В източния и западния край изпратиха патрули.
— Ще нападнат ли Хонконг?
— Не ставай смешен, Роби.
Роб се бе загледал в дирята на кораба. Дърк изглежда променен — помисли си той. После забеляза бъркотията в каютата.
— Защо има толкова много оръжие тук, Дърк? Какво се е случило?
— Какво е намислил Лонгстаф, Кълъм? — попита Струан.
— Не знам. Видях го само веднъж, и то когато трябваше да взема разрешение за отсрочката.
— Аз също не съм го виждал, Дърк. След това, което писаха за нас във вестника, беше ми трудно да се срещна с много хора. Особено с Лонгстаф.
— Така ли? Какво стана?
— Видях го на следващия ден. Той ме попита: „Честна дума, вярно ли е?“ и когато му казах да, той смръкна от енфието си и рече: „Жалко. Е, много съм зает, Роб. Довиждане“, след което изпи още една чаша порто.
— А ти какво очакваше?
— Не знам, Дърк. Сигурно съчувствие. Или помощ.
— Лонгстаф не уволни Кълъм. Това е в негова полза.
— В момента аз му трябвам, защото няма друг, който да върши работата — обясни Кълъм.
През последните седмици бе започнал да се поправя и не изглеждаше така ужасно блед.
— Мисля, че злорадства, задето фалирахме. Поне — добави той бързо — не аз съм от значение. Исках да кажа, че фалира „Ноубъл хаус“.
— Ако не ние, ще бъде някоя друга компания, Кълъм.
— Да, зная, татко. Исках да кажа, че… ъъ, смятах, че сте близки с Лонгстаф. Той се прекланяше пред теб заради богатството ти. Когато махнем богатството, ти оставаш без нищо. Нямаш потекло, а без него ти си неравностоен. Нямаш и знания. Нищо! Мисля, че това е много тъжно.
— Откъде си се научил да правиш метани до земята?
— Почакай, докато стигнем в Хонконг.
— Какво значи това, момче?
— Ще пристигнем след няколко часа. Сам ще видиш — гласът на Кълъм стана по-рязък. — Отвори писмото, татко!
— Новините ще почакат. Когато ти замина, Уинифред си отиваше. Нима очакваш чудеса?
— Защо не? Молех се да стане чудо.
— Елате с мен долу — каза Струан.
Под люлеещия се фенер в трюма блестяха тайнствено чинно подредени купчинки от сребърни слитъци. Въздухът беше спарен и навсякъде проникваше сладникавата миризма на суров опиум.
— Това е невъзможно! — пошепна Роб и докосна среброто.
— Не знаех, че на света има толкова много сребро, събрано на едно място — възкликна Кълъм поразен.
— Ето го, на.
С трепереща ръка Роб вдигна един от слитъците, за да се увери, че не сънува.
— Невероятно!
Струан разказа как се бе сдобил със среброто. Повтори думите на Джин-куа отначало докрай. Единствено не спомена нищо за споразумението с четирите половинки от монети и петте лака, вложени в хонконгска земя, оставените настрана пет лака и този лак, който бе дал на Гордън Чен. Описа им морската битка с Брок. Не спомена нищо за Мей-мей.
— Мръсен пират! — избухна Кълъм. — Лонгстаф ще обеси и него, и Горт, щом научи.
— Защо? — попита Струан. — Брок не е направил нищо повече от това, което направих аз. Просто се натъкна на мен.
— Но това не е вярно. Мога да докажа, че той…
— Нищо не мога и няма да доказвам. Брок се опита и не успя. Това е всичко. То си е само наша работа.
— Не ми харесва това — заяви Кълъм. — Преднамереното пиратство трябва да се разглежда по съвсем друг начин.
— Ще дойде време и ще си уредим сметките.
— Божичко, спасени сме — промълви едва чуто Роб. — Сега ще провалим всички международни валутни операции. Ще бъдем най-богатата компания в Ориента. Бог да те благослови, Дърк. Ти си невероятен!
Сега бъдещето е сигурно. Роб ликуваше вътрешно. Ще има достатъчно за Сара и нейното разточителство. Мога веднага да се върна у дома. Може би Дърк ще реши нещо друго и няма да замине, няма да се върне и ще забрави Парламента. Край на ядовете. Сега мога да си купя замък и да си живея в мир и спокойствие. Децата ще се оженят и ще живеят добре, ще има за внуци и правнуци. Роди може да завърши университета, да стане банкер и никога да не помисли за Ориента. „Бог да те благослови, Дърк!“
Кълъм също беше изпаднал в екстаз. Главата му бе замаяна. Та това не е просто сребро, а власт. Власт да купува оръдия или гласове и да се издигне в Парламента. Ето отговора на Хартата и на чартистите. Като тай-пан ще мога да използвам силата на цялото това богатство, и то с определена цел. Благодаря, Господи, о, Господи — молеше се той горещо за навременната помощ.
Сега Струан изглеждаше много по-различен в очите на сина си. През последните седмици Кълъм бе мислил много върху думите на баща си за богатството, властта и как да се използват те. Беше се сближил с Глесинг, като същевременно продължаваше да се движи в периферното полезрение на Лонгстаф. След гибелта на „Ноубъл хаус“ започна да забелязва прикритите усмивки и откритите подигравки и разбра, че когато човек е сам, без потекло или власт, той е беззащитен.
Струан забеляза алчността на Роб и Кълъм. „Вярно — каза си той, — но нека бъдем честни. Това правят парите с човека. Погледни себе си! Ти уби осем, не, десет души, за да запазиш богатството. Би убил и сто. Виж какво си принуден да направиш със сина си и брат си.“
— Има нещо, което съм длъжен да разясня и на двамата. Това сребро ми е дадено в заем. Срещу честната ми дума. Отговарям за него пред Джин-куа. Отговарям аз. Не „Ноубъл хаус“.
— Не разбирам, Дърк — каза Роб.
— За какво говориш, татко?
Струан извади една Библия.
— Първо, искам да се закълнете пред светата Библия, че това, което ще чуете, ще остане тайна.
— Необходимо ли е да се заклеваме? — попита Роб. — Разбира се, че на никого няма да кажем.
— Ще се закълнеш ли, Роб?
— Разбира се.
Двамата с Кълъм се заклеха, че ще мълчат. Струан постави Библията върху среброто.
— Това сребро ще бъде използвано за спасението на „Ноубъл хаус“ при условие, че когато и ако някой от вас стане тай-пан, ще бъде съгласен, първо: да посвети компанията изцяло на нуждите на Хонконг и на китайската търговия; второ: главната квартира на компанията да остане постоянно в Хонконг; трето: моите задължения и моят девиз да преминат изцяло върху Джин-куа и приемниците му; четвърто: да гарантирате, че приемникът, посочен от вас за тай-пан, ще направи същото, и последно — Струан посочи с ръка към Библията: — да се споразумеем още сега, че само християнин, роднина, може да стане тай-пан. Закълнете се в светата Библия, както ще накарате и вашия приемник да се закълне, че ще спазвате условията още преди контролът да бъде прехвърлен.
Последва мълчание. После Роб, който добре познаваше мисленето на брат си, попита:
— Знаем ли какви условия е поставил Джин-куа?
— Не.
— Какво друго има?
— Ще ви кажа, след като се закълнете. Можете да ми се доверите или не, както искате.
— Това не е много честно.
— Самото сребро не е честно спечелено, Роб. Трябва да съм сигурен. Това не е детска играчка. И в момента на нито един от вас не гледам като на роднина. В ръцете ни е цяло столетие! Две столетия!
— Очите на Струан блестяха яркозелени на слабата светлина на полюляващия се фенер. — Аз посвещавам „Ноубъл хаус“ на Китай и неговото време! Със или без вас двамата!
В стаята увисна напрежение. Раменете и вратът на Роб се обляха в пот. Кълъм впи очи в баща си поразен.
— Какво означава изцяло да посвети компанията за нуждите на Хонконг? — попита Роб.
— Означава да оказва помощ, да го защитава и да го превърне в постоянна търговска база. Търговска — защото ще открие път към Китай. Цял Китай. Ще приобщи Китай към лоното на нациите.
— Но това е невъзможно! — възрази Роб. — Невъзможно!
— Може би. Но „Ноубъл хаус“ ще се опита да направи точно това.
— Искаш да кажеш, че ще помагаме на Китай да се превърне в световна сила? — попита Кълъм.
— Да.
— Но това е опасно! — извика Роб. — Чиста лудост! И без това светът гъмжи от тревоги, че да помагаме на тази огромна маса езичници! Та те ще ни залеят. Всички нас! Цяла Европа!