Кълъм увеси нос и се подчини.
Струан насочи вниманието си към Роб, който се беше облегнал на планшира с посивяло лице. Брат му помисли малко, после се приближи до него.
— Направи ми една услуга, Роб. Отиди при момчето. То не се чувства добре.
Роб направи усилие да се усмихне.
— Благодаря, Дърк. Но този път трябва да остана. Независимо дали ми е зле или не. Това армада от нашественици ли е?
— Не, братко. Не се безпокой. Ако е нужно, ще си пробием път с бой.
— Знам, знам.
— Как е Сара? Време е да ражда, нали? Извинявай, че забравих да попитам.
— Състоянието й е нормално — такова, каквото трябва да бъде, когато остават няколко седмици. Ще се радвам, щом свърши всичко.
— Да. — Струан се извърна и коригира малко курса.
Роб се помъчи да не мисли за джонките, с които морето бе пълно чак до хоризонта. Дано пак да е момиче. Момичетата се отглеждах по-лесно. Надявам се да се хареса на Карин. Милата мъничка Карин.
Ненавиждаше се, задето й се развика тази сутрин. Нима беше тази сутрин, когато всички бяха заедно на „Тъндър клауд“. Карин се беше загубила и двамата със Сара помислиха, че е паднала зад борда. Бяха отчаяни, но след като започнаха търсенето, момиченцето изскочи весело на палубата от трюма, където се беше свряло да си поиграе. От облекчението, че я вижда, Роб й се развика и тя разплакана се хвърли в прегръдките на майка си. Знаеше, че жена му не е виновна и въпреки това той не се сдържа и започна да я хули, че не полага достатъчно грижи за детето. След няколко минути Карин подобно на много други деца забрави всичко и весело се разсмя. А той и Сара подобно на всички родители, които не забравят нищо, останаха с чувство на неприязън и раздразнение един към друг.
Отпред и отзад джонките преграждаха пътищата им за отстъпление. Роб видя брат си, облегнат на компасната будка, да пали лула от една тлееща оръдейна свещ и му се прииска да бъде и той също така спокоен. „О, Господи, дай ми сили да издържа пет месеца, а после още дванайсет, както и пътуването до дома и моля те — нека Сара да роди лесно.“
Наведе се над планшира и повърна обилно.
— Два румба наляво! — заповяда Струан, като наблюдаваше внимателно брега на Хонконг. Беше много близко до скалите, намиращи се вдясно на борда, и далеч към вятъра спрямо редиците от джонки. Още няколко минути, и можеха да завият и да нападнат джонката, която Струан бе набелязал да унищожи, а после щяха безпрепятствено да се врежат в редиците, стига да нямаше горящи кораби или силен вятър, да нямаше още скрити рифове или плитчини, които да ги разрушат.
На север небето тъмнееше. Мусонът продължаваше да духа, но Струан знаеше, че в тези води вятърът можеше да промени посоката си с четвърт или повече градуса, и то съвсем внезапно или можеше да се надигне страшна буря от морето. С толкова много вдигнати платна той рискуваше, защото вятърът щеше да ги скъса, преди да са ги навили, и да ги откъсне от мачтите. Освен това можеше да се каже, че има много рифове и плитчини, които чакаха да разпорят корема на кораба. Тези морета не бяха обозначени на картата. Но Струан бе сигурен, че единствено скоростта можеше да ги спаси. И съдбата.
— Гот им химел! — Маус се взираше през бинокъла. — Та това е Лотъс! Силвър Лотъс!
Струан грабна бинокъла и го фокусира върху флага, който се вееше над огромната джонка — сребърно цвете на червен фон. Нямаше грешка. Беше Силвър Лотъс, флагът на У Фанг Чой, краля на пиратите, известен със своя садизъм и многобройните си флотилии, които вилнееха и заплашваха бреговете на цял Южен Китай, като събираха данъци на хиляди мили на север и на юг. Предполагаемата столица бе Формоса.
— Какво прави У Фанг Чой в тези води? — попита Маус, който отново почувства, че в него се надига странното чувство на надежда и страх. Да бъде волята Господна!
— Привлякло ги е среброто — отвърна Струан. — Сигурно е то. В противен случай У Фанг Чой никога не би рискувал да дойде насам, когато нашата флотилия е толкова наблизо.
Години наред португалците и всички други търговци бяха плащали данък на У Фанг Чой, гарантиращ безопасността на техните кораби. Данъкът излизаше по-евтино от загубата на търговски плавателен съд и джонките му прочистваха южните китайски морета от пирати през повечето време. Но с идването на експедиционния корпус през миналата година британските търговци бяха преустановили плащането за това свободно преминаване и един от пиратите на У Фанг бе започнал да плячкосва водите и брега в близост до Макао. Четири фрегати от Кралската флота бяха открили и унищожили повечето пиратски джонки и подгонили останалите, които потърсили убежище в Баяс бей — пиратско пристанище на четирийсет мили северно от Хонконг. Там фрегатите разбили напълно пиратските джонки и сампани и опожарили две пиратски селища. Оттогава У Фанг не бе дръзвал да развее флага си наблизо.
На пиратския кораб изгърмя топ и неочаквано всички джонки освен една се обърнаха срещу вятъра, свалиха гротовете и оставиха късите платна отзад, за да осъществят маневрата. Една малка джонка се отдели от останалите кораби и се насочи към „Чайна клауд“.
— Завий срещу вятъра! — заповяда Струан и „Чайна клауд“ се подчини. Платната запляскаха яростно, корабът забави ход и почти спря.
— Дръж носа право срещу вятъра!
— Слушам, сър!
Струан наблюдаваше малката джонка през бинокъла. На върха на мачтата се развяваше бял флаг.
— Дявол да ги вземе! Каква е тази игра? Китайците никога не използват знамето на мира!
Корабът се приближи още повече и Струан беше безкрайно изумен, когато видя огромен чернобрад европеец, облечен в тежки моряшки дрехи, с кама на пояса, да управлява джонката. До него стоеше китайско момче в пищна зелена туника от брокат, панталони и меки черни ботуши. Струан видя европееца да насочва телескопа си към „Чайна клауд“. След миг свали телескопа, засмя се гръмогласно и махна с ръка към тях.
Струан подаде бинокъла на Маус.
— Кой, мислите, че е този човек? — После се наведе към капитан Орлов, който също наблюдаваше джонката през телескоп. — Капитане?
— Пират, разбира се. — Орлов подаде телескопа на Роб. — Още един слух се потвърждава — че У Фанг държи при себе си европейци.
— Но защо ли всички смъкнаха платната, Дърк? — попита недоверчиво Роб.
— Пратеникът ще ни каже. — Струан се приближи до края на квартердека и извика на Кудахи: — Мистър, бъдете готов да изстреляте един снаряд в носа.
— Слушам, сър! — Кудахи изтича до първия топ и го насочи в целта.
— Капитан Орлов! Пригответе голямата лодка. Вие ще оглавявате делегацията! Ако не ги потопим преди това.
— Защо трябва ние да ходим при тях, Дърк? — попита Роб, като се доближи до Струан.
— Никоя пиратска джонка не трябва да се приближава на разстояние от петдесет ярда. Може първият кораб да е пълен с барут. В днешно време човек може да очаква всякаква дяволия.
Кълъм се появи неловко на стълбата на палубата, облечен в моряшки дрехи — дебела вълнена риза и вълнен жакет, панталони с широки крачоли и въжени обувки.
— Здравей, момче — каза баща му.
— Какво става тук?
Струан обясни ситуацията и добави:
— Дрехите ти подхождат. Така изглеждаш по-добре.
— Аз наистина се чувствам по-добре.
Кълъм се чувстваше притеснен и някак чужд. Когато пиратската джонка се приближи на сто ярда от тях, Струан изпрати изстрел в носа и вдигна рупора до устата си.
— Завивай обратно — извика той — или ще те направя на парчета! Джонката послушно зави срещу вятъра, отпусна платна и легна в дрейф.
— Хей, „Чайна клауд“! Моля за разрешение да се кача на борда — извика чернобрадият мъж.
— Защо? Кой сте вие?
— Капитан Скрагър, някога живял в град Лондон — отвърна човекът присмехулно. — Искам да ви пошепна нещо, милорд Струан. На четири очи.
— Качете се на кораба сам! Без оръжие!
— С бялото ли знаме, капитанче?
— Да! — Струан отиде до квартердека и извика на Кудахи: — Дръжте джонката под прицел!
— Слушам, сър!
От джонката спуснаха малка лодка. Скрагър скочи ловко в нея и загреба към „Чайна клауд“. Когато се приближи, запя с дълбок звънлив глас. Пееше морска песничка — „Хвърли го във въздуха“.
— Самонадеян педераст! — каза Струан, без да иска развеселен.
— Скрагър е необичайно име — забеляза Роб. — Не беше ли леля Етел омъжена за някой си Скрагър от Лондон?
— Да, същото си помислих и аз, братко — ухили се Струан, — може и да сме сродени с пират.
— А ние не сме ли пирати? Струан се ухили още по-широко.
— „Ноубъл хаус“ ще бъде в безопасност, когато премине в твоите ръце, Роб. Ти си умен човек, по-умен, отколкото си мислиш. — После погледна назад към лодката. — Самонадеян педераст!
Скрагър бе на около трийсет години. Дългата му несресана коса и брадата му бяха гарвановочерни. Очите му — бледосини и малки, а ръцете — подобни на шунка. На ушите му висяха позлатени обеци и лявата страна на лицето му бе прорязана от неравен белег.
Той завърза лодката и се покатери чевръсто по мрежестата стълба. Когато скочи на палубата, докосна квартердека с чело престорено учтиво и направи сложен поклон.
— Добро утро, ваше благородие! — каза той и после посочи към моряците, които го бяха зяпнали. — Добро утро, приятелчета! Моят шеф, У Фанг Чой, ви пожелава приятно връщане у дома! — Той се засмя и в устата му лъснаха счупени зъби, после се приближи и спря пред Струан. Беше по-нисък от него, но по-пълен. — Да слезем долу.
— Мистър Кудахи, претърсете го!
— Хайде сега, нали нося бяло знаме и не съм въоръжен. Честна дума! Ето, заклевам се — каза Скрагър с невинен вид.
— Въпреки това ще ви претърсим!
Скрагър се остави да го претърсят.
— Доволен ли сте, тай-пан?
— Засега.
— Тогава да слизаме долу. Сами. Както вече казах.
Струан провери дали пищовът му е зареден и посочи мостика.
— Всички да останат на палубата!
За учудване на Струан, Скрагър тръгна напред, като се движеше с увереността на човек, който познава добре кораба. Когато стигнаха до каютата, пиратът се отпусна на моряшкия стол и блажено протегна краката си.
— Ще ми се да наквася устата си, преди да започнем, ако обичате. Гребането усилва жаждата.
— Ром?
— Бренди. Ах, бренди! Ще бъда много благодарен, ако ми се намери буренце.
— В какъв смисъл благодарен?
— Ще бъда търпелив. — Очите на Скрагър бяха като от стомана.
— Вие сте точно такъв, какъвто си представях.
— Казахте, че сте живели в Лондон.
— Даа. Така беше. Преди много време. А, благодаря — каза Скрагър, като пое чашата, пълна с чудесно бренди. Подуши го любовно, после го изпи на един дъх, въздъхна и избърса мокрите си мустаци. — Ах, бренди, бренди! Единственото нещо, което ми липсва там, където съм. Действа ми като мехлем.
Струан напълни отново чашата.
— Благодаря, тай-пан.
Струан започна да играе с пистолета.
— От коя част на Лондон сте?
— Шордич, драги. Там израснах.
— Как е първото ви име?
— Дик. Защо?
Струан сви рамене.
— Хайде сега, кажете защо сте дошъл.
В себе си той взе решение да изпрати по следващата поща писмо и да поиска сведения дали Дик Скрагър не е потомък на леля му.
— Ще кажа, тай-пан, ще кажа. У Фанг иска да разговаря с вас. Сам. И то още сега.
— За какво?
— Не го питах, а и той не ми каза. „Отиди и доведи тай-пана!“ — и заръча и ето, тук съм. — Скрагър изпразни чашата и се захили доволно. — Говори се, че на кораба има сребро, а?
— Кажете му, че ще го приема тук. Може да се качи сам и без оръжие.
Скрагър се засмя гръмогласно и неволно се почеса по въшливата глава.
— Знаете, че той няма да направи това, тай-пан, както и вие няма да отидете сам и без закрила на неговия кораб. Видяхте ли момчето на борда на джонката ми?
— Да.
— Това е най-малкият му син. Той е заложник. Вие трябва да отидете на кораба, ако желаете, разбира се, а момчето ще остане тук. Можете да носите оръжие.
— А какво ще стане, ако момчето се окаже просто преоблеченият син на някой кули и аз загубя главата си?
— О, не — отвърна Скрагър обиден. — Разполагате с моята и с неговата клетва, за бога! Ние не сме банда непрокопсани пирати, флотилията ни наброява хиляда кораба и както знаете, контролира тези брегове. Виждате, че се заклех. Той също.
Струан забеляза белезите по китките на Скрагър и заключи, че и на глезените му има също такива.
— Защо вие — англичанин — сте тръгнали с него?
— Защо наистина, драги? — Скрагър се изправи. — Мога ли да си пийна още грог? Любезно благодаря. — Той върна шишето на масата и отново седна. — Във флотата му има повече от петдесет английски моряци и около петнайсет други — главно американци и един французин. Капитани, оръжейни майстори, стрелци, помощник-капитани. По професия съм помощник-боцман — продължи той разпалено, въодушевен от алкохола. — Преди малко повече от десет години претърпях корабокрушение на някакви северни острови. Мръсните езически копеленца ме сгащиха и превърнаха в роб. Бяха японци. Предадоха ме на други езически копелета, но аз избягах и се присъединих към У Фанг. Когато разбра, че съм помощник-боцман, ми предложи подслон и голяма свобода. — Изпразни чашата и отново я напълни. — Сега ще тръгваме или не?
— Защо не останете с мен на кораба? Спокойно мога да си пробия път през редиците на У Фанг.
— Благодаря, любезни, но по ми харесва там, където съм.
— Откога сте каторжник?
Чашата на Скрагър увисна във въздуха и изражението му стана недоверчиво.
— Отдавна, приятел. — Погледна към белезите на китките си. — Раните от железата ли? Да, белезите ще се виждат още много години.
— Откъде избягахте? От Ботъни бей ли?
— Да, май бе от там. — Скрагър отново стана дружелюбен. — Още като момче или поне като по-млад бях осъден на петнайсет години каторга. Тъдява съм от около двайсет и пет. А вие на колко години сте?
— На колкото трябва.
— Не мога да кажа със сигурност. Може да съм на трийсет и пет или на четирийсет и пет. Мдаа, петнайсет години са това. Само задето ударих по мутрата един лайнян помощник-капитан на борда на една лайняна фрегата.
— Имате късмет, че не ви обесиха.
— Да, наистина. — Скрагър се оригна щастливо. — Харесва ми да си приказваме така, тай-пан. За мен е разнообразие. Да, изселиха ме от Блайти. Девет месеца в морето, окован заедно с още четиристотин нещастници, между които жени или нещо подобно. Бяхме оковани под палубата девет или повече месеца. На вода и сухар, без никакво пиво. Така не бива да се отнасят към човека, съвсем не бива. Само сто души доживяха да стигнат до сушата. В пристанището в Сидней счупихме оковите. Убихме всички лайняни надзиратели. После се крихме в гората една година и аз си намерих кораб. Търговски. — Скрагър се закиска злобно. — Поне се хранехме с търговци. — Погледна в дъното на чашата си и усмивката му изчезна. — Да, всички ние бяхме осъдени на бесило. Господ да убие всички лайняни полицаи — изръмжа той. Замълча за миг, отдал се на спомените си: — Но както вече казах, претърпях корабокрушение и всичко останало.
Струан запали пура.
— Защо трябва да служите на такова диво пиратско куче, такава отрепка като У Фанг?
— Ще ви кажа, приятел. Аз съм свободен като вятъра. Имам три жени и колкото си искам ядене, плащат ми и съм капитан на кораб. Той се отнася към мен по-добре, отколкото всичките ми проклети от Бога роднини. Проклети роднини! Мдаа. За тях аз съм престъпник, достоен за бесило. Но за У Фанг не съм. И къде другаде, кажете, такива като мен могат да имат жени, храна и плячка, да живеят без полицаи и без бесилки? Разбира се, че ще остана с него или с всеки друг, който ми предложи същото — каза той и стана. — Сега ще дойдете ли с мен, както той иска, или ще трябва да ви взема на абордаж?
— Вземете ме на абордаж, капитан Скрагър. Но първо изпийте брендито. Ще бъде последното в живота ви.
— Срещу вас имаме повече от сто кораба.