— Ей богу — беше казал Глесинг, — сигурно си страхотен. А аз съм играл само за флотата. Ти като какъв си играл?
— Като вратар.
— Я виж ти! Аз не бях нищо повече от втори слип. Дявол го взел, Кълъм, приятелю, защо да не отделим едно местенце за игрище, а? Ще можем да си тренираме.
Кълъм се засмя вътрешно, много доволен, че е играч на крикет. Беше сигурен, че ако не беше така, Глесинг щеше да го отбягва и тогава той нямаше да има удоволствието да бъде близо до Мери. Сега си мислеше дали ще може да я придружи до бала.
— Мис Синклер и Хорацио те харесват много, татко.
— Мислех, че Мери е в Макао.
— Беше, татко, но се върна за няколко дни в Хонконг преди около седмица. Чудесна е, нали?
Внезапно зазвъня корабната камбана, чуха се бързи стъпки а долетя вик:
— Всички моряци на палубата!
Струан изхвърча от каютата.
Роб понечи да го последва, но се спря на изхода.
— Бързо да си кажем две неща, докато сме сами, Кълъм. Първо: върши това, което казва баща ти, и бъди търпелив с него. Той е странен, идеите му са особени, но някак си повечето от тях се реализират. Второ: ще ти помогна с каквото мога да станеш тай-пан.
После се втурна навън от каютата. Кълъм го следваше по петите.
Когато Струан дотърча на палубата, моряците бяха вече в пълна готовност и отваряха пролуките на оръдията, а въжетата горе гъмжаха от хора.
Право пред тях чак до хоризонта плуваше заплашително флотилия от военни джонки.
— Гръм да го удари, та това е цяла армия! — възкликна капитан Орлов. — Преброих повече от сто, тай-пан. Обръщай кораба!
— Дръж курса, капитане. Ние имаме голяма преднина. Очистете палубите! Ще се приближим и ще огледаме. Вдигнете бомбраселите и форбрамстенгите!
Орлов изкрещя към мачтите:
— Вдигай бомбраселите и форбрамстенгите! Всички платна горе!
Офицерите подеха вика и моряците рипнаха по вантите, разгънаха платната и набрал скорост, „Чайна клауд“ се понесе по вълните.
Корабът се намираше в канала между големия остров Поклю Чау, на две мили отляво, и остров Ап Ли Чау, на половин миля отдясно. Ап Ли Чау бе също на четвърт миля от Хонконг и образуваше чудесен залив, наречен Абърдийн. На брега на Абърдийн имаше малко рибарско селце. Сега се забелязваха повече сампани и рибарски лодки отпреди месец.
Роб и Кълъм излязоха на квартердека. Роб видя джонките и косата му се изправи.
— Кои са тези, Дърк?
— Не знам. Хей, пазете се!
Роб и Кълъм отскочиха, за да дадат път на група моряци, които слязоха от такелажа и се захванаха дружно да опънат въжетата, после се втурнаха към кърмата и заеха позиции. Струан подаде бинокъла на Маус, който се бе дотътрил до него.
— Различавате ли флага, Волфганг?
— Не, не още, тай-пан.
Волфганг се взираше с пресъхнало гърло в огромната и тежка военна джонка начело на флотилията — една от най-големите, които бе виждал — дълга повече от сто фута и тежаща петстотин тона. Вирнатата кърма леко се поклащаше под тежестта на три грамадни платна.
— Гот им химел! — твърде са много за пиратска флотилия. Дали не са случайно армада от нашественици? Не вярвам да се осмелят да нападнат Хонконг, когато нашите кораби са така близо.
— Скоро ще разберем — отговори Струан. — Два румба надясно!
— Два румба надясно! — повтори кормчията.
— Дръж така!
Струан прегледа платната. Плющенето на вятъра и опънатият такелаж го изпълваха с радостно вълнение.
— Погледнете! — извика капитан Орлов и посочи назад. Откъм южния край на Поклю Чау се задаваше друга флотилия от джонки и се канеше да пресече пътя им за отстъпление.
— Засада! Готови за…
— Спрете, капитане! Аз съм тук, на квартердека!
Капитан Орлов се намръщи и отиде до кормчията близо до компасната будка, като проклинаше разпоредбата, че тай-панът поема командването на всеки кораб на „Ноубъл хаус“, щом се качи на квартердека.
— Е, желая сполука, тай-пан! Ако не се разкараме по-бързо оттук, тези обесници ще ни пресекат пътя, онези отпред ще ни залеят и край на красивия ми кораб. По дяволите, няма да го бъде! Ще изпратим трийсет от тях в пъклените пещи на Валхала и ще минем през тях като валкирии.
За първи път от четири дни насам той забрави среброто и радостно потри ръце при мисълта за приближаващата битка. Корабната камбана удари осем пъти.
— Разрешавате ли да слезна долу, капитане? — попита Орлов.
— Разрешавам. Вземете със себе си мистър Кълъм и му покажете какво трябва да прави.
Орлов тръгна пред Кълъм и се отправи към вътрешността на краба.
— При осем удара на камбаната сутрешна вахта — това е пладне, брегово време — капитанът е длъжен да навие хронометъра — обясни той, доволен, че не е на квартердека, където Струан бе узурпирал командването. Но, от друга страна, помисли си той, ако аз бях на неговото място, щях да постъпя по същия начин. Никога нямаше да допусна някой друг да върши най-хубавата работа, когато аз съм наблизо.
Малките му сини очи оглеждаха изпитателно Кълъм. Още в началото бе усетил неговата враждебност и скритите погледи, които хвърляше към гърба и късите му крака. Четирийсет години не бе свикнал с подобни погледи и мразеше да го смятат за хилав.
— Роден съм върху плаващ леден блок по време на една виелица. Майка ми казваше, бил съм толкова красив, че злият дух Ворг ме смазал с копитата си само час след раждането ми.
Кълъм се размърда неловко в тъмнината:
— О, така ли?
— Ворг има разцепени копита — подсмихва се Орлов. — Вярвате ли в духове?
— Не. Не мисля.
— Но в дявола вярвате. Като всички добри християни.
— Да. — Кълъм се опита да прогони страха от лицето си. — Какво да правим с хронометъра?
— Да го навием. — Орлов отново се подсмихна. — Ако вие бяхте роден като мене, щяха да ви казват може би Гърбавия Кълъм вместо Красавеца Кълъм, а? Оттук нещата ще изглеждат различно.
— Съжалявам… Сигурно животът ви е тежък.
— Не е тежък. Вашият Шекспир го е казал по-добре. Но не се безпокойте, Великане. Аз мога лесно да убия два пъти по-едър от мене човек. Желаете ли да ви науча как се убива? По-добър учител няма да намерите. Освен тай-пан.
— Не. Благодаря.
— Трябва да се научите. Трябва. Питайте баща си. Един ден това знание ще ви бъде нужно. М-да, много скоро. Знаете ли, че видях бъдещето?
Кълъм потръпна:
— Не.
Очите на Орлов лъщяха, а усмивката му още повече го правеше подобен на зъл гном.
— Има много да учите. Нали искате да станете тай-пан?
— Да. Надявам се. Някой ден.
— Този ден ръцете ви ще почервенеят от кръв.
Кълъм потръпна.
— Какво искате да кажете с това?
— Нали имате уши. Ръцете ви в този ден ще почервенеят от кръв. Да. Скоро ще почувствате нужда от човек, на когото да се осланяте в бъдеше. И докато Норщед Страйд Орлов е капитан на един от вашите кораби, вие ще можете да разчитате на него.
— Ще запомня, капитан Орлов — каза Кълъм и си обеща, че когато стане наистина тай-пан, същият този Орлов няма никога да бъде негов капитан. После погледна лицето на човека със странното усещане, че той чете мислите му.
— Какво има, капитане?
— Попитайте себе си — отвърна Орлов и отвори капака на хронометъра. За да стигне до него, той трябваше да се качи на стълбата.
После започна да навива внимателно часовника с голям ключ.
— Навивате този часовник трийсет и три пъти.
— Защо го правите вие, а не някой от офицерите? — попита Кълъм, без особено да го интересува отговорът.
— Това е задължение на капитана. Едно от задълженията. Навигацията е тайнство. Ако всеки моряк на борда владее навигацията, ще има непрекъснато бунтове. Добре е, че само капитанът и неколцина от офицерите умеят това. Без тях моряците са безпомощни и загубени. Ние държим хронометъра заключен тук за безопасност. Нали е красив? А направата? Изработен от блестящи английски умове и сръчни английски ръце. Показва точно лондонско време.
Кълъм усети, че му прилошава от задухата в коридора. Чувството бе примесено със страх от Орлов и от приближаващата битка.
Но той се овладя и реши да не се оставя на капитана да го предизвиква и да се опита да не обръща внимание на киселата миризма в дъното на кораба, която проникваше навсякъде. Вътрешно се закле, че някой ден ще си разчисти сметките.
— Толкова ли е важен хронометърът!?
— Учил сте в университета и задавате такива въпроси! Без този красавец сме загубени. Чували ли сте за капитан Кук? Той пръв го е използвал преди шейсет години и доказал неговата полза. Преди това не сме могли да определяме географската дължина. Но сега, като имаме лондонското време и секстана, знаем с точност до една миля къде се намираме. — Орлов затвори отново капака и стрелна Кълъм с поглед. — Знаете ли как се работи със секстан?
— Не.
— Ще ви покажа, когато потопим джонките. Смятате ли, че можете да бъдете тай-пан и да ръководите от сушата? А?
Чу се шум от тичащи стъпки по палубата и почувстваха как „Чайна клауд“ се понесе още по-стремително по вълните. Тук, долу, целият кораб сякаш оживя и затрептя. Кълъм облиза сухите си устни.
— Можем ли да потопим толкова много джонки и да избягаме?
— Ако не можем, ще плуваме. — Малкият човек се ухили на Кълъм.
— Някога да сте претърпявали корабокрушение или да са ви потапяли?
— Не. Не мога да плувам.
— Ако си моряк, по-добре е да не знаеш да плуваш. Плуването само удължава неизбежния край, ако ти е дошло времето и ако морето те иска. — Орлов провери дали веригата е здрава. — Трийсет години съм бил по моретата и не мога да плувам. Повече от десет пъти са ме потопявали от китайските морета до Беринговия пролив, но винаги съм намирал било рейка, било лодка. Някой ден морето ще ме грабне. Когато удари часът — каза той и намести желязото на китката си. — Бих се радвал да съм сега на пристанището.
Кълъм го последва по мостика с чувство на облекчение.
— Изглежда, не вярвате на моряците си.
— Капитанът вярва на кораба и само на кораба си. И на себе си, разбира се.
— Вярвате ли на баща ми?
— Той е капитанът тук.
— Не разбирам.
Орлов не отговори. Провери платната на квартердека и се начумери. Твърде много платна в опасна близост до брега. Толкова непознати рифове, а и намирисва на буря. Редиците от джонки отпред напредваха в полукръг, неумолими и безшумни, вече на две мили от тях.
Корабът беше разпънал всички платна освен все още зарифените гротове и целият му корпус туптеше радостно. Радостта се предаде на екипажа. Когато Струан заповяда да отпуснат рифовете, моряците се хвърлиха към такелажа и с песни разгънаха платната, забравили среброто, което им бе взело ума. Корабът се люшна, набра скорост и водата наоколо закипя.
— Мистър Кудахи. Поемете вахтата долу и качете горе оръжия.
— Слушам, сър!
Кудахи, първият помощник-капитан, бе червенокос ирландец с игриви очи и позлатена халка на ухото.
— Дръж курса! Вахта на палубата! Приготви топа! Зареди!
Хората се втурнаха към топовете, търкулнаха ги от местата им, заредиха ги с гюллета и после отново ги върнаха обратно.
— Разчет номер три получава право на допълнителна глътка ром! Разчет осемнайсет ще чисти трюма!
Чуха се радостни възгласи и ругатни.
Този обичай бе въведен от Струан преди много години. Когато се готвеха за бой, оръдейният разчет, приготвил пръв оръдието, получаваше награда, а останалият на последно място — най-черната работа.
Струан огледа небето и опънатите платна, после насочи бинокъла към огромната военна джонка. Видя, че е снабдена с много топове. На носа имаше фигура на дракон и флаг, който не можеше да се различи от това разстояние. На палубата се тълпяха множество китайци със запалени факли.
— Пригответе варелите с водата! — заповяда Орлов.
— За какво са те, татко? — попита Кълъм.
— За да гасим огъня, момче. На джонките се виждат горящи факли. Положително има огнехвъргачки и димки. Димките се правят от черна смола и сяра. Внасят смут, когато се хвърлят неочаквано.
Струан погледна назад. Втората флотилия от джонки вече навлизаше в канала зад тях.
— Прерязаха ни пътя, нали? — попита Кълъм със свито сърце.
— Да. Но само глупак би продължил напред. Виж вятъра, момче. Налага се да плаваме срещу него, а нещо ми подсказва, че той ще продължава да се променя и ще духа все по-силно срещу нас. Но така ще получим голяма преднина пред джонките. Погледни, момчето ми, приличат на впрегнати коне, които се състезават с хрътка. Ние сме десет пъти по-бързи в сравнение с всяка една от тях.
Един от фаловете на върха на гротмачтата се счупи внезапно, дървото изсвистя и се удари в мачтата, а платното се откачи и заплющя.
— Лява вахта на върха! — изрева Струан. — Издигнете подемното въже на бомбрамстенга!
Кълъм наблюдаваше моряците, които се изкачиха почти до върха на гротмачтата, вкопчени със зъби и нокти в нея, блъскани от вятъра, и знаеше, че той никога не би могъл да направи същото. Почувства как страхът излива отрова в корема му и си спомни думите на Орлов — ръцете ти ще почервенеят от кръв. Чия кръв? После залитна към планшира и повърна.
— Ела тук, момчето ми — повика го Струан и му предложи торбичка с вода, която беше закачена на една кука.
Кълъм я отблъсна, изпълнен с неприязън към баща си, задето бе забелязал състоянието му.
— Измий си устата, за бога! — скара му се Струан. Отпи от течността и отново му прилоша. След това изплакна устата си и пи на много малки глътки. Чувстваше се ужасно.
— Когато влязохме за пръв път в битка, ми стана лошо, сякаш бях пиян, по-лошо не можеше да бъде. Бях уплашен до смърт.
— Не вярвам — каза Кълъм съвсем тихо. — Нито си се страхувал нито ти е ставало някога лошо.
Струан изръмжа:
— Е, можеш да не вярваш, но е истина. Беше при Трафалгар.
— Не съм чувал да си бил там! — изненада се Кълъм и в миг забрави, че му е лошо.
— Пренасях барут за оръжията. В големите кораби флотата наема деца да пренасят барут от трюма до палубата. Коридорът беше съвсем тесен — това не позволяваше да се разпространяват пожари ида причиняват експлозии.
Струан помнеше рева на оръдията и писъците на ранените, разпръснатите крайници по палубата, хлъзгава от проляната кръв, миризмата и червения цвят на водата. Вонята на повърнато в безкрайното черно коридорче, мазно от мръсотията. Спомни си как се промъкваше в тъмното пипнешком с буретата към бълващите огън оръдия, после тръгваше обратно в ужасяващата тъмнина с раздирани от пламък дробове, сърце, превърнато в бясно биеща машина, и сълзи от ужас, стичащи се по лицето му — час след час.
— Умирах от ужас.
— Бил ли си наистина в Трафалгар?
— Да. Бях на седем години. Най-голям в групата, но най-уплашен. — Струан потупа сина си сърдечно по рамото. — Не се безпокой.
В това няма нищо срамно.
— Вече не се страхувам, татко. Просто ми прилоша от миризмата в трюма.
— Не се заблуждавай. Струва ти се, че е миризма на кръв… и се страхуваш да не е твоята.
Кълъм се надвеси бързо навън и отново повърна. Макар че подухваше вятър, той не можеше да прогони от ума си неприятната сладникава миризма и думите на Орлов.
Струан отиде до буренцето с бренди и отпи глътка, после го подаде на Кълъм и го наблюдаваше, докато той пи.
— Моля за извинение, сър — каза стюардът. — Банята, която поръчахте, е почти готова, сър.
— Благодаря — каза Струан и почака, докато стюардът се присъедини към оръдейния разчет, после се обърна към сина си: — Слизай долу, момче!
Кълъм усети да го облива вълна на унижение.
— Не. Чувствам се добре тук.
— Слизай долу!
Въпреки че беше заповед, тя бе изказана спокойно и Кълъм разбра, че му е предоставен избор да слезе долу и така да запази авторитета си.
— Моля те, татко — каза той разплакан. — Нека остана. Съжалявам.
— Няма нужда да съжаляваш. Попадал съм в подобна ситуация хиляди пъти, така че за мен е лесно. Знам какво да очаквам. Слизай, момче. Имаш достатъчно време да се изкъпеш и да се качиш отново горе. Също и да участваш в битката, ако се стигне дотам. Моля те, слез!