Струан затвори дневника.
— Всички ли убихте?
— Джонките не се числят към редовната ни флотилия, приятел, по-голямата част.
— Всички ли убихте?
— Те сами избиха себе си, тай-пан. Аз не бях там.
— Знаете какво представляват тези непрокопсаници, тай-пан — намеси се Скрагър. — Ако това бяха хора на У Фанг Чой… защо ще връща дневника, а? Историята стигна до неговите уши. Той ме изпрати да огледам мястото. Когато пристигнах там, на борда нямаше никакви хора. Нито тела. Нищо.
— Ограбихте ли го?
— Познавате морските закони, тай-пан. Корабът беше претърпял корабокрушение и беше изоставен. Спасихме половината товар. Шестнайсет топа, барут и гюллета.
— Къде е хронометърът?
Скрагър отмести погледа си.
— Е, на борда на моята джонка, разбира се, макар че не мога да си служа с него. Поне засега. Ще намеря някой да се грижи за него. Нека бъдем справедливи. Но знаете ли, тай-пан, знаете ли какво направиха онези мръсни негодници? Оставиха инструмента да спре. Представете си! Истината казвам, ей богу! Оставиха го да спре! Чак след седмици открихме един търговец, който знаеше лондонското време. Американец. Бостън Скайларк. — Скрагър се разсмя, после добави: — Четири от техните момчета решиха да дойдат с нас.
— А останалите?
— Оставихме ги на дрейф край Филипините. Близо до брега. Честна дума. Преди три или четири седмици.
У Куок се размърда на възглавниците, като се почесваше лениво.
— Последно, тай-пан, баща ми каза: „Десет таела на кораб не е много, за да ви осигурим свободно плаване. Десет таела на кораб и английският флаг получава протекцията на У Фанг Чой.“ Чух, че разполагате с нова котвена стоянка тук, в Хонконг. Съгласен ли сте?
— Мога да му дам един таел.
— Най-малко шест. Най-малко. Така каза баща ми, а той знае, че с вас се преговаря трудно. Шест!
— Един!
— Седнете. Да пием още грог. Ще донесат и ядене — каза У Куок.
— След пет минути този кораб ще хвръкне във въздуха и заложникът ще бъде обесен!
У Куок се оригна.
— Няма да обесите сина ми, приятелю.
— Разбира се, че не — отвърна презрително Струан. — Само едно бедно преоблечено момче.
У Куок се ухили самодоволно и отпи голяма глътка.
— Много сте хитър, тай-пан. Два таела на кораб тогава Съгласен ли сте? И слушайте какво ще ви кажа. Задръжте момчето — обесете го, хвърлете го във водата — ваше е. Изпратете го обратно и ние ще ви го обесим.
— Какво? — избухна Скрагър. — Момчето не е ваш син?
— Разбира се, Скрагър. Да не мислите, че съм глупак? — каза Струан дрезгаво. — Зная колко струва клетвата на подобна твар — тръгна гордо към вратата.
— Но нали аз и вие се заклехме — извика Скрагър ужасен. — Дадохме му честната си дума! Вие казахте, че това е ваш син. Така ми казахте, за бога!
— Тай-панът никога не би изпратил собствения си син на борда на нашия кораб. Защо аз да пращам моя син при него?
— Но аз му се заклех, за бога! Това е измама!
У Куок се изправи бавно.
— Наричаш ме измамник, приятел, така ли?
— Не, разбира се — побърза да отговори Скрагър, като се опита да прогони гнева от лицето си, — просто се заклех и държа на клетвата си. Това, което направихте, не е редно, съвсем не е редно. Това е всичко.
У Куок поклати уморено глава и се оттегли в покоите си.
— Варварите са много странни, приятел. Наистина са много странни.
Решетъчната врата се затвори след него.
Скрагър се качи на палубата. „Господи — помисли си той и едва не заплака от гняв, — край на всичко! Ще го науча аз него — тоя мръсен развратен езичник, гаден педераст. Дяволите да ме вземат, ако не го унищожа. Но след като мине изборът на хората. Не по-рано. Не смея преди това, защото всичко ще пропадне. Но след това, ей богу, след това…“
Единадесета глава
От небето се изливаше пороен дъжд. „Чайна клауд“ пореше водата северно от южния бряг на остров Хонконг по посока на главното северно пристанище.
Струанови обядваха в главната каюта: ястие от миди, студено пържено пиле, моряшки бисквити, ябълков пай и плодови консерви. Изстудено в морската вода сухо бяло вино и шампанско. И чай.
— Четирийсет лака — четири монети — каза Роб, докато чоплеше храната. — Едната е на У Фанг Чой. Интересно в кого ли са другите три?
— Сигурен съм, че в Джин-куа има една. Може би две — каза Струан. Пресегна се през масата и си взе още една пушена херинга.
— Услугата, която искат, е огромна — каза Роб. — Тези дяволи са дали десет лака. С клипер като „Чайна клауд“ могат да нападат дори фрегати. Ще прережат всички азиатски пътища към империята. Един кораб и освен това десет човека, които ще се научат да строят нови. Деветнайсет човека ще бъдат обучени за капитани, за да могат самите те да обучават нови! Попаднахме в капан и сме обречени. Ужасно!
— Джин-куа те измами. Измами те! — каза Кълъм.
— Не. Надхитри ме, но и това не е точната дума. Не проявих достатъчно далновидност. Самият аз, момче! Когато човек седне на масата за преговори, всяка от преговарящите страни е длъжна да направи най-добрата сделка. Много просто. Аз се оказах по-слаб от него, това е всичко. Но дори и да знаех, че монетите са разпределени между повече хора, пак трябваше да сключа сделката, както той искаше. Нямах никакъв друг избор.
— Щом успяха да надхитрят теб, Дърк, какъв шанс имам аз? А Кълъм?
— Никакъв. Освен ако не се научите да мислите самостоятелно и не се поучите от грешките на другите. Не бива да се отнасяте с китайците като с европейци. Те са различни.
— Така е — съгласи се Кълъм, — грозни, отвратителни езичници. Освен това изглеждат толкова еднакви, че не можеш да ги различиш.
— Не съм съгласен. Това, което казах, е, че те не мислят като нас — обясни Струан.
— Тогава какъв отговор да дадем, татко?
— Ако знаех, нямаше никога да греша. Те просто са пет хиляди години пред нас. Сега ми подай яденето, моля. Благодаря.
Кълъм му подаде блюдото и Струан си сипа трета порция.
— Не изглеждаш много разтревожен, Дърк — каза Роб. — Това може да ни разори. Да разруши търговията ни в Азия.
— Яж, Роб. И ти, Кълъм. Яжте. — Струан откъсна още една пилешка кълка и я постави в чинията си. — Положението не е чак толкова страшно. Първо, деветнайсетте човека. Те сигурно са шпионина У Фанг Чой и неговата пасмина. Но преди да започнем обучението, ще трябва да ги научим на английски език, нали така? А след като сме в състояние да им говорим, защо да не ги променим? От пирати да ги превърнем в полезни граждани? Може и християни, какво ще кажете? Деветнайсет възможности да ги спечелим на наша страна. Бих казал, че имаме добри изгледи. Ако ги спечелим на наша страна — дори един от тях, — ще успеем да се доберем до пиратските бърлоги. Ще ги завладеем и унищожим когато пожелаем. Второ, клипера. След година и един ден ще се готвя за морска битка. Това е всичко. Ще им предам кораба, после ще го потопя. Не съм давал обещание да не го потапям.
— Защо да не сложим бурета с барут в трюма и бавно горяща свещ? — предложи Роб.
— У Куок е много хитър и няма да се хване на въдицата.
— Няма ли начин от външната страна на корпуса да провесим мини, скрити под водата.
— Вероятно ще можем. Може и да не ги открият. Колкото и да сме натясно, трябва да се измъкнем от ситуацията, без да нарушаваме свещената клетва, която сме дали. Не бива да лъжем. В противен случай ще загубим авторитета си. Аз ще убия У Куок.
— Защо?
— За да му покажа, че клетвата има цена. И за да бъдем достойни за следващите поколения. Настъпи тишина.
— Мислех, че след пет месеца ще се върнеш у дома — каза Роб.
— Ще се върна. Ще откарам новия кораб, когато е готов. Ще го кръстим „Лотъс клауд“. — Струан избърса устата си със салфетка. — Разбирам мотива им за хората и за кораба. Но защо трябва да изучим три момчета като контета. Това не разбирам. Не знам защо мисълта за момчетата ме безпокои.
— Да не би да са синовете на У Куок?
— Или са синове, или са племенници, това е сигурно. Но защо — Какво печелят от това?
— Ще се доберат до всичко, което е английско. До всички наши тайни — отговори Кълъм.
— Не, момчето ми. Това, което важи за останалите, важи и за момчетата. Нещо повече. Те могат по-лесно да възприемат нашия начин на живот. У Фанг и У Куок сигурно са помислили за това. Защо са готови да жертват синовете си? Защо контета, а не капитани, войници, корабостроители, оръжейници или нещо полезно? Защо контета?
Не получи отговор.
Когато „Чайна клауд“ влезе през западното пристанище в залива на Хонконг, Струан се изкачи на квартердека и застана до Кълъм и Роб. Дъждът бе престанал и задуха свеж вятър. Смрачаваше се. Струан се почувства бодър и весел. Но още щом стъпи на палубата, радостта му се стопи.
— Всемогъщи боже!
Пристанището гъмжеше от азиатски търговски съдове и от корабите на кралската флотилия. А брегът бе отрупан с палатки, в които бяха разквартирувани четирите хиляди войници на експедиционния корпус.
Обаче Струан бе най-много потресен от вида на стотиците китайски сампани на север от Глесинг пойнт. Рояци от напускащи и прииждащи джонки и сампани. По склоновете на един от хълмовете бяха изникнали като гъби хиляди мънички колибки.
— Още откакто се върнах от Кантон, започнаха да прииждат китайци — обясни Кълъм. — Господ знае колко са на брой. Поне четири или пет хиляди. Те ще ни погълнат. Пристигат натоварени джонки или сампани и се изливат на брега. После затъват в тази каша. През нощта хитрите дяволи се промъкват и крадат всичко, което е преносимо.
— Всемогъщи боже!
— Първо се разполагаха по целия остров. После накарах Лонгстаф да им определи временно този склон. Нарекоха го Тай Пинг Шан или нещо подобно.
— Защо не ми казахте?
— Аз и чичо искахме да го видиш с очите си. Няколко часа нямаше да са от особено значение. Европейското население — освен войниците — наброява сто и петдесет човека. Лонгстаф продължава да си скубе малкото коса, която му остава. Всяка нощ прибираме от пристанището десет или петнайсет китайски трупа. Убити или удавени.
— Трябва да видиш в каква мръсотия живеят — каза Роб, — в каква мизерия! Отначало имаше достатъчно място, но те продължиха да прииждат на вълни.
— Е — каза Струан, — поне няма да ни липсват кулита и помощници. — После се обърна към Орлов: — Поздравете флагмана и изпратете сигнал от ваше име: „Искам разрешение да акостирам на разстояние осем кабела.“ Моряците на палубата и всички елате отзад.
Орлов кимна с глава.
Топовете на „Чайна клауд“ изгърмяха и веднага се чу ответен залп. Бяха получили разрешение. Събраха екипажа. Тогава Струан се приближи до релсата на квартердека.
— Всички остават на кораба до утре на обяд. И никой да не се качва на борда в това време. Нито дума за нашия товар. Или че аз съм на кораба. Ще накажа най-сурово всеки, който каже и една дума. Утре сутринта ще платя в сребро двойна месечна заплата. Офицерите да осигурят въоръжена охрана до вахтата на квартердека. Свободно.
Моряците извикаха три пъти ура за тай-пана и се разпръснаха.
— Кога е продажбата на земята, Кълъм?
— Утре в три часа, татко. В Хепи вели.
— Роб, уточни своевременно номерата на парцелите.
— Да, донесъл съм списък. Ще купим ли могилата?
— Разбира се.
Роб помисли малко.
— Ако Брок е непреклонен като теб, можем да жертваме цялото си бъдеще заради този проклет хълм.
— Да. — Струан направи знак на Орлов. — В два бела от сутрешната вахта изпратете сигнал на Брок от името на Роб и го поканете на борда в четири бела. Събудете ме в два бела. Дотогава никой да не ме безпокои. Сега вие сте отново командир.
— Добре — отвърна Орлов.
— Ще отида да поспя малко, Роб. Ти и Кълъм направете същото. Утре ни чака дълъг ден. А, да! Кълъм, ти може би желаеш да се погрижиш за бала. Къде и кога да стане. След трийсет и един дена — След това слезе долу.
Когато „Чайна клауд“ се приближи до флагмана, Кълъм отиде до Орлов.
— Спуснете, ако обичате, голямата лодка, щом хвърлим котва.
— Тай-панът каза всички да останат на борда. Никаква лодка няма да спускам без негово разрешение.
— Това явно не се отнасяше до нас — до мистър Струан и мен! — отговори рязко Кълъм. Орлов се позасмя.
— Не познавате баща си, Великане. Той каза всички. И така ще бъде.
Кълъм тръгна към люка, но Орлов го спря. Бойното желязо се поклащаше леко на ръката му.
— Той заповяда да не го безпокоят. Това са неговите заповеди.
— Махнете се от пътя ми!
— Той никога не заповядва нещо без причина. Попитайте чичо си. Никой няма да слиза на брега, докато аз съм капитан на „Чайна клауд“! Ако той искаше вие да слезете на брега, щеше да го каже.
— Ще трябва да останем на кораба до пладне, Кълъм — намеси се Роб.
Въпреки гнева си, Кълъм си помисли дали и на него биха се подчинявали така безусловно, когато някой ден стане тай-пан. Знаеше добре, че никой не се подчиняваше така безропотно само заради титлата. Това трябваше да се заслужи.
— Така да бъде, капитане.
Той отиде до Роб. Застанали на планшира, двамата се загледаха в приближаващия остров. Скоро видяха и могилата.
— Това ще ни разори — каза Роб.
— Сега имаме сребро и на Брок няма да му се състезава.
— Напротив. Той ще наддава и ще наддава, като знае, че Дърк ще го купи на каквато и да е цена. Брок ще спре да наддава, когато цената стане астрономическа. Дърк се е посветил на могилата, както ние — на „Ноубъл хаус“. Въпрос на чест, на глупава чест! Тяхната глупава омраза накрая ще унищожи и двамата.
— Татко каза, че ще се справи с него след пет месеца, нали?
— Да, момче. Трябва. Аз не мога. Нито пък ти.
Кълъм обърна поглед към могилата и Хонконг.
„Независимо дали ми харесва или не — каза си той и стомахът се сви, — това е мое царство. Стига да имам сили да го поема. И смелост!“
Изведнъж почувства страх.
На сутринта Орлов изкара всички моряци и ги накара да почистят и излъскат и без това безупречния кораб. В два бела изпрати сигнала и слезе долу.
— Добро утро. Два бела — каза Орлов пред залостената врата.
— Добро утро, капитане — поздрави Струан, като отвори вратата. — Влезте.
Беше в халат от зелен копринен брокат, облечен на голо. В студ той спеше гол.
— Поръчайте ми закуската. И помолете Роб и Кълъм да дойдат при мен след половин час.
— Поръчано е вече.
— Къде е Волфганг?
— Горе е.
— А китайското момче?
— С него. Следва го навсякъде като куче. — Орлов подаде на Струан четливо написан списък. — Тези лодки се приближиха до нас миналата нощ и сутринта. Питаха за вас. Жената на брат ви също изпрати лодка с молба да слезе на брега колкото може по-скоро. Капитан Глесинг пита за вашия син и мис Тилмън също пита. Тя се интересува за вас, ето, записана е в списъка. От флагмана дойде сигнал — синът ви да побърза да отиде там. Капитан Глесинг руга като последен хамалин, когато го върнах обратно.
— Благодаря.
На вратата се почука.
— Да?
— Добро утро, сър! — каза морякът. — Сигнал от „Уайт уич“: „С удоволствие.“
— Благодаря, моряко.
Човекът бързо се отдалечи. Струан подаде на Орлов банков чек за хиляда гвинеи.
— Моите поздравления, капитане.
Орлов прочете сумата. Примигна и пак прочете.
— Това е много щедро. — Той го върна обратно. — Аз само изпълнявах задълженията си.
— Но среброто не влизаше в сметката. Вземете ги. Заслужихте ги.
Орлов се поколеба, после сложи чека в джоба си. Свали бойното желязо и го постави на рафта при другите.
— Синът ви — каза той най-накрая, — най-добре е да го наблюдавате. Предстои му голяма беда.
— Какво? — Струан отмести поглед от списъка стреснат.
— Да. — Орлов потри небръснатата си брада.
— Какво значи това? Някоя ваша нова дяволска магия?