Очите на Мери се закръглиха от вълнение.
— Наистина ли бихте могли, тай-пан? Наистина?
— Три месеца ще са необходими за едно писмо до Лондон. Един месец да се уредят нещата в Холандия. Три месеца обратно. След седем месеца ще сте наследница. Но добре ще е през това време да се преструвате на църковна мишка. И силно да се изненадате, когато стане.
— Да. Извинете… Аз съм толкова объркана от… Не се безпокойте. Не се учудвайте, ако нещо откача, започна да плача или да крещя. Обожавам ви!
Струан престана да се усмихва.
— Престанете да говорите така!
— Никога не съм го казвала преди това и никога няма да го повторя. Но за мен вие сте бог! — Тя се обърна и се отдалечи.
Струан я наблюдава известно време, после се запъти към Гордън Чен. „С всеки ден заприличвам все повече на китаец“ — помисли си той. В открито море лодката с Орлов и Маус бе все още далеч от „Чайна клауд“. „Побързайте, за бога!“
Скинър го посрещна разтревожен.
— Добър ден, мистър Струан.
— О, здравейте, мистър Скинър.
— Голям ден в Ориента, нали?
— Извинете ме, аз трябва…
— Почакайте за момент, мистър Струан. Опитах се да ви видя миналата нощ. — Скинър понижи глас. Потеше се повече от обикновено и миришеше, както винаги. — Полиците на „Ноубъл хаус“ пристигат днес, доколкото си спомням.
— Така ли?
— Има ли кой да ги посрещне?
— Съмнявате ли се, мистър Скинър?
— Носят се слухове. За някакво сребро.
— И аз ги чух.
— Надявам се, че са верни. Не бих искал да настъпи промяна в собствеността на Ориентал експрес.
— Нито пък аз. Тази вечер ще ви дам част от лихвата. Сега ме извинете.
Скинър проследи с поглед Струан, който се приближи към Гордън Чен. Искаше му се да чуе за какво говорят. После забеляза, че Брок и семейството му разговарят с Нагрек Тъмб. „Голям ден“ — мисли си той весело и тръгна тежко към тях. Кой ли ще грабне могилата?
— Съжалявам, чух за загубата ви, сър — каза Гордън. — Опитах се да ви видя, но не успях. Отправих молитва.
— Благодаря.
— Майка ми каза да ви предам, че ще бъде сто дни в траур, както е прието.
— Кажи й, че не е необходимо — каза Струан, като знаеше, че ще стане така, както бе казала. — Какво прави, след като те видях за последен път?
— Нищо особено. Опитах се да помогна на Чен Шенг да намери някакъв заем за вас, сър. Но се боя, че не успяхме. — Вятърът духна плитката му и я залюля.
— Много трудно се намират заеми — каза Струан.
— Да, така е наистина. Съжалявам.
Гордън Чен си представи всичкото огромно богатство, скрито в трюма на „Чайна клауд“, и се изпълни с възхищение към баща си. Бе чул тазсутрешните слухове и те бяха потвърдени от други, проникнали в Тай Пинг Шан: че тай-панът незабелязано изнесъл среброто изпод носа на омразните манчури. Но не каза нищо за възраждането на „Ноубъл хаус“, защото щеше да бъде неучтиво.
— Може би е време да ти отпусна малък заем. Бих могъл да го уредя. Да речем, един лак сребро.
Гордън Чен зяпна и очите му блеснаха.
— Това е огромна сума, сър.
— Ще получаваш една четвърт от печалбата. Аз ще получавам останалите три.
— Това е справедливо, сър — отвърна Гордън и бързо събра мислите си. — Щедро. Рядко срещана човечност в подобни времена. Но ако получа две трети, а вие — една, това ще ми помогне значително да увелича печалбите ви. Значително.
— Аз също очаквам голяма печалба. — Струан хвърли пурата. — Ще бъдем съдружници. Ще вземеш една втора и аз — една втора. Това е тайно споразумение между нас двамата. Всеки месец ще водиш счетоводната отчетност. Съгласен ли си?
— Съгласен съм. Вие сте повече от щедър, сър. Благодаря ви.
— Нека се видим тази вечер и ще ти дам необходимите документи. Ще бъда на борда на „Рестинг клауд“.
Гордън Чен бе толкова щастлив, че му се искаше да скача и крещи от радост. Не можеше напълно да прецени щедростта на баща си. Но знаеше, че да имаш един лак е много по-безопасно. Освен това лесно можеше да го превърне в хиляди. Ако има джос. Помисли си за Хунг Мун Тонг и се попита дали верността му към тайното дружество „тонг“ нямаше да попречи на верността към баща му. И ако това стане, кое ще вземе връх.
— Как да ви благодаря, сър! Веднага ли ще започне съвместната ни работа?
— Да, предполагам, че ще искаш да участваш в търга за земята.
— Имах желание… — каза Гордън Чен и спря.
Към тях се приближаваше Кълъм с намръщено лице.
— Здравей, Кълъм — поздрави Струан.
— Здравей, татко — отговори той.
— Това е Гордън Чен. Синът ми Кълъм — каза Струан и забеляза, че тълпата на брега се е смълчала и е вперила погледи в тях.
Гордън Чен се поклони.
— Имам честта да се запозная с вас, сър.
— Гордън е твой природен брат.
— Зная. — Кълъм подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем.
Поразен, че Струан го признава гласно за свой син, Гордън безсилно протегна ръка.
— Благодаря. Много благодаря.
— На колко години сте, Гордън?
— На двайсет, сър.
— Братята си говорят на малко име, как мислите?
— Ако това ви харесва.
— Трябва добре да се опознаем. — Кълъм се обърна към баща си, който беше разтърсен от признанието на сина си, че знае за Гордън.
— Съжалявам, че те обезпокоих, татко. Просто исках да се запозная с Гордън — каза той и си тръгна.
Струан усети как тишината гръмна и притихналият бряг отново оживя. С почуда видя, че по лицето на Гордън се стичат сълзи.
— Съжалявам. Аз… Аз чаках това цял живот, мистър Струан. Благодаря. Благодаря ви — каза Гордън с развълнуван глас.
— Повечето хора ме наричат тай-пан, момче. Нека забравим „мистър Струан“.
— Да, тай-пан. — Гордън Чен се поклони и се отдалечи.
Струан тръгна след Кълъм и видя катера на Лонгстаф на брега. С него бяха адмиралът и група морски офицери. Също и Хорацио.
„Добре — помисли си Струан. — Сега Брок.“
Махна с ръка на Роб и посочи Брок. Роб кимна, остави Сара и настигна Кълъм. Заедно се присъединиха към Струан.
— В тебе ли са документите, Роб?
— Да.
— Хайде тогава. Да си върнем полиците. — Струан погледна към Кълъм. — Няма защо да се вълнуваш, момче.
— Да.
Повървяха малко и Струан каза:
— Радвам се, че се запозна с Гордън. Благодаря.
— Аз… Аз исках да се срещна днес с него и теб. Ъъ… на публично място.
— Защо?
— Не издига ли това твоя престиж, който според теб е много важен?
— Кой ти каза за Гордън?
— Чух да разправят, когато се върнах от Кантон. Хората винаги са готови да разпространяват лошите новини. — Кълъм си спомни насмешливите усмивки на търговците и жените им, с които се беше запознал. „Колко жалко, младежо, че идвате в такова лошо време. Жалко, че къщата не съществува вече. Същото ще стане с «Ноубъл хаус»“ — казваха те по най-различни поводи. Но Кълъм знаеше, че всички тържествуват, радостни, че къщата е така унизена. Леля Сара първа му бе отворила очите и му бе показала колко е наивен. Минаваха един ден по Куинс роуд покрай някакви евроазиатци — първите, които виждаше — момче и момиче — и той я бе попитал каква е националността им и откъде са те.
— Виж — бе казала тя, — това са мелези — полуангличани и полуезичници. Много от търговците имат незаконно родени деца от китайки. Всички го правят уж много тайно, разбира се, но всеки знае. Твоят чичо Роб има дете.
— Какво?
— Още преди години аз натирих нея и кученцата й. Нямаше да бъде толкова лошо, предполагам, ако жената беше християнка и хубава. Бих разбрала това. Но нея…
— А татко… има ли… други деца?
— За деца не знам, Кълъм. Има син, който работи за неговия компрадор. Казва се Гордън Чен. Баща ти има странно чувство за хумор, след като му е дал християнско име. Предполагам, че тук има нещо. Може би не трябваше да ти казвам, Кълъм. Но някой трябва да го направи и по-добре е да научиш истината от роднина, вместо да слушаш как хихикат зад гърба ти. О, да. Ти имаш най-малко един брат в Азия.
Тази нощ той не можа да заспи. На следващия ден бе слязъл на брега отчаян. Няколко морски офицери, сред които и Глесинг, играеха крикет и го поканиха да попълни отбора. Когато дойде неговият ред да удари топката, той изля върху нея целия си гняв, замахна, искаше да я убие и с нея и срама си. Игра блестящо, без да изпита удоволствие от играта. По-късно Глесинг го викна настрана и попита какво се е случило. Той изплю камъчето.
— Не одобрявам баща ти, както несъмнено знаеш — му каза Глесинг, — но това едва ли има връзка с частния му живот. Аз самият имам същите проблеми като теб. Поне знам, че баща ми има любовница в Мейда вейл. Двама синове и една дъщеря. Никога не ми е казвал, макар че, предполагам, знае, че ми е известно. Ужасно трудно, но какво може да направи човек? Може би когато стана на неговата възраст и аз ще направя същото. Ще почакам и ще видя. Разбира се, съгласен съм, много е неудобно да разбереш, че имаш брат мелез.
— Познаваш ли го?
— Виждал съм го. Никога не съм говорил с него, макар да съм чувал, че е добро момче. Помни от мен — не позволявай личният живот на баща ти да те обсеби. Ти имаш един баща.
— Не го одобряваш, а вземаш неговата страна. Защо?
Глесинг повдигна рамене.
— Може би защото научих, че „греховете“ на баща ми са лично негова работа, а не моя. Може би защото тай-панът е по-добър моряк от мен и ръководи най-добрата флотилия, състояща се от най-красивите кораби на света, отнася се към моряците си човешки, като им дава добра храна, заплата и квартири, докато ние трябва да работим с това, което проклетият Парламент ни отпусне — нищожни пари, по дяволите, и екипажи от насила набрани моряци и престъпници. Може би заради „Глесинг пойнт“ или защото той е тай-панът. Може би защото Синклерови го харесват. Не знам. Няма да крия от теб, че ако някога получа заповед да се разправя с него, ще го направя, доколкото позволява законът. Въпреки това, надявам се, че с Божия помощ ще успее да се справи отново с този грубиян Брок. Не понасям мисълта, че тази мръсна свиня може да стане тай-пан.
От този ден Кълъм се виждаше често с Глесинг. Дружбата между тях се задълбочи.
— Днес — продължи Кълъм много неловко, — когато те видях с Гордън Чен, попитах Джордж Глесинг. Той беше честен с мен и ми разказа.
Струан се спря.
— Искаш да кажеш, че от моя страна е било нечестно, че не съм ти казал?
— Не. Не е нужно да се оправдаваш за всяко нещо, което правиш. На мен. Един баща не е нужно да се оправдава пред сина си, нали?
— Гордън е добро момче — обади се стеснително Роб.
— Защо искаше да знаеш на колко е години? — попита Струан.
— Той е на моите години, нали?
— И какво?
— Няма значение, татко.
— Има. За теб. Защо?
— Бих предпочел да не…
— Защо?
— Въпрос на етика, предполагам. Ако аз съм на същата възраст, майка му е била… да кажа ли, връстница… на моята?
— Да. Връстница е точната дума.
— Прелюбодеяние е другата точна дума, нали?
— Една от човешките истини е, че прелюбодеянието е неизбежно като смъртта и изгрева на слънцето.
— Но не според Десетте божи заповеди. — Кълъм избягваше погледа на баща си. — Сега ще започне наддаването, щом Лонгстаф е тук — каза той.
— Затова ли си толкова нервен? Че се срещна с Гордън и ми цитира Десетте божи заповеди?
— Не ти трябвам, нали, татко? Когато се срещнеш с Брок? Мисля, че аз… ако не възразяваш, ще видя дали всичко е готово.
— Върви се забавлявай, момче! Мисля, че би трябвало да си с нас. Това е рядък случай. Но нищо, забавлявай се! — Струан продължи да се разхожда по пътя. Кълъм се поколеба, после го настигна.
Куинс роуд се спускаше западно от долината по брега. Една миля по-нататък минаваше покрай палатките на моряците, които пазеха растящото число на морските бази. На още една миля разстояние зад тях се намираха подредените в редици палатки на войниците до Глесинг пойнт, където свършваше Куинс роуд.
А над Глесинг роуд беше Тай Пинг Шан, откъдето към брега се точеше непрекъсната нишка от китайци, приведени под тежестта на товара си. Нишката се движеше постоянно и непрекъснато се подновяваше от прииждащите джонки и сампани.
— Добър ден, Ваше превъзходителство! — каза Струан и повдигна шапката си, когато срещна Лонгстаф и компанията му.
— О, добър ден, Дърк! Добър ден, Роб! — Лонгстаф не се спря. — Не си ли готов да започваме, Кълъм?
— Само един момент, Ваше превъзходителство.
— Добре, побързай! Трябва да се качвам на борда. — После се обърна със закъснение към Струан, сякаш нарочно, за да го обиди. — Добре е, че се завърнахте, Дърк.
После продължи да се разхожда и да поздравява други хора.
— След три минути ще смени поведението си — каза Струан.
— Глупав, презрян, чумав глупак! — Гласът на Кълъм беше дрезгав и тих. — Слава богу, че това е последният ден, в който му служа.
Струан поклати отрицателно глава.
— Ако съм на твое място, бих използвал поста „Заместник-колониален секретар“ в своя полза.
— Как?
— Властта ни се върна. Но все още неговата ръка подписва документите и ги превръща в закон. А ръката му трябва да се насочва, нали?
— Да, предполагам… предполагам, че е така — отговори Кълъм.
Когато Струанови се приближиха до Брокови, плажът утихна и по брега премина вълнение.
Горт и Нагрек Тъмб бяха застанали до Брок, Лайза и момичетата.
Скинър започна да си подсвирква тихо и се приближи.
Аристотел Куанс замръзна на мястото си с вдигната четка. Само най-младите не почувстваха вълнението, не гледаха към тях и не се вслушваха.
— Добър ден, дами, господа! — каза Струан и свали шапката си.
— Добър ден, мистър Струан! — отговори Лайза любезно. — Познавате Тес и Лилибет, нали?
— Разбира се. Добър ден, госпожици! — обърна се Струан към момичетата, които направиха реверанс, и забеляза колко много е пораснала Тес, откакто я видя за последен път. — Може би да уредим нашата сделка? — обърна се той към Брок.
— Сега е наистина най-подходящото време. Лайза, ти и момичетата се връщайте на кораба. И ти, Лилибет, не бъркай с ръце в морето или ще си хванеш белята. И да не паднеш зад борда. А ти, Тес, мила, пази себе си и Лилибет. Бягайте сега и правете каквото казва майка ви.
Те направиха бърз реверанс и изтичаха пред майка си, радостни, че са ги освободили.
— Децата не трябва да имат нищо общо с корабите, нали? — Каза Брок. — Никога не гледат къде ходят. Можеш да откачиш.
— Да — Струан подаде банковия чек на Горт. — Вече сме квит Горт.
— Благодаря — отвърна той и разгледа внимателно чека.
— Може би ще искаш да ги удвоим?
— Как?
— Още двайсет хиляди за това, че наш кораб ще те бие по пътя за Англия.
— Благодаря, но казват, че глупакът лесно се разделя с парите си. Аз не съм глупак, нито обичам да се обзалагам. — Погледна още веднъж чека. — Това ми идва тъкмо навреме. Може да купя от баща си една частица от могилата.
Очите на Струан потъмняха.
— Хайде да отидем до палатката — каза той и тръгна напред.
Роб и Кълъм го последваха. Роб беше радостен, че брат му е тай-пан на „Ноубъл хаус“. Отново го обзе предишният страх. „Как ще се справя с Брок? Как?“
Струан спря пред палатката и кимна на Кудахи.
— Хайде, момчета! — извика Кудахи на малка група чакащи моряци. — Бегом марш!
За учудване на всички моряците събориха палатката.
— Ако обичате, Тайлър, дайте нашите чекове!
Брок предпазливо извади полиците от джоба си.
— Осемстотин двайсет и пет хиляди сребърника.
Струан подаде полиците на Роб, който ги провери внимателно да не са дубликати.
— Благодаря — каза Струан. — Ще подпишеш ли това?
— Какво е то?
— Разписка.
— А къде е моят банков ордер? — попита Брок с недоверие.
— Решихме да платим в брой — обясни Струан.
Моряците изтеглиха съборената палатка настрана. Почти до височината на празните варели се изсипаха красиво подредени в редици сребърни слитъци. Стотици сребърни къса лъщяха на бледото слънце. Брок се вторачи в тях като омагьосан и над Хонконг надвисна чудовищна тишина.