— Ще уредим всичко, след като приключи търгът за земята.
— Преди него. Да, преди това. По-добре си изчисти дълговете, преди да започне наддаването! — каза той и очите му засвяткаха от надигналия се в него гняв. — Отново ме баламосваш, бог да те убие и дяволът, на който служиш, да те отнесе в пъклото! Но могилата ще е моя! Моя!
— Тя принадлежи на „Ноубъл хаус“ — не на някоя второстепенна личност.
Брок се надигна със свити юмруци.
— Ще плюя на гроба ти! Проклет да си!
— А аз ще плюя върху къщата ти от върха на могилата още преди да е мръкнало, кълна се!
— Може съкровищата на Азия да не ти стигнат, за да платиш цената! Довиждане!
Брок изхвърча навън и ботушите му затропаха по мостика. Кълъм изтри потта от ръцете си.
— Тази могила те е омагьосала, Дърк. Той ще спре наддаването и ще те разори — каза Роб.
— Да, татко. Сигурен съм, че ще го направи.
Струан отвори вратата:
— Стюард!
— Да, сър.
— Слушай, Дърк — каза Роб. — Имаш удобен случай. Постъпи с него така, както той е готов да постъпи с теб. Спри изведнъж да наддаваш. Остави го после да се измъква от кашата. Ще бъде разорен. Той не ние.
Струан не каза нищо. На вратата се почука и влезе Кудахи.
— Слушам, сър.
— Спуснете катера. Кажете на боцмана да откара мистър Роб и мистър Кълъм на „Тъндър клауд“. Изчакайте мистър Кълъм и го откарайте на флагмана. После се върнете да докладвате. Всички моряци на палубата!
Кудахи отново затвори вратата.
— Татко, чичо е прав. Не виждаш ли, за бога, че този проклет пират те държи здраво в ръцете си.
— Тогава трябва да видим дали с Божията помощ няма да можем да се измъкнем от ръцете му. Това е въпрос на чест!
— Дърк — настоя Роб, — няма ли да се вслушаш в един разумен съвет?
— Сара те моли да отидеш при нея. Още нищо не казвай за среброто. И, Кълъм, мойто момче, ако Лонгстаф пита случайно за мен кажи му просто, че съм на кораба. Нищо друго.
— Дърк, не изпускай единствения си шанс…
— По-добре побързай, Роб. Поздрави Сара и децата от мен — каза Струан и отново се задълбочи да разглежда документите на бюрото си.
Роб знаеше, че всеки по-нататъшен спор е безполезен и излезе, без да каже нито дума повече. Кълъм го последва със свито сърце Знаеше, че нищо не е в състояние да промени баща му… и Брок, че „Ноубъл хаус“ ще стане жертва на нищо и никаква могила, покрила една най-обикновена скала. „Абсолютна глупост! — възмущаваше се той. — Защо е толкова ужасно тъп баща ми?“
Дванадесета глава
Същия този следобед Струан стоеше до голямата палатка, която беше наредил да издигнат в крайбрежната зона на Хепи вели. Наблюдаваше как капитан Орлов надзирава пренасянето на варелите от голямата лодка и внимателното им подреждане от вътрешната страна на палатката. Бе така съсредоточен, че не забеляза приближаването на Мери Синклер.
Лицето й бе обрамчено от шапчица, завързана под брадичката. Широката й светлокафява рокля метеше пясъка и бе силно пристегната в талията, както беше модата. Но материята бе от лошо качество и кройката — старомодна. Носеше рошав маншон и раменете й бяха наметнати със сив шал, който подхождаше на цвета на очите. Изглеждаше спретната, семпла и бедна, скромна и благовъзпитана.
— Здравейте, тай-пан — поздрави тя.
Гласът й прекъсна унеса му.
— О, здравейте, Мери! Изглеждате много красива!
— Любезно благодаря, сър — отвърна Мери с лека усмивка и направи грациозен поклон, — това наистина е комплимент.
На плажа и в долината прииждаха търговци с жените и децата си, пременени в празничните си дрехи, поздравяваха се и разговаря ха оживено. Навсякъде се забелязваха групички от войници, моряци и техните офицери в бляскави униформи. Близо до брега се трупаха риболовни сампани, а на запад — тълпа от шумни любопитни китайци покрай кордон от войници, охраняващи долината.
Платформата, на която стояха акционерите, беше поставена на Малка височинка на петдесет ярда и Струан забеляза Гордън Чен, застанал наблизо. Синът му веднага се поклони. Младежът явно искаше да разговаря със Струан и вероятно търпеливо чакаше удобен случай да се приближи, без да бъде забелязан.
— Добър ден, Гордън. След малко ще приказваме.
— Благодаря, сър — отвърна Гордън Чен и отново се поклони.
Струан видя Роб да се разхожда със Сара. Коремът й беше силно издут, а лицето — напрегнато. Край тях подскачаше Карин. Струан потърси с поглед Кълъм, но не го откри и предположи, че е още на флагмана. После го видя да разговаря оживено с Глесинг. Стори му се странно, че синът му не бе го потърсил, след като беше слязъл на брега.
— Извинете ме, тай-пан, мис Синклер — каза Орлов. — Това е всичко.
— Надявам се, че е така, капитан Орлов — подразни го Мери. — Чух, че през последните два часа сте пренасяли варели на брега. Нима искате да опиете цялата европейска колония, мистър Струан?
Струан се засмя.
— Не. Благодаря, капитане.
Орлов поздрави Мери и влезе в палатката с няколко моряци. Другите се струпаха около нея, а няколко седнаха на брега и започнаха да играят на зарове.
— Подранили сте, Мери. Има още един час до наддаването.
— Капитан Глесинг беше достатъчно любезен, за да ме придружи — отвърна тя. — Нека се поразходим малко, съгласен ли сте?
— С удоволствие — каза той, като забеляза, че е неспокойна.
Тръгнаха към вътрешността на острова. Долината беше влажна от вчерашния дъжд, който се беше утаил в локви. От малкия водопад се виеше тихо поточе. Мухи, водни кончета, пчели и комари припяваха на шума на прибоя. Слънцето вещаеше наближаването на пролетта. Когато се отдалечиха от тълпата, Мери спря.
— Първо исках да ви кажа колко съжалявам за вашата загуба.
— Благодаря, Мери.
— Помъчих се да се срещна с вас, преди да тръгнете за Кантон.
— Спомням си. Много мило от ваша страна.
— Миналата нощ се опитах да се кача на борда. Исках да разбера как се чувствате тук. Имахте много лош късмет.
— Да. Но всичко свърши. Минало е.
— На лицето ви е изписано огорчение. Може би другите не го забелязват, но аз го виждам.
— Как вървят вашите работи? — попита той, както винаги удивен, че макар да изглежда обикновена, мила и нежна, тя не беше такава. Харесвам я, въпреки че не би трябвало.
— Животът е забавен. Временно. — Мери погледна обратно към брега. Брок, Горт и Нагрек Тъмб, Лайза Брок и дъщерите й слизаха от голямата лодка. — Радвам се, че отново се справихте с Брок. Много се радвам.
— Справил съм се, казвате?
Очите на Мери се присвиха.
— Четирийсет лака сребро? Четири монети?
— Откъде знаете това?
— Забравихте ли, тай-пан? Имам високопоставени приятели — каза тя живо. Но когато беше с тай-пана, тя презираше тези „приятели“.
— Кой има… кои са хората, които притежават останалите половинки?
— Искате ли да открия?
— Мисля, че вече знаете.
— Ах, тай-пан, вие сте страхотен мъж — заговори още по-сърдечно тя. — Зная къде са двете половинки. Когато разбера къде са другите две, ще ви кажа.
— Къде са двете, за които знаете?
— След като съумяхте да вземете такъв огромен заем, колко ли ще задържите за себе си?
— Всичко. Да, по дяволите, всичко. В Джин-куа ли са двете?
— Едната — отвърна тя и започна да оправя шала си. — В Кантон сега има четири хиляди знаменосци. И голяма армада от бойни кораби. Ще нападнат нашата флотилия, ако тя се опита да форсира Боугските укрепления. На петдесет мили на север са разположени още кораби. Говори ли ви нещо името У Куок?
Струан се престори, че мисли, но умът му не го побираше. Преди да се срещне със Скрагър, не беше чувал никога за У Куок. Баща та У Фанг Чой му бе известен, но не и синът. Не сподели с Маус какво бяха говорили в джонката, нито какво му бе казал Скрагър — само Роб и Кълъм знаеха. Няма как Мери да е чула за У Куок от тях. Но информацията трябва някак си да е дошла от У Куок или от Джин-куа. Но как?
— Това е обикновено китайско име — каза накрая той. — Защо питаш?
— Той е най-големият син на У Фанг Чой.
— Пиратският главатар? Уайт лотъс? — Струан се престори на учуден.
— Много обичам да ви шокирам — развесели се тя. — Между другото императорът е предложил тайно чрез хопото в Кантон мандарински постове на У Куок и на У Фанг Чой. И генералгубернаторство в провинция Фукиен… и Формоса… В замяна трябва да нападнат корабите в пристанище Хонконг. С цялата си флотилия.
— Кога се очаква да нападнат? — Струан наистина се изненада.
— Още не са приели. Както казват китайците, „все още преговарят“.
„Дали услугите, които искаше У Куок, не бяха замазване на очите? — питаше се Струан. — Дяволска игра, преплетена с други игри, която да отслаби бдителността ми и да ме измами? Тогава защо монетата? Биха ли рискували цялата си флотилия? Четири хиляди джонки, пълни с пиратска сган, могат да ни свършат вероятно!“
— Можете ли да разберете дали те ще приемат… дали ще има атака?
— Не съм сигурна, но мисля, че ще мога. Но това не е всичко, тай-пан. Би трябвало да знаете, че са удвоили наградата за вашата глава. Има награда и за Кълъм. Десет хиляди долара. За всеки англичанин. Джордж Глесинг, Лонгстаф, Брок — гласът й се понижи, — за Мей-мей, Дънкан и Кейт също. Ако ги хванат живи.
— Какво?
— Чух това преди три дни. Не ви намерих тук, така че хванах първия кораб за Макао, но вие току-що бяхте заминали. Отидох да видя Мей-мей. Казах й, че ме изпращате, тъй като децата и тя са в опасност. После отидох до вашия компрадор и му казах от ваше име да прибере Мей-мей и децата и че ако нещо им се случи, преди да се върнете, ще обесите него, децата му и децата на неговите деца.
— Какво ви отговори Чен Шенг?
— Каза да ви съобщя да не се страхувате. Заведох Мей-мей и децата в къщата му и дойдох в Хонконг. Мисля, че засега са в безопасност.
— Той знае ли за среброто?
— Разбира се. Част от него, една малка част, е негово. Каква по-добра инвестиция за него от тази?
— Кой друг е участвал?
— Знам за Чен Шенг, Джин-куа, кохонгските търговци — те всички имат дял. Около петнайсет лака. За останалото не съм сигурна. Вероятно манчуанските мандарини.
— Тай-сен?
— Не. Той е изцяло в немилост. Конфискуваха цялото му богатство. Кохонгът го изчисли на около две хиляди лака. Злато…
— Чен Шенг каза, че ще се погрижи за тях.
— Да. Сега, когато сте отново богат, той ще ги пази като зеницата на окото си. Поне засега.
— Почакайте, Мери — погледът на Струан се обърна към брега. Забеляза Волфганг и му извика, махна към него с ръка и изтича до него.
— Волфганг, вземи Орлов и отидете с „Чайна клауд“ до Макао. Вземете Мей-мей и децата и ги доведете заедно с дойката тук. Разпънете всички платна. Оставете Кудахи да охранява палатката.
— Да ги доведем тук ли?
— Да. Утре се връщайте. Те се намират при Чен Шенг.
— Да ги доведем тук? Открито?
— Да, за бога! Тръгвайте веднага!
— Няма да го направя, тай-пан! Не открито. Вие ще се компрометирате. Знаете, че всички ще ви обърнат гръб.
— Мандарините са определили награда за главите им. Побързайте!
— Гот им химел — Маус подръпна нервно брадата си. — Ще ги кача на борда тайно и ще накарам Орлов да се закълне, че ще мълчи. Гот им химел, прости този беден грешник!
Струан се върна при Мери.
— Кой ви каза, че се готви похищение, Мери?
— Човек, когото не познавате.
— Вие се излагате на голяма опасност, момиче. Получавате информацията, после действате на своя глава.
— Старая се да внимавам.
— Веднага напуснете Макао и не се връщайте. Отървете се от този живот веднъж завинаги. Късметът няма да ви съпровожда вечно.
— Хайде да говорим за вас, тай-пан. Не можете да изложите на показ китайската си любовница.
— На борда на кораба тя и децата ще бъдат в безопасност — единствено това има значение.
— Но не и в нашето общество, за бога. Това вие знаете добре. Те ще ви унищожат, тай-пан — дори вас, — ако се опълчите против техните глупави условности. Ще го направят. Тя е китайка. Да вървят по дяволите!
— Да. Но проклятието ви е безсилно, а освен това трябва да мислите за дома си. Докато криете Мей-мей, тя няма да представлява заплаха за тях. Това, което не се вижда, не съществува. Не е моя работа да ви съветвам — знаете това по-добре от всеки друг, — но ви моля — крийте я!
— Така и ще направя, освен ако не бъде застрашена. Много съм ви задължен, Мери.
— Да! — В очите й блесна странен пламък. — Бих желала да направите нещо за мен.
— Кажете какво.
— Каквото поискам?
— Кажете какво е то!
— Не сега. Ще ви кажа, когато поискам услугата. Да. Един ден ще ви поискам услуга. — После прибави весело: — Трябва да внимавате повече, тай-пан. Аз съм жена, а мисленето на жените е много по-различно от това на мъжете.
— Да — засмя се той.
— Имате толкова хубава усмивка, тай-пан.
— Благодаря ви, любезна госпожо — отвърна той. После се поклони елегантно. — Това е, разбира се, комплимент. — Той я хвана заръката и двамата тръгнаха обратно към плажа. — Кой ви каза за Мей-мей и децата?
— Преди две години се споразумяхме източниците на моята информация да остават в неприкосновена тайна.
— Ще престанете ли да използвате такива дълги думи?
— Щастлива съм, че най-сетне видях Мей-мей. Тя е толкова красива. И децата. — Тя чувстваше, че ръката му я огрява.
— Има ли вероятност информацията да е невярна?
— Не. Похищение с цел откуп е древна китайска хитрост.
— Това е гадост! Да се слага ръка на жени и деца! — Струан помълча за момент. — Откога сте тук?
— От два дена. Хорацио… Хорацио може да не се оправи сам. Между другото Чен Шенг знае, че говоря кантонски, разбира се. Сега и Мей-мей знае. Аз я помолих да не казва на никого. Но тя ще каже, нали?
— Да. Но не се страхувайте от това. Аз все пак ще й напомня. — Помъчи се да не мисли за Мей-мей и децата, У Куок, бойните кораби и трите половинки от монетите. — Тайна за тайна. „Ноубъл хаус“ дава бал след около трийсет дни. Вие, разбира се, сте поканена.
— Каква чудесна идея!
— Ще има награда — хиляда гвинеи за най-красиво облечена дама.
— Боже Господи, тай-пан, ще ви избодат очите.
— Аристотел ще бъде жури.
— И така ще ви одерат. — Очите й сякаш промениха цвета си. — Запомнете. Сега вие сте най-интересният мъж в Азия.
— Какво?
В смеха й звучеше лека подигравка.
— Най-добре си изберете жена, докато е време. Много леки жени ще завъртят гащички около вас и много майки ще натъкмят дъщерите си за леглото ви.
— Няма ли да престанете с тези приказки?
— Не казвайте, че не съм ви предупредила, момчето ми. Хиляда гвинеи? Бих искала аз да спечеля наградата. — Внезапно настроението й се помрачи. — Имам пари да купя такава рокля, както знаете… но ако го сторя, ще разваля впечатлението, което хората имат от Мери Синклер. Всички мислят, че ние сме бедни като кулита.
— Но никой не може да отрече, че аз мога да ви дам рокля. Поне никой не може да отрече, че не мога да направя предложението чрез Хорацио. Така ли?
— Боже мой, тай-пан, наистина ли? Аз ще ви се издължа.
— Престанете с това боже мой. Подаръкът си е подарък — каза Струан замислено. — Спомняте ли си леля си Вилхелмина?
— Коя?
— Втората братовчедка на майка ви. В Холандия.
— Коя точно?
— Наследницата — тази, която може да ви остави много пари.
— Нямам роднини в Холандия.
— Може би майка ви е забравила да ви каже. Може би ще получите писмо от някой адвокат в Амстердам, когато станете наследница. — Той запали пура. — Като наследница ще можете открито да харчите пари. Не е ли така?
— Но, но… — Гласът трепна. — А Хорацио?
— Леля Вилхелмина би могла да му остави две хиляди гвинеи. А голямата част на вас. Тя наистина предпочита момичетата. Майка ви беше нейна любимка. Странно, че никой не е разправял на вас и на Хорацио за нея. Бедната леля Вилхелмина. Тя почина вчера.