— Разкарай се, мръсен дивако!
Гордън Чен стреснато вдигна поглед. Един дребен, но як, набит моряк се бе втренчил в него. Той държеше бутче от прасенце сукалче и го разкъсваше със счупените си зъби.
— Разкарай се или ще усуча плитчицата ти около гнусния ти врат!
Боцманът Макей си проби път до тях и избута моряка настрани:
— Дръж си езика, Рамзи, долен кучи сине! — каза той. — Той не искаше да ви обиди, мистър Чен.
— Да. Благодаря ви, мистър Макей.
— Искате ли да хапнете нещо? — Макей набоде едно пиле на ножа и му го предложи. Гордън Чен внимателно отчупи крайчето на пилешкото крилце, отвратен от варварските обноски на Макей.
— Благодаря ви.
— Това ли е всичко?
— Да. Това е най-вкусната част от пилето. — Чен се поклони. — Още веднъж ви благодаря.
Той се отдалечи. Макей отиде при моряка.
— Всичко наред ли е, друже?
— Трябваше да ти изтръгна педалската душица. Той да не ти е китайската ти курва, а, Макей?
— Я по-кротко, момче. Тоя китаец трябва да бъде оставен на мра. Ако искаш да се заяждаш с някое езическо копеле, има достатъчно други. Но не и тоя, пусто да остане. Тоя е копелето на тай-пана, ако искаш да знаеш.
— Тогава що не си тури някакъв знак или не си отреже гадната коса? — Рамзи понижи глас и погледът му стана похотлив. — Чувал съм да разправят, че са различно устроени — китайките де. П… им е различна.
— Не знам, никога не съм се доближавал до тия боклуци. Имаме си достатъчно от нашите в Макао.
Струан наблюдаваше един сампан, закотвен недалеч от брега. Беше малка лодка с уютна каюта, изградена от тънки рогозки от тъкан ротанг, опънати върху бамбукови обръчи. Рибарят и семейството му бяха хокло — лодкари, които прекарваха целия си живот на вода и рядко, ако изобщо се случваше, слизаха на брега. Той можа да различи четирима възрастни и осем деца на сампана. Някои от бебетата бяха вързани с въже през кръста за лодката. Това бяха синовете. Дъщерите не ги завързваха, защото нямаха значение.
— Кога мислите, че ще можем да се върнем в Макао, мистър Струан?
Той се извърна и се усмихна на Хорацио.
— Както го виждам, може още утре, моето момче, но предполагам, че Негово превъзходителство ще има нужда от теб за срещата с Тай-сен. Ще има нови документи за превод.
— Кога е срещата?
— След три дни, предполагам.
— Ако имате кораб към Макао, бихте ли се съгласили да вземете сестра ми? Горката Мери не е слизала от кораба вече два месеца!
С удоволствие. — Струан се зачуди какво ли ще направи Хорацио, когато разбере за Мери. Струан бе научил истината за нея преди малко повече от три години.
Намираше се на един претъпкан пазар в Макао, когато някакъв китаец внезапно бе пъхнал бележка в ръката му и бе изчезнал. Бележката бе написана на китайски. Той бе показал листчето на Волфганг Маус.
— Това са указания как да намерите някаква къща, мистър Струан. Има и известие:
„Тай-панът на «Ноубъл хаус» трябва да получи специални сведения в името на компанията. Елате тайно до страничния вход в часа на маймуната.“
— Кога е часът на маймуната?
— Три следобед.
— Къде е къщата?
Волфганг му обясни и после добави:
— Не отивайте. Това е капан, хайн? Помнете, че за главата ви е определена награда от сто хиляди таела.
— Къщата не е в китайския квартал — бе казал Струан. — Посред бял ден не може да е капан. Съберете екипажа на лодката ми. Ако не се върна жив и здрав до един час, елате и ме потърсете.
И така, той беше отишъл, като остави Волфганг и въоръжения екипаж наблизо в готовност в случай на нужда. Къщата бе свързана с други от редицата къщи и се намираше на една тиха улица с дървета от двете страни. Струан бе влязъл през една порта, разположена сред висока стена, и се бе озовал в някаква градина. Китайка прислужница го очакваше. Тя бе спретнато облечена в черен панталон и черна туника, а косата й беше вдигната в кок. Тя се поклони и със знаци му каза да пази тишина и да я последва. Преведе го през градината, въведе го в къщата, изкачиха се по тайна стълба и влязоха в една стая. Той я следваше предпазливо. Беше нащрек. Стаята бе богато мебелирана и по облицованите стени висяха гоблени. Имаше столове, една маса и китайски мебели от тиково дърво. Стаята миришеше необичайно — на чисто, с едва доловим дъх на тамян. Имаше и един прозорец с изглед към градината. В стената имаше малка дупчица, през която можеше да се гледа в другата стая. Прислужницата погледна през нея, после със знаци му показа да стори същото. Той знаеше стария китайски трик, при който караха врага да приближи око до подобен отвор, докато някой от другата страна чакаше с игла. Ето защо той погледна, отдалечен на няколко инча от дупката. Дори оттам съседната стая се виждаше ясно.
Беше спалня. Уанг Чу, главният мандарин на Макао, лежеше на леглото, гол и тлъст. Хъркаше. До него, гола, лежеше Мери. Главата й почиваше върху свитите й ръце, а самата тя съзерцаваше тавана.
Струан гледаше, едновременно ужасен и омагьосан. Мери лениво побутна Уанг Чу, разбуди го с милувки, разсмя се и заговори с него. Досега Струан не знаеше, че тя говори китайски, а я познаваше по-добре от който и да било друг с изключение на брат й. Тя дръпна един малък звънец. Влезе една прислужничка и започна да помага на мандарина да се облече. Уанг Чу не можеше да се облече сам, защото ноктите му бяха дълги четири инча и защитени с обсипани с скъпоценни камъни калъфчета. Струан се извърна, изпълнен с ненавист.
Изведнъж в градината се разнесе напевен говор и Струан предпазливо надникна навън. Там се събираше охраната на Уанг. Те щяха да блокират изхода. Прислужничката му показа със знаци да не се безпокои, а да почака. Тя се доближи до масата и му наля чай, после се поклони и излезе.
След около половин час войниците напуснаха градината и Струан ги видя да се построяват пред една голяма носилка на улицата. Помогнаха на Уанг да се качи и тръгнаха.
— Здравей, тай-пан.
Струан бързо се извърна, като измъкна ножа си. Мери бе застанала на вратата, която бе замаскирана в стената. Бе облечена в прозрачен халат, който не прикриваше нищо. Имаше дълга светла коса, сини очи и брадичка с трапчинка. Краката й бяха дълги, кръстчето — тънко, гърдите — малки и твърди. Безценно късче гравиран нефрит висеше на златна верижка от шията й. Мери изучаваше Струан с любопитна, тънка усмивка.
— Можеш да прибереш ножа, тай-пан. Тук си в безопасност. — Гласът й бе спокоен и насмешлив.
— Заслужаваш да те набият с камшик — каза той.
— Знам всичко за боя с камшик, забрави ли? — Тя кимна към спалнята. — Там ще ни бъде по-удобно.
Тя се приближи до бюрото и наля бренди в две чаши.
— Какво има? — попита тя със същата перверзна усмивка. — Никога ли досега не си бил в женска спалня?
— Искаш да кажеш курвенска спалня.
Тя му подаде чаша и той я взе.
— Приличаме си, тай-пан. И двамата предпочитаме китайци за леглото.
— Върви по дяволите, мръсна кучко, ти…
— Не бъди лицемер — не ти прилича. Женен си и имаш деца. И все пак ходиш при много други жени. Знам всичко за тях — поставих си за цел да науча всичко.
— Не е възможно ти да си Мери Синклер — каза той тихо, почти на себе си.
— Невъзможно — не. Изненадващо — да. — Тя спокойно отпиваше от брендито си. — Изпратих да те повикат, защото исках да ме видиш такава, каквато съм.
— Защо?
— По-добре първо освободи хората си.
— Как разбра за тях?
— Ти си много предпазлив. Както и аз. Не би дошъл тайно без охрана. — Очите й му се присмиваха.
— Какво си намислила?
— Колко време нареди да те чакат твоите хора?
— Един час.
— Трябва ми повече. Освободи ги. — Тя се засмя. — Ще почакам.
— Хубаво ще е да си сложиш някакви дрехи.
Той излезе от къщата и каза на Волфганг да почака още два часа и тогава да дойде да го потърси. Каза му за тайната врата, но не му каза за Мери.
Когато се върна, Мери лежеше на леглото.
— Моля те, затвори вратата, тай-пан — каза тя.
— Казах ти да се облечеш.
— Казах ти да затвориш вратата.
Той ядосано я затръшна. Мери съблече ефирната дреха и я хвърли настрани.
— Харесвам ли ти?
— Не. Отвращаваш ме.
— Но ти не ме отвращаваш, тай-пан. Ти си единственият мъж на този свят, от когото се възхищавам.
— Да те видеше отнякъде Хорацио.
— А, Хорацио — каза тя загадъчно. — Колко време каза на твоите хора да те чакат този път?
— Два часа.
— Казал си им за тайната врата. Но не и за мен.
— Защо си толкова сигурна?
— Познавам те, тай-пан. Ето защо ти доверявам тайната си. — Тя си играеше с чашата с бренди, очите й бяха сведени. — Бяхме ли свършили, когато погледна през отвора?
— Ах, да му се не види! Ти по-добре…
— Бъди търпелив с мен, тай-пан — каза тя. — Бяхме ли свършили?
— Не те разбирам.
— Исках да бъдеш сигурен, че Уанг Чу ми е любовник.
— Защо?
— Защото притежавам сведения, които би могъл да използваш. Ти никога не би ми повярвал, ако не беше видял, че съм му любовница.
— Какви сведения?
— Имам най-различни сведения, които биха могли да са ти полезни, тай-пан. Имам много любовници. Чен Шенг идва тук понякога. Много от мандарините на Кантон. Веднъж и старият Джин-куа. — Погледът й замръзна и като че ли очите й промениха цвета си. — Те не ме отвращават. Те харесват цвета на кожата ми и им доставям удоволствие. И те ми доставят удоволствие. Длъжна съм да ти кажа тези неща, тай-пан. Просто си връщам дълга към теб.
— Какъв дълг?
— Ти прекрати побоите. Прекрати ги твърде късно, но вината не е твоя. — Тя се надигна от леглото и облече един плътен пеньоар. — Няма да те измъчвам повече. Моля те да ме изслушаш, а после постъпи, както намериш за добре.
— Какво имаш да ми кажеш?
— Императорът е назначил нов вицекрал на Кантон. Този вицекрал, Линг, носи императорски едикт за забрана на контрабандата на опиум. Той пристига след две седмици, а след три ще обсади колонията в Кантон. Нито един европеец няма да бъде освободен от Кантон, докато не бъде предаден всичкият опиум.
Струан се изсмя презрително.
— Не ти вярвам.
— Ако опиумът бъде предаден и унищожен, всеки притежател на опиум извън Кантон ще направи състояние — каза Мери.
— Няма да бъде предаден.
— Представи си, че цялата колония бъде взета в залог за опиума. Какво бихте могли да направите? Тук няма военни кораби. Беззащитни сте, нали?
— Да.
— Изпрати кораб до Калкута със заповед да купят опиум — колкото можеш да си позволиш — два месеца, след като Линг пристигне. Ако сведенията ми не са точни, ще имаш достатъчно време да отмениш поръчката.
— Уанг ли ти каза това?
— Каза ми само за вицекраля. Останалото го измислих аз. Исках а си върна дълга към теб.
— Нищо не ми дължиш.
— Никога не са те били.
— Защо не изпрати тайно някой да ми съобщи? Защо ме накара да дойда тук? Да те видя така? Защо ме накара да изживея целия този… този кошмар?
— Исках аз да ти кажа. Сама. Исках още някой освен мен да знае какво представлявам. Ти си единственият мъж, на когото вярвам — каза тя с неочаквана, детинска невинност.
— Ти си луда за връзване.
— Защото обичам да спя с китайци ли?
— Да му се не види! Нима не разбираш какво представляваш?
— Разбирам. Позор за Англия. — Гневът помрачи лицето й, придаде му твърдост и го състари. — Мъжете могат да правят каквото си искат, но не и жените. Мили боже, та как бих могла да легна с европеец? Те не могат да се стърпят да не разкажат на другите и да ме направят за срам пред всички. А така никому не вредя. Освен на себе си може би, но това се случи много отдавна.
— Какво се случи?
— Не е лошо да научиш един факт от живота, тай-пан. Жената се нуждае от мъже точно толкова, колкото мъжът от жени. Защо трябва да се задоволяваме само с един мъж? Защо?
— Откога продължава това?
— Откакто станах на четиринадесет. Не бъди чак толкова шокиран. На колко беше Мей-мей, когато я купи?
— Това е друго.
— За един мъж винаги е друго. — Мери седна пред огледалото и започна да се реши. — Брок тайно преговаря с испанците в Манила за захарната реколта. Той е предложил на Карлос де Силвера десет процента за монопола.
Струан потръпна от ярост. Ако Брок успееше да уреди тоя номер със захарта, щеше да доминира на целия филипински пазар.
— Откъде знаеш?
— Неговият компрадор Цзе Цзин ми каза.
— И той ли е от твоите… клиенти?
— Да.
— Да имаш да ми кажеш още нещо?
— Можеш да спечелиш сто хиляди таела сребро от това, което ти казах.
— Свърши ли?
— Да.
Струан се изправи.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще кажа на брат ти. По-добре да те върне в Англия.
— Остави ме да живея своя живот, тай-пан. Харесва ми да бъда това, което съм, и никога няма да се променя. Никой европеец и съвсем малко китайци знаят, че мога да говоря кантонски и мандарин освен Хорацио, а сега и ти. Но само ти знаеш каква съм всъщност. Обещавам, че ще бъда много, много полезна за теб.
— Извън Азия за теб няма място.
— Азия е моята родина. — Челото й се набразди и погледът й като че омекна. — Моля те, остави нещата, каквито са. Нищо не се е променило. Преди два дена се срещнахме на улицата и ти беше мил и внимателен. Аз съм си същата Мери.
— Не си. И смяташ, че всичко, което ми каза, е нищо?
— Всички имаме много и различни лица. Това е едното ми аз, а другото момиче — сладката, невинна девойка, която бъбри глупости и обожава църквата, клавикорда, пеенето и ръкоделието — също съм аз. Не знам защо, но това е истина. Ти си тай-пан Струан — дявол, контрабандист, принц, убиец, съпруг, прелюбодеец, светец — стотици други хора. Но кой от тях е истинският?
— Няма да кажа на Хорацио. Можеш просто да се върнеш в родината. Ще ти дам парите.
— Имам достатъчно пари да си платя пътуването, тай-пан. Получавам много подаръци. Притежавам тази и съседната къща. И ще замина, когато аз реша и по начин, който сама избера. Моля те, остави ме на съдбата ми, тай-пан. Аз съм това, което съм, и каквото ида направиш, не можеш да ме промениш. Преди време може би щеше да ми помогнеш. Не, това също не е честно. Никой не би могъл да ми помогне. Харесва ми да бъда това, което съм. Заклевам се никога да не се променя. Ще бъда това, което съм. Или тайно, без да знае никой освен ти и аз, или открито. Така че защо да нараняваме другите? Защо да причинявам болка на Хорацио?
Струан погледна надолу към нея. Знаеше, че тя казва истината.
— Знаеш ли на каква опасност се излагаш?
— Да.
— А ако забременееш?
— Опасността придава вкус на живота, тай-пан. — Тя погледна дълбоко в очите му и той сякаш премина през сините очи. — Само нещо ме кара да съжалявам, че те повиках тук. Сега никога не бих могла да бъда твоя. А бих искала.
Струан я беше оставил на съдбата й. Тя имаше право да живее както й харесва, и изобличаването й пред обществото нямаше да промени нищо. По-лошо, щеше да съсипе предания й брат.
Струан използва сведенията й и има огромна печалба. С помощта на Мери „Ноубъл хаус“ получи почти пълен монопол върху търговията с опиум за повече от година и си възвърна многократно стойността на дела си опиум — дванадесет хиляди сандъка, — с който бе участвал в откупа на колониалното селище. Сведенията на Мери за Брок се оказаха точни и Брок бе провален. Струан бе открил тайна сметка на името на Мери в Англия и бе внесъл процент от парите. От време на време му предоставяше други сведения. Но никога не му каза как бе започнал двойственият й живот и защо. Велики боже, там, в небесата, никога няма да проумея хората…
И сега на брега той се питаше какво ще направи Хорацио, когато разбере. Невъзможно бе Мери да запази в тайна втория си живот — със сигурност щеше да допусне грешка.
— Какво има, мистър Струан? — попита Хорацио.