Тай-пан - Джеймс Клавелл 8 стр.


— Нищо, моето момче. Просто се бях замислил.

— Имате ли кораб, който да тръгва днес или утре?

— Какво?

— Към Макао — каза Хорацио със смях. — Да заведе Мери в Макао.

— О, да. Мери — Струан се овладя. — Може би утре. Ще ти съобщя, момко.

Той си проби път през търговците, отправяйки се към Роб, който бе застанал до една от масите, загледан в морето.

— Сега какво следва, мистър Струан? — извика Скинър.

— Моля?

— Вече получихме острова. Какъв е следващият ход на „Ноубъл хаус“?

— Да строим, разбира се. Първото, което построим, първо ще донесе печалба, мистър Скинър. — Струан кимна добродушно и продължи пътя си. Запита се какво ли биха казали другите търговци и дори Роб, ако узнаеха, че той е собственикът на „Ориентал експрес“ и че Скинър работи за него.

— Няма ли да хапнеш нещо, Роб?

— По-късно, Дърк. Има достатъчно време.

— Чай?

— Благодаря.

Купър се доближи до тях и вдигна чаша.

— За „Прищявката на Струан“!

— Ако е така, Джеф — каза Струан, — всички вие ще ни последвате в канавката.

— Аха — каза Роб. — И ще излезе бая скъпичка канавка, ако Струан имат нещо общо с нея.

— „Ноубъл хаус“ прави нещата със замах! Отлично уиски, бренди, шампанско. И венецианско стъкло. — Купър почука по чашата си с нокът и звукът, който се чу, бе ясен и чист. — Възхитително!

— Произвеждат се в Британия. Току — що откриха нова технология. Една от фабриките вече ги пуска по хиляда на седмица. За една година ще има дузина фабрики. — Струан замълча за момент. — Ще ви доставя в Бостън каквито количества искате. Десет американски цента на чаша.

Купър разгледа чашата по-внимателно.

— Десет хиляди. Брок ще ти вземе дванадесет.

— Петнадесет хиляди по седем цента.

— Сделката е сключена — с гарантирана поръчка за тридесет хиляди на същата цена за една година от този момент и гаранция, че ще внасяте само чрез Струан.

— Сделката е сключена — ако превозите товар памук със същия кораб от Ню Орлийнз до Ливърпул.

— Колко тона?

— Триста. Обичайните условия.

— Сделката е сключена — ако вие действате като наш агент в Кантон за чая от този сезон. Ако се наложи.

Купър моментално застана нащрек.

— Но войната свърши. Защо ви е агент?

— Нали е сделка?

Мислите на Купър се рояха като пчели в кошер. Договорът на Чюицай незабавно отваряше Кантон за търговия. Още на следващия ден те щяха да се върнат в Селцето в Кантон и да заживеят там отново. Щяха да се върнат при предприятията си и хонги, както ги наричаха в Ориента — и да останат там до май, както винаги, когато сезонният бизнес приключваше. Но за „Ноубъл хаус“ сега да търси агент в Кантон бе толкова глупаво, колкото ако Съединените щати заявяха, че имат нужда от кралско семейство.

— Нали е сделка, Джеф?

— Да. Пак ли очаквате война?

— Целият живот е непредсказуем, нали? Волфганг се опитваше да каже това.

— Не знам.

— Кога ще бъде готов новият ви кораб? — попита внезапно Купър присви очи.

— Как разбрахте за него? Никой извън компанията не знае.

Роб се засмя.

— Работата ни е да знаем, Джеф. Корабът може да се окаже нелоялна конкуренция. Ако плава така, както Дърк предполага, може дави го отмъкнем изпод носа. Или да построим още четири като него — За британците ще бъде едно разнообразие да купуват американски кораби — каза Купър напрегнато.

— О, ние няма да ги купуваме, Джеф — каза Струан. — Вече имаме копие на външните очертания на корпуса му. Ще го построим там, където винаги строим. В Глазгоу. На твое място бих наклонил още малко мачтите и бих издигнал краищата на рейките на грот и бизанмачтата. Как ще го наречете?

— „Индепендънс“.

— Тогава ние ще наречем нашия „Индепендънт клауд“.

— Ако си струва.

— Ние ще ви изместим от моретата. Два пъти ви побеждавахме във войната, а сега ще ви ударим там, където наистина боли. Ще ви вземем хляба.

— Нямате никакъв шанс. — Струан забеляза, че Тилмън си тръгва. Внезапно гласът му зазвуча по-твърдо: — И няма и да имате, докато половината ви държава се крепи върху робството.

— След време това ще се промени. Всъщност англичаните започнаха.

— Мерзавци го започнаха.

Да, а безумци го продължават, помисли си Купър с горчивина, като си припомни жестоките караници насаме, които винаги избухваха между него и партньора му, който притежаваше плантация с роби и търгуваше с тях. Как можеше Уилф да е толкова заслепен?

— И вие участвахте в търговията допреди осем години.

— Струанови никога не са търгували с хора. И се заклевам в Бога, че на всеки кораб, който го прави, ще му стане тясно в тия морета. Във или извън британски води. Ние дадохме пример на света. Робството е извън закона. Господ да ни е на помощ, трябваше да се борим чак до 1833, но сега е свършено. На всеки кораб, запомни!

— Тогава направи нещо друго. Използвай влиянието си да ни се разреши да купуваме опиум от трижди проклетата Остиндийска компания. Защо всички освен британските търговци трябва да бъдат изключени от аукционите, а? Защо ще ни заставят да купуваме долнокачествен турски опиум, когато има повече от достатъчно от Бенгал за всички нас?

— Направих повече, отколкото бях длъжен, за да разруша компанията, както много добре знаеш. Похарчи малко пари, мойто момче. Заложи малко. Убеждавай във Вашингтон. Натисни брата на съдружника си. Не е ли той сенатор от Алабама? Или е прекалено зает да се грижи за своята търговия и „пазарите“ в Мобил?

— Знаеш какво мисля за това, по дяволите — тросна се Купър. — Открийте опиумните търгове и ние ще ви изтикаме отвсякъде. Мисля си, че вие всички се страхувате от свободната конкуренция, ако трябва да признаем истината. Иначе защо да остават в сила всичките ви закони за корабоплаването? Защо да бъде закон, че само английски кораби могат да доставят стоки в Англия? С какво право монополизирате най-големия потребителски пазар на света?

— Не по божествено право, момко — каза остро Струан, — което, изглежда, определя американския начин на мислене и външната политика.

— За някои неща ние сме прави, а вие грешите. Нека се конкурираме свободно. По дяволите тарифите! Свободна търговия и свободни морета — това е, което е правилно!

— Тук сме съгласни с вас. Не четете ли вестници? Нямам нищо против да ти кажа, че всяка година купуваме по десет хиляди гласа, с които подкрепяме местните членове на парламента, които да прокарат свободната търговия. Доста се стараем, както виждаш.

— Един глас, един човек. Ние не купуваме гласове.

— Вие си имате система, и ние си имаме. Ще ти кажа и нещо друго. Британците бяха против американските войни. И против проклетите хановерски князе. Вие не спечелихте войните. Ние загубихме. С радост. Защо да воюваме с близки и роднини. Но ако народът на островите някога наистина реши да воюва с Щатите, то внимавайте, да му се не види. Защото сте загубени.

— Мисля, че следва тост — каза Роб.

Двамата мъже откъснаха поглед един от друг и се втренчиха в него. За тяхно учудване той наля три чаши.

— Ти не трябва да пиеш, Роб — каза Струан с упрек в гласа.

— Ще пия. За пръв път на Хонконг. За последен път — Роб им даде чашите. Уискито беше златисто-кафяво и дестилирано специално за „Ноубъл хаус“ в Лох Танох, където бяха родени. Роб имаше нужда от питие. Всъщност имаше нужда от цялото буренце.

— Ти си се заклел със свята клетва!

— Знам. Но е на лошо да вдигаш тост с вода. А този тост е важен, — ръката на Роб потрепери, когато вдигна чашата. — Пия за нашето бъдеще. За „Индепендънс“ и „Индепендънт клауд“. За свобода на моретата. За свобода от всички тирани.

Той отпи и задържа течността в устата си, чувствайки как го изгаря, а тялото му се гърчеше в желание за нея. Но той я изплю, а остатъка изсипа на крайбрежните камъни.

— Ако още веднъж го направя, избий чашата от ръката ми. — Той се извърна отвратен и се отправи към вътрешността на острова.

— Това изисква много по-голяма сила от моята — каза Купър.

— Роб трябва да се е побъркал така да изкушава дявола — каза Струан.

Роб бе започнал да пие до побъркване преди шест години. Предишната година Сара бе пристигнала в Макао от Шотландия заедно с децата. За известно време всичко беше прекрасно, но после тя бе научила за китайската любовница, която Роб имаше от години, Минг Су, и за дъщеря им. Струан помнеше гнева на Сара и болката на Роб и му беше мъчно и за двамата. Те трябваше да се разведат преди години, помисли той, и прокле факта, че развод можеше да бъде получен само с акт на Парламента. Накрая Сара се съгласи да прости на Роб, но само ако той се закълнеше в Божието име незабавно да се отърве от обожаваната любима и дъщеричката им. Роб се съгласи, като се ненавиждаше. Той тайно даде на Минг Су четири хиляди таела сребро и тя заедно с детето бе напуснала Макао. Той никога повече не ги видя и не получи никакви новини. И макар че Сара бе се смекчила, тя никога не забрави красивото момиче и детето и продължаваше да сипе сол в незаздравяващата рана. Роб бе започнал много да пие. Скоро алкохолът го завладя и беше пиян месеци наред. После един ден изчезна. Най-накрая Струан бе успял да го открие в една воняща кръчма в Макао, беше го отнесъл вкъщи, беше му помогнал да изтрезнее и му беше дал пистолет.

— Застреляй се или се закълни в Бога, че никога няма да докоснеш алкохол. Това е отрова за теб, Роб. Беше пиян повече от година. Имаш деца, за които трябва да мислиш. Бедните малчугани се страхуват от теб и с основание. Аз пък се уморих да те измъквам от канавките. Погледни се, Роб! Хайде!

Струан го беше заставил да се огледа в огледалото. Роб се беше заклел и Струан го изпрати в морето за един месец със заповед ни кой да не му дава пиене. Роб почти бе умрял. След време той отново се съвзе и благодари на брат си. Заживя отново със Сара, като се опитваше да възстанови мира между тях. Но вече нямаше мир, нито любов. Горкият Роб, помисли Струан. Е, и горката Сара. Ужасно е мъж и жена да живеят по този начин.

— Какво накара Роб да постъпи така?

— Мисля, че искаше да предотврати кавгата — каза Купър. — Бях почнал да се ядосвам. Съжалявам.

— Не се извинявай, Джеф. Грешката е моя. Е — добави Струан, — нека смелостта на Роб не отиде напразно, а? Да пием за това, което каза?

Те пиха мълчаливо. По целия бряг търговците и моряците пируваха.

— Ей, тай-пан! И вие, обитателю на колонията! Елате тук при нас!

Беше Куанс, разположил се недалеч от пилона. Той им махна отново и извика:

— Гръм да ме тресне, елате тук! Той взе щипка енфие, кихна два пъти и нетърпеливо се избърса с френска дантелена кърпичка.

— Да му се не види, господине — обърна се той към Струан, гледайки към него над очилата си без рамки. — Как, по дяволите, би могъл да работи човек сред целия този шум и врява? Вие и проклетата ви почерпка.

— Опитахте ли брендито, мистър Куанс?

— Безупречно, драги ми господине. Като циците на мис Тилмън.

— Той свали картината от статива и я вдигна. — Как ви се струва?

— Шиваун Тилмън ли?

— Картината. Велики сфери на хаоса, как можете да мислите за някаква фуста, когато пред вас стои шедьовър! — Куанс извади още една щипка енфие и се задави. Отпи на едри глътки от халбата си с бренди „Наполеон“ и кихна.

Картината беше акварел и изобразяваше днешната церемония. Фина. Точна. И нещо повече. Беше лесно да различиш Брок и Маус. И Глесинг беше там, с декларация в ръце.

— Много е добра, мистър Куанс — каза Струан.

— Петдесет гвинеи.

Миналата седмица купих картина. Двадесет гвинеи.

— Не участвам.

— Петдесет гвинеи и ще нарисувам как вие четете декларацията.

— Не.

— Мистър Купър. Та това е шедьовър. Двадесет гвинеи.

— След тай-пана и Роб аз имам най-голямата колекция на произведения на Куанс в Далечния изток.

— По дяволите, господа, трябва да намеря пари отнякъде!

— Продай я на Брок. Той добре се вижда на картината — предложи Струан.

— Гръм да го удари Брок! — Куанс отпи голяма глътка бренди и каза с дрезгав глас: — Той ме отхвърли, чумата да го тръшне! — като взе четката си, мацна няколко пъти ядосано върху картината и Брок изчезна. — Пусто да остане, защо ще го обезсмъртявам? И вие двамата вървете по дяволите. Ще я изпратя в Кралската академия. Със следващия ти кораб, тай-пан.

— Кой ще плати превоза? А застраховката?

— Аз, момчето ми.

— С какво?

Куанс съзерцаваше картината. Знаеше, че макар да е стар, още може да рисува и да става все по-добър. Талантът му нямаше да изсъхне.

— С какво, мистър Куанс?

Той махна с императорски жест към Струан.

— С пари. Таели. Мангизи. Долари. В брой!

— Нов кредит ли имате, мистър Куанс?

Но Куанс не отговори. Той продължаваше да се възхищава на работата си, като знаеше, че стръвта е хвърлена.

— Хайде, Аристотел, кажи кой е? — настояваше Струан.

Куанс отпи великанска глътка бренди, взе още енфие и кихна.

Прошепна съзаклятнически:

— Седни — огледа се да се увери, че никой друг не го чува. — Това е тайна. — Той вдигна картината. — Двадесет гвинеи?

— Добре — каза Струан. — Но дано да си заслужава.

— Ти си принц сред хората, тай-пан. Енфие?

— Разкарай се заедно с него!

— Изглежда, има една дама, която много се харесва. В огледалото. Без дрехи. Бях удостоен да я нарисувам в този вид.

— Всемогъщи боже! Коя е?

— И двамата я познавате много добре. — После Куанс добави с престорена тъга: — Заклел съм се да не разкривам името й. Но задникът й ще пребъде във вечността. Великолепен е! — Още една глътка бренди. — Настоях, хм, да я видя цялата. Преди да се съглася да приема честта.

Той целуна пръстите си в екстаз.

— Безупречна, господа, безупречна! Ами циците й! Мили боже, почти се побърках! — Още една глътка бренди.

— На нас можеш да кажеш. Хайде де, коя е?

— Правило първо в рисуването на акт, както и в прелюбодеяния: никога не разкривай името на дамата. — Куанс със съжаление видя дъното на халбата. — Но сред вас няма никой, който би платил хиляди гвинеи, за да я притежава.

Той се надигна, оригна се звучно, изтупа се, затвори кутията с бои и взе статива, безкрайно доволен от себе си.

— Е, стига работа за тази седмица. Ще се отбия при твоя компрадор за тридесет гвинеи.

— Двадесет гвинеи — каза Струан.

— Един оригинал на Куанс, отразяващ най-важния ден в историята на Ориента — каза Куанс презрително, — за по-малко от цената на бъчва Наполеон.

Той се завърна в голямата си лодка и изтанцува една жига, насърчаван от останалите на борда.

— Мили боже, коя ли може да бъде? — попита Купър накрая.

— Трябва да е Шиваун — каза Струан и кратко се изсмя. — Тя би направила точно нещо от този род.

— Никога. Тя наистина е буйна, но не чак толкова. — Купър неловко погледна към кораба база на „Купър — Тилмън“, където беше отседнала Шиваун Тилмън. Тя бе племенница на неговия съдружник и беше пристигнала в Азия от Вашингтон. По това време бе станала най-желаната партия на континента. Беше красива, деветнадесетгодишна, дръзка и подходяща, но нито един мъж не можа да я привлече — нито в леглото, нито в църквата. Всеки ерген в Азия, включително и Купър, й беше правил предложение. На всичките тях не бе казано нито да, нито не — държеше ги за юздите, както всичките си поклонници. Но Купър нямаше нищо против — той знаеше, че тя щеше да стане негова жена. Тя бе изпратена тук под опеката на Уилфилмън от баща си, сенатор от Алабама, с надеждата, че Купър и тя ще се харесат, за да се укрепи по-здраво семейният бизнес. И той се беше влюбил в нея в момента, в който я беше видял.

— Тогава незабавно ще обявим годежа — бе казал удовлетворено Тилмън преди една година.

— Не, Уилф. Няма нужда да бързаме. Нека свикне с Азия и с мен.

Щом се извърна от Струан, Купър се усмихна на себе си. Такава си заслужава чакането.

— Тези котенца са способни на всичко.

Назад Дальше