Гай-джин - Джеймс Клавелл

Джеймс Клавел

Гай-джин

книга трета от "АЗИАТСКА САГА"

1.

Йокохама

14 септември 1862

Обхваната от паника, девойката галопираше с всички сили към близкия бряг, край отъпканите пътеки, които криволичеха из оризищата. Следобедното слънце залязваше. Тя яздеше на дамско седло и макар да беше изкусна ездачка, днес едва успяваше да запази равновесие. Шапката й се беше изгубила, а зелените й дрехи за езда, най-последна парижка мода, бяха съдрани от къпинака и изпръскани с кръв; вятърът развяваше светлокестенявата и коса.

Шибна коня си да побърза. Вече виждаше схлупените бордеи на рибарското село Йокохама, скупчени край високата ограда и край каналите, които обграждаха чуждестранната колония, зърна кулите на двете малки църкви в нея и с облекчение си помисли, че в залива по-нататък се намират британски, френски, американски и руски търговски съдове и дузина военни кораби и параходи.

По-бързо. Над тесните дървени мостчета, канали и вади, които кръстосваха надлъж и шир оризищата, конят й плуваше в пот, имаше дълбока рана на плешката и все повече грохваше. Опита се да я хвърли. Лоша работа. Но тя все пак го овладя и сви по пътеката, която минаваше през селото към моста над защитния ров до главната порта с караулното на самураите и японската митница.

Двамата препасани с мечове самураи часови я видяха и понечиха да я спрат, но тя се втурна през тях по широката главна улица на колонията право към Крайбрежната. Единият самурай хукна да повика някой офицер.

Тя стискаше юздата задъхана:

— Au secours… Aidez moi, помощ!1

Стъргалото беше почти пусто, повечето жители се отдаваха на следобедна почивка или се прозяваха в канторите си, или пък флиртуваха в увеселителните домове отвъд оградата.

— Помооощ! — изкрещя тя отново, и отново и няколкото мъже, пръснати по улицата, повечето британски търговци, войници и моряци в отпуск, и няколко слуги китайци, сепнато вдигнаха очи.

— Всемогъщи Боже, вижте там! Това е французойката.

— Какво става? Господи, погледнете й дрехите…

— Кор, това е тя, хубавелката, онуй девойче Анджел, дето пристигна преди две-три седмици…

— Тъй, тъй — Анжелик… Анжелик Бишо или Ришо, едно такова жабарско име…

— Боже мой — кръв!

Всички започнаха да се събират около нея, с изключение на китаеца, който от страх да не го забъркат в неочаквани неприятности изчезна. На прозорците се показаха хора.

— Чарли, тичай да доведеш сър Уилям, на секундата!

— Всемогъщи Боже, вижте й коня, горкото добиче, ще му изтече кръвта, извикайте ветеринарния — провикна се един дебел търговец. — А ти, войнико, веднага доведи генерала и жабаря, тя е негова повереница… о, за Бога, френският посланик, бързо! — Той нетърпеливо посочи едноетажната къща, над която се вееше френското знаме. — Бързай! — изрева той, войникът се втурна натам, а търговецът се търкулна към нея, забързан, доколкото му бе възможно. Като всички търговци носеше цилиндър, вълнен редингот, прилепнали панталони, ботуши и се потеше на слънцето. — Какво, за Бога, се е случило, г-це Анжелик? — попита той, като сграбчи поводите на коня, поразен от мръсотията и кръвта по лицето, дрехите и косата й. — Ранена ли сте?

— Moi, non…2 не, мисля, че не, но ни нападнаха… Нападнаха ни японците. — Все още ужасена, тя се опитваше да си поеме дъх, да овладее треперенето си и отметна косата от лицето си. Нетърпеливо посочи на запад, където на хоризонта смътно се очертаваше връх Фуджи. — Натам, бързо, те имат нужда от помощ, от помощ!

Най-близко стоящите до нея се ужасиха, шумно заразправяха чутото на по-задните и започнаха да задават въпроси: Кой? Кого са нападнали? Французи ли са или британци? Атакувани ли са? Къде? Пак двама негодници с мечове! Къде, по дяволите, се е случило това…

Въпросите пораждаха нови въпроси и не й оставаше време да им отговори, пък и тя, разбира се, нямаше и да може, защото дишаше тежко, а всички се притискаха все по-плътно, стълпени около нея. Все повече и повече мъже се изсипваха на улицата, обличаха си палтата и си слагаха папките, мнозина вече въоръжени с пистолети и мускети3, неколцина с най-новите американски пушки със задно пълнене. Един от мъжете, широкоплещест брадат шотландец, се втурна по стъпалата на импозантната двуетажна къща. Над портала висеше надпис: „Струан и компания“. Проправи си път до нея през гълчавата и навалицата.

— Тихо, за Бога! — изкрещя той и допълни в настъпилото затишие: — Бързо, кажете ни какво се случи. Къде е младият господин Струан?

— О, Джейми, je… аз, аз… — обърканата девойка направи отчаяно усилие да се овладее. — O, mon Dieu!4

Той вдигна ръка и я потупа като дете по рамото, за да я успокои, изпълнен с обожание като всички останали.

— Не се безпокойте, сега сте в безопасност, г-це Анжелик. Поемете си дъх. Направете й място, за Бога! — Джейми Макфей беше тридесет и девет годишен, главен управител на компания Струан в Япония. — Е, кажете ни, какво се е случило?

Тя изтри сълзите си, светлокестенявата й коса беше на една страна:

— Нападнаха ни, нападнаха ни самураи — рече с нежен гласец и с приятен акцент. Всички проточиха шии, за да чуят по-добре. — Ние бяхме… Бяхме на… на стария път… — тя отново посочи навътре към сушата: — Там.

— Да, да, Токайдо… — Големият крайбрежен главен път на малко повече от миля западно от колонията, който свързваше забранената столица на шогуна, Йедо, на двайсет мили на север оттук, забранена както за цяла Япония, така и за всички чужденци. — Ние… яздехме… — Тя замълча, а после думите потекоха: — Г-н Кентърбъри, Филип Тайърър и Малкълм, г-н Струан и аз яздехме по пътя и после имаше някаква… дълга колона от самураи със знамена, и ние почакахме, докато минат. Тогава ние… тогава двама от тях се втурнаха към нас, раниха г-н Кентърбъри, нападнаха Малкълм… г-н Струан… който извади пистолета си, и Филип, който ми изкрещя да се махам, да доведа помощ — трепането започна отново. — Бързо, те се нуждаят от помощ.

Мъжете вече бързаха за конете и за още пушки. Чуваха се викове:

— Някой да събере кавалерията.

— Самураите са хванали Джон Кентърбъри, Струан и онзи младичкия Тайърър, нападнали са ги на Токайдо.

— Господи, тя казва, че самураите са убили някои от нашите момчета!

— Къде се случи това? — извика Джейми Макфей над шума, надмогвайки безумното си нетърпение. — Можете ли да опишете мястото, където се случи. Къде точно?

— Край пътя, преди Кана… някаква Кана…

— Канагава ли? — назова той малка попътна спирка и рибарско село на Токайдо, на миля през залива, на три мили по крайбрежния път.

— Oui, да. Канагава! Побързайте.

Конете бяха изведени от конюшните на Струан, оседлани и готови. Джейми преметна пушка през рамото си.

— Не се безпокойте, бързо ще ги намерим. Но г-н Струан? Видяхте ли дали се измъкна… дали е ранен?

— Non. Не видях нищо, само началото, бедният г-н Кентърбъри, той… Аз яздех до него, когато те… — Сълзите й рукнаха. — Не гледах назад, подчиних се без… и дойдох, за да ви извикам на помощ.

Тя се казваше Анжелик Ришо. Беше само на осемнайсет. За първи път излизаше извън оградата.

Макфей скочи на седлото и се понесе като вихър. „Всемогъщи Боже — мъчително размишляваше той, — нямахме никакви проблеми от година и нещо, иначе никога не бих ги оставил да тръгнат. Аз съм отговорен. Малкълм е прекият наследник и аз отговарям за него. В името на Господа, какво, по дяволите, се е случило?“

Макфей, около дузина търговци, един драгунски офицер с трима свои улани незабавно откриха Джон Кентърбъри отстрани на Токайдо, но беше доста по-трудно да го разгледат. Беше обезглавен и части от крайниците му лежаха разпръснати наоколо. Зверски разрези от меч бяха нашарили цялото му тяло, всичките са били смъртоносни. Нямаше следа от Тайърър и Струан или от колоната на самураите. Никой от пътниците не знаеше нищо за убийството, кой го е извършил, кога и защо.

— Дали другите двама са отвлечени, Джейми? — гнусливо попита един американец.

— Не зная, Дмитрий. — Макфей се опитваше да накара мозъка си да работи. — По-добре е някой да се върне и да каже на сър Уилям да донесе… и да донесе саван или ковчег. — Пребледнял, той оглеждаше преминаващите тълпи, които благоразумно се стараеха да не обръщат глави към него, но внимателно наблюдаваха всичко отстрани.

Добре охраняваният, отъпкан път гъмжеше от дисциплинирани потоци пътници за и от Йедо, който един ден щеше да се нарича Токио. Мъже, жени и деца от всички възрасти, богати и бедни, всичките японци, само тук-там някой случаен китаец с дълга мантия. Болшинството бяха мъже, всички носеха различни по стил и скромност кимона и множество различни платнени и сламени шапки. Търговци, полуголи носачи, будистки свещеник в оранжеви раса, земеделски стопани, които отиваха или се връщаха от пазара, странстващи гадатели, писари, учители и поети. Много носилки и най-разнообразни паланкини5 за хора или стоки с двама, четирима, шест или осем носачи. Няколкото самураи крачеха важно сред тълпите и ги изгледаха кръвнишки, докато те преминаваха.

— Знаят кой го е направил, всички те — рече Макфей.

— Сигурно, мамка му! — Дмитрий Сибородин, американецът, як, тъмнокос мъж на трийсет и осем, облечен небрежно, приятел на Кентърбъри, кипна: — Би било дяволски лесно да притиснем един от тях. — Тогава забелязаха около дузина самураи, които стояха на групичка надолу по пътя и ги наблюдаваха. Повечето от тях имаха лъкове, а всички западняци знаеха какви умели стрелци са самураите.

— Не е толкова лесно, Дмитрий — рече Макфей.

Палидар, младият драгунски офицер, отвърна отсечено:

— Много лесно ще се справим с тях, г-н Макфей, но е неблагоразумие без разрешение… освен ако, разбира се, не ни нападнат. Вие сте в пълна безопасност. — Сетри Палидар забеляза, че американецът се подразни от неговото високомерие и нареди на един драгун да доведе военна част от лагера и да донесе ковчег. — По-добре претърсете околността. Когато моите хора пристигнат, ще ви помогнат. Повече от вероятно е другите двама да лежат ранени някъде.

Макфей изтръпна от ужас, като пристъпи към трупа:

— Или да са като него?

— Възможно е, но нека се надяваме на най-доброто. Вие тримата се заемете с онази страна, останалите да се разпръснат и…

— Ей, Джейми. — Дмитрий го прекъсна нарочно, мразеше офицерите, униформите и войниците, в частност — британските. — Какво ще кажеш ти и аз да продължим до Канагава — може би някой в нашата легация знае нещо.

Палидар не обърна внимание на враждебността: беше добре запознат с военното досие на американеца. Дмитрий бе американец от казашки произход, бивш кавалерийски офицер от американската армия, чийто дядо бил убит в сражение по време на Англо-американската война от 1812.

— Идеята за Канагава е добра, г-н Макфей — рече той. — Там сигурно ще знаят каква е била голямата процесия от самури, а колкото по-скоро открием виновника, толкова по-добре. Атаката трябва да е била по нареждане на някой от техните крале и принцове. Този път ще можем да притиснем негодника и Господ, да му е на помощ.

— Господ да ги порази всичките негодници — остро изрече и Дмитрий.

Това отново не подразни блестящия униформен капитан, но той не го подмина току-така:

— Съвсем правилно, г-н Сибородин — заяви категорично. — А всеки, който ме нарича негодник, по-добре бързо да си намери секундант, да си грабне пистолета или сабята, савана и някого, който да го погребе. Г-н Макфей, ще имате достатъчно време до залез-слънце. Аз ще остана тук, докато хората ми се върнат, после ще се присъединим към издирването. Ако чуете нещо в Канагава, моля, изпратете ми съобщение. — Той беше двайсет и четири годишен и боготвореше своя полк. С едва прикрито презрение гледаше разнородната група търговци. — Предлагам останалите от вас… господа… да започнат търсенето, да се разпръснат, но да се виждат един друг. Браун, идете с онази група и претърсете онази гора. Сержант, вие отговаряте.

— Слушам, сър. Хайде, вие групата.

Макфей съблече палтото си и го разстла върху тялото, после отново яхна коня си. Двамата с неговия американски приятел забързаха на север към Канагава, на една миля оттук.

Драгунът остана сам. Хладнокръвно възседна коня си близо до трупа и загледа самураите. Те му отвърнаха със същото. Един раздвижи лъка си, може би като заплаха, а може би не. Палидар чакаше неподвижен, сабята му си остана в ножницата. Слънчева светлина проблесна по златните му ширити. Пешеходците по Токайдо бързаха мълчаливо, изплашени. Конят му риеше земята нервно и подрънкваше с оглавника си.

„Случилото се не прилича на другите нападения, на самотните нападения — помисли си той с нарастващ гняв. — Ще трябва, по дяволите, да си платят за това, че посягат на четирима с жена сред тях и че са убили англичанин така отвратително. Това означава война.“

Няколко часа по-рано четиримата излязоха на коне през главната порта, покрай митницата, небрежно поздравиха самураите часови, които се поклониха някак формално; после поеха в спокоен тръс за вътрешността по криволичещите пътеки към Токайдо. Всички бяха опитни ездачи, а конете им — пъргави.

В чест на Анжелик бяха сложили най-хубавите си цилиндри й дрехи за езда и събудиха завистта на всички мъже в колонията: сто и седемнайсет тукашни европейци, дипломати, търговци, месари, съдържатели на магазини, ковачи, корабостроители, оръжейни майстори, авантюристи, комарджии и много лентяи и емигранти, повечето от тях — британци, чиновници евразийци или китайци, малко американци, французи, холандци, германци, руснаци, австралийци и един швейцарец; и сред тях — три жени, всичките омъжени: две британки, съпруги на търговци, а третата — съдържателка на публичен дом в Пияния град, както се наричаше кварталът на низшата класа. Никакви деца. Петдесет-шейсет слуги китайци.

Водеше ги Джон Кентърбъри, привлекателен, със сурово лице, британски търговец. Целта на екскурзията беше да покажат на Филип Тайърър пътя по суша до Канагава, където от време на време се осъществяваха срещите с японските власти и който според споразумението влизаше в района на колонията. Тайърър, едва двайсет и една годишен, беше пристигнал вчера от Лондон през Пекин и Шанхай, новоназначен стажант-преводач в британската легация.

Същата сутрин Малкълм Струан неволно чу двамата в Клуба и рече:

— Мога ли да дойда с вас, г-н Кентърбъри, г-н Тайърър? Отличен ден за разглеждане на околностите. Иска ми се да помоля г-ца Ришо да се присъедини към нас — тя все още не е видяла нищо по тези места.

— Ще ни окажете чест, г-н Струан. — Кентърбъри благославяше късмета си. — Заповядайте и двамата. Ездата си я бива, но една дама няма какво толкова да види там.

— Е? — попита Тайърър.

— Казаха ни, че Канагава е действащо гарнизонно село и спирка за пътниците за и от Йедо от векове. Пълно е с чайни, така се наричат повечето бардаци тук. Струва си да се посети някой от тях, обаче невинаги сме добре дошли там, за разлика от нашия собствен Йошивара отвъд блатото?

— Публични домове ли? — сепна се Тайърър.

Другите двама се засмяха на изражението му.

— Точно така, г-н Тайърър — отвърна Кентърбъри. — Но те не са като странноприемниците или като публичните домове в Лондон или някъде другаде по света, те са специални. Скоро ще разберете, макар че тук обичаят е да имаш своя собствена държанка, ако можеш да си го позволиш.