— Никога не ще мога да го направя — рече Тайърър.
Кентърбъри се разсмя.
— Може пък да успеете. Слава Богу, обменният курс е добър за нас според мен. Онзи стар янки Таунсенд Харис беше пестелив негодник. — Той поясни мисълта си. Харис беше първият американски генерален консул, назначен две години след като комодорът Пери принуди Япония да се отвори за външния свят, най-напред през 53-та година, после през 54-та със своите четири „черни кораба“ — първите параходи в японски води. Преди четири години, след дългогодишни преговори, Харис уреди споразуменията, по-късно подписани от майор Пауърс, които осигуриха достъп до различни пристанища. Споразуменията фиксираха също много изгоден курс за обмяна на сребърния мекс — мексиканския сребърен долар, универсалната монета за обмяна и търговия в Азия — срещу японския златен обан; ако човек обменеше мекс за обан, а по-късно го сменеше за мекс, можеше да удвои и утрои парите си.
— Един ранен обяд и после тръгваме — уточни Кентърбъри. — Ще се върнем тъкмо за вечеря, г-н Струан.
— Отлично. Заповядайте и двамата в трапезарията на нашата компания. Давам малко тържество в чест на г-ца Ришо.
— Благодаря ви най-любезно. Вярвам, че тай-панът е по-добре.
— Да, много по-добре, баща ми напълно се е възстановил.
„От вчерашната поща научихме друго — помисли си Джон Кентърбъри загрижено, защото онова, което засягаше Търговската къща — прякор, с който «Струан и компания» бяха известни по цял свят, — засягаше и всички тях. Слухът е, че вашият старец е получил удар. Джос6. Няма значение, човек като мен рядко има късмета да разговаря с истински бъдещ тай-пан или с ангел като госпожицата. Ще бъде славен ден!“
А щом потеглиха, той стана дори още по-приветлив.
— О, г-н Струан, вие… ще останете ли дълго?
— Една седмица или малко повече, после — у дома в Хонконг. — Струан беше най-високият и най-якият от тримата. Бледосини очи, дълга червеникавокафява коса, вързана на опашка; изглеждаше по-стар за своите двайсет години. — Нямам причина да остана, компанията ни е в такива добри ръце — Джейми Макфей е свършил ценна работа за нас, като ни е отворил пазара.
— Той е важна клечка, г-н Струан, и това е факт. Възможно най-добрият. Дамата ще си тръгне ли с вас?
— Ааа, г-ца Ришо ли? Вярвам, че ще се върне с мен — надявам се. Баща й ме помоли да я държа под око, макар че временно, докато е тук, тя е повереница на френския посланик — рече той небрежно, преструвайки се, че не забелязва внезапния блясък в очите на Кентърбъри или че Тайърър, вече напълно очарован от нея, е потънал в разговор с Анжелик на френски, който самият той говореше ужасно, и то само заради нейния чар. „Не обвинявам него, Кентърбъри или когото и да било“ — помисли си развеселен, препусна напред, за да направи място на другите, тъй като пътеката пред тях се стесни като гърло на шише.
Теренът беше равен, но с бамбукови гъсталаци, макар да се срещаха дървета тук и там вече есенно обагрени. Имаше много патици и други пернати, оризищата се обработваха усилено и земята бе култивирана. Тесни пътеки. Навсякъде потоци. Смрадта на човешка тор, единствената, която се използваше в Япония, ги преследваше непрекъснато. Девойката и Тайърър капризно притискат парфюмираните си носни кърпи към носовете си, макар че от морето полъхваше хладен бриз, който отчасти отнасяше вонята и отпадъците от лятната влага, комарите, пеперудите и другите насекоми. Далечните хълмове, гъсто покрити с гори, приличаха на брокат в червено, златно и кафяво — букове, алени и жълти лиственици, кленове, диви рододендрони, кедри и борове.
— Красиво е тук, нали г-н Тайърър? Жалко, че не можем да видим връх Фуджи по-ясно.
— Oui, mais demain elle sera la! Mais mon Dieu, Mademoiselle, quelle puanteur7, каква миризма — отговори Тайърър щастливо, на гладък френски — съвършения език за всеки дипломат.
Кентърбъри нехайно се изравни с нея и учтиво измести младежа.
— Всичко наред ли е, госпожице?
— О, да, благодаря ви, ала ще е добре да погалопираме малко. Толкова съм щастлива, че съм извън оградата. — Откакто пристигна преди две седмици с Малкълм Струан на двумесечния параход на Струанови, я съпровождаха изкъсо.
„И съвсем правилно — помисли си Кентърбъри, — при толкова сган и измет в Йокохама, пък и да си кажем честно, дори аз, пиратът единак, се навъртам наоколо.“
— На връщане можете да минете край хиподрума, ако искате.
— О, това ще е чудесно, благодаря ви.
— Вашият английски е просто великолепен, г-це Анжелик, а акцентът ви — възхитителен. В Англия ли сте учили?
— La8, г-н Кентърбъри — засмя се тя и гореща вълна го заля, кожата и красотата й го въодушевяваха. — Никога не съм била във вашата страна. Леля ми Ема и чичо Мишел отгледаха мен и по-малкия ми брат. Тя е англичанка и отказва да научи френски. Беше ни като майка. — По лицето й премина сянка. — Това стана, след като мама умря при раждането на брат ми и баща ми замина за Азия.
О, съжалявам.
— Беше преди много време, господине, и аз мисля за скъпата ми леля Ема като за мама. — Конят й опъна поводите. Тя ги оправи машинално. — Бях много щастлива.
— Това ли е първото ви посещение в Азия? — попита Кентърбъри, макар че знаеше отговора и още доста неща; искаше тя да продължи да говори. Откъслечната информация за нея, клюките, слуховете бързо бяха плъзнали от човек на човек.
— Да. — Усмивката отново огря цялото му същество. — Баща ми е търговец във вашата колония Хонконг. Ще му погостувам за сезона. Приятел е на г-н Сьоратар и любезно ми уреди това посещение. Може би го познавате. Ги Ришо, от фирмата „Братя Ришо“.
— Разбира се, фин джентълмен — отговори той учтиво; не го бе срещал, познаваше го само от това, което другите говореха за него: че Ги Ришо е донжуан, второстепенен чужденец без значение, който е там от няколко години и едва скърпва двата края. — Ние всички имаме честта, че ни посетихте. Може би мога да дам вечеря във ваша чест в Клуба?
— Благодаря ви, ще попитам моя домакин, г-н Сьоратар. — Анжелик видя, че пред тях Струан погледна назад и му махна весело. — Г-н Струан беше много любезен да ме придружи тук.
— Наистина ли? — „Сякаш не знаем“, помисли си Кентърбъри и й се зачуди; как ли може човек да хване, да задържи и да си позволи такова съкровище; зачуди се на блестящия млад Струан, който явно можеше да си го позволи, зачуди се също и на слуховете, че отново се развихря борба за превъзходство между компания Струан и техния главен търговски конкурент „Брок и синове“, нещо, свързано с Американската гражданска война, която бе започнала миналата година. Жътвата щеше да бъде богата, нищо общо нямаше тази война с търговската война и двете страни вече се нахвърляха една срещу друга като побъркани, Югът не бе просто един фитил за Севера…
— Анжелик, гледай! — Струан задържа коня си и посочи с ръка на стотина ярда пред тях.
В подножието на малкото възвишение се простираше главният път. Те се приближиха до него.
— Никога не съм мислил, че Токайдо е толкова голям и толкова претъпкан — рече Филип Тайърър.
Имаше само няколко конници, иначе всички вървяха пеша.
— Но… но къде са им каретите или двуколките, или каруците? И най-вече — избухна тя — къде са просяците?
Струан се засмя.
— Лесна работа, Анжелик, както почти всичко друго тук, те са забранени. — Той наперено накриви цилиндъра си. — Никакви превозни средства на колела не са разрешени в Япония. Заповед на шогуна. Абсолютно никакви!
— Но защо?
— Това е сигурен начин да се държи останалото население в подчинение, нали?
— Да, наистина — Кентърбъри се засмя язвително, после пое към пътя. — И като добавим, че всеки техен Том, Дик или Мери, висш или низш, трябва да носи документи за пътуване, разрешение за пътуване, дори за напускане на собственото си село; изискването важи еднакво за принцове и за бедняци. И, забележете, самураите са единствените в цяла Япония, които могат да носят оръжие.
— Но как е възможно страната да функционира без истински дилижанси и железопътни линии? — Тайърър беше объркан.
— Тя работи по японски — каза му Кентърбъри. — Никога не забравяйте, че японците вършат всичко само по един-единствен начин. Техният собствен начин. Японците не приличат на никой друг, със сигурност не са като китайците, а, г-н Струан?
— Наистина не са.
— Никакви превозни средства на колела, госпожице. Така всичко, всички стоки, храна, риба, месо, строителни доставки, всеки чувал ориз, цепеница дърво, бала дрехи, кутия чай, буре с барут — всеки мъж, жена или дете, които могат да си го позволят — трябва да се пренася на нечий гръб или да се превози с лодка, което означава по море, защото те нямат никакви плавателни реки или поне така ни казват, само хиляди потоци.
— Ами колонията? Превозните средства на колела са разрешени там, г-н Кентърбъри.
— Да, наистина, госпожице, ние имаме всички превозни средства, които искаме, въпреки техните шибани власти… Извинете, госпожице — побърза смутено да добави той. — Не сме свикнали с дами в Азия. Както казах, японските власти, те се наричат Бакуфу — нещо като нашите граждански служби, — спориха за това години наред, докато посланикът им каза да си е… ами, да зарежат тая работа, защото колонията си е наша колония! Що се отнася до просяците, те също са забранени.
Тя поклати глава и перото върху шапката й весело затанцува.
— Звучи невъзможно. Париж е… Париж е пълен с тях, цяла Европа е пълна с тях, невъзможно е да се спре просията. Mon Dieu, Малкълм, какво ще кажеш за твоя Хонконг?
— В Хонконг е най-зле — рече усмихнат Малкълм Струан.
— Но как могат да забранят просията и просяците? — попита озадачен Тайърър. — Госпожица Анжелик е права, разбира се, цяла Европа е като просяшка паница. Лондон е най-богатият град в света, но е залят от просяци.
Кентърбъри се подсмихна особено.
— Няма никакви просяци, защото Всемогъщият тикун, шогунът, крал на всички хора, е казал: „Никаква просия“, така че това е закон. Всеки самурай може да изпробва острието си върху всеки просяк по всяко време… или върху всеки друг педераст… извинете… или всъщност върху всекиго, който не е самурай. Ако хванат човек да проси, той нарушава закона, така че го хвърлят в тъмницата, а щом веднъж попадне там, единственото наказание е смърт. Това също е закон.
— И никакво друго ли? — попита шокирана девойката.
— Боя се, че няма други наказания. Ето защо хрисимите японци не са непокорни. — Кентърбъри отново се изсмя язвително и погледна назад към извиващия се път, който след половин миля внезапно секваше заради широк плитък поток; през него всеки трябваше да прецапа или да бъде пренесен. На отвъдния бряг имаше бариера. Там хората се покланяха, показваха документите си на неизбежната охрана от самураи.
„Негодници“ — помисли си той. Мразеше ги, но обожаваше състоянието, което, трупаше тук… и начина си на живот, който се въртеше около Акико, неговата държанка от около година. „О, да, любима, ти си най-добрата, най-неповторимата, най-обичливата в цяла Йошивара.“
— Вижте — посочи спътницата им.
Видяха, че групите от пътници бяха спрели на Токайдо и ги сочеха, зяпаха ги и говореха високо, надвиквайки вечния тътен на движението — по много лица се четеше омраза и страх.
— Не им обръщайте внимание, госпожице. Просто им изглеждаме странни, това е всичко, толкова са глупави. Вие вероятно сте първата цивилизована жена, която някога са виждали. — Кентърбъри посочи на север: — Йедо е натам, на около двайсет мили. Разбира се, той е строго забранен.
— С изключение на официалните делегации — рече Тайърър.
— Така е, с разрешение, което сър Уилям не е получил още, поне откакто аз съм тук, а аз съм един от първите. Според мълвата Йедо бил два пъти по-голям от Лондон, госпожице, там имало над милион души, а замъкът на шогуна бил най-големият в света.
— Възможно ли е да лъжат, г-н Кентърбъри? — попита Тайърър.
Търговецът засия.
— Те са страхотни лъжци, това е самата истина, г-н Тайърър, най-добрите на тоя свят. В сравнение с тях китайците изглеждат като архангел Гавраил. Не ви завиждам, че ще превеждате онова, което казват, а е сигурно, както е сигурно, че Бог е сътворил морските охлюви, че то няма да изразява мислите им! — Обикновено той не беше толкова приказлив, но днес бе решен да се възползва от възможността да впечатли девойката и Малкълм Струан с познанията си; от всички тези приказки страхотно ожадня. В страничния си джоб имаше плоска сребърна манерка, ала осъзна със съжаление, че ще е неприлично да сръбне малко от уискито в нейно присъствие.
— Може би ще получим разрешение да отидем там, Малкълм? — попита тя. — До този Йедо?
— Съмнявам се. Защо не попитате г-н Сьоратар?
— Ще го попитам. — Тя забеляза, че мъжът произнесе името правилно, като изпусна „д“, както го бе научила. „Господи“ — помисли си втренчена отново към Токайдо. — Къде свършва този път?
След обезпокоителна пауза Кентърбъри отговори:
— Не знаем. Цялата страна е една загадка и е ясно, че японците искат това да си остане така и че не харесват никого от нас. Наричат ни гай-джин, чужденци. Другата дума е ай-джин, „различен човек“ — не зная каква е разликата, само дето ми казаха, че гай-джин не е дотам учтиво — засмя се той. — И в двата случая те не ни харесват. А ние сме различни… или пък те. — Запали пура със срязани краища. — В края на краищата опазиха Япония затворена по-здраво от миши г… затворена за близо два и половина века, докато Старият вълк Пери не я отвори преди девет години — добави той с възхищение. — Според слуховете Токайдо свършва в голям град, нещо като свещен град, наречен Киото, където живее техният главен свещеник, наречен Микадо — градът бил дотолкова специален и свещен, че както разбрахме, бил забранен за всички, с изключение на няколко избрани японци.
— На дипломатите е позволено да пътуват във вътрешността на страната — намеси се рязко Тайърър. — Споразуменията разрешават това, г-н Кентърбъри.
Търговецът спря, свали бобровия си цилиндър, с който извънредно много се гордееше, избърса челото си и реши, че няма да допусне младежът да наруши добродушното му изражение. „Нахакан млад негоднико с префърцунен глас — помисли си той, — мога да те строша на две, без дори да мръдна.“
— Зависи как тълкувате споразуменията и дали искате да запазите главата си на раменете. Не бих ви съветвал да излизате извън уговорената безопасна зона с радиус от няколко мили независимо какво казват споразуменията — не още и не без полк или дори без два. — Въпреки взетото решение, пълният бюст на девойката под зеленото прилепнало сако го хипнотизираше. Ние сме затворени тук, но това не е чак толкова лошо. Същото е и в нашата колония в Нагасаки, на двеста левги на запад.
— Левги? Не разбирам — каза девойката, прикривайки, че е развеселена и доволна от страстите, които събуждаше у спътниците си. — Обяснете ми!
Тайърър важно заяви:
— Левгата е приблизително три мили, госпожице. — Той беше висок и жилав, бе завършил неотдавна университета и се чувстваше зашеметен от сините й очи и парижката й елегантност. — Какво искахте да кажете, г-н Кентърбъри?
Търговецът откъсна очи от пазвата й.
— Само това, че няма да е много по-добре, когато се отворят другите пристанища. Скоро, съвсем скоро ще трябва така или иначе да сломим и тях, ако наистина ще търгуваме.
Тайърър го изгледа остро.
— Имате предвид война?
— Защо не? За какво са флотите, армиите? Те вършат добра работа в Индия, Китай, навсякъде другаде. Ние сме Британската империя, най-голямата и най-добрата, която някога е имало на земята. Ние сме тук, за да търгуваме, и междувременно можем да им дадем нашите закони и реда на нашата цивилизация. — Кентърбъри погледна през рамо към пътя, раздразнен от царящата там враждебност. — Грозна тълпа, нали, госпожице?
— Mon Dieu. Иска ми се да не ни гледат така втренчено.