— Прикован към леглото и съвсем безпомощен ли?
— Да, моля ви, кажете ми истината. Моля ви.
— Не знам. Поне две или три седмици, може би повече, и няма да е много подвижен за месец или два след това. — Докторът погледна отпуснатия мъж за миг. — Бих предпочел да не казвам нищо на него. Това ще го безпокои напразно.
Тя кимна доволна и успокоена, всичко като че ли идваше на мястото си.
— Не се безпокойте. Ще мълча пред Малкълм. Ще се моля да стане по-силен, обещавам, ще правя всичко, което е възможно.
Когато д-р Бабкот излезе, той отново си помисли: „Боже мой, каква чудесна жена! Все едно дали Струан ще живее, или умре, той е щастлив човек, когото обичат много.“
9.
Салютът от оръдията на всеки от шестте военни кораби, закотвени край Йедо, съпроводили флагмана, отекна и се повтори, целият екипаж във флота бе развълнуван и горд от силата си, и доволен, че времето за възмездие е дошло.
— Дотук и няма накъде повече, сър Уилям — ликуваше Филип Тайърър, застанал до него до планшира22, миризмата на кордит23 беше силна. Градът беше огромен. Тих. Замъкът доминираше над всичко.
— Ще видим.
А на мостика на флагмана адмиралът прошепна на генерала:
— Цялата тази дандания идва да ви убеди, че нашият Дребосък Уили е само малък самохвалко, но иначе заблуден като гренадир. По дяволите кралския салют. По-добре да внимаваме за гърбовете си.
— Прав сте, за Бога! Да. Ще го добавя в моя месечен доклад, за да информирам военното министерство.
На палубата на френския флагман Анри Сьоратар пафкаше с лулата си и се смееше с руския министър.
— Mon Dieu, скъпи ми графе, това е щастлив ден! Честта на Франция ще се защитава от обикновената английска арогантност. Сър Уилям трябва да се провали. Коварният Албион е по-коварен от друг път.
— Да. Отвратително, че това е тяхната флота, а не нашите.
— Но скоро вашата и нашата флота ще я сменят!
— Да. После — както се уговорихме тайно? Когато Англия си отиде, ще завземем японския северен остров плюс Сахалин, Курилските и всички острови край Руската Аляска — Франция останалото.
— Съгласен съм. Щом Париж получи моя меморандум, ще е сигурно, че ще се подпише на най-високо равнище — подсмихна се Сьоратар. — Яви ли се вакуум, наше дипломатическо задължение е да го запълним.
При канонадата паника обхвана Йедо. Всеки път, мост и улица бяха масово задръстени, всички бягаха с толкова вещи, колкото можеха да носят — разбира се, никакви превозни средства — хората очакваха избухването на снаряди и ракети, за които бяха чували, но никога не бяха виждали, очакваха всеки момент да завали огнен дъжд и техният град да изгори, изгори, изгори, и те с него.
— Смърт на гай-джин — мълвеше всеки.
— Бързайте… Извън пътя… Бързайте! — крещяха мъже тук и там, обхванати от паниката, блъскаха се, тъпчеха се по мостовете или къщите си, повечето стоически се придвижваха напред — надалеч от морето. Вървяха и мълвяха: — Смърт на гай-джин!
Масовото бягство започна сутринта, когато флотата вдигна котва от пристанището в Йокохама, макар че три дни по-рано, когато слуховете за нещастния инцидент бяха плъзнали из града, по-благоразумните тихо наеха най-добрите носачи и се изселиха заедно със семействата и ценностите си.
Само самураите в замъка и войните от външната защита стояха все още на мястото си. И както винаги и навсякъде, по улиците мършата плъзна, животни и хора, които се прокрадваха и душеха около незаключените къщи, търсеха какво може да се открадне и продаде по-късно. Много малко бе откраднато. Грабежът се считаше за особено гнусно престъпление и от незапомнени времена извършителите трябваше да се преследват безмилостно, докато се заловят и после да се разпънат на кръст. По същия начин се наказваше и най-дребната кражба.
В замъка шогунът Нобусада и принцеса Язу се бяха свили прегърнати зад един тънък параван; телохранителите им, прислужниците и дворът бяха готови за незабавно заминаване, чакаха само разрешението на настойника. Навсякъде из постройката мъжете се приготвяха за отбрана, други впрягаха конете и опаковаха за евакуация най-ценните вещи на старейшините; веднага бе съобщено на Съвета, че е започнало обстрелването със снаряди и че вражеските войски дебаркират.
А в залата на Съвета, на спешно свиканото заседание на старейшините, Йоши говореше:
— Повтарям, не вярвам, че те ще ни нападнат със сила или…
— Аз не виждам причина да чакам. Благоразумно е да вървим, те ще започнат да обстрелват всеки момент — обади се Анджо. — Първата канонада беше тяхното предупреждение.
— Не мисля, че е така; убеден съм, че това е само арогантно съобщение за пристигането им. Нямаше никакви снаряди в града. Флотата няма да ни обстрелва и аз повтарям, вярвам, че срещата ще се проведе утре, както е планирана. На срещ…
— Как може да си толкова сляп? Ако нашите позиции са разменени и ти командваше флотата и притежаваше свръхмощ, щеше ли да се колебаеш за миг? — Анджо изглеждаше разгневен. — Е, щеше ли да се колебаеш?
— Не, разбира се, че не! Но те не са ние и ние не сме те и това е начин да ги контролираме.
— Нищо не разбираш! — Анджо се обърна вбесен към другите трима старейшини. — Трябва да заведем шогуна на безопасно място, ние също трябва да заминем и да продължим управлението. Това е всичко, което предлагам — временно отсъствие. С изключение на нашите лични васали, всички други самураи ще останат, Бакуфу — също. — Той погледна още веднъж към Йоши.
— Ти остани, ако желаеш. Сега ще гласуваме: временното отсъствие е одобрено!
— Почакай! Направиш ли това, шогунатът ще загуби престижа си завинаги, повече, няма да можем да контролираме даймио и тяхната опозиция или Бакуфу. Никога!
— Ние сме само благоразумни. Бакуфу остават на място. Също и всички войни. Като главен съветник мое е правото да призова към гласуване, така че гласувайте, аз гласувам за!
— Аз казвам не! — рече Йоши.
— Съгласен съм, Йоши-сан — подкрепи го Утани. Той беше нисък слаб мъж с приятни очи и изпито лице. — Съгласен съм, че ако заминем, ще загубим престижа си.
Йоши се усмихна; харесваше този мъж — даймио на феодалното владение Уатаса, древни съюзници още преди Секигахара. Погледна другите двама, и двамата старши членове на рода Торанага. Не срещна очите им.
— Адачи-сама?
Накрая Адачи, даймио на Мито, пълен дребен мъж, рече нервно:
— Съгласен съм с Анджо-сама, че трябва да заминем, както и шогунът. Но също съм съгласен и с теб, че после можем да загубим дори това, което сме придобили. Съответно гласувам — не!
Последният старейшина, Тояма, беше в средата на 50-те, сивокос, с голяма гуша и сляп с едното око от инцидент по време на лов — стар мъж според японското разбиране за възрастта. Той беше даймио на Кай, баща на младия шогун.
— Не се безпокоя изобщо дали ще живеем, или ще умрем, нито за смъртта на сина ми, шогуна — винаги ще има друг. Но се безпокоя много, че можем да отстъпим само защото гай-джин са пуснали котва край нашия бряг. Гласувам срещу отстъплението и съм за нападение, гласувам да отидем на крайбрежието и ако чакалите стъпят на сушата, да ги убием всичките с техните кораби, оръдия, пушки и нищо да не остане!
— Нямаме достатъчно войски тук — обади се Анджо, прилошаваше му от стария мъж и неговата войнственост, която никога не бе доказана на практика. — Колко пъти трябва да повтарям: нямаме достатъчно войски, за да удържим замъка и да ги спрем със сила да слязат на сушата. Нашите шпиони донасят, че те имат две хиляди войници с пушки в корабите и в Колонията, и десет пъти повече от това в Хонконг.
Йоши гневно го прекъсна.
— Щяхме да имаме повече самураи и техните даймио тук, ако ти не беше съветник, санкин-котай!
— Това беше молба на императора, издадена писмено и представена от принц от неговия двор. Ние нямахме друг изход, освен да се подчиним.
— Не и ако аз бях получил документа! Никога нямаше да го приема, щях да си изляза или да забравя принца, да преговарям със Санджиро, който внесе „молбата“, или да кажа на един от нашите поддръжници в двореца да се застъпи пред Императора, та да изтегли молбите. — Гласът на Йоши загрубя. — Всяка молба от шогуната трябва да е одобрена — това е исторически закон. Ние щяхме да коригираме отпусканото възнаграждение на Двореца! Ти предаде наследството ни.
— Наричаш ме предател, така ли! — за учудване на всички, ръката на Анджо стисна здраво дръжката на меча.
— Казвам, че ти позволи на Санджиро да си играе с теб — отвърна Йоши, без да помръдне, външно спокоен; надяваше се, че Анджо ще направи първото движение и после той ще може да го убие и да приключи с неговата глупост завинаги. — Няма никакъв прецедент, за да действаме срещу шогуната. Това беше предателство.
— Всички даймио, които не са сред най-близките на семейство Торанага, го искаха! Бакуфу единодушно се съгласиха, роджу се съгласиха, по-добре да се съгласим, отколкото да предизвикаме даймио да се настроят срещу нас веднага, както биха го направили Санджиро, хората на Тоса и Чошу. Тогава щяхме да бъдем напълно изолирани. Не е ли истина? — обърна се той към другите. — Е, не е ли истина?
Утани тъжно поклати глава:
— Разбира се, че е истина, съгласен съм — но сега мисля, че беше грешка.
— Грешка беше, че не трябваше да посрещаме Санджиро, а да го убием — рече Тояма.
— Защитаваше го императорският мандат — извика Анджо.
Устните на стария мъж се изпънаха и откриха жълтите му зъби.
— Е?
— Хората от Сазума ще се надигнат срещу нас, Тоса и Чошу ще се присъединят и ще се изправим пред обща гражданска война, която не можем да спечелим. Гласувайте! Да или не?
— Аз гласувам за атака, само за атака — изправи се внезапно старият мъж, — днес при слизането им на сушата, утре в Йокохама.
Отдалеч се понесе пискливият звук на гайдите.
Нови четири катера се насочиха към кея, трите — пълни с шотландски бойци пехотинци — се присъединиха към вече строените там; биеха барабани, а гайдите стенеха нетърпеливо. Шотландски фустанели, големи кожени калпаци, алени туники, пушки. Сър Уилям, Тайърър, Лим и трима от екипажа бяха в последната лодка.
Щом стигнаха брега, дежурният капитан на военната част ги поздрави.
— Всичко е готово, сър. Патрулите вече охраняват кея и околните зони. Матросите ще се присъединят към нас веднага.
— Добре. Нека продължим до Легацията.
Сър Уилям и неговата група се качи в каретата, пренесена и придвижвана ръчно на брега с много усилие. Двайсетина моряци вдигнаха ремъците. Капитанът издаде заповед за тръгване и кортежът потегли; развяха се и знамената, начело крачеше блестящ, доста висок старши полкови барабанчик. Китайските общи работници от Йокохама нервно товареха каруци с багаж отзад.
Тесните улици между ниските едноетажни магазини и сгради се оказаха странно празни. Нямаше го неизбежния пост на охраната при първия дървен мост над заблатения канал. И следващите. Едно куче се втурна отнякъде, залая и заръмжа, заскимтя и побягна уплашено, виейки, след като нечий ритник го вдигна във въздуха и го просна на десет ярда. Повечето улици и мостове бяха празни. Каретата криволичеше към Легацията, защото всички пътища бяха само за пешеходци. Купето отново се блъсна.
— Може би трябва да слезем, сър? — попита Тайърър.
— Не, за Бога, аз ще пристигна с карета! — Сър Уилям беше бесен на самия себе си. Бе забравил, че улиците са тесни. В Йокохама бе решил да ползва карета точно защото превозните средства бяха забранени, за да покаже своето неуважение към Бакуфу. Той извика: — Капитане, ако трябва да съборите няколко къщи, направете го.
Не беше необходимо. Матросите, свикнали да мъкнат оръдията из тесните помещения под палубата, добродушно поеха отново, избутаха каретата и я понесоха из теснините.
Легацията се намираше на малко възвишение в предградието Готенияма, до един будистки храм. Беше двуетажна, все още незавършена постройка в британски стил и проектирана отвътре с висока ограда и порти. Три месеца след споразуменията бе почнала работата по нея.
Строежът отчайващо се бе забавил отчасти заради британското настояване да използват техни планове и строителни материали, като стъкло за прозорците и тухли за стените, които трябваше да се докарат от Лондон, Хонконг или Шанхай — конструкторски фундаменти, каквито японските къщи обикновено не притежаваха, те бяха от дърво, съзнателно леки и лесни да се строят и ремонтират заради земетресенията. Повечето от закъсненията обаче се дължаха на нежеланието на Бакуфу да имат каквито и да било чуждестранни постройки извън Йокохама.
Макар и недовършена, Легацията се обитаваше и британският флаг се издигаше денем върху висок пилон; знамето още повече вбесяваше Бакуфу и местните граждани. Миналата година временно бе преустановено обитаването й от предшественика на сър Уилям, след като един ронин бе убил двама от охраната пред вратата на спалнята му за гняв на британците и за радост на японците.
— О, толкова съжаляваме… — бяха казали Бакуфу.
Ала мястото, заето за вечно ползване от Бакуфу, беше избрано мъдро. Гледката от предния двор беше най-добрата и можеше да се види, че флотата се строява като за битка, на безопасно място край брега, преди да пусне котва.
Кортежът пристигна във военен порядък, за да влезе отново във владение. Сър Уилям бе решил да прекара нощта в Легацията, та да се приготви за утрешната среща. Пред официалния вход го спря капитанът от охраната.
— Да?
— Да издигнем ли знамето, сър? Да сложим ли часови из Легацията?
— Незабавно. Придържайте се към плана, много шум, барабани, гайди и т.н. Гайдите да пищят до залез-слънце и една група да марширува нагоре и надолу.
— Да, сър. — Капитанът отиде до пилона. Церемониално, под силния шум на гайди и барабани, английското знаме се развя горе. В този момент, според по-ранната уговорка, се разнесе топовен гърмеж от флагмана. Сър Уилям вдигна шапката си, отдаде три пъти почест за кралицата.
— Добре, така е по-добре, Лим!
— Да, господар!
— Чакай малко, ти не си Лим!
— Аз Лим две, господар, Лим едно дойде нощ бърже, бърже.
— Добре, Лим две. Вечеря на залез-слънце, направи за всеки господар най-доброто.
Лим кимна кисело, той мразеше да е в такова изолирано, незащитено място, заобиколено от хиляди скрити вражески очи, където всеки можеше да изчезне някак небрежно. „Никога няма да разбера варварите“ — помисли си той.
Филип Тайърър не можа да спи тази нощ. Лежеше на сламен дюшек върху одърпан килим на пода, въртеше се уморено, неприятно кръстосваше мислите си за Лондон и Анжелик, нападението и срещата утре, болката в ръката му и Сър Уилям, някак странно раздразнен целия ден. Беше студено, със слаб признак за зима във въздуха, стаята бе малка. Прозорците гледаха към просторна, добре засадена задна градина. Другото легло с дюшек беше за капитана, но той все още правеше своите обходи.
Освен кучешкия лай и мяученето на няколко котки градът беше тих. Можеше да чуе отдалеч корабните звънци, които звучаха като часовници, и гърления смях на моряците и се почувства сигурен. „Тези мъже са невероятни — рече си Тайърър. — Ние сме в безопасност тук.“
След малко стана, прозя се и се промъкна до прозореца, отвори го, облегна се на перваза. Навън беше тъмно, облаци покриваха плътно небето. Никакви сенки, само шотландските пехотинци патрулираха с петролни фенери. До оградата от едната страна смътно се различаваха очертанията на будисткия храм. На залез-слънце, след като гайдите спряха да свирят, а английското знаме ритуално бе свалено за през нощта, монасите бяха залостили своята здрава порта, чуваха се само техните камбани, после те изпълниха нощта със странното си пеене: Оммм махнии падмии хуммммм… — отново и отново. Тайърър се успокои от тези звуци, за разлика от мнозина, които свиркаха и им крещяха грубо да престанат.