Запали свещта, която бе до леглото му. Джобният му часовник показваше два и трийсет. След като се прозя отново, той оправи одеялото, подпря се на грубата възглавница и отвори малкото си служебно куфарче с изгравираните върху му негови инициали — скъп подарък от майка му — и извади тетрадката си. Закри колоната с японски думи и фрази, които бе записал фонетично, и замърмори английските съответствия, обърна следващата страница, след нея другата. Направи същото и с английските думи, изговаряйки на глас японските. Беше му приятно, че не грешеше.
— Толкова са малко, не зная дали ги произнасям правилно, а нямам никакво време и не съм започнал дори да се уча да пиша — измърмори Филип.
В Канагава бе попитал Бабкот къде може да намери най-добрия учител.
— Защо не попиташ отеца? — отговори Бабкот.
Беше го направил едва вчера.
— Разбира се, момчето ми. Само че не мога тази седмица, да речем, следващата? Желаете ли още шери?
„Боже мой как пият тук! Те са пияни-заляни от обяд. Отецът е безполезен и мирише до небето. Но какъв късмет с Андре Понсен!“
Същия следобед той случайно срещна французина в един от японските селски магазини. Бяха разположени по главната селска улица, някъде зад Хай стрийт, надалеч от морето, съвсем в съседство с Пияния град. Всичките дюкянчета изглеждаха еднакви, продаваха едни и същи местни стоки — от храна до рибарски принадлежности, от евтини мечове до любопитни дреболии. Той се зарови в рафта с японски книги — хартията им беше с много високо качество, бяха красиво отпечатани и с илюстрации — гравюра на дърво; опитваше се да се разбере със сияещия собственик.
— Pardon, Monsieur — рече един непознат, — но вие трябва да назовете каква книга търсите. — Мъжът беше трийсетгодишен, гладко избръснат, с кафяви очи и кестенява вълниста коса, чудесен галски нос и беше добре облечен. — Вие казвате: Уаташи хоши хоп, ингериш нихонго, додзо — Желая книга, която има английски и японски. — Изрече всичко това усмихнат. — Разбира се, няма никакви такива книги, но този човек ще ви каже с неподправена искреност: Ах со десу ка, гомен насай и т.н. — Ах, толкова съжалявам, че нямам никаква днес, но ако дойдете отново утре… Разбира се, не казва истината, само онова, което мисли, че искате да научите… Основен японски обичай. Боя се, че японците не са щедри с истината дори помежду си.
— Но, господине, мога ли да попитам как научихте японски — очевидно говорите свободно.
Мъжът се засмя широко.
— Толкова сте любезен, аз, не, не говоря свободно, макар че се опитвам — удивителен език. Научих го с търпение. И защото някои от нашите свещеници го говорят.
Филип Тайърър се намръщи.
— Боя се, че не съм католик. Аз съм от англиканската църква и съм стажант-преводач в Британската легация. Казвам се Филип Тайърър; току-що пристигнах и съм все още извън…
— Ах, разбира се, младият англичанин от Токайдо. Моля да ме извините, трябваше да ви позная, ужасихме се, като чухме за това. Мога ли да ви се представя, Андре Понсен, доскорошен парижанин. Търговец съм.
— Je suis enchante de faire votre connaissance24 — поклони се Тайърър, като с лекота заговори на френски, въпреки слабия английски акцент — по цял свят извън Британия френският беше езикът на дипломацията и общ език за повечето европейци, затова и важен за постовете в Министерството на външните работи, също и за всички, които се смятаха за добре образовани. Младият дипломат добави на френски: — Мислите ли, че свещениците ще си направят труда да ме обучават или да ми разрешат да се присъединя към техните уроци?
— Не вярвам някой да дава уроци, мога ли да попитам ще тръгнете ли с флотата?
— Да, наистина.
— Аз също, с господин Сьоратар, нашия посланик. Вие бяхте ли в легацията в Париж, преди да дойдете тук?
— За нещастие не, бях в Париж само две седмици, господине, във ваканция — това е моето първо назначение.
— О, но вашият френски е много добър, господине.
— Боя се, че не е, не е наистина — отвърна Тайърър отново на английски. — Предполагам, че вие също сте преводач?
— Не, само търговец, ала се опитвам да помагам на г-н Сьоратар понякога, когато неговият официален холандскоговорещ преводач е болен — аз говоря и холандски. Значи искате да научите японски колкото е възможно по-бързо? — Понсен отиде до един от рафтовете и избра книга. — Виждали ли сте една от тези книги? Това е „53 сцени по пътя Токайдо“ на Хорошиге. Не забравяйте, че началото на книгата е в края, тяхното писане е отдясно наляво. Картините показват попътните спирки по целия път до Киото. — Той почука с палец по тях. — Ето я Канагава, а тук — Ходогая.
Четирите цветни гравюри на дърво бяха изключително красиви, по-хубави от всичко друго, което Тайърър бе виждал, детайлът изглеждаше изключителен.
— Те са великолепни.
— Да. Хирошиге умря преди години за съжаление, но е изключителен. Някои от техните художници са феноменални, Хокусаи, Масанобу, Утамаро и още дузина. — Андре се засмя и издърпа друга книга. — Ето има… малка книжка с японски хумор и калиграфия, както те наричат своето писане.
Филип Тайърър зяпна. Порнографията беше благоприлична, изцяло подробна, страница след страница мъже и жени с красиви дълги дрехи, техните оголени части чудовищно уголемени и нарисувани с великолепни, отвратителни подробности от съвкуплението им — силно и изобретателно.
— О, Боже мой!
Понсен се засмя широко:
— Ааа, значи ви доставих ново удоволствие. Като еротика са уникални. Имам колекция, ще ми бъде приятно да ви я покажа. Наричат се шунга-и, другите укийо-и — картини от Върбовия свят или от Свободния свят. Посетихте ли някои от бардаците?
— Аз… аз, не… Не, аз не съм.
— В такъв случай мога ли да бъда водач?
Сега през нощта Тайърър си припомни техния разговор и още, че бе вътрешно объркан. Бе се опитал да се престори, че е мъж като останалите, но в същото време помнеше постоянния съвет на баща си: „Слушай, Филип, всички французи са отвратителни и не си струва да им имаш доверие. Парижаните са най-лошите във Франция, а Париж без съмнение е град на греха в цивилизования свят — безнравствен, вулгарен и френски!“
„Бедният татко — помисли си — греши за много неща, но той е живял по Наполеоново време и е оцелял от кървавата баня на Ватерло. Въпреки великата победа трябва да е било ужасно за него — десетгодишното дете на барабанчика; и нищо чудно, че той няма да прости или да забрави, или да приеме новата ера. Но, все едно, татко живее своя живот и колкото и много да го обичам и да му се възхищавам за всичко, което е направил, трябва да вървя по собствен път. Франция е почти съюзник сега — не е грешно да се чуе и научи нещичко.“
Той се изчерви, като си спомни как се беше закачил за думите на Андре — тайно засрамен от своя жаден интерес.
Французинът обясни, че тук бардаците са места с много красота, че най-добрите от тях и техните куртизанки, дамите на Свободния свят или на Върбовия свят, както ги наричаха, без съмнение са най-добрите, които някога е пробвал.
— Има степени, разбира се, и улични дами в повечето градове. Но тук разполагаме с наш собствен квартал на удоволствията, наричан Йошивара. Ей там по моста зад оградата. — Отново последва приятният му смях. — Наричаме го Моста към рая. О, да, и вие трябва да знаете, че… О, извинете ме, прекъснах вашето пазаруване.
— О, не, съвсем не — бе отвърнал Филип веднага, ужасен, че този поток от информация и рядката възможност да я чуе щеше да спре, та добави на своя най-цветист и меден френски: — За мен ще е чест, ако продължите. Наистина е важно да се научат повече неща, а аз се боя, че хората, с които съм свързан и разговарям, са… за съжаление не са парижани; досадни са и без френска изтънченост. За да отвърна на любезността ви, може ли да ви предложа малко чай или шампанско в Английската чайна или да пийнем в хотела в Йокохама — съжалявам, но все още не съм член на клуба.
— Толкова сте любезен, да, с удоволствие.
Дипломатът махна към съдържателя на магазина и с помощта на Понсен плати книгата, учуден, че е толкова евтина. Двамата излязоха на улицата.
— Какво говорехте за Върбовия свят?
— Няма нищо мръсно в това, както в повечето бардаци, и всичките са почти еднакви навсякъде по света. Тук е същото, както в Париж, с единствената разлика, че сексуалният акт тук е една деликатна и специална форма на изкуство, което се практикува, за да се вкуси насладата и човек, моля за извинение, да не страда от никаква заблуда за „англосаксонската“ греховност.
Тайърър инстинктивно се въздържа за момент, за да не се изкуши да го поправи и да каже, че съществува огромна разлика между греховността и здравото отношение към морала и всички добри викториански ценности. И да добави, че за съжаление французите никога не са имали способността да правят разлика във всяка склонност към разпуснат живот, който съблазнява дори такива знатни особи като Уелския принц, открито обявил Париж за свой дом („което е източник за скръбни безпокойства във висшите английски кръгове — мръщеше се «Таймс». — Френската вулгарност не познава граница, тяхното отвратително показване на богатство и възмутителните нововъведени танци като кан-кан, при който според достоверни източници танцьорите не носят и дори не се изисква да носят каквото и да било долно бельо.“)
Разбира се, не каза нищо за това, знаеше, че само ще бъде дрънканица по-неприятна и от думите на баща му. Бедният татко, помисли си младежът отново, концентрира се върху Понсен, докато се разхождаха по Хай стрийт. Слънцето беше приятно, а въздухът — освежаващ, с обещание за хубав ден утре.
— Но тук, в Нипон, г-н Тайърър — продължи радостно французинът — има великолепни правила и за клиентите, и за момичетата. Например те не са всички на показ по едно и също време, с изключение на местата за най-низшите класи, ала дори и тогава човек не може просто да влезе и да каже: искам онова момиче.
— Не може ли?
— О, не, тя винаги има право да ви откаже, без да загуби името си. Съществуват специални протоколи. Ще ви ги обясня подробно по-късно, ако желаете — но всяка Къща се ръководи от съдържателка, наречена мама-сан, сан е суфикс, който означава държанка, мадам или господин; мама-сан се гордее с елегантността и своите дами. Те са различни, разбира се, по цени и съвършенство. Мама-сан винаги обмисля дали си струва да ви предложи услугите си, къщата си и всичко в нея в зависимост от това дали можете, или не да платите сметката. Тук има добър обичай, г-н Тайърър, можете да се любите на кредит, ако не плащате или закъснеете веднъж, сметката дискретно ви се представя. Но после всяка Къща в цяла Япония ще ви откаже гостоприемство.
Тайърър потръпна нервно.
— Как се разпространяват слуховете не зная, ала те стигат оттук до Нагасаки. Така, господине, по своеобразен начин тук е раят. Човек може да спи с жени цяла година на кредит, ако желае. — Гласът на Понсен се промени неуловимо. — Умният мъж обаче купува дама с договор и я запазва за свое собствено удоволствие. Те наистина са толкова очарователни и толкова евтини, ако пресметнете огромната печалба, която човек прави при смяната на парите.
— Ами вие това ли ме съветвате?
— Да, да.
Двамата пиха чай. После шампанско в клуба, където Анри беше явно добре известен и популярен член. Преди да се разделят, французинът каза:
— Върбовият свят заслужава грижа и внимание. Ще бъде чест за мен да съм един от вашите водачи.
Благодари му, макар да знаеше, че никога няма да се възползва от предложението. „Какво ли става с Анжелик? Ами ако хвана някои от онези срамни болести, гонорея или френската болест, която французите наричат английската болест, а лекарите сифилис; Джордж Бабкот спомена многозначително, че я има във всяко пристанище в Азия и Средния изток…: «Виждал съм много случаи тук сред японците, не всички европейки са свързани с тях. В случай че си падаш по тънката част, носи презервативи. Те не са много сигурни, или по-добре не го прави, ако знаеш какво имам предвид.»“
Филип Тайърър потрепери. Той имаше само един-единствен опит. Преди две години се бе напил яко с няколко приятели студенти след последните изпити в публичния дом „Стар и Гарбър“ на Понт стрийт. „Сега е времето, Филип, стари момко. Всичко е нагласено, тя ще го направи за две пени, нали, Флоси?“ Въпросната дама беше момиче на бара, на около четиринайсет, и всичко стана безумно бързо в спарената, воняща дупка на горния етаж — пени за нея, пени за съдържателката. Месеци по-късно той се изплаши безумно да не е прихванал нещо.
— Имаме повече от петдесет чайни, както ги наричат, или кръчми, от които да си избираме жени в нашата Йошивара, всичките са разрешени и се контролират от властите. Но внимавай, не ходи никъде в Пияния град. — Това беше нехигиеничната част на колонията, където се намираха долнопробни барове и бордеи, скупчени около единствения европейски публичен дом. — Той е за войници и моряци, за паплачта от лентяи, комарджии и авантюристи, дето се събират там по негласно споразумение. Във всяко пристанище има от тях, тъй като още не съществува полиция, нито пък някакви имиграционни закони. Може би Пияният град е със защитна преграда, но не е разумно да се посещава след мръкване. Ако държиш на портфейла и личните си вещи, не ги изваждай там. Мусуко-сан заслужава повече.
— Какво?
— О, това е много важна дума. Мусуко означава син или член. В изискания стил Мусуко-сан означава уважаемият ми син или господин синът ми, но на местен жаргон си е чисто и просто член или моят член. Момичетата се наричат мусуме. Всъщност думата означава дъщеря или моята дъщеря, но във Върбовия свят — вагина. Човек се обръща към своето момиче „Конбануа, мусуме-сан“ — Добър вечер, cherie. Но ако го каже с намигване, тя знае какво той има предвид. Как е тя? Как е нейното златно пиленце, както китайците понякога наричат онова местенце — те са толкова мъдри, китайците, защото всичко се храни със злато и се отваря със злато по един или друг начин…
Тайърър се излегна, забрави за тетрадката, мозъкът му вреше. Почти машинално (малката книжка укийо-и, която бе скрил в куфарчето си, стоеше отворена) той започна да изучава илюстрациите. Рязко я върна на мястото й.
„Няма смисъл да гледам тези мръсни рисунки“ — помисли си, изпълнен с отвращение. Свещта вече се стичаше. Той я духна, легна си, усети познатата болка в слабините.
„Какъв щастливец е Андре. Очевидно си има държанка. Навярно е чудесно дори и само половината от това, което той ми каза, да е истина.
Чудя се, дали ще мога да си намеря и аз някоя? Мога ли да я купя с договор? Андре каза, че мнозина го правят тук и наемат малки къщички в Йошивара, тайни и дискретни, ако човек така иска. Говори се, че дори посланиците имат по една. Сър Уилям със сигурност ходи там поне веднъж в седмицата — мисли си, че никой не знае, но всички го шпионират и му се смеят — само холандецът нямал, според слуховете бил импотентен, и руснакът, който открито предпочита да изпробва различните къщи…
Да рискувам ли, ако мога да си го позволя? Накрая Андре ми намери специална причина: «Да научите японския бързо, господине, опознайте креватния речник — това е единственият начин».“
Последната мисъл, която го обзе, преди да заспи, беше: „Чудя се защо Андре е толкова любезен към мен, толкова словоохотлив. Рядкост е французин да бъде толкова откровен с англичанин. И, странно, той не спомена нито веднъж Анжелик…“
Беше преди зазоряване. Ори и Хирага, изцяло скрити под дрехите на нинджа, излязоха от бърлогата си в парка на храма, огледаха Легацията и затичаха безшумно надолу по хълма, по дървения мост и по алеята. Водеше Хирага. Видя ги едно куче, изръмжа, хвърли се към тях и умря. Изкусната малка дъга на меча на Хирага бе мигновена: замахна с огненото острие почти в движение. Ори внимателно го последва. Днес раната му започна да гнои.