— Само отговори на въпроса ми. Колко свободно говориш английски?
— Аз… аз разбирам и говоря малко американски английски, господарю.
— Същото ли е, което говорят гай-джин тук?
— Да, господарю, повече или по-малко…
— Когато тръгна с американеца, беше бръснат или не?
— Небръснат бях, господарю, имах подрязана брада като повечето моряци, господарю, и оставих косата си да порасне като техните коси, и си я връзвах на опашка.
— С кого се запозна при тоя гай-джин Харис?
— Само с него, господарю, само за около час и с един от персонала, не си спомням името му.
Йоши още повече претегли рисковете за своя план: да отиде на срещата предрешен, без одобрението на Съвета, и да използва този мъж като шпионин; щеше да подслушва врага тайно. „Може би Мисамото е вече шпионин за гай-джин — помисли си той свирепо, в което вярваха всичките му хора, дето го бяха разпитвали. — Сигурно е лъжец, историята му е твърде гладка, очите му твърде хитри и е като лисица, когато я няма охраната.“
— Много добре. По-късно искам да узная всичко, което си научил, всичко и… четеш и пишеш ли?
— Да, господарю, но само малко по английски.
— Добре. Имам работа за теб. Ако се подчиниш точно, ще преразгледам твоя случай. Ако ме провалиш, колкото и дребно да е, ще пожелаеш никога да не си се раждал.
Йоши обясни какво иска от него, определи му учители и когато вчера телохранителите го върнаха гладко избръснат, със сресана като на самурай коса и облечен с дрехи на чиновник с два меча, макар да бяха фалшиви и без остриета, той не го позна.
— Добре. Повърви нагоре и надолу.
Мисамото се подчини и Йоши остана изненадан колко бързо мъжът бе усвоил изправената стойка, бе преодолял и обикновеното си сервилно отношение. „Твърде бързо“ — помисли си Йоши, убеден вече, че Мисамото беше повече или по-малко това, което той искаше другите да видят.
— Разбираш ли ясно какво трябва да правиш?
— Да, господарю. Кълна се, че няма да ви проваля, господарю.
— Зная, моите телохранители имат заповед да те убият в момента, в който напуснеш мястото си или станеш нетактичен, или недискретен.
— Ще прекъснем за десет минути — рече уморено Сър Уилям. — Кажи им го, Йохан.
— Те питат защо. — Йохан Фаврод, швейцарският преводач, се прозя. — Извинете. Изглежда, мислят, че са обсъдили всички точки и т.н., че те ще занесат вашето съобщение и т.н. И ще се срещнат отново в Канагава с отговора от по-високо и т.н. След около шейсет дни, както предложиха по-рано, и т.н.
Руснакът измърмори:
— Нека имам флотата за един ден и ще реша, мамка му, целия проблем.
— Съвсем спокойно — съгласи се Сър Уилям и добави свободно на руски: — Съжалявам, скъпи ми графе, но ние сме тук за дипломатическото решаване на проблема. — После нареди на английски: — Покажи им къде да чакат, Йохан. Идвате ли с мен, господа? — Посланикът се изправи, поклони се сковано и ги поведе към чакалнята. Когато мина край Филип Тайърър добави: — Стойте с тях, наблюдавайте ги и си дръжте ушите отворени.
Всичките посланици тръгнаха към тоалетната, която беше в ъгъла на коридора.
— Боже мой — рече с благодарност Сър Уилям. — Мислех, че проклетият ми мехур ще се пукне.
Появи се Лим, като водеше другите прислужници с подноси.
— Хей, господар, чай, а, самвич, а? — Той посочи пренебрежително към съседната стая. — Дам всички маймуни същото, хей.
— Ти по-добре не ги оставяй да чуят какво казваш, за Бога. Може би някои от тях говорят пиджин.
Лим се загледа в него.
— Какво казва господар?
— О, няма значение.
Лим излезе, като се усмихваше на себе си.
— Добре, господа, както очаквах — нулев прогрес.
Сьоратар си палеше лулата, до него Андре Понсен някак нехайно бе доволен от поражението на Сър Уилям.
— Какво предлагате да направим, Сър Уилям?
— Какъв е вашият съвет?
— Това е британски проблем, само частично френски. Ако беше изцяло наш, щях вече да съм го решил elan — в деня, в който възникна.
— Но, разбира се, Mein heir, вие се нуждаете вече от флотата — обади се остро Фон Хаймрих.
— Естествено. В Европа имаме много, както знаете. И ако императорската френска полиция трябваше да е тук за подсилване, ние…
— Да, добре… Сър Уилям беше изморен. Ясно е, че вашият колективен съвет е да съм твърд с тях?
— Груб и твърд — отсече граф Сергеев.
La.
— Разбира се — съгласи се Сьоратар. — Надявам се, че вече си го мислите, сър Уилям.
Посланикът задъвка един сандвич и допи чая си.
— Добре. Ще закрия срещата сега, ще я свикам повторно в десет сутринта с ултиматума: среща с шогуна до седмица, убийците, обезщетения и т.н. — разбира се, с вашето одобрение.
Сьоратар се изкашля.
— Предполагам, Сър Уилям, ще им бъде трудно да уредят среща с шогуна, защо не го запазите за по-късно, когато ще имаме подкрепления и истинска причина да поискаме среща? За да можем да покажем сила, която да поправи злото.
— Умно — рече насила прусакът.
Сър Уилям се замисли за това удивително единомислие, но не можа да открие никаква грешка или скрит риск.
— Много добре. Ще искаме „по-ранна среща“ с шогуна. Съгласни ли сте?
Те кимнаха.
— Извинете ме, Сър Уилям — намеси се любезно Андре Понсен, — мога ли да ви предложа аз да им съобщя вашето решение? Да откриете и после веднага да закриете срещата за вас ще бъде някак си загуба на репутация. Съгласен ли сте?
— Много умно, Андре — заяви Сьоратар.
Всички знаеха, че Понсен е само случаен търговец с малко познания на японските обичаи, бръщолевещ японски, личен негов приятел и случаен преводач. Всъщност Понсен беше високо ценен шпионин, който работеше, за да изложи и неутрализира всички британски, германски и руски домогвания в Япония.
— Е, сър Уилям?
— Да — отвърна Сър Уилям замислено. — Да, прав сте, Андре, благодаря. Не трябва да го направя сам. Лим!
Вратата се отвори мигновено.
— Хей, господар?
— Доведи младия господар Тайърър бързо, бързо! — После рече на другите: — Тайърър може да го направи вместо мен. Тъй като това е британски проблем.
Когато Филип Тайърър се върна в приемната, обърната към предния двор, той се приближи до Йохан с толкова много достойнство, колкото можеше да събере. Чиновниците на Бакуфу не обръщаха внимание и продължаваха да си бъбрят, Йоши стоеше леко встрани, Мисамото — до него, той бе единственият, който не говореше.
— Йохан, предай им комплименти от сър Уилям и им кажи, че днешната среща се отлага и трябва да се съберат утре в десет, когато той очаква, че ще му поднесат задоволително решение за убийците, обезщетението и гаранция за ранна среща е шогуна.
Йохан побледня.
— Точно така ли?
— Да, точно така. — Тайърър също бе уморен от колебанието, постоянно си спомняше насилствената смърт на Джон Кентърбъри, сериозните рани на Малкълм Струан и ужаса на Анжелик. — Кажи им го!
Проследи как Йохан предаде краткия ултиматум на гърления холандски. Японският преводач пламна и започна дълъг превод, докато Тайърър оглеждаше чиновниците внимателно, без да се издава, че го прави. Четиримата бяха вежливи, последният — не, дребният мъж с тесни очи и мазолести ръце, който бе забелязал по-рано — на другите ръцете бяха фини. Този мъж отново започна да шепне на най-младия и най-красив чиновник Уатанабе, както правеше от време на време през целия ден.
„Иска ми се, за Бога, да можех да разбирам какво си говорят“ — помисли си Тайърър раздразнено, решен да направи всичко, което е необходимо, за да научи езика бързо.
Когато шокираният и смутен преводач свърши, настана тишина, нарушаваше я само поемането на дъх, макар че всички лица останаха невъзмутими. По време на превода той забеляза два погледа, хвърлени тайно към Уатанабе.
„Защо ли?“
Сега, изглежда, чакаха. Уатанабе сведе очи, скри се зад ветрилото си и измърмори нещо. Веднага тесноокият мъж до него стана непохватно и рече нещо кратко. С облекчение те всички станаха и се изнизаха тихо без поклони. Уатанабе беше последен, с изключение на преводача.
— Йохан, те наистина получиха съобщението този път — рече щастливо Тайърър.
— Да. И бяха като препикани.
— Очевидно това е искал и сър Уилям.
Йохан избърса челото си. Беше кестеняв и средно висок, слаб, но силен, със сурови черти на лицето.
— Колкото по-скоро станеш преводач, толкова по-добре. Време е да си ида у дома при моите планини и снегове, докато все още главата ми е непокътната. Има твърде много от тези кретени, а те са непредсказуеми.
— Като преводач ти сигурно си в привилегировано положение — усмихна се уморено Тайърър. — Първият, който научава нещата!
— И който донася лошите новини. Тук всичките новини са лоши, mon vieux. Те ни мразят и не могат да дочакат кога ще ни изхвърлят. Сключих договор с вашето Министерство на външните работи за две години, подновяван по взаимно съгласие. Договорът изтича след два месеца и три дни и моят английски ще отиде по дяволите. — Йохан приближи бюфета до прозореца и взе една чаша с бира, бе си я поръчал вместо чай. — Никакво подновяване, каквито и да са изкушенията. — Той засия внезапно. — Merde. Това е проблемът със заминаването оттук.
Тайърър се засмя:
— Мусуме? Твоето момиче?
— Бързо схващаш.
В предния двор чиновниците се качиха в паланкините си. Цялата работа в градината бе спряла, половин дузина градинари коленичиха неподвижно с глави до земята. Мисамото чакаше до Йоши, осъзнаваше, че при най-малката грешка нямаше да остане жив, отчаяно се надяваше, че е издържал първата проверка. „По един или друг начин ще съм полезен на този негодник — мислеше си той на английски, — докато мога да се кача на американски кораб и — към рая, и да кажа на капитана как съм бил отвлечен от персонала на Харис от тези гнусни отрепки…“
Когато вдигна поглед, замръзна. Йоши го наблюдаваше.
— Господарю?
— Какви си мислиш?
— Навявам се, че бях полезен, господарю. Аз… Погледнете зад вас, господарю! — прошепна той.
Андре Понсен слезе по стълбите и се насочи към Йоши. Веднага телохранителите му изградиха защитна стена. Без да се страхува, Понсен се поклони учтиво и каза на добър, макар несигурен японски:
— Господарю, извинете ме, моля, мога ли да предам съобщение от моя господар, френския господар?
— Какво съобщение?
— Той има удоволствие да каже, че може би желаете да видите отвътре параход, моторите, оръдията. Помоли скромно да поканя вас и чиновниците. — Понсен почака, не видя никаква реакция, освен едно заповедническо махване иззад ветрилото. — Благодаря ви, господарю, моля да ме извините. — Сигурен беше, че е прав. На първото стъпало забеляза, че Тайърър го гледаше от прозореца на приемната, изруга го и му махна. Тайърър му отвърна.
Когато последният самурай напусна предния двор, градинарите внимателно се върнаха към работата си. Един от тях метна на рамо лопатата си и накуцвайки се отдалечи. Хирага, главата му увита с мръсен стар парцал, кимоното му съдрано и мръсно, беше щастлив от успеха на шпионирането си. Сега знаеше как, кога и къде да проведе нападението утре.
Щом се почувства в безопасност в своя паланкин на връщане към замъка — с Мисамото на разположение, който седеше в далечния край — Йоши остави мисълта си да блуждае. Все още бе учуден от тяхното невъзпитано изчезване, не беше бесен като другите, само търпелив: отмъщението ще дойде по начин, избран от самия мен.
Да види моторите на военен кораб и да се качи на един. Ийе, възможност, която не бива да се изпуска. Опасно е да я приеме, но ще го направи. Очите му спряха на Мисамото, който гледаше навън през тесния прозорец. „Глупаво бе преводачите да не превеждат точно. Глупавият руснак да ни заплашва. Глупаво от тяхна страна да са толкова груби. Глупаво от страна на китайския прислужник да ни нарича маймуни. Много глупаво. Ама аз ще се справя с всичките тях, с едни по-рано, с други по-късно.
Но как да се справя с водачите и тяхната флота?“
— Мисамото, реших да не те връщам в караулното. Двайсет дни ще бъдеш настанен с моите подчинени и ще продължиш да се учиш как да се държиш като самурай.
Мисамото веднага долепи глава на пода на паланкина.
— Благодаря, господарю.
— Ако ме удовлетвориш. Кажи сега, какво ще се случи утре?
Мисамото се поколеба: първото правило за оцеляване бе никога да не се носят лоши новини, да не се казва нищо доброволно, нищо, но ако човек бе принуден, да каже само онова, което смята, че господарят иска да чуе. За разлика оттам, Америка, рая на света.
„Отговорът е очевиден — искаше да изкрещи той, прибягвайки към английския начин на мислене — единственото нещо, което го бе запазило нормален през всичките години на затвор. — Ако си видял как те се отнасят един към друг в семейството на гай-джин, с което живях, как се отнасяха към мен, слугата, като към човек, по-добре, отколкото някога съм си го представял, че е възможно; как всеки човек може да върви изправен и да носи нож или пистолет, с изключение на повечето чернокожи, колко нетърпеливи бяха те, когато трябваше да решат някакъв проблем и да бързат към следващия — ако бяха необходими юмрук или пистолет, или канонада, — където повечето са равни според техния закон и няма никакви мръсни даймио или самураи, които могат да те убият, когато си поискат…“
Йоши каза меко, сякаш четеше мислите му:
— Винаги ми отговаряй с истината, ако цениш живота си.
— Разбира се, господарю — вцепенен, Мисамото направи така, както му бе наредено. — Толкова съжалявам, господарю, но ако те не получат това, което искат, мисля, че ще изравнят Йедо със земята.
„Съгласен съм, но само ако ние сме глупаци“ — помисли си Йоши.
— Могат ли техните оръдия да направят това?
— Да, господарю. Не само замъка, но и града могат да подпалят.
„И това ще бъде глупаво пропиляване на натрупаното от Торанага. Ние ще трябва да ги преместим всичките: селяни, хора на изкуството, държанки и търговците трябва да ни обслужват както обикновено.“
— Тогава как да им дадем малко от чорбата, без да им дадем от рибата? — попита Йоши.
— Моля да ме извиниш, господарю, не зная.
— Помисли. И ми отговори на зазоряване.
— Но… да, господарю.
Йоши се облегна на копринените възглавници и взе да разсъждава над вчерашната среща на старейшините. Всъщност Анджо трябваше да изтегли заповедта си за евакуация на замъка, без явното мнозинство заповедта беше невалидна — така че той като официален настойник бе забранил отпътуването на шогуна.
„Спечелих този път, само защото онзи заекващ стар глупак Тояма настоя да гласуваме налудничавия план за нападение, тоест нито за мен, нито срещу мен. Анджо е прав: другите двама обикновено гласуват с него срещу мен. Не заради правдата, а защото съм този, който съм — Торанага; Торанага трябваше да е шогунът, а не това глупаво момче.“
И тъй като Йоши беше в безопасност в своя паланкин, и сам, той си позволи мислено да отвори чекмеджето, белязано с надпис „Нобусада“, толкова тайно, толкова променливо, толкова опасно и постоянно.
„Какво да направя за него?
Не мога да го издържа много дълго. Той е инфантилен и сега е в най-опасните лапи, тези на принцеса Язу: шпионка на Императора, фанатична противничка на шогуната, който развали годежа й с обожавания от нея приятел от детството й, красив и много приемлив принц; тя е срещу шогуната, който я изпрати на постоянно заточение, далеч от Киото, от цялото й семейство и приятелите, за да се ожени за този хилав младеж, чиято ерекция хич я нямаше, сякаш увиснало знаме през лятото; този никога нямаше да я дари с деца.