Сега Язу е измислила тази държавна визита в Киото, за да прояви раболепие пред Императора, много добър ход, който ще разруши вековното деликатно равновесие: Властта, с която се покори цялата Империя, се придобива с Императорски указ за шогуна и неговите потомци, като също се посочва Управител на двореца. Затова заповедите, издадени от шогуна за страната, са нейни закони.
Едната консултация ще доведе до друга, помисли си Йоши, и после Императорът ще управлява, а ние — не. Нобусада никога няма да разбере това, очите му са заслепени от нейното коварство.
Какво да правя?“
Йоши отново тръгна по добре отъпканата, но, ох, толкова тайна пътека: „Той е моят законно избран господар. Не мога да го убия направо. Твърде добре го охраняват, освен ако не се приготвя да жертвам собствения си живот, за което в момента не съм готов. Какво друго да измисля? Отрова. Но тогава ще бъда заподозрян, и правилно, и дори да мога да се спася от веригите, които ме заобикалят, аз съм точно толкова затворник, колкото този Мисамото — страната ще бъде хвърлена в безкрайна гражданска война, гай-джин ще бъдат единствените, които ще спечелят, и още по-лошо — аз ще трябва да престъпя моята клетва за вярност към шогуна, който и да е той, и към замъка.
Трябва да оставя други да го убият вместо мен. Шиши? Мога да им помогна, ала да помагаш на враговете значи да подпишеш собственото си унищожение, опасно е. Една друга възможност. Боговете.“
Йоши си позволи да се усмихне. Добрият късмет и лошият късмет, бе писал шогунът Торанага, щастието и нещастието трябва да се оставят на небето и природния закон — това не са неща, които могат да се получат с молитва или да се изработят чрез някакъв хитър способ.
„Бъди търпелив — чу той да му говори Торанага. — Бъди търпелив.“
„Да, ще бъда.“
Йоши затвори чекмеджето в главата си за следващия път и отново се замисли за Съвета. „Какво да им кажа? Разбира се, те вече са научили, че съм се срещнал с гай-джин. Аз ще настоявам на едно абсолютно правило — за в бъдеще да изпращаме само умни мъже на тези срещи. Какво друго? Разбира се, за техните войници, гигантски в алените си униформи, къси поли и огромни шапки с пера, всеки мъж с пушка със задно пълнене, блестящи от грижи, както ние ценим нашите остриета.
Да им кажа ли, че тези врагове са глупаци, които нямат никакъв финес и могат да се управляват чрез тяхното нетърпение и омраза — Мисамото ми каза достатъчно, за да заключа, че са капризни и че се движат от омразата си, както всички даймио? Не, това ще го запазя за себе си. Но ще им кажа, че утре нашата делегация ще се провали, освен ако не измисли забавяне, което гай-джин ще бъдат щастливи да приемат.
Какво трябва да е то?“
— Този пратеник, Мисамото — започна той лениво и издалеко, — високият мъж с големия нос, защо говореше като жена, използваше женски думи? Той полумъж ли или полужена беше?
— Не зная, господарю. Може би, те си имат много такива на техните кораби, макар да го крият.
— Защо?
— Не зная, господарю. Трудно е да ги разберем. Те не говорят открито за половите сношения както нас. А да говорят като жени — в техния език мъже и жени говорят еднакво, имам предвид, че използват едни и същи думи, за разлика от японците. Няколкото моряци, които срещнах и които можеха да говорят думи от нашия език, бяха ходили в Нагасаки, те говореха като големия нос, защото единствените хора, с които общуват, са проститутките, сиреч учат нашите думи от нашите проститутки. Не знаят, че жените ни говорят различно от нас, мъжете, господарю, че използват различни думи, които цивилизованите хора не трябва да използват.
Йоши скри внезапното си вълнение. „Нашите проститутки са техният единствен истински контакт — рече си той. — И те всичките имат проститутки, разбира се. Ето един начин да ги контролираме, дори да ги атакуваме, чрез техните проститутки, жени или мъже.“
— Няма да наредя на моята флота да обстреля Йедо без официално написана заповед от Адмиралтейството или от Министерството на външните работи — заяви адмиралът, лицето му почервеня. — Моите инструкции са да бъда предпазлив, както и вашите. Ние не сме на наказателна мисия.
— За Бога, имаме инцидент, с който трябва да се справим. Разбира се, че мисията е наказателна — рече сър Уилям, също ядосан. Прозвучаха осемте удара за полунощ, а те бяха в каютата на адмирала, на борда на флагмана, край кръглата маса, единственият друг човек, който присъстваше, беше Томас Оугълви. Кабината бе ниска, голяма и силно осветена, а през задния прозорец можеха да видят движещите се светлинки на другите плавателни съдове. — Продължавам да вярвам, че без сила японците няма да отстъпят.
— Получете заповедта, за Бога, и аз ще отстъпя. — Адмиралът повторно си наля портвайн от почти празната гарафа. — Томас?
— Благодаря. — Генералът протегна чашата си.
Като се опита да се овладее, Сър Уилям изрече:
— Лорд Ръсел вече ни е дал инструкции да притиснем Бакуфу за вредите, двайсет и пет хиляди лири за убийствата на сержанта и ефрейтора в Легацията миналата година — той ще се ядоса още повече от сегашния инцидент. Познавам го, вие не — допълни той, нарочно преувеличавайки. — Няма да получа неговото одобрение до три месеца. Трябва да получим удовлетворение сега, или убийствата ще продължат. Без вашата подкрепа не мога да действам.
— Имате цялата ми подкрепа, но не и за война, за Бога. Да обстрелям тяхната столица означава да започнем война. Не сме подготвени за подобно нещо. Томас, съгласен ли сте?
Генералът вметна внимателно:
— Да заобиколим село като Ходогая и да унищожим неколкостотин диваци и да оковем във вериги няколко от туземците е много по-различно от това да се опитаме да победим този огромен град и да обсадим замъка.
Сър Уилям отсече смразяващо:
— Значи искате да кажете, че силите не могат да извършат никаква евентуална операция под моя команда!
Генералът се разпали.
— Онова, което човек казва на всеослушание, както добре знаете, има малко връзка с практиката, както добре знаете! Йедо е различно нещо.
— Съвсем вярно. — Адмиралът пресуши чашата си.
— Тогава какво предлагате!
Тишината нарасна. Внезапно столчето на чашата на Сър Уилям се счупи между пръстите му и другите подскочиха стреснати.
— По дяволите! — изруга той, счупването на чашата някак си угаси гнева му. Небрежно използва салфетката, за да попие виното. — Аз съм посланик тук. Ако сметна, че е необходимо да издам заповед и вие откажете да се подчините, което, разбира се, имате право да направите, аз ще помоля за вашата незабавна смяна, разбира се.
Вратът на адмирала стана морав.
— Вече съм изложил фактите пред Адмиралтейството. Но, моля ви, не ме разбирайте погрешно: повече от готов съм да потърся отмъщение за убийството на г-н Кентърбъри и нападението върху другите. Ако ще е Йедо, просто изисквам писмена заповед, както казах. Няма защо да бързаме, сега или след три месеца тези диваци ще платят, както искаме, с този град или със стотици други.
— Да, ще платят, за Бога. — Сър Уилям се изправи.
— Още малко. Нужна ми е информация, преди да си тръгнете: не мога да обещая да стоя дълго на котва. Флотата ми е незащитена, морското дъно е опасно, плитчините, времето обещава да се развали и ние сме в по-голяма безопасност в Йокохама.
— Колко ще бъдете в безопасност?
— Един ден — не знам, нямам контрол над времето; този месец е променлив, вие сте осведомен.
— Да, осведомен съм. Добре, аз тръгвам. Искам и двама ви в десет часа за срещата на брега. Любезно изстреляйте салют на зазоряване, когато издигнем знамето. Томас, моля ви да слязат на сушата двеста драгуни, за да се осигури районът около кея.
— Мога ли да попитам, защо са тези двеста мъже? — попита бързо генералът. — Вече съм ви изпратил компания на брега.
— Навярно може да пожелая да приемете гостоприемството ми. Приятна вечер. — Посланикът затвори вратата тихо.
Двамата военни го проследиха с поглед.
— Какво смята той?
— Не зная, Томас. Но с уважаемия прибързан Уилям Ейлсбъри човек никога не знае.
В непрогледната тъмнина отделение от силно въоръжени самураи излезе от главната порта на замъка, затича безшумно по подвижния мост, после по този, който се виеше над широкия ров; насочиха се към района на Легацията. Други застанаха по ъглите. Повече от две хиляди самураи бяха завардили мястото край Легацията, други хиляда чакаха, готови да влязат, щом им наредят.
Сър Уилям тръгна тежко от кея със своя телохранител, един офицер и десет шотландски войни през пустите улици. Беше потиснат и уморен, мисълта му от сутринта се опитваше да измисли начин как да се измъкне от своята безизходица. Още един ъгъл. В края на улицата имаше открито място, което водеше към легацията.
— Господи, сър, вижте там!
Мястото бе претъпкано с мълчаливи самураи, неподвижни и вторачени в тях. Всичките бяха силно въоръжени. Мечове, лъкове, копия, няколко мускета. Разнесе се слаб шум и групата на сър Уилям се огледа. Пътят назад бе блокиран от струпали се също толкова мълчаливи войни.
— Господи — измърмори младият офицер.
— Да — въздъхна сър Уилям. Можеше да има само едно решение, но тогава Господ да е на помощ на всеки от техните войници — флотата щеше да отговори мигновено. — Нека продължим. Пригответе хората си за стрелба при нужда.
Поведе ги напред, не се чувстваше смел, само някак извън себе си, самонаблюдаваше се, както и другите, сякаш се намираше над улицата. Между самураите имаше тясна пътека, един офицер стоеше начело. Когато Сър Уилям се приближи на десет крачки, мъжът се поклони учтиво, като равен на равен. Сър Уилям се видя как си повдигна шапката със същата учтивост и продължава. Войниците го последваха, пушките в ръцете им, пръстите върху спусъците.
Целият път нагоре по хълма бе извървян при същата тишина и същото наблюдение. Целият път до портата. Струпаните неподвижни самураи. Виж, предният двор и градината бяха пълни с шотландски войни, въоръжени и готови, други бяха по покривите и по прозорците. Войниците отвориха, после заключиха портата подире му.
Тайърър и целият останал персонал чакаха във фоайето, някои по пижами, някои облечени; струпаха се веднага около него.
— За Бога, сър Уилям — рече от името на всички Тайърър — умряхме от страх, че са ви пленили.
— Откога са тук?
— От около полунощ, сър — отговори един офицер. — Ние имахме часови в подножието на хълма, когато врагът пристигна. Тези момчета ни предупредиха и отстъпиха. Не можехме да ви предупредим или да сигнализираме на флотата. Ако те чакат до зазоряване, можем да удържим мястото, докато пристигне още войска и флотата открие огън.
— Добре — съгласи се посланикът тихо. — В такъв случай предлагам всички да си легнем, оставете няколко човека на стража и нека останалите да се приберат.
— Сър? — Офицерът беше озадачен.
— Ако искаха да ни убият, щяха да са го направили вече без мълчаливата заплаха и празните приказки — сър Уилям видя, че те го гледаха, и се почувства по-добре, вече не беше потиснат. Тръгна по стълбите. — Лека нощ.
— Но, сър, не мислите ли… — Думите заглъхнаха.
Сър Уилям въздъхна уморено.
— Ако желаете да държите хората на крак, моля, направете го, ако това ви прави щастлив.
Във фоайето връхлетя някакъв сержант и извика:
— Сър, те всички си отиват. Дребните негодници се ометоха.
Когато погледна навън през прозореца, Сър Уилям се увери, че самураите се бяха стопили в нощта.
И ето че се изплаши за първи път. Не очакваше, че ще изчезнат. За миг пътеката надолу по хълма остана чиста, мястото в низината — празно. Ала усещаше, че те не са отишли далеч, че всеки вход и близка улица ще са претъпкани с врагове, всички очакващи уверено да скочат в капана.
„Слава Богу, че другите посланици и повечето от нашите момчета са в безопасност на корабите. Слава Богу“ — помисли си посланикът и продължи по стълбите с много твърда стъпка, за да окуражи онези, които го наблюдаваха.
11.
Четвъртък, 20 септември
Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини беше в една гориста уличка, недалеч от замъка в Йедо, разположена зад мръсния път и почти скрита зад висока, зле поддържана ограда. От улицата кръчмата изглеждаше мизерна и невзрачна. Отвътре бе претрупана, скъпа, солидна сграда. Добре оформени градини заобикаляха едноетажната постройка и нейните многобройни изолирани едностайни бунгала, разположени върху ниски колци и запазени за специални гости — лични посетители на кръчмата бяха преуспяващи търговци, но тя също бе и сигурен дом за различни шиши.
Сега, точно преди зората, кръчмата беше тиха, всички посетители, държанки, мама-сан, прислужници и прислужнички спяха. С изключение на шиши. Те се въоръжаваха мълчаливо.
Ори седеше на верандата на една от малките пристройки, кимоното му бе смъкнато до кръста. С голяма трудност сменяше сам превръзките на рамото си. Мястото беше силно зачервено сега, раздразнено и до болка чувствително. Цялата му ръка туптеше и Ори знаеше, че му е нужен спешно лекар. Дори и така да е, рече той на Хирага, много опасно е да доведат някой или те да отидат на посещение.
— Може да ме проследят. Не бива да рискуваме, толкова много шпиони има, а и Йедо е убежище на Торанага.
— Съгласен съм. Да се върнем в Канагава.
— Когато мисията свърши. — Пръстът му се плъзна и изчисти събралата се гной и болката го сряза някъде дълбоко във вътрешността му. „Няма закъде да бързам, лекарят ще среже каквото трябва и ще изчисти гнойта“, помисли си, макар че не вярваше много на думите си. Карма. И пак карма, ако тя продължи да гнои. Ори бе толкова погълнат, че не чу промъкването на нинджа през оградата и пропълзяването му до него.
Сърцето му се сви от страх, когато нинджата сложи ръка на устата му, за да спре всеки вик.
— Аз съм — прошепна ядосано Хирага, после го пусна. — Можех да те убия двайсет пъти.
— Да. — Ори се насили да се усмихне и посочи. В храстите имаше друг самурай, стрелата бе опъната на ръката му. — Само че той е на стража, а не аз.
— Добре. — Хирага поздрави поста и се успокои, смъкна маската от лицето си. — Другите вътре ли са, готови ли са, Ори?
— Да.
— А ръката ти?
— Добре е. — Ори пое дъх и лицето му се сви от болка, щом дланта на Хирага се протегна и го сграбчи за рамото. Сълзи излязоха в очите му, ала не каза нищо.
— Ти си отговорен. Не можеш да дойдеш днес с нас, ще се върнеш в Канагава. — Хирага пристъпи на верандата и влезе вътре.
Ори го последва много отчаян.
Единадесет шиши въоръжени седяха върху чудесни татами. Деветима бяха сънародници на Хирага от Чошу. Двама бяха новодошли от Мори, бяха ги оставили да минат вчера, по-късно да избягат и да помолят за разрешение да се присъединят към групата.
Хирага седна уморено.
— Не успях да стигна на повече от двеста крачки до храма или Легацията, така че не можем да стреляме и убием господаря Йоши и другите, когато пристигат. Невъзможно е. Трябва да го причакаме другаде.
— Извини ме, Хирага-сан, но сигурен ли си, че това е господарят Йоши? — попита един от двамината от Мори.
— Да, сигурен съм.
— Още не мога да повярвам, че той ще рискува да излезе от замъка с няколко телохранители, само за да се срещне с отвратителните гай-джин. Много е умен, сигурно знае, че е идеална мишена за шиши, с изключение на шогуна; по-ценна мишена дори от предателя Анджо.
— Не е умен, аз го разпознах, бях съвсем близо до него веднъж в Киото — отвърна Хирага, тайно не се доверяваше на самураите от Мори. — Каквато и да е неговата причина, той може да рискува един път да отиде в Легацията без охрана, но не и два пъти. Сигурно затова районът е претъпкан със самураи на Бакуфу. Но утре Йоши ще бъде отново извън замъка. Явява се възможност, която не можем да изпуснем. Можем ли да направим засада някъде другаде? На някой друг?