Макфей откъсна вниманието си от нея.
— Ще се върна, когато уредя всичко. Ще кажа на Джордж Бабкот.
Щом вратата хлопна, тя погали челото на Струан, а той улови ръката й, обожаваше я. Пликът се плъзна на пода. Анжелик го вдигна. Леко се намръщи.
— Защо си натъжен?
— Татко е починал.
Тъгата му я накара да се разплаче. Още като дете бе открила колко е лесно да заплаче, да пророни сълзи по свое желание и да гледа техния ефект върху другите, в частност леля й и чичо й. Всичко, което трябваше да направи, бе да си помисли за майка си, която умря при раждането на брат й.
— Но, Анжелик — казваше леля й през сълзи, — бедният малък Жерар е единственият ти брат, ти никога няма да имаш друг, неистински, дори твоят лентяй баща да се ожени повторно.
— Мразя го — отвръщаше тя.
— Не е негова вината, горкото момче, раждането му беше ужасно.
— Не ме интересува, той уби мама, уби я!
— Не плачи, Анжелик…
И сега, когато Струан изрече същите думи, сълзите лесно потекоха, защото наистина й бе мъчно за него. „Горкият Малкълм, да загуби баща си — той беше добър човек, добър към мен. Горкичкият Малкълм се опитва да бъде смел. Няма значение, скоро ще се оправиш, сега е много по-лесно да стоиш в стаята, миризмата е намаляла, почти е изчезнала.“ Внезапен спомен за баща й изплува в главата й: „Не забравяй, че този Малкълм ще наследи скоро всичко, корабите, властта и…“
„Няма да мисля за това. Или… или за другото.“
Анжелик подсуши очите си.
— Кажи ми всичко.
— Няма друго. Баща ми е мъртъв. Погребали са го преди дни и аз трябва да се върна в Хонконг веднага.
— Естествено, веднага, но не преди да се оправиш. — Тя се наведе и леко го целуна. — Какво ще правиш, когато стигнем там?
Струан строго заяви:
— Аз съм наследникът. Аз съм новият тай-пан.
— Тай-пан на Търговската къща ли? — Анжелик се престори, че изненадата й е неподправена, после деликатно добави: — Малкълм, скъпи, ужасно е за баща ти, но… но, но не е неочаквано, нали? Татко ми каза, че той бил болен отдавна.
— Да, очаквахме го.
— Тъжно е, но… тай-пан на Търговската къща, мога ли първа да те поздравя. — Тя се поклони така елегантно като пред крал и седна отново, доволна от себе си. Гледаше я странно. — Какво има?
— Нищо, просто ме караш да се чувствам толкова горд, толкова чудесен. Ще се омъжиш ли за мен?
Сърцето й спря да бие, лицето й пламна. Но мисълта й заповяда да бъде благоразумна, да не бърза и Анжелик се зачуди дали да бъде толкова сериозна колкото него, или да даде изблик на чувствата си, тъй като във въпроса му почувства своята победа. Реши да го накара да се усмихне.
— La! — започна тя весело, като го подразни, веейки си с носната си кърпа. — Да, ще се омъжа за вас, господин Струан, но само ако вие… — поколеба се, после бързо добави: — Само ако вие се оправите бързо, ако ми се подчинявате безпрекословно, ако се отнасяте с голяма любов към мен, ако ме обичате лудо, ако построите замък на хълма в Хонконг, дворец на Шанз-Елизе, ако пригодите един катер за брачно ложе, детска стая в злато или ако ми намерите имение от милиони хектари!
— Бъди сериозна, Анжелик, изслушай ме, аз съм съвсем сериозен!
„О, и аз съм сериозна“ — помисли си тя, поласкана, че Струан се усмихва отново. Нежна целувка, но този път по устните, пълна с обещание.
— Е, господине, не се подигравайте с беззащитната млада дама.
— Не ти се подигравам, кълна се в Бога. Ще се омъжиш ли за мен? — Силни думи, но той нямаше още сили, за да седне или да се протегне, та да я притегли по-близо до себе си. — Моля те.
Очите й се насълзиха.
— Може би, когато си по-добре… и само ако ми се подчиняваш безпрекословно, ако се отнасяш към мен с любов…
— Безпрекословно, щом това е думата, която искаш да чуеш.
— О, да, пардон. Безпрекословно и т.н. — Отново прекрасна усмивка. — Може би, г-н Струан, най-напред трябва да се опознаем, после да се съгласим на годеж и после, Monsieur le tai-pan de la Noble Maison25, кой знае?
Обхвана го радостно чувство.
— После, значи ли това „да“?
Наблюдаваше го, караше го да чака. С цялата си нежност, която можеше да събере, Анжелик промълви:
— Ще го обмисля сериозно, но първо трябва да ми обещаеш, че ще оздравееш бързо.
— Ще оздравея, кълна се.
Момичето попи отново очите си.
— Сега, Малкълм, моля те прочети си писмото от майка ти, аз ще поседя с теб.
Сърцето му биеше силно. Въодушевлението, което усети, отнесе болката. Но пръстите не му се подчиняваха и той не можеше да разчупи печата.
— Ето, Анжел, прочети ми го. Ще го направиш ли, моля те?
Тя веднага разчупи печата и прегледа написаното; бе една-единствена страница.
— Скъпи мой сине — прочете на глас, — с голяма тъга трябва да ти съобщя, че баща ти почина и сега нашето бъдеще остава в твоите ръце. Той умря, както спеше, горкичкият, погребението ще е след три дни. Умрелият си е умрял, а ние, живите, трябва да продължим борбата, докато сме живи. Завещанието на баща ти потвърждава, че ти си наследник и тай-пан, но за да бъде законно приемането на наследството, то ще се прочете пред свидетели съгласно волята на твоя обичан дядо. Свидетелите сме аз и компрадорът Чхан. Справи се с нашите японски интереси, както говорихме, и се върни колкото е възможно по-бързо. Твоя предана майка. — Сълзите отново изпълниха очите й, тя внезапно си представи, че е майката, която пише на своя син.
— Това ли е всичко? Никакъв постскриптум ли няма?
— Не, cheri, нищо друго, само „твоя предана майка“. „Колко смело от нейна страна, щях ли да съм и аз толкова смела?“
Забравила всичко, с изключение на чудото, което се бе случило, Анжелик му подаде писмото и отиде до прозореца, оттам погледна към пристанището, избърса си очите и отвори прозореца. Въздухът беше свеж и отнесе миризмата на болничната стая. „Какво да направя сега? Да му помогна ли да се върне по-бързо в Хонконг, далеч от тази ужасна дупка. Почакай… майка му ще се отнесе ли благосклонно към нашата сватба? Не зная. Ако бях на нейното място, щях ли да се отнеса благосклонно? Сигурна съм, че тя не ме харесва, колкото и пъти да я срещнех, беше толкова важна и се държеше на разстояние, обаче Малкълм каза, че се държи така с всички извън семейството.“ „Почакай, докато я опознаеш, Анжелик, тя е толкова чудесна и силна…“
Вратата се отвори и без да почука, влезе А Ток с малък поднос за чай в ръка.
— Не хо ма, господар, добър ден. — Двата й златни зъба, с които много се гордееше, проблеснаха. — Господар спа добре, а?
На перфектен кантонски Малкълм й отвърна:
— Спри да говориш безсмислици!
— Аййиайя! — А Ток беше лична бавачка на Струан, която се грижеше за него, откакто се бе родил. Тя не обърна внимание на Анжелик, вниманието й бе насочено към Струан. Пълна, яка и на петдесет и шест години, облечена в традиционната бяла риза и черни панталони, на гърба й висеше дълга опашка, която показваше, че е избрала да бъде бавачка като своя професия и затова се е заклела да остане целомъдрена през целия си живот, и никога да няма собствени деца, които биха й попречили да бъде лоялна. Следваха я двама кантонски прислужници с горещи кърпи и вода, за да го изкъпят. А Ток високо им нареди да затворят вратата.
— Господар, къпе се, а? — Бавачката многозначително погледна Анжелик.
— Ще се върна по-късно, cheri — рече девойката.
Струан не каза нищо, само кимна и се усмихна, после отново загледа писмото, потънал в мисли. Анжелик остави вратата открехната. А Ток измърмори неодобрително, затвори я, нареди на двамата да побързат с банята и му подаде чая.
— Благодаря ти, майко — обърна се към нея на кантонски Малкълм, нарече я с обичайното обръщение за такава специална личност, която го бе обичала, носила и пазила, когато е бил малък и беззащитен.
— Лоши новини, а, синко — въздъхна А Ток.
Новините бързо се разнасяха из китайската общност.
— Лоши. — Малкълм сръбна от чая. Беше приятен на вкус.
— След като те изкъпят, ще се почувстваш по-добре и тогава можем да поговорим. Уважаемият ти баща бе закъснял за срещата си с боговете, сега е там и ти си тай-пан, така че всяко зло за добро. После ще донеса специален чай, който намерих заради теб, той ще излекува всичките ти болежки.
— Благодаря ти.
— Ти ми дължиш един сребърен таел26 за лекарството.
— Една петнайсетина.
— Аййиайя, поне половината.
— Аййиайя, една двайсетина, майко. — Почти без да мисли, Малкълм се спазари с нея автоматично, без да проявява неучтивост. — Ако спориш с мен, ще ти напомня, че ми дължиш шестмесечно възнаграждение за погребението на баба ти.
Единият от прислужниците се изкикоти зад гърба й, но тя се престори, че не го е чула.
— Щом така казваш, тай-пан. — А Ток използва титлата деликатно, за първи път го нарече така, наблюдаваше го, не пропускаше нищо, после щракна на двамата да го изтъркат и измият внимателно и както трябва. — Побързайте. Трябва ли моят син, тай-панът, да търпи вашите несръчни услуги целия ден?
— Аййиайя — измърмори единият от тях неблагоразумно.
— Внимавай, кучи сине — изруга го тя сладникаво на диалект, който Струан не разбираше. — Просто се залови за работата и мисли му, ако порежеш моя син, докато го бръснеш; ще ви държа под око. Отнасяйте се към моя син като с императорски нефрит или ще ви попилея и да не чувам гък!
— Да не чувала гък! Аййиайя, стара жено, ти идваш от Нин Ток, едно смотано говняно село, известно само с пръдните ви.
— Един сребърен таел казва този цивилизован човек, може да ви победя пет или седем пъти на маджонг27.
— Става! — отвърна мъжът грубо, макар А Ток да бе майсторка в играта.
— За какво си говорите? — попита Струан.
— Слугински дрънканици, нищо особено, синко.
Когато свършиха с тоалета му, китайците го облякоха в чиста риза.
— Благодаря. — Струан се чувстваше освежен.
Те се поклониха учтиво и излязоха.
— А Ток, залости вратата й тихо.
Жената се подчини. Острият й слух долови шумоленето на поли в съседната стая и тя реши да е нащрек. „Отвратителна чуждестранна развратница с дяволска утроба и с нейната нефритова порта, така й текат лигите за господаря, че всеки цивилизован човек може да чуе как си преглъща слюнката.“
— Запали свещта, моля те.
— А? Зле си с очите ли, синко?
— Не, няма такова нещо. Кибритът е на бюрото. — Кибритът беше последен шведски патент, обикновено го държаха заключен, защото често изчезваше. Дребните кражби бяха обикновено нещо в Азия. Тя взе един кибрит разтревожена, не разбираше защо клечките не могат да се запалят никъде другаде, освен отстрани на специалната кутия. Бе й го обяснил, но А Ток само мърмореше нещо за чуждестранните дяволски магии.
— Къде да поставя свещта, синко?
Посочи масичката до леглото, където лесно можеше да я стигне.
— Тук. Сега ме остави за малко.
— Ама, аййиайя, трябва да поговорим, толкова много неща трябва да обмислим.
— Зная. Само ме изчакай отвън и не пускай никого, докато не ти извикам.
Мърморейки, бавачката излезе. Многото приказки и лошите новини изтощиха Струан, той едва-едва закрепи свещта отстрани на леглото, после легна за миг.
Преди четири години, за шестнайсетия му рожден ден, майка му го заведе на хълма да си поговорят насаме:
— Сега си вече голям, за да научиш някои тайни на Търговската къща. В нея винаги ще има тайни. Баща ти и аз ще пазим някои от тях, докато станеш тай-пан. Аз ще крия едни от баща ти, а други — от теб. Сега ще ти споделя нещо, не с него или с братята и сестрите си. Тази тайна не бива да се споделя с никого при никакви обстоятелства. С никого, обещаваш ли ми пред Бога?
— Да, мамо, заклевам се.
— Първо: някой ден може да ни се наложи да си разменяме лична или опасна информация в писмо — никога не забравяй, че написаното може да се прочете от чужди очи. Когато и да ти пиша, винаги ще добавям П.С. Обичам те. Ти ще правиш същото, винаги, без да го пропускаш. Но ако липсва П.С. Обичам те, тогава писмото съдържа важна и тайна информация от мен до теб или от теб до мен. Гледай! — Тя запали няколко клечки кибрит и ги задържа под лист хартия, не го подпали, но без малко да го опърли, пламъкът се местеше под редовете. Невероятно! Появи се скрито съобщение: „Честит Рожден ден, под възглавницата ти има чек за десет хиляди лири. Пази го тайно, харчи ги разумно.“
— О, мамо, наистина ли? Наистина ли са десет хиляди?
Да.
— Аййиайя! Но как го направи? Написаното!
— Вземи чиста перодръжка или писалка и напиши твоето съобщение внимателно с течността, която ще ти дам, или с мляко, после остави написаното да изсъхне. Когато нагрееш листа, както го направих, то ще се появи. — Тя драсна друга клечка и подпали крайчето на листа. Двамата мълчаливо гледаха как той изгоря. Майка му изсипа пепелта на земята и я настъпи с ботушите си. — Когато станеш тай-пан, не се доверявай никому — добави със странен глас, — дори и на мен.
Сега Струан държеше писмото й над пламъка на свещта. Думите се появиха, нямаше грешка — нейният почерк.
„Съжалявам, че трябва да ти съобщя, но баща ти умря в агония, препил с уиски. Той трябва да е подкупил слуга, за да се измъкне навън. Повече ще ти кажа лично. Благодаря на Господа, че той се спаси от нещастието си, но за това са виновни Брок, моят проклет баща и брат ми Морган, които не ни даваха мира и предизвикаха неговите удари — баща ти получи последния точно когато ти замина. Разбрахме, но вече беше твърде късно, за тяхната тайна победа на Хавайските острови срещу нас. Джейми знае подробностите.“
Струан спря за миг, прилоша му от гняв, „ще си уредим сметките“, обеща си той, после продължи:
„Пази се от нашия приятел Дмитрий Сибородин. Открихме, че е таен агент за оня революционно настроен президент Линкълн, а не за Юга, както се преструва. Пази се от Анжелик Ришо…“
Сърцето му се сви от внезапен страх.
„Нашите парижки агенти ни пишат, че чичо Мишел Ришо е фалирал наскоро след като тя е заминала и сега е в затвора за дългове. Още факти: баща й поддържа много бедна компания, има значителни дългове от хазарт и тайно се хвали на близките си, че скоро ще представя всички наши френски интереси — получих писмото ти от 4-ти, което се отнася до нея, не я провокирай — той е несъстоятелен. Друга от неговите «тайни»: ще му бъдеш зет догодина. Разбира се, смешно, та ти си твърде млад за женитба, а аз не мога да измисля по-лоша връзка. Поотделно или заедно, те ти готвят капан, синко. Бъди предпазлив и се пази от женската хитрост.“
За първи път в живота си Малкълм се ядоса на майка си. Треперейки, той пъхна листа в пламъка, докато целият изгоря, после духна пепелта, духна пламъка, хвърли свещта и легна. Повръщаше му се, сърцето му биеше бясно, през цялото време един глас вътре в него крещеше: как се осмелява тя да разследва Анжелик и нейното семейство, без да ме пита! Как може така да сгреши! Каквито и грехове да са извършили те, не бива да обвиняваме Анжелик за това. Божията майка знае, че не бива да се обвиняват децата за бащините им грехове! Не беше ли моят обичан дядо лош, не беше ли убиец и нищо повече от пират, какъвто е и нейният баща? Майка ми е ужасна лицемерка! Не е нейна работа за кого ще се оженя. Животът си е мой и ако искам да се оженя за Анжелик догодина, ще го направя. Майка не знае нищо за Анжелик — а когато научи истината, ще я заобича, както аз я обичам… за Бога! Тя…
— О, Господи! — Струан изохка, болката го разкъса отвътре.
12.
Макфей вдигна поглед от купчините с писма, документи и списания, разхвърляни по бюрото.