— Зависи от броя на самураите с кортежа — рече самураят от Мори. — Ако срещата се проведе, както искат гай-джин.
— Ако се проведе ли? Ще се опита ли господарят Йоши да е хитър?
— Аз бих се опитал на негово място. Нали го наричат Лисицата.
— Какво би направил?
Мъжът се почеса по брадичката си.
— Бих се забавил някак си.
Хирага се намръщи.
— Но ако той отиде в Легацията както вчера, къде ще е най-подходящо?
Ори се обади:
— При слизането от паланкина. В двора на гай-джин.
— Не можем да стигнем там, дори с риск за самоубийство.
Тишината стана по-дълбока. Тогава Ори допълни тихо:
— Колкото са по-близо до портите на замъка, толкова повече в безопасност ще се чувстват неговите капитани, затова по-малко ще е тяхната най-близка охрана и най-малка наблюдателността им при излизане… или влизане.
Хирага кимна доволен и му се усмихна, после се приближи до един от своите сънародници:
— Когато къщата се събуди, кажи на мама-сан да заведе Ори на лекар, тайно и бързо.
Ори веднага се намеси:
— Съгласихме се, че не е безопасно.
— Трябва да бъдем предпазливи. Идеята ти е идеална.
Ори се поклони с благодарност.
— По-добре да ида при лекар, а?
При първи зори Филип Тайърър полутичаше, полувървеше към кея с двама шотландски войни и един сержант.
— За Бога, Филип, двама души охрана са повече от достатъчно — бе казал преди Сър Уилям. — Ако японците възнамеряват да ни причинят зло, целият гарнизон няма да е способен да те защити. Съобщението трябва да се изпрати на Кетърър и ти ще го направиш. Довиждане!
Като сър Уилям той трябваше да мине през стотиците мълчаливи самураи, които се върнаха точно преди зазоряване. Никой не го обезпокои и явно знаеха за неговото присъствие от бързото премигване в очите им. Сега отпред беше морето. Усили крачка.
— Спри, кой върви там, или ще ти отвея шибаната глава — извика нечий глас от сенките и го накара да спре.
— За Бога — отвърна Тайърър, разтреперан от страх. — Кой, по дяволите, си мислиш, че е, това съм аз със спешно съобщение за адмирала и генерала.
— Съжалявам, господине.
Тайърър бързо влезе в катера и стигна за миг до флагмана. Радваше се, че е извън капана в Легацията, та почти щеше да заридае и накара гребците да гребат по-бързо. После се изкачи горе.
— Здравей, Филип — Марлоу наблюдаваше от главната палуба. — За какъв дявол си тук?
— Здравей, Джон, къде е адмиралът? Имам спешно съобщение за него от сър Уилям. Легацията е обкръжена от хиляди негодници.
— Господи! — Марлоу разтревожено го поведе по стъпалата, после по посока на кормилото. — Как, по дяволите, се измъкна?
— Просто минах. Оставиха ме да мина, не казаха нито дума, нито един от тях, просто ме оставиха да мина. Не се срамувам да ти кажа, че бях скован от страх — те са навсякъде, няма ги само зад нашите стени и долу до кея.
Матросът часови пред вратата на каютата поздрави учтиво:
— Добро утро, господине.
— Спешно съобщение за адмирала!
Веднага един глас просто изплющя иззад вратата:
— Тогава, за Бога, Марлоу, давай го! Съобщение от кого?
Марлоу въздъхна и отвори.
— От сър Уилям, господине.
— Какво, по дяволите, е направил този идиот… — Адмиралът Кетърър спря, като видя Тайърър. — А, вие сте неговият помощник, нали?
— Стажант-преводачът, господине, Филип Тайърър. — Той му подаде писмото. — Ами комплименти от Сър Уилям, господине.
Адмиралът отвори писмото. Беше облечен в дълъг вълнен нощен халат и малка шапчица за спане, очила с тънки рамки за четене и като зачете, той сви устните си: „Смятам, че е най-добре да забавите своето появяване на срещата днес, също и генералът, и другите посланици. Ние сме изцяло заобиколени от стотици, ако не и хиляди самураи. Засега не са направили нищо лошо и не са попречили на никого да излезе, все още. Разбира се, те имат правото да разположат войските си, където пожелаят. Може би е просто блъф, за да ни объркат. За безопасността обаче аз ще се справя с Бакуфу сам, стига те да се появят, както поискахме. (Ако това се случи, ще вдигна син вимпел и ще се опитам да ви съобщя развитието на нещата.) Ако Бакуфу не се появят, ще почакам ден или два, после може да наредя позорно изтегляне. Междувременно, видите ли знамето смъкнато, това ще означава, че те са ни помели. После можете да предприемете действието, което смятате за подходящо. Оставам, господине, ваш предан слуга…“
Адмиралът внимателно препрочете писмото, после каза решително:
— Г-н Марлоу, помолете капитана и генерала да се присъединят към мен веднага. Изпратете следното съобщение до всички кораби: „Незабавно да тръгнат към позициите си. Всички капитани на рапорт на борда на флагмана на обяд.“ После изпратете сигнал на посланиците, като ги помолите да бъдат любезни да се присъединят и към мен колкото е възможно по-скоро. Г-н Тайърър, закусете малко и бъдете готов да отнесете отговора след няколко минути.
Но, господине, не мислите ли…
Адмиралът вече бе зад затворената врата.
— Джонсън!
Неговият ординарец се появи мигновено.
— Бръснарят идва, господине, вашата униформа е току-що изгладена, закуската е готова, щом седнете на масата, овесена каша, вряла.
Погледът на Кетърър падна върху Марлоу и Тайърър:
— Чий дявол чакате тук?
В Йокохама катерът на Струан — единственият с парен двигател, задвижван с витло, малко корабче в Япония — се олюля на кея, вятърът леко издуваше към сивото море под облаците. Джейми Макфей се покатери пъргаво по стълбите, после забърза по кея, насочи се към двуетажната сграда, която стърчеше на Хай стрийт. Беше едва осем часът, но той беше вече навън, за да посрещне пощенския кораб, дето пристигна със зората, за да прибере пощата, пратките и последните вестници, които неговият китайски помощник товареше на каруцата. Стискаше в ръка два плика, единия отворен, другия запечатан.
— Добро утро, Джейми — пресрещна го Габриел Нетълсмит; появи се измежду малката групичка сънливи търговци, които очакваха корабите си. Беше нисък дундьо, мръсен, вонящ, смърдеше на мастило, непрани дрехи и пури, дето пушеше вечно, редактор и издател на „Йокохама Гуардиан“, вестника на компанията, един от многото в Азия, явно или тайно притежавани от Струан. — Какво има?
— Много неща.
— Бъди любезен да се присъединиш към мен за лек обяд. Съжалявам, че не мога да се спра.
Още флотата бе на котва, но пристанището беше пълно с катери, които работеха за петдесетте търговци, други се струпаха край пощенския кораб, мнозина отиваха или се връщаха към него. Джейми беше първи на брега, въпрос на принцип за него и проява на търговска целесъобразност, тъй като цените на съществени налични стоки в малки количества можеха да варират широко в зависимост от дошлите с пощата новини. От Хонконг до Йокохама се стигаше с пощенски кораб за девет дни, а през Шанхай — за единайсет, стига времето да позволеше. Пощата от вкъщи, от Англия, пристигаше за осем до дванайсет седмици, ако времето и пиратите не попречеха, а денят, в който тя пристигаше, пък беше ден на тревоги и радост, на ужас или нещо средно, но пощата винаги бе добре дошла, очакваха я и се молеха за нея.
Норбърт Грейфорт от „Брок и синове“, основният конкурент на компания Струан, беше на сто ярда от брега; седеше удобно насред корабчето, гребците гребяха усилено, а той гледаше наоколо с телескопа си. Макфей знаеше, че го наблюдават, но днес не се безпокоеше от това. „Много скоро ще го научи негодникът, ако и не го знае вече“ — мислеше си той, като се чувстваше необикновено изплашен. Не беше изплашен за Малкълм Струан, за компанията, за себе си и за бъдещето, а за своята ай-джин — държанката, която го очакваше търпеливо в тяхната къщичка в Йошивара, отвъд канала, извън оградата.
Той забърза. Трима или четирима пияни лежаха до канала на Хай стрийт като стари торби с въглища, други се размотаваха насам-натам. Настъпи някакъв мъж, избягна шумна група от пияни търговски моряци, клатушкащи се към корабите си, изкачи се бързо до просторното фоайе на компания Струан, по стълбите до площадката, пое надолу по коридора край складовете. Стоките се намираха в дъното.
Отвори една врата и надникна вътре.
— Здравей, Джейми — поздрави го от леглото Малкълм Струан.
— О, здравей, Малкълм, добро утро. Не бях сигурен, че си вече буден. — Затвори вратата, като забеляза, че тази на съседната стая е открехната, отиде до тиковото легло, пристигнало като всички мебели от Хонконг или Англия. Малкълм Струан беше с ужасно лице, немощен, подпрян на възглавници — пътуването с кораб от Канагава вчера бе изцедило повечето от оскъдните му сили, макар че д-р Бабкот го бе държал упоен и че бяха пътували колкото може по-плавно. — Как си днес?
Струан се взря в него, сините му очи изглеждаха мътни и хлътнали в ябълките, беше с големи сенки.
— Пощата от Хонконг не е ли добра? — Думите бяха толкова прями, че не дадоха никаква възможност на Макфей да представи новините по-меко.
— Да, съжалявам. Чу ли сигналния пистолет? Когато се зададеше пощенският кораб, началникът на пристанището даваше салют, за да вдигне на крак колонията — същото се правеше по целия свят, където британците имаха колонии.
— Да, чух го — отвърна Струан. — Преди да ми кажеш лошата вест, затвори нейната врата и ми подай нощното гърне.
Макфей се подчини. Зад вратата имаше всекидневна, а оттам врата за спалнята, най-хубавата в цялата сграда, която обикновено се пазеше изключително за тай-пана, бащата на Малкълм. Вчера по настояване на Малкълм и за късмет на Анжелик тя се настани там. Новината веднага плъзна из колонията, подхрани доклади и слухове, че тяхната Анжелик е станала новата Дама на лампата. Дори започнаха обзалагания, че е нещо повече за Струан. Всеки мъж мечтаеше да е на мястото на Малкълм.
— Вие сте полудели — укори Макфей някои от тях предишната вечер в клуба. — Нещастният човек е в ужасно състояние.
Д-р Бабкот го бе прекъснал:
— Той ще се оправи, преди да разбереш.
— Сякаш се чува сватбен звън, Господи! — възкликна един от посетителите.
— Пий си вкъщи — извика друг екзалтиран. — О, колко хубаво, ще си имаме наша, собствена сватба, нашата първа сватба.
— Че ние имахме доста сватби, Чарли, ами нашите мусуме?
— Те не се смятат, за Бога, имам предвид истинска църковна сватба… и едно истинско кръщене, и едно…
— Бързаш, за Бога, рибата е още в морето, ти слагаш тигана.
— Говори се, че са били потайни като невестулки, не че го обвинявам…
— Анжелик, хубавелката, не е дори сгодена, за Бога! Кажи го още веднъж, усъмни се в нейната чест и аз добре ще те подредя, за Бога!
Макфей въздъхна. Неколцина пияни се сбиха и счупиха бутилки, двама бяха изхвърлени на четири крака. Снощи, когато надникна, преди да си легне, Малкълм спеше, а тя дремеше на стол до леглото. Той нежно я събуди:
— По-добре да поспите истински, г-це Анжелик, г-н Струан няма да се събуди сега.
— Да, да, благодаря ви, Джейми.
Съзерцаваше я, протегнала се като задоволена котка, полузаспала, косата й разпиляна по голите й рамене, халатът й с висока талия, развързан, падаше на гънки каквито императрица Жозефина бе обожавала преди петдесет години и които няколко парижки домове за висша мода се опитваха да върнат отново; всичко от нея пулсираше с привличаща жизненост. Неговата стая беше надолу по коридора. Дълго време не заспа.
Струан плувна в пот. Усилието да използва нощното гърне бе огромно, за малко да покаже цялата болка; и никакви изпражнения, само малко урина с кръв.
— Джейми, каква е лошата вест?
— О, ами, ще видиш…
— Господи, кажи ми!
— Баща ти е починал преди девет дни, същия ден, когато корабът с пощата е тръгнал от Хонконг към нас. Погребали са го три дни по-късно. Майка ти ме помоли да уредя връщането ти незабавно. Нашият пощенски кораб с новината за твоето раняване, за лошия ти късмет няма да пристигне в Хонконг през следващите четири-пет дни. Съжалявам — добави той неуверено.
Струан чу само първото изречение. Новината беше неочаквана и дойде като неочаквания удар с меча в тялото му. Той се радваше много, но и много се натъжи. Чувствата му бяха смесени — вълнуваше се, че най-после ще може да управлява компанията, за което се бе подготвял през целия си живот. Баща му получаваше кръвоизливи от години, майка му го поддържаше, спокойно го убеждаваше, придумваше, ръководеше и му помагаше през лошите времена. Лошото беше негов постоянен спътник и се дължеше главно на пиенето, което бе като лекарство за баща му; с него притъпяваше заслепяващото го главоболие и пристъпите на треската, маларията, задуха, мистериозната смъртоносна треска, поразила по-рано населението на Хонконг и замряла сега временно благодарение на тъмния екстракт на хинина.
„Не мога да си спомня година, в която баща ми да не се тръшваше поне два пъти на месец с треска, че и повече, мисълта му блуждаеше с дни наред, дори запарки от безценната хининова кора, която дядо бе донесъл от Перу, не му помагаха, макар да спираха треперенето по-бързо от всяко друго средство. Но хининът не спаси горкичката малка Мери, тогава тя беше на четири, а аз на седем; толкова рано опознах смъртта, значението й и нейната фаталност.“
Струан въздъхна тежко. „Слава Богу, че нищо не засегна майка ми. Въпреки чумата, маларията, възрастта, нещастията тя е все още млада жена, няма и трийсет и осем, стегната въпреки седемте си деца, желязна подкрепа за всички ни, способна да се справи с всяка болест, всяка буря, дори с горчивината, с вечната омраза между нея, баща ми и шибания Тайлър Брок… В допълнение и трагедията миналата година, когато обичните ни близнаци Роб и Дънрос се удавиха край Шек-О, дето е лятната ни къща. А ето и горкият татко… толкова много смърт.
Тай-пан. Сега аз съм тай-пан на Търговската къща.“
— Как? Какво каза, Джейми?
— Просто казах, че съжалявам, и ето, ето ти писмо от майка ти.
Струан пое плика с усилие.
— Как най-бързо мога да се върна в Хонконг?
— С „Морският облак“, но не се очаква да тръгне до две-три седмици. Единствените търговски кораби сега тук са бавни. До седмица не се очаква кораб за Хонконг. Пощенският е най-бързият. Можем да го накараме да тръгне веднага, ала на връщане трябва да мине през Шанхай.
След вчерашното пътуване идеята за единайсетдневен курс, и то главно в бурно море, дори с тайфуни, ужаси Малкълм. Все пак той нареди:
— Говори с капитана. Убеди го да пътува директно до Хонконг. Какво друго има в пощата?
— Не съм я прегледал още, но ето — силно обезпокоен от внезапната бледост на Струан, Макфей му предложи „Хонконг Обзървър“. — Нищо добро, изплашен съм: Американската гражданска война е чудовищна, с десет хиляди убити — битки в Шило, Феър Оакс, редица селища, друга в Бул Рън със съюзническата армия и всеки десети е убит. Ходът на войната се е променил завинаги с използването на пушки със задно пълнене, магазинните пушки и оръдията. Цената на памука се е вдигнала до небето от съюзната блокада на Юга. Паника на Лондонската борса, а в Париж — слухове, че Прусия скоро ще нападне Франция. Тъй като Принцът консорт почина през декември, кралица Виктория не се е появила още публично, говори се, че се е стопила от скръб. Мексико: изтеглили сме нашите сили, очевидно е, че лудият Наполеон III е решил да го направи френски доминион. Глад и бунтове из цяла Европа. — Макфей се поколеба. — Мога ли да ти донеса нещо?
— Нов стомах. — Струан погледна плика, който стискаше в ръката си. — Джейми, остави ми вестника, прегледай пощата, после се върни и ще решим какво да направим, преди да тръгна…
Чу се слаб шум и двамата погледнаха съседната врата, сега тя бе наполовина отворена. Там стоеше Анжелик с елегантен пеньоар над нощницата.
— Здравей, cheri — усмихна се девойката веднага. — Стори ми се, че чух гласове. Как си днес? Добро утро, Джейми. Малкълм, изглеждаш по-добре. Мога ли да ти донеса нещо?
— Не, благодаря. Влез. Седни, изглеждаш чудесно. Спа ли добре?
— Не съвсем, но няма значение — каза тя, макар че бе спала великолепно. Край нея се носеше мирис на парфюм, момичето го докосна леко и седна. — Ще закусим ли заедно?