Следващото писмо беше от годеницата му, Морин Рос, и беше още по-неприятно: „Кога трябва да пристигна? Прати ли билета ми? Ти обеща, че тази Коледа ще бъде последната, която ще празнуваме разделени…“
— Няма да е тази Коледа, девойче — измърмори Макфей начумерен, макар че много я харесваше, — не мога да си го позволя още, а и тук не е място за млада жена.
Много пъти й бе писал и разказвал за страната, макар да знаеше, че Морин и приятелите й искаха той да работи за Струан в Англия или Шотландия и че е дори по-добре да напусне „тази прочута компания и да се прибере у дома като всеки нормален мъж“. Искаше му се тя да развали годежа и да го забрави, знаеше, че повечето британски съпруги скоро намразваха Азия, отвращаваха се от азиатците, негодуваха срещу лесния достъп до момичетата за удоволствие, презираха храната, пъшкаха за „вкъщи“ и превръщаха живота на мъжете си в ад.
Знаеше също, че харесва Азия, обича работата си, обожава свободата, притежава тяхната Йошивара и никога няма да си иде с удоволствие в родината. „Ами — мислеше си той. — Поне, докато не се пенсионирам.“
Единствената добра новина в пощата бяха книгите от книжарница Хатчард на площад „Пикадили“: новото илюстрирано издание на „Произход на видовете“ от Дарвин, няколко поеми на Тенисон, току-що излязъл преводен памфлет на Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на комунистическата партия“, пет броя на „Пънч“ и, разбира се, най-ценното — седмичното издание на Чарлс Дикенс, което публикуваше четиринайсета част на „Големите надежди“: печатаха ги с продължение.
При цялата работа, която имаше да свърши, Макфей подобно всички, получили това издание, заключи вратата и жадно изгълта откъса. Когато прочете и последното изречение „Продължението следващата седмица“, той въздъхна.
— Какво ли, по дяволите, ще прави после г-ца Хавишъм, злата стара кучка? Напомня ми на майката на Морин. Надявам се, за Бога, че Пип ще успее да се измъкне от цялата каша по някакъв начин. Надявам се, за Бога, че добрият стар Дикенс ще ни предложи щастлив край.
За миг Макфей се откъсна от действителността, потънал във възхищението си към писателя и неговите великолепни творби: „Оливър Туист“ — преди повече от двайсет години, „Николас Никълби“, после „Дейвид Копърфийлд“ и други до „Повест за два града“. „Дикенс е най-големият писател в света, няма съмнение в това.“
Макфей се изправи и застана до прозореца, загледа морето и се замисли за флотата в Йедо и за пощенския кораб, който сега щеше да продължи редовния си рейс през Шанхай, вместо да тръгне направо за Хонконг с Малкълм Струан, безпокоеше се за него и бъдещето, което някак си се смеси с Пип и г-ца Хавишъм, чудеше се как Пип ще се измъкне от кашата, в която се бе забъркал, и щеше ли момичето да се влюби в него. „Иска ми се да е така, бедно девойче. Ами моето момиче, Морин? Време е да си създам семейство…“
На вратата се почука.
— Г-н Макфей. Мога ли да ви видя за малко? — Беше Пиеро Варгас, помощникът му.
— Един момент. — Чувстваше се малко виновен, че чете книги, сложи броя под купчината с писма, протегна се и отвори вратата.
Пиеро Варгас беше красив евроазиатец на средна възраст, от Макао, малка португалска територия на четиридесетина мили западно от Хонконг, завзета през 1552. За разлика от британците португалците смятаха Макао за родна страна, а не за колония, те насърчаваха своите заселници да се женят за китайки и приемаха децата им за португалски граждани, разрешаваха им достъп в Португалия. Британците не се насърчаваха за подобни действия, макар че мнозина имаха семейства там. Техните потомци обаче не се приемаха в обществото. Според обичая родените в Шанхай носеха бащините си имена, а в Хонконг — майчините.
Откакто британците дойдоха в Китай, чрез конкурс назначиха най-добрите жители на Макао за сарафи и компрадори, които при необходимост говореха английски, а също и китайски диалекти. С изключение на Търговската къща, чийто компрадор беше Гордън Чжан, незаконен син на Дърк Струан и една от любовниците му, легендарната Мей-мей.
— Да, Пиеро?!
— Съжалявам, че ви прекъснах, господине — рече Пиеро, английският му звучеше сладникаво. — Кину-сан, нашият доставчик на коприни, помоли за личен разговор с вас.
— Така ли, защо?
— Ами всъщност не е по личен проблем, а за двама купувачи, пристигнали заедно с него. Те са от Чошу.
— Е, и? — Макфей се превърна целият в слух. Почти две години се правеха опити от даймио на Чошу, феодално владение далеч на запад в пролива Шимоносеки, да въртят търговия; миналата година Главната кантора в Хонконг им бе доставила 200-тонен витлов параход с оръдия, пушки и амуниции. Плащаше се незабавно в злато и сребро, половината в аванс, половината при доставката. — Доведи ги. Не, почакай, по-добре да ги посрещна в официалната приемна.
— Добре, господине.
— Единият от тях не идва ли миналия път?
— Моля, господине?
— Младият самурай, който говореше малко английски?
— Аз не участвах в разговора, господине. Тогава заминах за Португалия.
— А, да, спомням си.
Приемната беше просторна, край дъбовата маса имаше място за четирийсет и двама души. Макфей измъкна от един от шкафовете колан с кобур и пистолетът. Закопча го около кръста си, провери дали е зареден пистолетът. Винаги го правеше, когато се срещаше със самураи — беше въоръжен, както и те.
— Въпрос на престиж — казваше той на подчинените си, — а освен това е и безопасно.
Варгас се върна с тримата мъже. Единият беше на средна възраст, вторият бе млад, а третият — около четирийсетте. Двамата бяха ниски, с груби черти и въоръжени както обикновено.
Те се поклониха учтиво, Макфей забеляза, че се вгледаха в пушката, която той нарочно бе подпрял до стола си. Отвърна на поклона им любезно.
— Охайо — рече. — Добро утро. — После — додзо — моля, — като посочи насрещните столове, останали на безопасно разстояние.
— Добро утро — отвърна без усмивка по-младият.
— А, вие говорите английски? Отлично. Моля, седнете.
— Говори — рече младежът. За кратък момент той заговори на Варгас на общия им китайски диалект; после самураите се представиха — изпращаше ги кралят на Чошу Огама.
— Аз съм Джейми Макфей, управител на „Струан и компания“ в Нипон и имам честта да ви приема. — Варгас преведе.
Джейми търпеливо издържа задължителните петнайсет минути с въпроси за здравето на техния даймио, собственото им здраве, неговото здраве и това на кралицата, няколко думи за Чошу, за Англия. Чаят бе сервиран и похвален. Най-после младият самурай стигна до същността.
Варгас с огромно усилие сдържа вълнението си.
— Искат да купят хиляда пушки със задно пълнене с хиляда бронзови патрона. Трябва да им кажем цената и да им ги доставим до три месеца. Ако стане за два, ще ни платят премия от двайсет процента.
Макфей запази спокойствие, поне външно.
— Това ли е всичко, което искат да купят?
Варгас ги попита.
— Да, господине, искат хиляда патрона за пушките. И един малък по размер параход.
Макфей пресмяташе възможната огромна печалба, но си спомни разговора в Грейфорт, добре познатата враждебност на адмирала и генерала, подкрепяни от Сър Уилям относно всякаква продажба на оръжие. Спомни си различните убийства и съсечения на парчета Кентърбъри. Той самият не одобряваше продажбата на оръжия, освен ако не ставаше дума за нещо безопасно. Дали щеше да е безопасно и сега с тези хора, които обичаха да воюват?
— Моля те, кажи им, че ще им отговоря до три седмици. — Макфей видя, че приятната усмивка на по-младия изчезна от лицето му.
— Отговори… сега. Не три седмици.
— Тук нямаме пушки — започна бавно Макфей. — Трябва да пиша до Хонконг, до главната кантора, девет дни натам, девет дни обратно. Там има малко пушки със задно пълнене. Останалите са в Америка. Четири или пет месеца минимум.
— Не разбира.
Варгас преведе. После двамата самураи заговориха, а търговецът им отвръщаше някак смирено. Последваха въпроси към Варгас; отговорът бе възможно най-учтивият.
— Той казва, че са съгласни, търговецът или чиновниците от Чошу ще се върнат след двайсет и девет дни. Сделката обаче трябва да се запази в тайна.
— Разбира се. — Макфей погледна младежа. — Тайна.
— Хай. Тайна.
— Попитай го как е другият самурай, Сайто. — Макфей видя, че те се намръщиха, но не можа да прочете по лицата им нищо.
— Не го познават лично, господине.
Пак поклони и после Джейми остана сам. Потънал в мисли, свали колана и го прибра в кутията. „Ако аз не им продам пушките, Норбърт ще го направи — и къде е моралът?“
Варгас се върна много доволен.
— Отлична възможност, господине, голяма печалба.
— Да. Чудя се, какво ще кажат в главната кантора сега?
— Лесно ще го разберете, господине. Не трябва да чакате осемнайсет дни, главната квартира не е ли на горния етаж?
Макфей го загледа.
— Проклет да съм, забравих! Трудно е да мислиш за младия Малкълм като за тай-пан, който взима крайните решения. Прав си.
Чуха се бързи стъпки, вратата се отвори.
— Съжалявам, че връхлитам така — рече Нетълсмит, като пухтеше от напрежение, мърлявият му цилиндър кривеше на една страна. — Мисля, че е по-добре да го знаете, току-що казаха, че е издигнато синьо знаме на пилона в Легацията… После било спуснато и вдигнато отново, и пак спуснато на половината пилон, и останало там.
Джейми го загледа.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Не зная дали се смята, че знаме наполовина вдигнато означава смърт?
Силно разтревожен, адмиралът насочи за пореден път бинокъла си към пилона в Легацията, всички мъже бяха на палубата. Марлоу, генералът, френският адмирал и Фон Хаймрих също бяха силно загрижени, Сьоратар и Андре Понсен се преструваха на разтревожени. Преди половин час часовият вдигна тревога и цялата компания напусна масата за обяд и се втурна на палубата. С изключение на руския посланик.
— Ако ви се иска да чакате на студа, добре. Аз обаче не желая. Когато дойде съобщението от брега дали ще има, или няма да има война, събудете ме. Ако започнете да обстрелвате, ще се присъединя към вас.
Марлоу гледаше коженото образование на врата на адмирала, презираше го, искаше му се да е на брега с Тайърър или на борда на кораба си „Пърл“. На обяда адмиралът пренебрегна съвета му и смени временния му капитан със странния лейтенант Дорнфилд. „Дърт скапаняк, толкова важен със своя бинокъл — ние всички знаем, че биноклите са много скъпи и се дават само на висшите чинове. Шибан дъртак…“
— Марлоу!
— Слушам, господине!
— Трябва да разберем какво става. Идете на брега… не, недейте, трябвате ми тук! Томас, бъди така добър да изпратиш някой офицер до Легацията. Марлоу, кажете на сигналиста да отиде с групата.
Генералът веднага махна на помощника си, който забърза, а след него и Марлоу. Сьоратар загърна сивото си палто; вятърът непрекъснато го разтваряше.
— Боя се, че Сър Уилям е затворен там.
— Нали го съветвахте тази сутрин — прекъсна го рязко адмиралът.
Срещата, която Сър Уилям бе свикал с посланиците, бе шумна и не доведе до никакво решение; изключение правеше мнението на граф Сергеев: незабавно и масово нападение.
— Което няма да е възможно — бе отсякъл Сър Уилям кисело. — По-добре е да избегнем засега обстрелването и разрушаването на околностите.
Кетърър бе свил устни и загледал Сьоратар, двамата взаимно не се харесваха.
— Сигурен съм, че Сър Уилям ще намери отговор, но аз ще ви кажа честно, за Бога, ако видя нашето знаме смъкнато, веднага ще подпаля Йедо.
— Съгласен съм — рече Сьоратар. — Въпрос на национална чест!
Лицето на Фон Хаймрих се вкамени.
— Японците не са глупави. Не мога да повярвам, че ще пренебрегнат силите, с които разполагаме сега.
Внезапно вятърът се усили, морето посивя, облаците ставаха все по-тъмни. Всички погледнаха на изток, към черната ивица на хоризонта. Внезапната буря се насочваше към брега и ставаше опасно да не се откъснат от котвата.
— Марлоу, изпрати… Марлоу! — изрева адмиралът.
— Да, господине. — Марлоу притича.
— За Бога! Сигнализирайте на останалите кораби: „Пригответе се за отплаване. При влошаващите се условия трябва при моя команда всеки да предприеме индивидуално изтегляне и да се съберем в Канагава, щом времето ни позволи.“ Вие, капитани, върнете се на корабите, докато е възможно. — Офицерите забързаха, радостни, че си тръгват.
— Аз също ще се върна на моя кораб — заяви френският адмирал. — Bonjour, messieurs.
— И ние ще дойдем с вас, г-н адмирал — рече Сьоратар. — Благодаря за гостоприемството ви, адмирал Кетърър.
— Ами граф Алексей? Ще дойде ли с вас?
— Нека си спи. По-добре е руската мечка да спи, n’est-ce pas! — студено заяви Сьоратар на Фон Хаймрих, и двамата добре знаеха, че Прусия тайно преговаря с руския цар да остане неутрален при всяка бъдеща конфронтация, като позволи на Прусия да се разшири в Европа и задоволи откритата държавна политика: създаването на германска нация от немскоговорящи начело с Прусия.
Марлоу забърза към сигналиста, видя кораба си „Пърл“ все още закотвен и се разтревожи; съжаляваше безкрайно, че не е на борда му и не го командва. Обезпокоен, погледна към морето — бурята се приближаваше, носеше тежките черни облаци, миризма и вкус на сол във вятъра.
— Дявол да ги вземе онези педерасти.
В приемната на легацията сър Уилям, един шотландски офицер, Филип Тайърър и охраната седяха и студено гледаха тримата японски чиновници, които лениво се настаниха, зад тях телохранителите им: сивокосият старейшина Адачи, даймио на Мито, фалшивият самурай Мисамото рибаря и накрая ниският шкембест чиновник, който тайно говореше свободно холандски, чиято пряка задача бе да докладва лично на Йоши за срещата и за поведението на другите двама. Както обикновено никой не използваше истинското си име. Петте паланкина пристигнаха, както вчера, със същата церемония въпреки увеличилата се охрана. Само три бяха заети, което сър Уилям сметна за доста обезпокоително. Този факт, заедно с повишената активност на самураите през нощта около храма и Легацията, го накара да изпрати частичен сигнал за тревога на флотата с полувдигнатото знаме; надяваше се, че Кетърър ще го разбере.
Навън в двора Хирага, пак преоблечен като градинар, също се развълнува, още повече, че Йоши Торанага не беше сред властите. Това означаваше, че така внимателно обмисленият план за нападение, да изненадат Йоши близо до портите на замъка, трябваше да се провали. Опита се да се измъкне веднага, но един самурай раздразнено му заповяда да се върне на работа. Безропотно му се подчини, очаквайки възможност за бягство.
— Закъсняхте с два часа и половина — ледено заяви Сър Уилям, като откри срещата. — В цивилизованите страни дипломатическите срещи започват навреме, а не със закъснение.
Последва незабавно извинение. После — обичайните задължителни представяния и сладникавите комплименти, и отвратителната учтивост. Така измина повече от час, исканията съвсем спокойно се отклоняваха, посочваха се аргументи за забавяне на изпълнението им. Изразяваше се учудване, че някой не е разбрал въпросите, които трябваше да се повтарят, в цялата тази бъркотия изчезваха фактите, истинското отношение към нещата, обясненията, предположения, извинения, поднесени, разбира се, многословно.
Сър Уилям бе готов да избухне, когато старейшината Адачи измъкна най-тържествено един свитък, подаде го на техния преводач, който пък го даде на Йохан.
Умората на Йохан изчезна.
— Gott im Himmel! Той е с печата на роджу.
— Е?
— Съветът на старейшините. Мога да позная този печат навсякъде — същият е, който получи и посланик Харис. По-добре вие, сър Уилям, го приемете официално, после аз ще го прочета на глас, ако е на холандски, в което се съмнявам. — Преводачът прикри нервно прозявката си. — Може би това е следващата стъпка за протакане.