Гай-джин - Джеймс Клавелл 29 стр.

Сър Уилям направи така, както му каза Йохан, мразеше да е с вързани ръце и да разчита на чуждестранни наети преводачи.

Йохан разчупи печата и прегледа документа. Учудването му беше явно.

— Та той е на холандски, за Бога! Прескачам всички титли. В него пише:

Със свръхусилие сър Уилям се удържа да не избухне. С крайчето на очите си забеляза, че Тайърър широко се усмихва. Без да се обръща към него, той изсъска:

— Спри да се усмихваш, идиот такъв! — и същевременно добави остро: — Йохан, кажи им, че ще получат моя отговор след три дни. Междувременно искам обезщетение в злато след три дни — десет хиляди лири стерлинги — за семействата на сержанта и ефрейтора, убити в тази Легация миналата година, което искаме вече четири пъти!

След превода той видя ужас върху лицето на по-възрастния мъж. Последва дълъг разговор между него и чиновника на Бакуфу.

Йохан уморено докладва:

— Старият се измъква както обикновено и казва, че убийството не е грешка на Бакуфу. Извършителят си е направил после сепуку — самоубил се е.

Обзет от не по-малка умора, Сър Уилям заяви:

— Отвърни им както обикновено, за Бога: че те ни посочиха и настояваха да вземем на работа този японец, така че те са отговорни и че той се е самоубил само защото е бил лошо ранен при опита за убийство на моя предшественик и е щял незабавно да бъде заловен! — Като се опита да прогони част от умората, посланикът загледа как двамата японци разговаряха със своя преводач, а третият мъж слушаше, както през целия следобед. Може би той е истинската власт? Какво ли се е случило с другия, от вчера, по-младия — онзи, към когото Андре Понсен се обърна, когато си тръгнаха. Какво му влиза в работата на тоя дяволски кучи син Сьоратар?

Освежаващ порив на вятъра влезе през полуотворените капаци и ги блъсна срещу прозореца. Един от часовите се наведе над перваза и ги закачи обратно. Недалеч от брега беше флотата, морето — тъмносиво и сега с бели вълни. Сър Уилям забеляза застрашителната линия на бурята. Тревогата му за корабите нарасна.

Йохан каза:

— Старият пита, дали ще приемете три хиляди?

Лицето на Сър Уилям пламна:

— Десет хиляди в злато!

Отново разговор, после Йохан попи челото си.

— Mein Gott, десет ще са, но да бъдат изплатени на два пъти в Йокохама след десет дни, броени от днес, а остатъкът — в деня преди срещата в Йедо.

След съзнателно драматична пауза Сър Уилям каза:

— Ще им отговоря след три дни дали приемаме.

Отново шумно поемане на дъх, няколко плахи опита да се сменят трите дни с трийсет, с десет, осем, но всичките бяха като скала и отказваха.

— Три!

Учтиви поклони и делегацията си тръгна. Щом останаха сами, Йохан засия:

— За първи път постигнахме нещо, Сър Уилям, за първи път!

— Да, вярно е, ще видим какво ще излезе. Не ги разбирам изобщо. Очевидно се опитваха да ни омаломощят, но защо? Каква е ползата им? Те вече са държали в ръцете си свитъка, тогава за чий дявол не ни го дадоха още в началото и да приключим с това отвратително губене на време? Шибани идиоти! И защо изпратиха два празни паланкина?

Филип Тайърър рече сияещ:

— Струва ми се, сър, че това е една от техните черти. Да хитруват.

— Добре, Тайърър, ела с мен, моля те! — Той го поведе към кабинета си, затвори вратата и ядосано викна:

— Министерството на външните работи не те ли е научило на нещо? Ти съвсем без мозък ли си? Нямаше ли достатъчно усет да прецениш, че не бива да показваш емоциите си на дипломатическите срещи? Побъркал ли си се?

Тайърър бе шокиран от язвителността.

— Съжалявам сър. Много съжалявам сър, толкова бях поласкан от вашата победа, че…

— Това не е победа, идиот такъв! Това е само забавяне, пратено сякаш от небето! — Облекчението на сър Уилям, че срещата е свършила, изчезна, а убеждението, че е постигнал, противно на очакванията, много повече, отколкото бе искал, увеличи неговото раздразнение. — Ушите ти с памук ли са пълни? Ние постигнахме само поредното забавяне, това е всичко, което се случи, и ако срещата с Йедо се състои след трийсет дни, ще бъда удивен. Следващия път недей да показваш чувствата си, за Бога, и ако някога станеш преводач… по-добре се захващай с японския, или ще се качиш на следващия кораб за вкъщи с бележка в досието ти, та да не можеш да получиш никакъв пост през остатъка от живота си!

— Слушам, сър!

Все още бесен, сър Уилям забеляза, че младият мъж го гледа стоически, и се зачуди какво има у него. После забеляза очите му.

„Къде съм виждал тоя поглед преди — същия, почти неопределен, като на младия Струан? О, да, разбира се, сега си спомням! В очите на младите войници, които се връщаха от Крим, в очите на ранените — съюзници или врагове. Войната откъсваше младостта им, откъсваше невинността им с такава бясна скорост, че те завинаги оставаха променени. И това се виждаше в очите им, а не по лицата. Колко пъти съм казвал: преди битката са младежи, няколко минути по-късно възрастни — британец, руснак, германец, французин или турчин без значение.

Аз съм идиот, а не този младеж. Забравил съм, че той е само на двайсет и една и че за шест дни престой щеше да бъде убит, и натрупа такъв опит, който само възрастен мъж може да има. Или някоя жена, за Бога! Точно така, по същия начин гледаше и девойката. Глупав съм, че не го разбрах. Бедното момиче, та то не е ли само на осемнайсет! Ужасно е да пораснеш толкова бързо. Моето детство бе тъй щастливо.“

— Да, г-н Тайърър — подхвана той дрезгаво, завиждаше му, че е изкарал бойното си кръщение храбро. — Сигурен съм, че всичко ще се оправи с вас. Тези срещи са достатъчни да изпробват търпението на Йов, нали? Не е лошо да пийнем по шери.

С много усилия Хирага се измъкна от градината през кръгове от самураи и се върна в кръчмата на Четиридесетте и седем ронини. Когато стигна, с доста закъснение, се изненада, че групата вече е тръгнала за мястото на засадата.

Ори рече безпомощно:

— Един от нашите докладва, че делегацията е излязла от замъка точно както вчера, със знамената, с петте паланкина, и ние решихме, че господарят Йоши е в някоя от тях.

— Нали се разбрахме, че всички ще чакат.

— Те чакаха, Хирага, но ако… ако не тръгнеха тогава, нямаше да успеят да пристигнат на мястото на засадата навреме.

Хирага бързо се преоблече с евтино кимоно и прибра дрехите на градинар.

— Видя ли се с лекар?

— Ние, мама-сан и аз, мислихме, че е много опасно днес. Утре ще е по-добре.

— Тогава ще те видя в Канагава.

— Соно-джой!

— Отивай в Канагава! Тука е опасно!

Хирага се промъкна зад оградата и тръгна по задните улици и малко използвани пътеки и мостове, заобикалящи замъка. Този път имаше късмет и избягна патрулите.

Повечето от дворците на даймио извън стените на замъка бяха празни. Хирага продължи от градина на градина, докато стигна до един повреден от пожар дворец на даймио, разрушен при последния земен трус преди три дни. Както бяха планирали, засадата щеше да е близо до разбитата главна порта; тя гледаше към централната алея, водеща до самия замък. Хората му бяха там — но девет, а не единайсет.

— Ийе, Хирага, мислехме, че си се отказал! — Най-младият и най-развълнуваният прошепна: — Оттук ще го убием лесно?

— Къде са самураите от Ори?

— Мъртви са. — Братовчед му Акимото вдигна рамене. — Беше най-големият сред тях, на двайсет и четири. Пристигнахме по различни пътища, но аз бях близо до тях и тримата попаднахме на патрул. — Той се засмя. — Хукнах по прекия път, те — по друг, видях, че единият го уцели стрела и че падна. Никога не съм знаел, че мога да тичам толкова бързо. Забрави ги, кога ще мине Йоши?

Хирага трябваше да ги разочарова, съобщи им, че тяхната жертва не е в кортежа.

— Тогава какво ще правим? — попита висок, много красив юноша на шестнайсет. — Засадата е идеална. Половин дузина паланкини с важни Бакуфу минаха оттук със съвсем слаба охрана.

— Мястото е прекалено добро, за да се рискува, ако нямаме причина — заяви Хирага. — Ще си тръгнем един по един, Акимото, ти пър…

Шиши, който беше на пост, подсвирна предупредително. Те веднага се пъхнаха вътре в убежището, очите им се взряха през пролуките на счупената ограда. Натруфен, покрит паланкин с осем полуголи носачи и дузина телохранители със самурайски знамена вървяха на трийсет ярда от тях; насочиха се бавно към портата на замъка. Наоколо не се виждаше никой друг.

Те в миг разпознаха емблемата: Нори Анджо, глава на Съвета на старейшините. Мигновено решение: Соно-джой!

Втурнаха се като един в атака, водеше ги Хирага, разчупиха редиците на телохранителите и се хвърлиха към паланкина. Но във вълнението си се забавиха с няколко секунди и това позволи на останалите осем телохранители, внимателно подбрани войни, да се съвземат. В безумното melle — носачите се разкрещяха от страх, пуснаха прътите и побягнаха. Това даде възможност на Анджо да пропълзи през далечната отворена врата на паланкина и да се измъкне точно когато мечът на Хирага съсече мекото дърво и се заби във възглавницата; върху нея бе седял преди секунда Анджо.

Ругаейки, Хирага измъкна меча и зае позиция за отбрана; щом го нападнаха в гръб, уби мъжа, после прескочи прътите и хукна към Анджо. Сановникът се бе изправил на крака с изваден меч, трима телохранители го прикриваха. В другия край петима от приятелите на Хирага се биеха с четирима от самураите. Един шиши вече бе мъртъв, един смъртно ранен на земята, трети, дуелирайки се, се забави и врагът му се спъна в тялото на някакъв ридаещ носач и се подхлъзна — шиши му нанесе ужасен удар отстрани. Преди противникът му да се окопити, замахна с цялата си сила и главата на самурая се търкулна в прахта.

Сега бяха седем на шест.

Акимото веднага прекъсна дуела и се втурна да подкрепи Хирага, който се биеше с тримата телохранители на Анджо. Хирага извади единия от равновесие, прониза го и го захвърли настрана, за да направи място на Акимото; той трябваше да приключи бързо с Анджо.

В този момент се чу предупредителен вик. Двайсет души от охраната на замъка завиваха откъм ъгъла на петдесет ярда разстояние и се затичаха в подкрепа на Анджо. Колебанието на Акимото даде време на телохранителите да парират свирепия удар, който трябваше да убие Анджо: сановникът се изправи и хукна към подкреплението. Сега шиши бяха изцяло превъзхождани по численост от самураите.

Нямаше никаква възможност да стигнат до Анджо! Никакъв начин за победа!

— Отстъпваме — изкрещя Хирага и пак като един, маневрата бе упражнявана стотици пъти, Акимото и останалите четирима зарязаха дуелирането и запрашиха обратно през разбитата главна порта. Хирага бе последен. Лошо раненият младеж Йозан закуцука след тях, телохранителите го следваха някак хаотично разпръснати. После се събраха и заедно с подкреплението се хвърлиха да преследват групата, най-крайните пресрещнаха Йозан, блеснаха мечове, кръвта бликаше от тялото му.

Акимото водеше останалите шиши, те отстъпваха панически през разрушения замък, начинът им на изтегляне бе добре отработен. Хирага беше ариергард, врагът бе по петите им. Когато стигна първата преграда, където в засадата чакаше Гота, Хирага спря внезапно и двамата се хвърлиха към преследвачите, смъртно раниха единия, другият се свлече на земята. После хукнаха отново, като поведоха враговете по-навътре в лабиринта.

Почти препъвайки се, минаха през някаква тясна дупка в полуизгорялата стена; там бе втората им засада. Акимото и още един без колебание съсякоха поредния преследвач, изкрещяха соно-джой и докато самураите стояха зашеметени от внезапното нападение, те бързо се прегрупираха. Окопитиха се късно; Акимото, Хирага и другите не се виждаха никъде.

Самураите започнаха най-щателно претърсване. Небето се покри с дъждовни облаци.

Отпред, пред изгорялата главна порта, охраната бе заобиколила Анджо. Петима от телохранителите му бяха убити, двама — лошо ранени. Мъртвите шиши бяха вече обезглавени. Някакъв млад шиши лежеше безпомощен на земята, кракът му бе почти съсечен и той се гънеше в агония. Йозан се бе свил до стената. Дъждът заваля.

Самураят, който стоеше над младежа, го попита отново:

— Кой си ти? Как се казваш? Кой те изпрати? Кой е твоят водач?

— Казах ти, шиши от Чошу, Тома Хойо! Аз съм водачът! Никой не ме е изпращал. Соно-джой!

— Лъже, господарю. — Самураят дишаше тежко.

— Разбира се — кипна Анджо. — Убий го.

— При съответна молба от негова страна може да му се разреши да извърши сепуку.

— Убий го!

Самураят, голям като мечка, сви рамене, приближи се до младежа с гръб към старейшината и прошепна:

— Имам честта да те убия за секунда. Протегни си врата. — Мечът му изсвистя във въздуха: той тържествено вдигна главата и я поднесе на Анджо.

— Видях я — отвърна Анджо, следвайки ритуала, но в същото време бе шокиран от факта, че тези мъже се бяха осмелили да го атакуват, да го изплашат почти до смърт, него, главата на роджу! — Сега другият — той също е лъжец, убий го!

— При съответна молба от негова страна може да му се разреши да си направи сепуку.

Анджо бе готов да му кресне да убие насилника брутално, ала почувства внезапната обща неприязън у самураите край себе си. Обзе го страх. „На кого да се доверя? Само петима са мои лични телохранители.“ Престори се, че мисли над молбата. Когато овладя яростта си, кимна, обърна се и закрачи към портата на замъка под усилващия се дъжд. Хората му тръгнаха с него. Останалите заобиколиха Йозан.

— Можеш да си починеш за малко, шиши — рече любезно самураят и избърса лицето си от дъжда. — Дайте му малко вода.

— Благодаря. — Йозан се готвеше за този миг отпреди четири години, когато с Ори, Шорин и другите се бе заклел пред „соно-джой“, опитваше се да събере цялото си мъжество, пипнешком застана на колене и се ужаси, че го е страх от смъртта.

Самураят видя ужаса му, очакваше го и бързо се приближи, коленичи до младежа:

— Имаш ли предсмъртно стихотворение, шиши? Кажи ми го, чакай, не се предавай, ти си самурай и днес е един хубав ден — рече той меко, окуражаваше младежа, искаше сълзите му да спрат. — От нищо в нищо, един меч съсича врага ти, друг меч съсича теб. Изкрещи своя боен вик и ще живееш вечно. Кажи го: соно-джой… пак…

През това време той се приготви, изправи се, завъртя меча и изпрати младежа във вечността.

— Ийе — възкликна един от хората му с възхищение. — Урага-сан, беше великолепна гледка.

— Сенсей Кацумата от Сацума бе един от учителите ми — гърлено отвърна самураят, сърцето му биеше както никога преди, но му бе приятно, че изпълни задължението си като самурай точно. Един от хората му вдигна главата на убития. Дъждът се усили.

— Почистете главата и я занесете на господаря Анджо, за да я види. — Урага погледна към портата на замъка. — Страхливците ме отвращават — рече и си тръгна.

През нощта, когато беше безопасно, Хирага и другите се измъкнаха от мазето, което бяха избрали предварително за скривалище. Промъкнаха се по различни пътища до своя безопасен дом.

Беше облачно и тъмно, вятърът шибаше със силния дъжд. „Никога няма да почувствам студа, никога няма да покажа, че ми е трудно, аз съм самурай“ — нареждаше си Хирага, както го бяха учили в семейството му. — „Точно така ще възпитавам и моите синове и дъщери — ако моята карма е да имам синове и дъщери“, помисли си той.

— Време е да се ожениш — бе казал баща му преди година.

— Съгласен съм, татко. Но почтително те моля да промениш плана си и да ми разрешиш да се оженя по мой избор.