— Първо: задължително е синът да се подчини на баща си, второ задължение на бащата е да избере съпруга на синовете си и съпрузи на дъщерите си, трето: бащата на Сумомо няма да одобри, че тя е от Сацума, а не от Чошу, и накрая, колкото и да я желаеш, тя не е подходяща. Какво ще кажеш за момичето на Ито?
— Моля да ме извиниш, татко, съгласен съм, че моят избор не е идеален, но семейството й е самурайско, а аз съм пленен от нея. Моля те. Ти имаш други четирима синове — аз имам един-единствен живот и ние, ти и аз, и двамата сме съгласни, че той трябва да се посвети на соно-джой и за това ще бъде навярно кратък. Разреши ми да се оженя за избраницата си като мое единствено желание на живота ми. — Според обичая такова желание бе сериозна молба и веднъж приета, означаваше, че ако му се разреши, той не може да моли за нищо друго, никога.
— Много добре. — Баща му бе мрачен. — Но не като желание на живота ти. Можеш да се сгодиш, когато тя стане на седемнайсет. Аз ще я посрещна добре в нашето семейство.
Този разговор се бе провел миналата година. Няколко дни по-късно Хирага напусна Шимоносеки, като възнамеряваше да се присъедини към групата на Чошу в Киото, всъщност да обяви, че е за соно-джой, и да стане ронин, и да се посвети на тайно четиригодишно обучение.
Сега беше Деветият месец. След три седмици Сумомо ставаше на седемнайсет, но той бе извън закона, нямаше никакъв шанс да се върне безопасно към нормалния живот. До вчера. Баща му писа: „За учудване, нашият господар Огама е предложил да прости на всички войни, които открито са прегърнали соно-джой, и ще им възстанови всички възнаграждения, ако те се върнат веднага, откажат се от ереста и се закълнат в преданост пред него публично. Ти можеш да извлечеш полза от това предложение. Мнозина се върнаха.“
Писмото го натъжи, разколеба решителността му. „Соно-джой е много по-важно от семейството и дори от господаря Огама, дори от Сумомо — повтаряше си Хирога многократно. — На Огама не мога да се доверя. Както и да повярвам за моето възнаграждение.“
За щастие баща му бе сравнително богат и заради дядо му Шоя беше издигнат хиразамурай, трето ниво самурай. Следваше старши самурай хатамото и даймио. Подхирацамурай бяха гоши, ашигару, селски самураи и пехотинци, които бяха от феодалната класа, но стояха под самураите. Тъй като баща му имаше достъп до по-низшите чиновници, бе осигурил най-доброто образование на синовете си.
„Дължа му всичко“ — помисли си Хирага.
„Да, но и покорно работих, за да стана най-добрият ученик в самурайското училище, най-добрият фехтовач, най-добрият по английски. И имам неговото разрешение и одобрение, както и това на Сенсей, да прегърна соно-джой и да стана ронин, да водя и организирам войните от Чошу. Да, но тяхното одобрение е тайно, защото, ако се знае, сигурно ще коства главата на баща ми, а и тази на Сенсей.
Карма. Ще изпълня своето задължение. Гай-джин са отрепки, от които нямаме нужда. Трябват ни оръжията им, за да ги убием с тях.“
Дъждът се засили. Бурята също. Стана му приятно, колебанието му се разсея. Топла баня, саке и чисти дрехи щяха да го сгреят и направят силен. Това, че нападението не успя, не го интересуваше. Карма.
Учителите му бяха втълпили, че враговете и предателите са навсякъде. Стъпките му бяха премерени, увери се, че не го следят, реши ей така да смени посоката, огледа се, преди да тръгне и забърза в нощта.
Щом стигна пътеката, се вцепени. Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини и оградата край нея липсваха.
Онова, което бе останало, бе силната миризма на изгоряло и димящата пепел. Няколко тела на мъже и жени. Някои обезглавени, други съсечени на парчета. Позна приятеля си шиши Гота по кимоното. Главата на мама-сан се търкаляше на земята с надпис върху й: „Противозаконно е да се дава подслон на престъпници и предатели.“
Официалният печат отдолу беше на Бакуфу, подписан от Нори Анджо, глава на роджу.
Обзе го гняв. „Тези отвратителни гай-джин — помисли си Хирага. — Това е тяхната грешка. Заради тях се случи. Ще си отмъстим.“
13.
Неделя, 30 септември
Малкълм Струан се събуди бавно. Сетивата му се пробуждаха. Знаеше много за душевната болка, бе загубил двамата си братя и сестра си; болката, причинена от пиянството на баща му и нарастващия му гняв; от нетърпеливите учители, от собствената му потребност да бъде съвършен, защото един ден ще стане тай-пан, и страха, че няма да се справи с това, колкото и много да се подготвяше и обучаваше, надяваше и молеше, работеше ден и нощ, всеки ден и всяка нощ от живота си — никакво истинско детство, нито юношество като на другите.
Но сега, както никога преди, трябваше да се пробуди, да потисне дълбоко физическата болка, трябваше да издържи днес, независимо от внезапните, заслепяващи го спазми, които го поваляха без предупреждение или логика.
Усещаше само туптяща болка, бе по-добре от вчера. Колко ли дни бяха изминали от случката на Токайдо? Шестнайсет. Шестнайсетият ден.
Малкълм се разбуди още повече. Наистина се чувстваше по-добре от вчера. Очите и ушите му — отворени. Стаята не му се люлееше в ранната светлина. Ясно небе, лек вятър, никаква буря.
Преди два дни бурята спря. Духаше от осем дни със силата на тайфун, после вятърът изчезна така бързо, както бе и дошъл. Флотата, която стоеше на брега край Йедо, се бе пръснала, търсейки сигурност в морето. Единствено френският флагман се бе отскубнал и прибрал невредим в Йокохама. Никой от другите не се бе върнал. Нямаше още място за безпокойство, но всички гледаха хоризонта разтревожено, надяваха се и се молеха.
По време на морските бури тук, в Йокохама, бе отнесен един търговски кораб, няколко сгради бяха повредени, много катери и рибарски лодки изчезнаха, имаше поразии из селото Йошивара, от силния вятър бяха разрушени много палатки на военния лагер, но не се стигна до никакви по-сериозни произшествия тук и в Колонията.
„Големи късметлии сме били — помисли си Струан и се съсредоточи върху основния проблем на тялото си. — Мога ли да седна?“
Опита се несръчно. „Аййиайя.“ Болката не бе толкова силна. После се отблъсна още и ето че се изправи, подпря се на ръцете си.
Поносимо. По-добре от вчера. „Чакай малко“, наведе се напред внимателно, остана подпрян на една ръка. Все още поносимо. Внимателно отметна завивките и предпазливо се опита да извие краката си към пода. Но не можа, пронизващата го болка бе твърде силна. След секунда опита, отново неуспех.
„Няма значение. Ще пробвам по-късно.“ Малкълм се наведе леко. Когато прехвърли тежестта си към кръста и гърба, въздъхна с облекчение.
„Аййиайя!“
— Търпение, Малкълм — повтаряше Бабкот при всяка от визитите си. — Три или четири пъти на ден.
— По дяволите търпението!
— Ти наистина ще се оправиш.
— А кога ще мога да стана?
— И сега, ако искаш, макар че не те съветвам.
— Кога?
— Изчакай няколко седмици.
Той изруга отново, макар че това задържане го радваше, даваше му време да обмисли как ще се справи като тай-пан с майка си, с Анжелик, с Макфей и притискащите го търговски проблеми.
— Какво ще кажеш за пушките за Чошу? — попита го Макфей преди няколко дни. — Ще бъде огромна сделка.
— Имам идея. Остави на мен работата.
— Норбърт сигурно е подушил за тези от Чошу отдавна, а той е готов винаги да ни подбие цената.
— По дяволите Норбърт и Брок. Техните контакти не са толкова добри, колкото нашите. Дмитрий, Купър-Тилман и повечето американски търговци в Китай са на наша страна.
— С изключение на Хаваите — кисело заключи Макфей.
В последната поща преди десет дни — нямаше никакви други новини оттогава, а и пощенският кораб не се очакваше през следващата седмица — Тес Струан бе писала:
„Банка «Виктория» ни предаде. Вярвам, че те са били тайно подкрепяни от Морган Брок в Лондон с щедри акредитиви, той тайно е изкупил или подкупил всичките ни хавайски агенти, завладял е целия пазар на захар, като ни е изключил от него. По-лошо е, че не разполагам с никакво доказателство, че негова милост има тесни контакти с бунтовника президент Джеферсън Дейвис и собствениците на плантации за памук, като им е предложил цялата реколта от захар срещу памука за Англия — сделка, която ще направи Тайлър и Морган най-богатите мъже в Азия. Това не бива да се случи! Аз съм просто на края на силите си. Джейми, какво предлагаш? Дай това съобщение на сина ми с молба за спешна помощ.“
— Какво е твоето предложение, Джейми?
— Нямам никакво, Мал… Тай-пан.
— Ако сделката е сключена, това ще е краят. Кажи, можем ли да спрем памука по някакъв начин?
Макфей премигна.
— Да го отвлечем ли?
Струан отговори спокойно:
— Ако се налага. Старецът Брок щеше да го направи, правил го е в миналото. Това е единствената възможност, иначе памукът ще иде изцяло в корабите му. Второ: нашата флота трябва да пробие блокадата и после ще можем да получим всичкия памук, който ни е необходим.
— Би могло, ако обявим война на Конфедерацията. Немислимо е!
— Не съм съгласен, за Бога. Трябва да го внесем в страната. Памукът от Юга е жизненоважен за нас. После Северът може да спечели.
— Съгласен съм. Но ние също така зависим и от Севера.
— Как да му отнемем корабите? Трябва да има начин за отваряне на веригата. Ако той не изкара корабите си оттам, ще фалира.
— Какво ли щеше да направи Дърк?
— Да го хване за гушата — отговори Малкълм веднага.
— Значи, трябва да намерим нещо…
„Къде и какво да е то? — попита се Малкълм отново, лежеше на леглото, искаше да накара мозъка си да работи ясно по този проблем, както и по всички други. Анжелик? Не, ще мисля за нея по-късно. Но зная, че с всеки ден я обичам все повече и повече.
Слава Богу, че мога да напиша писмата вече. Трябва да пиша на мама отново, ако някой знае начина, това е тя, нали Тайлър Брок й е баща, а Морган брат, но как се осмелява тя да презира семейството на Анжелик? Трябва ли да пиша на бащата на Анжелик? Да, но не сега, времето е достатъчно.
Има толкова много поща, с която трябва да се заема, трябва да получа книги от Англия, Коледа не е далеч, Благотворителният бал в Джокей клуб в Хонконг, годишният бал на семейство Струан — да помисля за срещите днес: с Джейми поне два пъти, със Сьоратар следобед, той пък какво ли иска. Какво бе планирано още за днес? Филип ще дойде да си побъбрим отново след закуска… Чакай, не, не днес. Вчера Сър Уилям му заповяда да се върне в Йедо и да подготви Легацията за срещата със Съвета на старейшините след двайсет дни.“
— Ще се проведе ли наистина срещата, сър Уилям? — бе попитал той, когато посланикът го посети. Без флотата, която повече не защитаваше Легацията, и при явната омраза у самураите, няколко дни сър Уилям бе мислил дали е благоразумно да се върне в Йокохама, да се приготви да получи парите от обезщетението.
— Мисля, че ще се състои, г-н Струан. Смятам, че не точно, но приблизително тогава тя ще се проведе и ние ще получим истинска покана за бъдещето. Ако те се издължат с първата вноска от пет хиляди лири, както обещаха… ами това ще е много добър знак. Между другото разбрах, че ваш параход ще тръгне днес за Хонконг, мога ли да ви помоля за разрешение човек от моя персонал да тръгне с вас и да изпратя малко спешна поща — съпругата ми и двамата ми синове се очакват скоро и трябва да направя някои приготовления.
— Разбира се, ще кажа на Макфей. Ако желаете каютата на някои от моите кораби при посрещането, само ме предупредете.
— Благодаря ви — планирам да си взема малко отпуск, когато те дойдат. Човек става тесногръд, затворен тук, не мислите ли? Липсва ми суетата на Хонконг. Това е голям град, макар че, по дяволите, хората на Уайт хол едва ли ще го ценят! Много хубава бира, малко крикет или тенис, театър или опера, няколко дни на състезания ще са добре дошли. Кога ще се върнете!
„Кога ли?“
Новината за нашето нещастие на Токайдо трябва да е пристигнала някъде преди седмица, ако пощенският кораб не е бил отнесен от бурята. Майка сигурно е припаднала, въпреки че не се е издала външно. Нали трябва да се грижи за главната кантора, за Ема, Роуз и Дънкан, след смъртта на татко, мене ме няма там, осемнайсет дни са твърде много за нея. Ами ако е вече на борда на някой кораб, имам поне още три или четири дни, за да подготвя своята защита. Странно е, че я смятам за възможен враг, ако не враг, поне не за приятел. Може би ми е като приятелка, въпреки всичко, винаги е била такава, винаги се е грижила за татко и е отделяла малко време за нас.
„Здравей, синко, мога ли някога да съм ти враг?“
Учуди се, че я вижда да стои до леглото му, и баща си също. Беше странно, нали баща му умря, но това, изглежда, нямаше значение, скочи бързо от леглото, не почувства болка и си побъбри с тях, после весело се озова в катер, който пресече пристанището на Хонконг, навсякъде имаше буреносни облаци, а двамата го слушаха почтително и одобряваха умните му планове. Анжелик седеше в задната част на кораба, роклята й се вееше, гърдите й го мамеха, бяха голи сега, ръцете му ги галеха и се спускаха надолу, всичко бе оголено, тялото й се гърчеше под неговото, ръцете й го галеха по лицето…
— Малкълм?
Събуди се изведнъж. До леглото стоеше Анжелик, усмихваше му се, беше с копринен пеньоар, богат и дискретен. Сънят изчезна, с изключение на усещането за заплаха и обещанието на тялото й, които пулсираха в подсъзнанието му.
— Аз… аз сънувах, моя скъпа, сънувах теб.
— О, така ли? Как ме сънува?
Той се намръщи, като се опита да си припомни съня.
— Не помня — рече й, усмихвайки се, — освен че беше много красиво. Харесва ми твоят пеньоар.
Тя се завъртя весело, за да му го покаже.
— Шивачът, с който ме свърза чрез Джейми, ми го уши! Mon Dieu, Малкълм, мисля, че той е великолепен… поръчах му и четири рокли. Надявам се, че всичко е наред… ох, благодаря ти! — Наведе се и го целуна.
— Чакай, Анжелик, чакай секунда. Виж!
Той внимателно се надигна, превъзмогна болката, измъкна ръцете си, на които се подпираше, и й ги подаде.
— Но това е чудесно, cheri — възкликна Анжелик и хвана дланите му. — О, г-н Струан, мисля, че трябва по-добре да се грижа за вас, за да бъда придружавана през цялото време и да не сме само във вашата спалня.
Усмихвайки се, тя пристъпи по-близо, внимателно обви раменете му, като му позволи да я прегърне; после го целуна. Целувката бе лека, обещаваща. Искрено го целуна по ухото, след това се изправи, позволи му да постави главата си до гърдите й, интимността й доставяше удоволствие — както и на него. Меката коприна с онази странна, незаменима, специална топлина.
— Малкълм, ти наистина ли мислеше онова, което ми каза… че искаш да се ожениш за мен? — Усети, че ръцете му я хванаха по-силно и трепна от болката.
— Разбира се. Казвал съм ти го толкова много пъти.
— Мислиш ли… Мислиш ли, че твоите родители, извинявай, майка ти… ще одобри? О, аз се надявам да е така.
— Да, ще одобри. Разбира се, че ще одобри.
— Мога ли да пиша на татко. Иска ми се да му кажа.
— Разбира се, пиши му, когато пожелаеш, аз също ще му пиша — отвърна Малкълм гърлено, после тя го покри с милувки, потребността му от нея надделя дискретността му, той целуна коприната, по-късно пак, по-силно, и почти изохка на глас, когато усети нейното отстъпление. — Извинявай — измърмори той.
— Няма нужда да се извиняваш или да мислиш за някаква англосаксонска греховност, любов моя, не и когато става дума за нас — рече му нежно. — Аз също те желая. — После си припомни за плана си и си наложи да се овладее. — А сега ще бъда медицинската сестра Найтингейл.
Оправи възглавниците му, за да му е по-удобно.
— Довечера е френската вечеря, давана от г-н Сьоратар, а утре вечер е уредил соаре. Андре Понсен ще изнесе рецитал по Бетховен на пианото — аз го предпочитам пред Моцарт, — а също и на Шопен, и една творба на някакъв млад автор, наречен Брамс. — Камбаната на църквата заби, сякаш зовеше за утринна служба, почти веднага се присъединиха и другите камбани, няма по-сладък и по-мелодичен звън от този в католическата църква.
— Сега ще отида да се приготвя и ще се върна след месата; тъкмо ще си тоалиран. — Анжелик му помогна да легне удобно.
Малкълм задържа ръката й.
— Изкъпан. Ти си великолепна. Аз те обич… — Внезапно погледите им спряха върху вратата, някой натискаше дръжката. Ала резето бе спуснато.